Недопустимост на осъждане на лице, оттеглено от делото като ответник

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 50048
гр. София, 03.05.2023 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в съдебно заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

при участието на секретаря Албена Рибарска като изслуша докладваното от съдия Владимиров гр. дело № 1494/2022 година по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Русе против решение № 257 от 12.10.2021 г. по гр. д. № 390/2021 г. на Окръжен съд – Русе (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 334 от 25.11.2021 г. по същото дело).

В жалбата се излагат оплаквания за недопустимост на въззивното решение като постановено срещу общината без същата да участва в производството като главна страна.

Ответникът по жалба Т. И. С. чрез адв. Г. счита, че конституирането на Община Русе като трето лице – помагач не е произвело действие, защото е постановено при отсъствие на предпоставките на чл. 218 и чл. 219 ГПК и поради това е нищожен съдебен акт.

С въззивното решение (поправено по реда на чл. 247 ГПК с цитираното по-горе решение), предмет на касационна проверка е отменено решение № 260600 от 14.12.2020 г. по гр. д. № 2248/2019 г. по описа на Районен съд – Русе и по предявен иск на Т. И. С. е прогласено за нищожно по отношение на П. Т. Б. и Община Русе правото на ползване за срок от 50 години, предоставено от общината на ответницата Б. върху гробно място раздел 2, парцел 11а, ред 2, гроб 1а в гробищен парк „Ч.“ в [населено място], в което гробно място е погребан И. С. и е признато за установено спрямо П. Б. и Община Русе, че правото на ползване на това гробно място принадлежи на ищеца Т. С., комуто са присъдени и разноски.

