Осъждане за причинена смърт при ПТП поради превишена скорост и забранена маркировка

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 503
гр.София, 19 ноември 2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА
ДЕНИЦА ВЪЛКОВА
при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора от ВКП С. М. разгледа докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 686/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 346, т. 1 НПК и е образувано по касационна жалба на адвокат П. Д. от САК – защитник на подсъдимия П. И. Х., срещу въззивно решение № 112 от 12.03.2025 г., постановено по ВНОХД № 1293/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд (САС) по повод повторна въззивна проверка на присъда № 16 от 14.12.2022 г. по НОХД № 26/2022 г. на Окръжен съд - Монтана.
В касационната жалба са посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1- 3 НПК. Отменително такова по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК (допуснати съществени нарушения на процесуалните правила) се претендира с доводи за нарушения на чл. 13, 14, 15 и чл. 107 от НПК, довели до постановяване на обжалваното решение при неизяснена фактическа обстановка относно механизма на настъпилото ПТП и други относими към обвинението въпроси, конкретно посочени в касационната жалба. Доказателствената дейност на въззивния съд била опорочена, защото не са изпълнени указания в предходно отменително решение на ВКС, включително да се изясни в кой момент е възникнала опасността за управлявания от подсъдимия лек автомобил ***. Съдът е изградил решаващите си изводи относно приетите за установени факти и обстоятелства позовавайки се на данни, които не са събрани по предвидения в НПК ред, а изготвеното съдебно решение е постановено при липса на мотиви и не дава възможност на страните да проследят вътрешното убеждение на съда - дали то е формирано при спазване на принципа на чл. 14 от НПК, с което съществено е нарушено правото на защита на подсъдимия. Касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК (нарушение на материалния закон) се обвързва главно с отказа на съда да приеме липсата на обективно и субективно съставомерно поведение за извършено престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в“, предл. първо, вр. е чл. 342, ал. 1, предл. трето от НК. Явна несправедливост на наложеното наказание се аргументира като резултат от заявените доводи за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Прави се искане ВКС да отмени въззивното решение и да оправдае подсъдимия, алтернативно да върне делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения или да се намали наказанието с приложение на чл.55 от НК.
В съдебно заседание пред Върховния касационен съд подсъдимият П. Х. не се явява, редовно призован. Явява се защитникът, който поддържа жалбата по изложените в нея съображения.
Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че жалбата е неоснователна, като изразява мотивирано несъгласие с тезата на защитника за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и по приложението на материалния закон. Счита за изпълнени указанията на ВКС дадени в отменителното решение, за което се позовава на процесуалните действия на съда при разглеждане на второто въззивно дело, изразяващи се във възлагане на повторна комплексна автотехническа и видеотехническа експертиза с разширен състав от вещи лица и пълноценен анализ на експертното заключение в мотивите на обжалваното решение. Относно изброяването в същото на гласни и писмени доказателства и доказателствени средства на стр.2 от решението, прокурорът счита, че то очевидно представлява техническа грешка - същите са останали от друго решение. Прокурорът се солидаризира с анализа на въззивния съд на експертните заключения, включително на назначената във въззивното производство комплексна АТЕ и видеотехническа експертиза и оспорва защитните доводи за неизясняване на момента на възникване на опасността и причинно-следствената връзка между поведението на подсъдимия Х. и настъпилия съставомерен резултат. В заключение изразява становище, че не са налице съществени процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на материалния закон, поради което и като отчита, че наложеното наказание е в минимален размер и приносът на пострадалия за настъпилото ПТП е отчетен, прокурорът предлага проверяваното въззивно решение да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите в касационната жалба и становищата на страните в съдебно заседание и като извърши проверка на обжалвания въззивен съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното:
С присъда № 16 от 14.12.2022 г., постановена по НОХД № 20221600200026 по описа за 2022 година на Окръжен съд – Монтана, подсъдимият П. Х., [дата на раждане] , е признат за виновен в това, че на 06.09.2018 г., около 13,39 часа, на път ІІ-81, км 102+000 в землището на гр. Монтана, с посока на движение от гр. Монтана към гр. Лом, при управление на МПС - лек автомобил марка „***”, модел „**” с peг. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата на движение по пътищата в чл.21, ал.1 ЗДВП - движел се с превишена скорост от 110 км/ч при разрешена от 90 км/ч и чл. 65, т.6 ППЗДвП - навлязъл в площ, обозначена с коси успоредни линии M l5, която е забранена за движение на пътни превозни средства, и причинил по непредпазливост смъртта на А. А. И., ЕГН [ЕГН], поради което и на основание чл.343, ал. 1, б. „в“, предл. първо във връзка с чл.342, ал. 1, предл. трето от НК и чл. 54 от НК му е наложено наказание две години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК за изпитателен срок от четири години, като е оправдан по обвинението за нарушение на чл.23, ал.1 ЗДвП.
