Обезщетение за бавно разследване на престъпленията от „Възродителния процес“

Текстът на акта

Ключови фрази

9

Р Е Ш Е Н И Е

№ 435

[населено място], 10.07.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение, в публично заседание на пети юни две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ

ДОРА МИХАЙЛОВА

при секретаря АЛБЕНА РИБАРСКА и с участието на прокурор А., като изслуша докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4315 по описа за 2024 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. И. Х., чрез адв. Е. Ф. – САК, срещу онази част от въззивно решение № 690/10.06.2023 г. по в. гр. д. № 554/2024 г. на Софийски апелативен съд, в която е отменено първоинстанционното решение в частта, в която искът на И. И. Х. срещу Прокуратурата на Република България (по-нататък в изложението ПРБ) с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 КЗПЧОС за обезщетяване на неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, е уважен за разликата над 12 000 до 70 000 лева и вместо това е постановено друго, с което искът е отхвърлен в тази част, както и в частта, в която първоинстанционното решение е потвърдено в частта, с която този иск е отхвърлен за разликата над 70 000 лева до пълния предявен размер от 120 000 лева.

В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради допуснати съществени нарушения на материалния и процесуален закон, както и че е необосновано. Според касатора въззивният съд е приложил неправилно стандартите на ЕСПЧ за остойностяване на неимуществените вреди от нарушението по чл. 6, § 1 КЗПЧОС.

Прокуратурата на Република България – ответник по касационната жалба- не е подала писмен отговор.

В съдебно заседание касаторът, редовно призован, не се явява. Не се явява и пълномощникът му адв. Ф.. Представителят на прокуратурата изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

С определение № 1651 от 03.04.2025 г., постановено по настоящото дело, е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от ищеца част по значимия за изхода на спора въпрос относно критериите, конкретните факти и обстоятелствата, които следва да вземе предвид и отчете съдът, за да определи справедливия размер на обезщетението по иск по чл. 2б ЗОДОВ. Отговорът му се съдържа в задължителната практика на ВС и ВКС, намерила израз в ППВС № 4/23.12.1968 г. и ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. Д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, според която размерът на обезщетението за неимуществените вреди, които са в причинна връзка с увреждането, се определя след съобразяване на всички доказани по делото обстоятелства, обуславящи настъпването тези вреди. От значение за преценка на интензитета им са видът и характерът на упражнената принуда. Когато вредите са резултат от идентична принуда, осъществена по отношение на различни страни, но по идентично дело, размерът на обезщетението следва да е в сходни граници, независимо, че на практиката на съдилищата при определяне на обезщетения за сходни случаи не се придава значение на отделен критерий за определяне на справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди (тъй като за всяка личност начинът на понасяне на причинените увреждания e различен).

Съставът на Върховния касационен съд при произнасяне по касационните оплаквания, обусловени от решението на въззивния съд по спора между страните какъв е справедливият размер на обезщетението по иска с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 КЗПЧОС, съобрази безспорно установените факти по делото.

Ищецът И. И. Х. е един от пострадалите от т. нар. „Възродителен процес“, продължил повече от 30 години, по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, впоследствие преобразувано в сл. дело № 780-11/1998 г. по описа на ВОП-София, и ДП № 11-048/1999 по описа на ВОП София, започнало на 30.01.1991 г. и висящо понастоящем. От началото на януари 1985 г. до 07.02.1985 г. касаторът бил задържан в РУ на МВР - Сливен, от 07.02.1985 г. до 19.03.1986 г. - в затвора и лагера на остров Белене, а от 19.03.1986 г. до 22.06.1988 г. той бил интерниран в [населено място], [община], област В.. Никакви документи не му били предоставени нито при отвеждането му, нито при освобождаването му след близо три години и половина. Името му било сменено насилствено. След окончателното му освобождаване през 1989 г. бил прогонен от страната в Р Турция с ултиматум да напусне България за 24 часа заедно със семейството си. Не му била предоставена нито възможност да се сбогува с близките, нито да се погрижи за имуществото си в България, да се снабди с валута и да предприеме стъпки за уреждане на положението си.