За да постанови обжалваното решение окръжният съд е приел, че е сезиран с предявени от Т. С. против П. Б. и Община Русе установителни искове за: 1/ обявяване за нищожно предоставянето правото на ползване на ответницата – физическо лице върху процесното гробно място, както и 2/ за признаване в отношенията между страните, че правото на ползване на гробното място принадлежи на ищеца С.. Установена е следната фактическа обстановка: На 08.09.2002 г. е починал И. Т. С., син на ищеца, който е погребан на 10.09.2002 г. в гробищен парк „Ч.“ в [населено място] в гробно място раздел 2, парцел 11а, ред 2, гроб 1а, което гробно място е било заплатеното от майката на загиналия и бивша съпруга на ищеца Р. Т. Б. за срок от 15 години. Последната е починала на 06.08.2013 г., тялото й е кремирано, а урната с праха й е поставена в гроба на нейния син на 15.09.2013 г. Тогава по партидата на гробното място е вписана ответницата П. Б. като единствен наследник на починалата нейна сестра Р. Б.. Последната е подала сигнал на 22.02.2014 г. в Прокуратурата след като е установила, че урната с праха на сестра й липсва от гроба и е образувано досъдебно производство срещу неизвестен извършител. На 05.03.2017 г. ответницата е заплатила на [община] правото на гробоползване на същото гробно място за срок от 50 години. Направен е извод, че правото на гробоползване съгласно Наредба № 13 за организация и управление на гробищните паркове в [населено място] и кметствата в Община Русе, приета от Общински съвет - Русе в редакциите й, действащи към 2002 г., 2013 г. и към 2017 г., а и понастоящем, принадлежи на наследниците на погребаното в съответното гробно място лице. Затова след смъртта на И. С. на 08.09.2002г. правото на гробоползване за срока, за който е предоставено, е прието да принадлежи на неговите родители – ищеца Т. С. (баща) и Р. Б. (майка) и то независимо от факта, че последната е била закупила това право и че двамата родители са били разведени. Развити са доводи, че към момента на смъртта на майката на погребаното лице на 06.08.2013 г. е действала Наредба № 13, приета на 25.04.2005 г. от Общински съвет - Русе. За неоснователни са счетени възраженията на ищеца, че не е имало основание за полагане на урната с праха на майката в гроба на погребания й син. Изразено е разбиране, че на първо място урнополагането е извършено на правно основание, доколкото като притежател на правото на гробоползване до смъртта си Р. Б. е имала право да бъде погребана в този гроб. На второ място е прието, че е изтекъл предвидения в чл. 18 от Наредба № 13 (в редакция към 2005 г.) срок, в който се забранява полагане на друг покойник в обикновен гроб, а съгласно чл. 13, ал. 1 от Наредба № 2 от 21.04.2011 г. за здравните изисквания към гробищни паркове (гробища) и погребването и пренасянето на покойници, издадена от Министъра на здравеопазването може да се извършва урнополагане в обикновен гроб на близки на починалия. Изразено е разбиране, че съгласно чл. 12 от Наредба № 13/2005 г., действаща към 2013 г. правото на гробоползване принадлежи на наследниците - по закон или завещание, на положения в гроба покойник, т. е. право на гробоползване имат ищеца като наследник на там погребания негов син и ответницата Б. като наследник сестра й Р. Б., чиято урна е поставена в този гроб. Направен е решаващ извод, че след като през 2014 г. урната с праха на Р. Б. е извадена от гроба и тя не се намира в него, правото на гробоползване на сестра й – ответницата П. Б. престава да съществува и право на гробоползване има само и единствено ищецът Т. С. като наследник на погребаният в този гроб негов син И. С.. Инстанцията по същество е намерила за неоснователни доводите на защитата на ответницата, че правото на ползването на гроба е възникнало в полза на тази страна въз основа на факта на разпръскването върху него на шепа от праха на починалата Р. Б.. Този факт е прието да не създава противопоставими на ищеца права на ползване върху процесния гроб в полза на ответницата Б., доколкото цитираната по – горе разпоредба на чл. 12 от Наредба № 13/2005 г. свързва пораждането на това право със самото полагане на покойник или на урна с праха му в гроба, а не с разпръскването на прах от покойник върху гроба. Посочено е, че такава е правната уредба на режима съгласно последващо действащата Наредба № 13, приета с решение на Общинския съвет - Русе на 17.07.2014 г. – чл. 10. Извършеното от ответницата Б. откупуване на право на гробоползване на същия гроб за срок от 50 години е счетено за нищожно, тъй като е изцяло в нарушение на Наредба № 13 от 2014 г. и по специално на нормата на чл. 10 от нея, която предвижда, че правото на ползване на гроб принадлежи само на наследниците на погребания покойник, а ответницата Б. не е наследник на погребаното лице И. С.. Мотивирани са съображения, че такъв се явява единствено ищеца Т. С., за който отсъстват данни към 05.03.2017 г. да е загубил правото си на гробоползване поради изтичане на срока (чл. 15, ал. 1 от Наредбата), за да се приеме, че същото е прекратено и са налице условията на чл. 17 от Наредбата правото на гробоползване да бъде предоставено на други лица, извън кръга от наследниците на покойника. Направен е извод, че предоставеното на ответницата Б. право на ползване за срок от 50 години е в противоречие с чл. 11, ал. 2 от Наредбата, според която срокът за предоставяне на това право е 15 години или вечни времена. Затова установителните искове са уважени срещу посочените в исковата молба ответници.

С определение № 50915 от 07.12.2022 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение (поправено по чл. 247 ГПК) в частта на произнасянето срещу Община Русе на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК за да се провери процесуалната му допустимост.

При разглеждане на касационната жалба, настоящият състав на ВКС, трето гражданско отделение, намира следното.

