Придобиване по давност на сънаследствен имот от един от наследниците

Текстът на акта

Ключови фрази

2 решение по гр.д.№ 4761 от 2021 г. на ВКС на РБ, ГК, първо отделение

Р Е Ш Е Н И Е

№ 76

София, 15.06. 2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо отделение на Гражданска колегия в открито съдебно заседание на осми юни две хиляди двадесет и втора година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БРАНИСЛАВА ПАВЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

МИЛЕНА ДАСКАЛОВА

при участието на секретаря Анета Иванова, като изслуша докладваното от съдия Т.Гроздева гр.д.№ 4761 по описа за 2021 г. приема следното:

Производството е по реда на чл.290 и сл.ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. И. А. срещу решение № 260166 от 03.08.2021 г. по в.гр.д.№ 185 от 2021 г. на Кюстендилския окръжен съд, гражданска колегия, с което е потвърдено решение № 260124 от 23.02.2021 г. по гр.д.№ 1872 от 2020 г. на Кюстендилския районен съд, гражданска колегия, първи състав за отхвърляне на предявения от А. И. А. срещу П. И. А. и Й. А. А. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за признаване правото на собственост на А. И. А. върху 1/2 ид.ч. от УПИ X.-....., кв.6 по плана на [населено място], общ.К., одобрен със заповед № 1606 от 16.04.1962 г., ведно с построените в имота двуетажна масивна жилищна сграда, стопанска постройка и навес, находящи се в [населено място], общ К., [улица].

С определение № 68 от 24.02.2022 г. касационното обжалване на това решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК /поради противоречие с практиката на ВКС, например Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 1138 от 11.11.2008 г. по гр.д.№ 4872 от 2007 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 196 от 18.03.2019 г. по гр.д.№ 137 от 2018 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 270 от 20.05.2010 г. по гр.д.№ 1162 от 2009 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 635 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 1405 от 2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 110 от 20.03.2012 г. по гр.д.№ 870 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о. и др./ по поставените от касаторката и доуточнени от съда правни въпроси: Прилага ли се презумпцията на чл.69 ЗС при владение на наследствен имот от наследник и от членовете на неговото семейство и ако не- с какви действия и по какъв начин ползващият имота наследник следва да демонстрира пред останалите наследници намерението си да започне да свои целия сънаследствен имот ?

В проведеното открито съдебно заседание касаторката А. И. А. не се явява и не изразява становище. В касационната жалба моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго за уважаване на предявения от нея иск за собственост. Претендира и за направените по делото пред трите съдебни инстанции разноски.

Ответниците П. И. А. и Й. А. А. също не се явяват в проведеното открито съдебно заседание. В отговора на касационната жалба оспорват същата и молят решението на Кюстендилския окръжен съд да бъде оставено в сила и да ми се присъдят направените пред ВКС разноски.

По поставените правни въпроси настоящият състав на ВКС, ГК приема следното: В посочената по-горе практика на ВКС се приема, че ползващият наследствен имот наследник е владелец на притежаванато от него ид.ч. от наследствения имот и държател на ид.ч. на останалите наследници. Членовете на семейството на ползващия наследствения имот не са владелци на този имот. Съжителството им в имота заедно с наследника представлява търпимо действие, извършени със съгласието на ползващия имота наследник /те са лица, допуснати от наследника да ползват имота безвъзмездно, по силата на родствените и семейните им връзки с него/. На следващото място, в посочената практика на ВКС се приема, че за да установи владение върху целия наследствен имот ползващият имота наследник следва да демонстрира пред останалите наследници намерението си да свои целия имот чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на останалите наследници и да са доведени до тяхното знание. Не са такива действия самото ползване на наследствения имот и неговото ремонтиране и поддържане, нито декларирането му в данъчните служби и плащането на данъци и консумативни разноски.

В противоречие с тази практика на ВКС във въззивното решение е прието, че ответниците- наследникът П. И. А. и съпругата му Й. А. А.- са установили владение върху наследствения имот и съответно след изтичане на срока по чл.79, ал.1 ЗС са придобили по давност наследствената част на ищцата А. И. А., само поради това, че са живели, ползвали и ремонтирали този имот след смъртта на наследодателите И. А. К., починал на 13.08.1999 г. и Н. П. К., починала на 20.02.2002 г. и че ответникът А. е заявил на съпруга на ищцата, че ще прави каквото иска в имота.

Приетото от въззивния съд е в противоречие с материалния закон и е необосновано, което е основание по чл.281, ал.1, т.3 ГПК за отмяна на решението.

Тъй като след отмяна на решението не се налага извършването на нови процесуални действия или повтарянето на вече извършени, по аргумент от чл.293, ал.3 ГПК настоящият състав на ВКС следва да се произнесе по съществото на спора.

Предявен е иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване по отношение на П. И. А. и съпругата му Й. А. А., че ищцата А. И. А. е собственик по наследство от родителите си И. А. К. и Н. П. К. на 1/2 ид.ч. от УПИ X.-...., кв.6 по плана на [населено място], общ.К., одобрен със заповед № 1606 от 16.04.1962 г., ведно с построените в имота двуетажна масивна жилищна сграда, стопанска постройка и навес, находящи се в [населено място], общ К., [улица].

Не се спори между страните и от нотариален акт № ...., том III по нот.д.№ 1044 от м.10.1968 г. се установява, че наследодателят И. А. К. е придобил 1/2 ид.ч. от процесния имот на основание договор за дарение. На 24.04.1992 г. И. К. се е снабдил с констативен нотариален акт № ....., том II по нот.д.№ 599 от 24.04.1992 г. за собственост по давност на останалата част от този имот. Видно от удостоверение за наследници № 40 от 30.09.2019 г., след смъртта на И. А. К., починал на 13.08.1999 г. и съпругата му Н. П. К., починала на 20.02.2002 г., техни наследници са останали двете им деца: ищцата А. И. А. и ответника П. И. А.. На основание чл.5, ал.1 ЗН те са станали собственици на процесния имот при равни квоти. Поради това ищцата е собственик по наследство на претендираната от нея 1/2 ид.ч. от имота.

Неоснователно е направеното от ответниците П. И. А. и Й. А. А. възражение за придобиване на имота на основание давностно владение в периода от 20.02.2002 г. /датата на смъртта на наследодателката Надежда К./ до 15.10.2020 г. /датата на завеждане на исковата молба/: Доколкото по делото е безспорно установено, че процесният имот е наследствен между ищцата и ответника П. А. и че до смъртта на наследодателите им ответниците са били допуснати да живеят в имота, но владение не им е било предавано от наследодателите, следва да се приеме, че към 20.02.2002 г. ответникът П. А. е бил владелец на притежаваната от него по наследство 1/2 ид.ч. от имота и държател на притежаваната от ищцата 1/2 ид.ч. Както правилно е приел и въззивния съд, в този случай, за да установи владение и върху притежаваната от ищцата ид.ч. от имота, ответникът П. А. е следвало по ясен и категоричен начин да заяви на ищцата, че счита целия имот за свой и го владее като такъв /да доведе до нейното знание намерението си да владее имота само за себе си/. От събраните по делото доказателства обаче се установи, че ответникът е предприел такива действия едва през 2017 г., от когато до датата на завеждане на иска през 2020 г. не е изтекъл изискуемият съгласно чл.79, ал.1 ЗС 10-годишен срок на владение.

Недоказано остава твърдението на ответниците, че са установили владение върху целия наследствен имот веднага след смъртта на наследодателката Надежда К. пред 2002 г.: Никой от разпитаните по делото свидетели Р. А., К. А., Н. К. и Д. Н. не е свидетелствал през 2002 г., а и до 2017 г., ответниците да са извършили действия, с които да са демонстрирали пред ищцата по категоричен начин намерението си да своят притежаваната от нея част от наследствения имот. Ползването на наследствения имот и извършването на подобрения в него само от ответниците, за което свидетелстват не само доведените от ответниците, но и от ищцата свидетели, сами по себе си не доказват установяване на владение върху притежаваната от ищцата ид.ч. от наследствия имот, ако не са били свързани с ясно и категорично демонстриране пред ищцата на намерението на ответника да владее целия наследствен имот само за себе си. А от показанията на доведените от ответниците свидетели Д. Н. и Н. К. се установява, че ответникът П. А. не е извършил такива действия по отношение на ищцата преди повече от 10 г. от завеждане на делото. Напротив, според свидетеля Д. Н., първоначално, след смъртта на родителите им, ищцата и брат й се уважавали и ищцата посещавала имота, макар и рядко. Едва по-късно /без да се уточнява дали това е било преди повече от 10 г. от завеждане на делото/ започнали спорове и караници между тях за наследството и свидетелят не бил виждал ищцата в имота 5-6 години преди завеждане на делото.

Това, че според свидетеля Н. К. след смъртта на майка си през 2002 г. ищцата идвала рядко в имота, а от 10-15 години не била идвала въобще, не може да обоснове извод, че ищцата е загубила правото на собственост върху имота, а ответниците са го придобили по давност. Правото на собственост върху даден имот не се загубва от простия факт на неговото неползване. То може да бъде загубено, само ако трето лице придобие имота на деривативно или оригинерно придобивно основание или собственикът се откаже от вещното си право по предвидения в чл.100 ЗС ред. Тоест, за придобиването на имота по давност от ответниците не е било достатъчно ищцата да не е ползвала или посещавала наследствения имот през последните 10 г. преди завеждане на делото, а е било необходимо ответникът П. А. да е установил преди повече от 10 г. от завеждането на делото владение върху притежаваната от сестра му ид.ч. от имота, като е демонстрирал пред нея намерението си да свои целия наследствен имот и е отблъснал нейното владение.

Позаказанията на свидетеля Н. К., че ищцата и съпругът й и ответниците често спорели на висок глас, също не доказват придобиването на имота по давност от ответниците, тъй като на първо място- свидетелят признава, че не е чул и не знае за какво са били споровете и дали при тях ответникът е заявявал недвусмислено на сестра си, че процесният имот е негов и тя няма права /свидетелят само предполага, че са се карали за наследството/ и на второ място- не посочва кога са били тези спорове /повече или по-малко от 10 години преди завеждане на настоящото дело през 2020 г./.

Втората група свидетели /доведените от ищцата/ свидетелстват за това, че ответникът П. А. е установил владение върху целия наследствен имот едва през 2017 г.: Според свидетелката Р. А. /дъщеря на ищцата/, към датата на смъртта на наследодателите им ищцата е живеела в друга къща със съпруга си, затова е отстъпила процесния имот на брат си, за да продължи да живее той там със семейството си. Никога обаче не се е съгласявала наследствения имот да остане за него. До 2017 г. ищцата безпроблемно влизала в имота. Едва през 2017 г. ответниците сменили ключовете и ищцата вече нямала достъп до къщата. Между ищцата и ответниците многократно били водени разговори как да се раздели наследствения имот. Ответниците са искали да изплатят дела на ищцата не по пазарни цени, а по данъчна оценка, на което тя не се е съгласила. Свидетелят К. А. /съпруг на ищцата/ свидетелства затова, че до 2012 г. ищцата и той самият най-редовно са ходели в процесната къща и били в добри отношения с ответниците. След 2012 г. отношенията се развалили, свидетелят спрял да ходи, но ищцата продължила да ходи в родната си къща поне веднъж месечно до 2017 г. От 2017 г. ответниците спрели да допускат ищцата и съпруга й в имота, като сменили и ключалките. Този свидетел също твърди, че след смъртта на родителите между ищцата и ответника П. А. са се водели преговори за уреждане на наследствените отношения- ответникът П. А. предлагал 2000 лв. за дела на ищцата, а тя му предложила 5000 лв. за неговия дял или двойна цена от предложената от него, но до споразумение не се стигнало.

Според този свидетел, след смъртта на родителите ответникът съборил намиращите се в дворното място стар обор и стар сеновал и направил навес за леката си кола. Тези негови действия не могат да се определят като завладяване на целия наследствен имот, демонстриране на намерение за своене и отблъскване на владението на другия наследник /в случая ищцата/, защото са свързани с ползването и промяната на реална част, а не на целия наследствен имот, каквото право на ползване има всеки от съсобствениците на този имот.