На основание чл.343г във вр. с чл.37, ал.1, т.7 НК подсъдимият П. Х. е лишен от правото да управлява МПС за срок от две години.
С присъдата съдът е осъдил подсъдимия да заплати деловодните разноски и се е разпоредил с веществените доказателства.
По въззивна жалба на защитника на подсъдимия (с главно искане за нова оправдателна присъда) и въззивен протест на прокурора (с искане за увеличаване на наложените наказания) е било образувано въззивно производство пред САС, приключило с потвърдително въззивно решение №107/03.04.2024 г. по ВНОХД №1173/2023 г., което е било отменено с Решение № 484/9.10.2024 г. по н.д. №572/2024 г., ВКС, трето н.о, поради допуснати съществени нарушения на процесуалните правила и необходимост от допълнително въззивно следствие с конкретни указания за изясняване на релевантни обстоятелства.
Повторният въззивен контрол е осъществен с обжалваното решение, предмет на настоящата втора по ред касационна проверка, с което след проведено допълнително въззивно следствие първоинстанционната присъда отново е била потвърдена.
Касационната жалба е допустима. Подадена е от процесуално легитимирана страна (защитник на подсъдимия), срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт, в установения от закона срок.
Разгледана по същество жалбата е неоснователна.
Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, аргументирано в касационната жалба преимуществено с доводи, че въззивният съд е установил нови фактически положения на база доказателствени материали, които не са събрани по реда на НПК, не може да бъде споделено. Действително на л.6-7 от обжалваното решение (л.72-73 от въззивното дело) САС е посочил, че „приетата от съда фактическа обстановка се подкрепя от събраните в хода на досъдебното производство доказателства“, към които е причислил данни от обяснения на „подсъдимия В. М., показанията на свидетелите О. Д., Х. Х., Л. П.“, както и други гласни и писмени доказателствени материали и експертни заключения, каквито не фигурират нито в ДП, нито в съдебните дела по настоящото наказателно производство. Най-малко подсъдим с името В. М. или свидетели с посочените имена не се констатира да са участвали в настоящия наказателен процес. В тази връзка ВКС отбелязва, че въззивният съд е допуснал съществена неточност в мотивите към обжалваното решение, която касае обективно невярна и недопустима констатация. Защитникът е напълно прав, че съдебният акт не може да съдържа позовавания на несъбрани или несъществуващи доказателства. Подобен процесуален подход обичайно би обусловил касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, ако съдебният акт създава впечатление, че САС е основал изводите си на доказателства извън процесуалния ред, предвиден в НПК. Въпреки допуснатата непрецизност при мотивиране на обжалваното решение, случаят не е такъв. Въпросното изброяване на нефигуриращи доказателствени материали касае един изолиран абзац от пространните мотиви на въззивното решение, който, както правилно отбелязва прокурорът, има характер на техническа грешка, вероятно резултат на останал текст от предходен съдебен акт, чието съдържание също е било компютърно генерирано. Тази грешка не влияе върху крайния резултат на настоящата касационна проверка и не поставя под съмнение фактическите и правни изводи на въззивния съд, ерго не изключва възможността да се проследи начина на формиране вътрешното убеждение на САС по реда на чл.14 от НПК, защото на л.4 в мотивите на обжалваното решение (л.70 от въззивното дело) съдът ясно е посочил, че е установил фактическата обстановка „от събраните доказателства и съдопроизводствените действия на първоинстанционния съд“, а не от такива в друго наказателно производство, още по-малко събрани в „досъдебното производство“. Че въззивният съд е изградил фактическите изводи с доказателствени материали