С исковата молба са били предявени от Т. С. срещу П. Б. и Община Русе установителни искове: за обявяване за нищожно предоставянето правото на ползване на ответницата Б. върху процесното гробно място, както и за признаване в отношенията между страните, че правото на ползване на гробното място принадлежи на ищеца. Същият с молба (наименована „писмено изявление“) от 14.10.2020 г. пред първоинстанционния съд и в срока по чл. 232 ГПК е заявил оттегляне на исковете против Община Русе. С определение в съдебно заседание на 15.10.2020 г. по гр. д. № 2248/2019 г. на РС – Русе, на основание чл. 232 ГПК - поради оттегляне на исковете против общината, е прекратено производството по отношение на този ответник. Общината е продължила участието си по делото като подпомагаща страна съгласно нарочното определение от горната дата на първостепенния съд за конституирането й. Въззивното решение е постановено и срещу общината.

Предвид на изложеното, решението на въззивния съд в частта на произнасянето против Община Русе е процесуално недопустимо и следва да се обезсили. Ищецът определя спорното право, което се индивидуализира със страните – т. е. от чие име и срещу кого се предявява иска, предмета и искането към съда. Исковият процес разграничава два вида страни – главни страни и подпомагащи страни. Главни страни са ищецът и ответникът (арг. чл. 26, ал. 1 ГПК), а в хипотезата на чл. 26, ал. 2 ГПК - носителят на съдебно предявеното право. Подпомагащи страни (чл. 218 – чл. 223 ГПК) са тези, които не упражняват свое право на иск, а встъпват в делото, образувано между главните страни, за да подпомагат в свой интерес упражняването на право на иск на подпомаганата от тях страна. В случая ищецът е предприел валидно оттегляне на исковете си против общината с молбата от 14.10.2020 г. пред първоинстанционния съд. Последицата от това процесуално действие на ищеца е десезирането на съда със спора по отношение на общината, което е намерило израз в прекратяването на производството спрямо този ответник – с определението от 15.10.2020 г. Дали са били налице предпоставки за конституирането му като трето лице – помагач по делото (каквито са доводите на адвокат – пълномощника на ищеца) е извън предмета на настоящото производство. От значение при преценката за допустимост на въззивното решение е, че е постановено срещу Община Русе след като същата е загубила и не е имала към датата на приключване на съдебното дирене в инстанцията по същество качеството на главна страна по спора. Решението в тази му част като недопустимо ще следва да се обезсили, а производството по исковете против общината да се прекрати. Спорът между две физически лица относно принадлежността на правото на ползване на гробно място е допустим (така определение № 50258 от 5.12.2022 г. по ч. гр. д. № 3379/2022 г. на ВКС, I г. о., постановено по чл. 274, ал. 3 ГПК), като произнасяйки се за съществуването на правото - и при въведен предмет на делото - съдът разрешава и спора (между същите страни) за прогласяване нищожността на предоставянето правото за ползване на гробното място (вж. определение № 70 от 13.07.2018 г. по гр. д. № 60/2018 г. на ВКС, 5-членен с-в, ГК).

В останалата си част, в която исковете срещу П. Т. Б. са уважени, въззивното решение е влязло в сила поради недопускане за разглеждане на касационната жалба на този ответник – чл. 296, т. 3 ГПК.

Мотивиран от горното и на основание чл. 293, ал. 4 вр. с чл. 270, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, III г. о.

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 257 от 12.10.2021 г. по гр. д. № 390/2021 г. на Окръжен съд – Русе (поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 334 от 25.11.2021 г. по същото дело) в ЧАСТТА, в която са уважени срещу Община Русе предявените от Т. И. С. искове за нищожност на правото на ползване за срок от 50 години, предоставено от общината на ответницата П. Т. Б. върху гробно място раздел 2, парцел 11а, ред 2, гроб 1а в гробищен парк „Ч.“ в [населено място], в което гробно място е погребан И. С., и за признаване за установено, че правото на ползване на това гробно място принадлежи на ищеца Т. С., както и в частта за осъждането на Община Русе да заплати на ищеца, наред с П. Т. Б., разноските по делото, от които 1 400 лв. за първата съдебна инстанция и 930 лв. за втората.

ПРЕКРАТЯВА производството по делото в обезсилената част.

Въззивното решение в останалата му част е влязло в сила.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: