Обезсилване на решение, постановено срещу заличен търговец

Текстът на акта

Ключови фрази

Потребителски спорове, чл. 113 ГПК * правоприемство между юридически лица * Обезсилване на решение * отрицателен установителен иск * процесуално представителство * процесуална легитимация

Р Е Ш Е Н И Е
№ 217
гр. София, 25.07.2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА като изслуша докладваното от съдия Желева т. д. № 1538 по описа за 2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Банка ДСК“ АД, [населено място] срещу решение № 65 от 23.02.2024 г. по в. гр. д. № 757/2023 г. на Софийски окръжен съд, с което след отмяна на решение № 179 от 31.07.2023 г. по гр. д. № 209/2023 г. на Елинпелински районен съд е признато за установено по предявения иск с правно основание чл. 439 ГПК от С. В. Б. срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД, [населено място], че ищецът не дължи на ответника сумата от общо 15 666,67 лв., от които: 14114,12 лв. – главница, представляваща задължение по договор за кредит за текущо потребление от 15.02.2005 г., сключен между „Банка ДСК“ АД и ищеца, 1552, 55 лв. – просрочени мораторни лихви, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на молбата в съда – 02.01.2007 г. до окончателното изплащане и сумата 313 лв. – направени разноски, за които суми е издаден изпълнителен лист от 30.01.2007 г. по гр. д. № 19/2007 г. на РС-Девин, въз основа на който е образувано изп. дело № 20158810400322 по описа на ЧСИ П. М. рег. № 881 с район на действие ОС-С., поради погасяване по давност на правото на принудително изпълнение.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение на въззивния съд е недопустимо, тъй като „ОТП Факторинг България“ ЕАД се е вляло в „Банка ДСК“ АД и това е отразено в търговския регистър на 25.05.2023 г. Касаторът е посочил, че в отговора на въззивната жалба, подадена от ищеца Б., е изложил обстоятелствата, че „ОТП Факторинг България“ ЕАД се е преобразувало чрез вливане в „Банка ДСК“ АД и не съществува като правен субект. При условията на евентуалност – ако се приеме, че атакуваното въззивно решение е допустимо, се релевират доводи, че актът на окръжния съд е неправилен поради постановяването му в противоречие с материалния и процесуалния закон и необоснованост. Касационният жалбоподател счита извода на въззивния съд, че вземането на ищеца е погасено по давност към 25.09.2014 г. за неправилен. Излага съображения, че при формирането му, съдът не е взел предвид, че началният момент, от който тече давността, е крайният падеж на вземането по договора за кредит, а именно 15.02.2012 г., тъй като предсрочната изискуемост на кредита не е обявена на длъжника. В касационната жалба се мотивира становището на касатора, че вземането по договор за банков кредит се погасява с петгодишна давност, която започва да тече от уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не от датата на падежа на дължимите месечни вноски по кредита. В този смисъл касаторът оспорва заключението на съда, че към датата на подаване на молбата за издаване на изпълнителен лист по чл. 237 ГПК /отм./ погасителната давност за процесното вземане е започнала да тече. Същевременно, поддържа, че са осъществявани и изпълнителни действия, които са прекъсвали погасителната давност. В жалбата се прави позоваване на изп. д. № 22/2007 г. на ДСИ при РС – Девин и на изп. д. № 322/2015 г. по описа на ЧСИ П. М., образувани за събиране на процесното вземане, както и на извършените по тях изпълнителни действия. Твърди се, че в периода 15.06.2015 г. – 5.02.2020 г. по второто изпълнително дело ежемесечно са постъпвали суми в резултат на наложения запор на трудовото възнаграждение на ищеца в настоящия исков процес, както и че Б. е извършвал ежемесечни доброволни плащания в размер на 280 лв. в периода 5.03.2020 г. – 5.12.2022 г. Касаторът моли обжалваното решение да бъде обезсилено, евентуално – отменено.

Ответникът по касационната жалба С. В. Б. е депозирал отговор на жалбата, в който изразява становище за неоснователността й. В хода на устните състезания пред настоящата инстанция процесуалният му пълномощник адвокат В. излага доводи, че касационната жалба е недопустима, тъй като е подадена от юрисконсулт Б., която не е била надлежен пълномощник на банката касатор. Обосновава последното с обстоятелството, че юрисконсулт Б. е представила пълномощно с нотариална заверка на подписите от 24.01.2022 г., с което е упълномощена да представлява „Банка ДСК“ АД от изпълнителните директори Д. М. и С. С., като сочи, че към момента на подаване на касационната жалба – 05.04.2024 г. М. е била заличена в ТРРЮЛНЦ като изпълнителен директор на банката. Мотивира се становище, че обжалваното въззивно решение е допустимо, тъй като „Банка ДСК“ АД е участвала във въззивното производство, както и че атакуваното решение е правилно като съобразено със събраните по делото доказателства.