Дори и да се приеме, че извършеното от ответника преустройство /изкарване на стълба и направа на стая за гости на сина му на таванския етаж/, на което ищцата се противопоставила /чрез подаване на жалба в общината през 2012 г./, за което свидетелства свидетеля К. А., представлява действие по отблъскване на владението на ищцата, то възражението на ответниците за придобиване на имота по давност отново би било неоснователно, тъй като това преустройство, според свидетеля, е извършено след 2010 г., а от тази дата до завеждане на исковата молба на 15.10.2020 г. не е изтекъл изискуемият за придобиване по давност 10-годишен срок на владение.

Що се отнася до изявленията на ответника, насочени към свидетеля К. А. /„ Кой си ти и какво искаш ? и „Съди ме, аз каквото искам, това ще правя.“/, действително тези изявления биха могли да се квалифицират като ясно демонстриране на намерение за своене на целия имот, но ако бяха адресирани до ищцата, а не до нейния съпруг. Дори и да се приеме, че с тези изявления ответникът П. А. е заявил пред ищцата /а не пред съпруга й/ намерението си за своене на наследствения имот, няма доказателства кога са направени тези изявления и дали от тогава до завеждане на исковата молба през 2020 г. е изтекъл необходимият за придобиване по давност 10-годишен срок на владение. От всички свидетели, единствено свидетелят К. А. разказва за тези изявления на ответника, без да посочва кога /през коя година/ те са били направени.

Обстоятелствата, дали ищцата е имала свои или наследствени движими вещи в процесния имот и дали е имала отредена за нея стая в жилищната сграда, са без никакво правно значение за спора, тъй като установяването на владението на ищцата върху придобитата от нея по наследство 1/2 ид.ч. от имота е по силата на наследяването, а не по силата на реалното ползване или държане на реална част от съсобствения имот.

Въпреки близката родствена връзка на ищцата с доведените от нея свидетели /дъщеря и съпруг/, няма основание техните показания да не бъдат кредитирани, тъй като съответстват на останалите събрани по делото доказателства- включително и на показанията на доведените от ответника свидетели, които, както бе посочено и по-горе, също не установяват извършени от ответника преди 15.10.2010 г. /повече от 10 г. преди завеждане на делото/ действия по отблъскане на владението на ищцата и ясно демонстриране пред нея на намерение за своене на целия наследствен имот.

Поради всичко гореизложено искът на А. А. за признаване на правото й на собственост върху 1/2 ид.ч. от процесния имот е основателен и като такъв следва да бъде уважен.

Като последица от уважаването на иска за собственост, на основание чл.537, ал.2 ГПК следва да бъде отменен издаденият в полза на ответниците констативен нотариален акт за собственост № 199 от 03.08.2018 г. до размер на 1/2 ид.ч. от процесния имот.

С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК ответниците дължат на ищцата направените от нея разноски по делото за трите съдебни инстанции в размер от 715 лв., представляващи 90 лв. държавна такса за завеждане на иска, 45 лв. държавна такса за въззивно обжалване, 500 лв. адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция, 30 лв. държавна такса за допускане на касационното обжалване и 50 лв. държавна такса за касационно обжалване.

Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 260166 от 03.08.2021 г. по в.гр.д.№ 185 от 2021 г. на Кюстендилския окръжен съд, гражданска колегия И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл.124, ал.1 ГПК по отношение на П. И. А. и Й. А. А. и двамата от [населено място], обл.К., [улица], че А. И. А.- ЕГН [ЕГН] от [населено място], обл.К., [улица] собственик по наследство от родителите си И. А. К. и Надежда П. К. на 1/2 ид.ч. от от УПИ X.-...., кв.6 по плана на [населено място], общ.К., одобрен със заповед № 1606 от 16.04.1962 г., ведно с построените в имота двуетажна масивна жилищна сграда, стопанска постройка и навес, находящи се в [населено място], общ К., [улица].

ОТМЕНЯ на основание чл.537, ал.2 ГПК констативен нотариален акт за собственост № ...., том I, рег.№ 7369 по нот.д.№ 158 от 03.08.2018 г., издаден от Л. Х.- нотариус с рег.№ 586 по Регистъра на Нотариалната камара на РБ, до размер на 1/2 ид.ч. от гореописания имот.

ОСЪЖДА П. И. А. и Й. А. А. с горепосочения адрес да заплатят на А. И. А. сумата 715 лв. /седемстотин и петнадесет лева/, представляваща разноски по делото за трите съдебни инстанции.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.