Апелативният съд посочил, че ищецът не е извършвал престъпление или друго провинение, които по закон да допускат задържането и лишаването му от свобода. Спрямо него не е била постановявана и осъдителна присъда. За ноторен е приет фактът, че е настъпила смърт и на последния обвиняем по сл. дело № 1/1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили, ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП, София, променяло подсъдността си по силата на законодателни промени, по което били изготвяни и внасяни в съда няколко обвинителни акта, привличани били нови обвиняеми, преписката била връщана за допълнително разследване, производството било спирано и възобновявано, разследването – продължавано, разпитани били над 360 свидетели, извършвани били процесуални действия по делегация (разпит на свидетели), изготвяни били съдебни поръчки.

Въззивният съд установил, че след 01.01.2018 г. били образувани 94 броя дела в СГС по заявление по чл. 368 НПК за ускоряване на сл. д. № 1/1991 г., ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП, София, и били постановени 78 определения, с които били определени мерки по чл. 369 НПК за ускоряване на това досъдебно производство. С молба от 19.03.2018 г. заедно с други пострадали от престъплението, за което се водело делото, ищецът изрично поискал от Софийския военен съд да бъде ускорено наказателното производство по ДП № 11-048 от 1999г. по описа на ВОП.

От разпита на свидетеля С. К., дъщеря на ищеца, въззивният съд приел за установени следните факти: че след задържането му в [населено място], в лагера в Белене за година и половина, където бил бит, а впоследствие след заселването му във врачанското село, ищецът се прибрал у дома изтощен и болен. Той не можел да ходи и губел равновесие. Ищецът следял развитието на делото, интересувал се, подавал жалби до прокуратурата. Изпитвал яд и притеснения, че виновните не са осъдени и той няма да получи справедливост. Споделял пред своите близки с разочарование опасенията си, че делото нямало да приключи докато е жив.

При мотивиране на правните си изводи апелативният съд е посочил, че решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по отношение на наказателно дело в гражданския му аспект е дали висящото наказателно производство обуславя (има значение за) съдебната защита на гражданско право с титуляр жертвата от престъплението. Допълнил е, че дали дадено право следва да се счита за гражданско по смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му квалификация, а в зависимост от неговото материално съдържание и последици съгласно вътрешното право, като се отчитат предметът и целта на Конвенцията. Гражданските права и задължения трябва да бъдат предметът или един от предметите на спора, а резултатът от производството - пряко решаващ за такова право. Приел е, че обстоятелството, че ищецът не е бил конституиран като частен обвинител и/или граждански ищец във воденото наказателно производство, не променя качеството му на "жертва" (пострадал) от деянието, предмет на обвинението. Това качество е счетено, че той има от момента на образуване на наказателното производство - датата, от която следва да се изчислява продължителността на периода, за който ще се решава дали срокът на воденото производство е разумен. Въззивният съд е отчел факта, че ищецът е бил включен в списъка на пострадалите лица от престъплението по чл. 387 от НК - злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. "Възродителен процес" през периода 1984-1989 г., за извършването на които престъпни деяния е образувано процесното досъдебно наказателно производство по сл. дело № 1/1991 година. Съобразено е, че ищецът е бил задържан и лишен от свобода, а в последствие и принудително заселен във врачански окръг. Позовавайки се на постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС - Решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV ГО, Решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV ГО, Решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV ГО, Решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на IІІ ГО, Решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ ГО, Решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV ГО, Решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV ГО, и др., апелативният съд е приел, че при наличието на тези обстоятелства ищецът в качеството си на пострадал от престъплението разполага с активна легитимация по предявения от него иск по чл. 2б от ЗОДОВ, във вр. с чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. Съобразно разрешенията в посочената съдебна практика съдебният състав е посочил, че, независимо от неговата фактическа и правна сложност и необходимостта да бъдат разпитани множество пострадали лица, повечето от които живеещи извън страната и с неизвестни адреси, процесното досъдебно наказателно производство, образувано още в началото на 1991 г., продължава да се развива извън рамките на всякакъв разумен срок, за което отговорност носят разследващите органи и Прокуратурата на РБ, осъществяваща контрол за законност върху техните действия, още повече, че обвиняемите са починали, а, отделно от това, е изтекла и абсолютната давност за провеждане на наказателно преследване. Позовал се е на съществуващата силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство (гражданско, административно, наказателно, съдебно такова и/или в досъдебната му фаза) причинява неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило, извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради забавянето на делото. Според въззивния съд събраните по делото доказателства не оборват тази презумпция - че забавеното производство е породило у ищеца усещане за накърнено чувство за справедливост, неоправдаване на очакванията му за поне частично възмездие чрез предаване на съд и налагане на подобаващо наказание на виновниците и инициаторите на т. нар. "Възродителен процес", разочарование от липсата за толкова дълъг период от време на изгледи за осезаем напредък по делото, който да го изведе от досъдебна в съдебна фаза, страх и опасения, че това забавяне ще позволи на обвиняемите да останат ненаказани за деянията си, неоправдаване на очакванията му за възмездие чрез довеждане до край на наказателния процес, депресия от неизвестността и чакането в течение на толкова много години, загуба на доверие в институциите и чувство на безсилие и безпомощност от тяхното бездействие и конкретно - на прокуратурата, раздразнение, емоционална напрегнатост, загуба на вяра в справедливостта в живота. От свидетелските показания по делото съдът приел за доказани неимуществените вреди, които ищецът продължава да търпи. При определяне размера на обезщетението съдът е отчел, че тези неимуществени вреди ищецът търпи приблизително 30 години. Позовавайки се на разрешенията, дадени в Решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV ГО, Решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV ГО, Решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV ГО, Решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на IІІ ГО, Решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ ГО, въззивният съд е приел, че при определянето на справедливия размер на обезщетението за репарирането на същите по вид, характер, интензитет и продължителност обичайни (типични) неимуществени вреди, причинени от прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно следва да се отчете и фактът, че самото осъждане на Прокуратурата има основно репариращо действие - предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди. При тези мотиви въззивният съд е счел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди в случая възлиза на 12 000 лева.

Съобразявайки дадения по-горе отговор на въпроса, във връзка с който е допуснато касационно обжалване, настоящият съдебен състав не споделя изводите на въззивния съд относно определения размер на дължимото обезщетение за нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок. Правилно въззивният съд е съобразил, че, независимо от фактическата и правна сложност на образуваното досъдебно производство, обуловена от необходимостта да се изяснят множество факти с оглед повдигнатите обвинения на заемащи високи длъжности лица и огромния брой пострадали (общо 446), повечето от които установили се да живеят извън страната, тази продължителност от близо 33 години надхвърля мислимите представи за разумен срок за водене на досъдебно производство още повече, че то касае разследване на деяния, които засягат основни човешки права - насилствена асимилация, принудителна смяна на име, задържане в лагери, задължително заселване и упражняване на насилие срещу свободата на личността. Правилно въззивният съд е отчел, че с поведението си ищецът по никакъв начин не е възпрепятствал воденето на разследването. Нещо повече – със законни средства е опитал да способства неговото ускоряване. Прекомерното забавяне е единствено и само по вина на ПРБ, която не е осъществила дължимото, за да обезпечи своевременното извършване на изискуемите процесуалноследствени действия. Вследствие това противоправно поведение, изразяващо се в бездействие, е нарушено правото на ищеца като пострадал от престъпление за разглеждане и решаване на процесното дело в разумен срок. При продължило в неразумни срокове наказателно производство отговорността на държавата произтича от обстоятелството, че процесът е иницииран по почин на държавното обвинение, което разполага с достатъчен ресурс, за да организира провеждането на наказателното преследване в разумен срок. Въззивният съд правилно се е позовал на практиката на ЕСПЧ, според която съществува оборима презумция, че всяка неразумна продължителност на производството води до причиняване на неимуществени вреди. Обичайните такива са свързани с обстоятелството, че за дълъг период от време лицето е поставено в ситуация да изпитва притеснения и безпокойство, накърнени са чувството му за справедливост и доверие в институциите, както и убедеността, че те ще извършат онова, което по закон дължат. Правилно апелативният съд е отчел, че в случая, извън тези обичайни вреди, са налице и допълнително установени - конкретната продължителност на производството значително надхвърля законоустановените срокове, както и че разследването е било неразумно забавено така, че още през 2000 г. абсолютната давност за деянията, предмет на обвинителния акт, е била изтекла. Независимо, че неимуществените вреди, предмет на наказателното производство не подлежат на обезщетяване в производството по чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6 ЕКЗПЧ, в случая следва да бъде съобразено значението на делото за жалбоподателя, предвид тежката репресия, упражнена срещу него и с оглед вида на засегнатите права, определящи за всяка личност - правото на име, на самоопределение, на труд, на свободно придвижване, избор на начин на живот. Правото да се получи справедливост е толкова по-интензивно засегнато, колкото по-значими са накърнените от престъплението права, т. е. критерият "значение на делото" за пострадалия ("залогът за него") се явява ключов за спора. Следва да бъде съобразено и конкретното отражение на забавеното производството върху пострадалия и семейството му, установено въз основа на ангажирани гласни доказателства по делото. От показанията на свидетеля К., дъщеря на касатора, се установява, че след задържането му в [населено място], в лагера в Белене за година и половина, където бил бит, а впоследствие след заселването му във врачанското село, ищецът се прибрал у дома изтощен и болен. Той не можел да ходи и губел равновесие. Бил психически сринат. Разочарованието му било голямо, тъй като загубил надежда справедливостта да възтържествува. Съобразявайки изложеното, както и вече установената съдебна практика за сходни случаи (Решение № 117/22.02.2024 г. по гр. д. № 1194/2023 г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 338/10.06.2024 г. по гр. д. № 3020/2023 г. по описа на ВКС, III ГО, Решение № 283/09.05.2024 г. по гр. д. № 1838/2023 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 50280/11.09.2023 г. по гр. д. № 4210/2021 г. по описа на ВКС, IV ГО, Решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. 4037/2021 г. по описа на ВКС, III ГО), настоящият съдебен състав намира, че следва да се присъди обезщетение за конкретно установеното нарушаване на правото на разглеждане на делото в разумен срок в размер на 30 000 лв., като в останалата част заявената претенция е неоснователна.

Това налага отмяна на въззивното решение в частта, в която искът е отхвърлен за разликата над 12 000 лв. до 30 000 лв., и постановяване на нов акт по същество за осъждане на Прокуратурата да заплати на ищеца допълнително сумата от 18 000 лв., ведно със законната лихва, считано от предявяване на иска, тъй като вземането за лихви за забава върху обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ започва да тече от момента на предявяване на иска, а не от датата на образуване на неприключилото наказателно производство. В останалата обжалвана от ищеца част решението на въззивния съд следва да бъде оставено в сила.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III ГО,
РЕШИ:

ОТМЕНЯ онази част от въззивно решение № 690/10.06.2023 г. по в. гр. д. № 554/2024 г. на Софийски апелативен съд, в която е отменено Решение № 5532/31.10.2023 г. по гр. д. № 7886/2022 г. на Софийски градски съд в частта, в която Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на И. И. Х. сумата над 12 000 лв. до 30 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА :

ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България на основание чл. 2б ЗОДОВ да заплати на И. И. Х. допълнително сумата от 18 000 лв. (осемнадесет хиляди лева), представляваща разликата над вече присъдените 12 000 лв. до 30 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на разглеждане в разумен срок на сл. д. № 1/1991 по описа на Прокуратурата на въоръжените сили, преобразувано в сл. д. № ІІ-048/1999 г. на Софийска военно-окръжна прокуратура, ведно със законната лихва, считано от 25.07.2022 г., до окончателното изплащане на задължението.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 690/10.06.2023 г. по в. гр. д. № 554/2024 г. на Софийски апелативен съд в останалата обжалвана от ищеца част.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.