С определение № 58 от 09.01.2025 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за проверка на допустимостта му.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и становищата на страните, приема следното:

За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Софийски окръжен съд е приел, че предявеният иск по чл. 439 ГПК за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът не дължи процесните суми поради наличие на новонастъпили обстоятелства /след издаване на изпълнителен лист по реда на чл. 242 ГПК /отм./ - погасяването на вземанията поради изтекла погасителна давност, е допустим. Изложил е съображения за съществуващ у ищеца правен интерес за предявяване на иска с оглед наличието на висящ изпълнителен процес за събиране на вземането по изпълнителния лист.

Решаващият състав на въззивния съд е приел, че предявеният отрицателен установителен иск е основателен. Посочил е, че в случая не намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, според която, ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години, тъй като изпълнителният лист е издаден въз основа на определение от 29.01.2007 г. по гр. д. № 19/2007 г. на РС-Девин, постановено на основание чл. 237, б. „в“ ГПК /отм./ Изтъкнал е, че с оглед уредбата на издаването на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание, определението на съда по чл. 242 ГПК /отм./ се ползва с изпълнителна сила, но не и със сила на пресъдено нещо, като правните последици на акта не се приравняват на съдебно решение, постановено в исковия процес. С оглед изложеното съставът на окръжния съд е намерил, че погасителната давност за процесното вземане в частта за главница е пет години, а за вземането за лихви – три години. Констатирал е, че въз основа на издадения на 2.04.2007 г. изпълнителен лист е образувано изп. дело № 22/2007 год. на ДСИ при РС-Девин, и е счел, че от този момент давността за вземането се счита прекъсната съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД, като по силата на даденото с ППВС № 3/1980 г. тълкуване давността е спряла да тече по време на изпълнителното производство на основание чл. 115, ал. 1, б. „ж“ ЗЗД и не е текла до прекратяването му по силата на закона, прогласено с постановление от 08.08.2014 г. Посочил е, че в случая изпълнителното производство е било прекратено по силата на закона още на 25.09.2009 г. на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, тъй като последното искане за прилагане на конкретен изпълнителен способ е направено на 25.09.2007 г. с молбата от взискателя за извършване на нова публична продан на описани движими вещи, т.е. прекратяването на изпълнителното производство е преди 26.06.2015 г., когато с ТР № 2/2015 г. на ОСГТК на ВКС е обявено за изгубило сила ППВС № 3/1980 год. Поради това е формирал извод, че новата погасителна давност за вземането е започнала да тече от датата, на която е перимирано изпълнителното производство и е изтекла на 25.09.2014 г. за вземането за главница, респ. с изтичането на 3 години за вземането за лихви. Изложил е, че е без правно значение дали съдебният изпълнител е постановил акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога е направил това. Доколкото през периода 25.09.2009 г. – 25.09.2014 г. не са поискани и предприети каквито и да било изпълнителни действия съдът е счел вземането за погасено по давност. В решението е изтъкнато, че едва на 20.05.2015 г., т. е. след изтичането на давността, взискателят е поискал образуване на ново изпълнително дело /изп. д. № 322/2015 год. по описа на ЧСИ П. М./ и е посочил конкретен изпълнителен способ – възбрана върху собствен на длъжника недвижим имот.

По допустимостта на въззивното решение, настоящият съдебен състав приема следното:

В хипотезата на чл. 227 ГПК правоприемството настъпва по силата на закона и правоприемникът става страна по делото от момента на загубата на процесуалната правоспособност, респ. правосубектност за юридическото лице на своя праводател, независимо дали е бил конституиран и дали е взел участие в процеса, поради което и има право да поддържа висящността му чрез подаване на жалба. Решението, което е постановено спрямо страна, загубила процесуалната си правоспособност, респ. правосубектността си вместо спрямо правоприемника й, е процесуално недопустимо, тъй като липсва произнасяне спрямо надлежната страна, правоприемник на основание чл. 227 ГПК. При атакуване на порочното решение инстанцията, разглеждаща жалбата, следва да го обезсили и да върне делото за ново разглеждане.

В настоящия случай с решение № 179 от 31.07.2023 г. по гр. д. № 209/2023 г. на Елинпелински районен съд е отхвърлен предявеният от С. Б. срещу „ОТП Факторинг България“ ЕАД иск по чл. 439 ГПК, като последното открито съдебно заседание пред първоинстанционния съд е проведено на 29.06.2023 г. Въззивното производство е образувано по жалба на Б. срещу първоинстанционното решение. Отговор на въззивната жалба е депозиран от „Банка ДСК“ АД, като е обосновано правото на банката да участва във въззивното производство в качеството й на правоприемник на „ОТП Факторинг България“ АД. Изложено е, че търговското дружество ответник по иска „ОТП Факторинг България“ АД се е преобразувало чрез вливане в „Банка ДСК“ АД, като това обстоятелство е вписано в ТРРЮЛНЦ на 25.05.2023 г. Видно от данните по в. гр. д. № 757/2023 г. на Софийски окръжен съд за проведеното на 24.01.2024 г. открито съдебно заседание като въззиваем е призовано „Банка ДСК“ АД, чийто отговор на въззивната жалба и депозирано становище са докладвани в откритото съдебно заседание по делото.

При служебна справка в ТРРЮЛНЦ се установява, че ответникът по предявения иск по чл. 439 ГПК „ОТП Факторинг България“ ЕАД се е преобразувал чрез вливане в „Банка ДСК“ АД по реда на чл. 262, ал. 1 ТЗ, което е вписано в ТРРЮЛНЦ на 25.05.2023 г., когато в регистъра е вписано и заличаването на преобразуващото се еднолично търговско дружество в резултат на прекратяването му без ликвидация /чл. 262, ал. 1, изр. 2 ТЗ/. По силата на посочената разпоредба приемащото дружество „Банка ДСК“ АД е правоприемник на преобразуващото се дружество, което е намерило отражение и в обявения в търговския регистър договор за преобразуване. Така установените факти сочат, че преди приключване на съдебното дирене в първоинстанционното производство е настъпило правоприемство по отношение на ответника, като първоначалният ответник е бил заличен в ТРРЮЛНЦ.

С оглед посочените факти и обстоятелства и изложените от ответника по касация доводи за недопустимост на касационната жалба, независимо от извършената в определението по чл. 288 ГПК преценка, настоящият състав следва да посочи отново, че подадената касационна жалба от правоприемника на първоначалния ответник „Банка ДСК“ АД е допустима. Касационната жалба е депозирана от „Банка ДСК“ АД чрез юрисконсулт З. Б., която се е легитимирала като пълномощник на банката с представено като приложение към жалбата пълномощно с нотариална заверка на подписите от 24.01.2022 г., съгласно което Д. М. и С. С., в качеството на изпълнителни директори на „Банка ДСК“ АД, са упълномощили юрисконсулт Б. да участва от името на банката във всякакви съдебни производства, по които банката е страна, като извършва всички процесуални действия до завършване на производствата пред всички инстанции, в това число да обжалва всички актове на съдилищата. Същото пълномощно е било представено и като приложение към отговора на въззивната жалба на С. Б., депозиран от „Банка ДСК“ АД чрез пълномощника й юрисконсулт Б.. С оглед очертаното съдържание на пълномощното и при съобразяване, че същото изхожда от двама от членовете на УС, овластени да представляват заедно банката /чл. 235, ал. 2 ТЗ и чл. 10 ЗКИ/ съобразно вписванията в ТРРЮЛНЦ, настоящият състав на ВКС приема, че касационната жалба на „Банка ДСК“ АД е подадена от процесуалния пълномощник Б. при наличие на надлежно учредена за това представителна власт. Действително към момента на депозиране на касационната жалба – 08.04.2024 г. Д. М. е била заличена в ТРРЮЛНЦ като овластен с представителни правомощия член на УС на банката, но заличаването няма за последица прекратяването на пълномощието на юрисконсулт Б. да представлява „Банка ДСК“ АД пред съда, като по делото липсват и данни за оттегляне на пълномощието на юрисконсулт Б. от страна на лицата, които са представлявали банката след посоченото заличаване.

Въззивното решение, предмет на обжалване, и първоинстанционното решение, са процесуално недопустими като постановени спрямо неправосубектна страна – заличеното в ТРРЮЛНЦ на 25.05.2023 г. търговско дружество ответник „ОТП Факторинг България“ ЕАД, чийто универсален правоприемник е „Банка ДСК“ АД. На посочения порок на постановените съдебни актове от първоинстанционния и въззивния съд не се отразява обстоятелството, че „Банка ДСК“ АД е депозирала отговор на въззивната жалба, подадена от ищеца, и е била призована за участие в откритото съдебно заседание пред Софийски окръжен съд. Въззивният съд е следвало да осъществи преценката за допустимост на обжалваното първоинстанционно решение, която съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 9.12.2013 г на ОСГТК на ВКС предхожда решаването на материалноправния спор от въззивната инстанция.

По изложените съображения обжалваното въззивно решение и потвърденото с него решение на първоинстанционния съд следва да бъдат обезсилени на основание чл. 293, ал. 4 вр. чл. 270, ал. 3 ГПК, като делото се върне за ново разглеждане на първоинстанционния съд за конституиране на основание чл. 227 ГПК на „Банка ДСК“ АД като правоприемник на ответника „ОТП Факторинг България“ ЕАД и постановяване на съдебен акт спрямо надлежните страни. При новото разглеждане съдът следва да се произнесе и по разноските, направени в настоящото производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение № 65 от 23.02.2024 г. по в. гр. д. № 757/2023 г. на Софийски окръжен съд и решение № 179 от 31.07.2023 г. по гр. д. № 209/2023 г. на Елинпелински районен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Елинпелински районен съд.

Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.