относими към процесното обвинение и събрани по реда на НПК, а не с коментираните несъществуващи доказателствени източници по делото, става ясно след обективен прочит в пълнота на въззивното решение и особено като се отчете изключително задълбочения и убедителен анализ, който въззивният съд е направил на заключението по изготвената в допълнителното въззивно следствие комплексна АТЕ и видеотехническа експертиза, чрез която са били изяснени всички релевантни факти от предмета на доказване по чл.102, т.1 и т.2 от НПК, изрично посочени в отменителното решение на ВКС като нуждаещи се от допълнително доказване чрез комплексна експертиза. Няма спор, че такава е била назначена от САС с нарочно и подробно мотивирано определение по чл.327 от НПК (л.3-6 от въззивното дело), с което на вещите лица са дадени изрични указания да използват само събраните по делото доказателства. Страните не спорят, че вещите лица са се съобразили с това, което е видно и от обстоятелствената част на експертното заключение, съдържащо дори многобройни цитати от гласните доказателства по делото (л.20-43 от въззивното дело). Така освен, че САС е изпълнил задължителните указания в отменителното решение на ВКС, той е съобразил процесуалното изискване при изпълнение на задължението си по чл.145, ал.1 от НПК в акта за възлагане на експертизата да ограничи вещите лица да проведат изследването и да приложат специалните си знания единствено спрямо доказателствени материали, събрани по реда на НПК. Доколкото вещите лица не са се позовали на каквито и да било недопустими или несъбрани по съответния процесуален ред доказателства, а заключението им аргументирано е поставено в основата на осъждането на дееца, доводът в касационната жалба, че изброяването на несъществуващи доказателства и обвързването на фактическите изводи с тях предопределя отмяна на обжалваното решение, ВКС намира за неубедителен.
Несъстоятелен е и доводът, че САС не е изпълнил указанията в отменителното решение на ВКС. Непредубеденото проследяване на процеса на доказване в съответните стадии на съдебната фаза на наказателното производство и конкретно на проведеното при повторната въззивна проверка допълнително въззивно следствие, както и безпристрастният прочит на оспорените от защитата мотиви към атакувания въззивен акт недвусмислено сочат, че САС е съобразил стриктно указанията на ВКС, като ги е изпълнил професионално и изцяло, включително относно изясняването на момента на възникване на опасността за подсъдимия и възможността му да предотврати ПТП, каквито са били основните насоки в отменителното касационно решение. Назначената от контролираната инстанция повторна комплексна експертиза, с чието заключение категорично са преодолени констатираните при първата касационна проверка доказателствени дефицити и са изяснени основнорелевантните факти относно отговорността на подсъдимия Х., е съобразила единствено събраните по делото и обективно налични доказателства, в това число видеозаписите от намиращи се в съседство охранителни камери, възпроизвеждащи движението на двете МПС преди ПТП, сблъсъкът между тях и движението им след него до установяване на местата, където са намерени при огледа, както изрично е указал първият касационен състав (л.38 от н.д. №572/24 г., трето н.о. на ВКС). Това е видно, както от обстоятелствената част на експертното заключение (л.34-38 от въззивното дело), така и от мотивите на обжалваното решение (л.73-78 от ВНОХД № 1293/2024 г. на САС). Обратно на твърденията в касационната жалба, САС е изложил нетърпящи основателен упрек съображения за гласуваното доверие на въпросното заключение, което е анализирал изключително внимателно в контекста на всяко едно защитно възражение. На база обективните находки от проведения оглед на местопроизшествието на 6.09.2018 г. с начален час 14,25 ч. т.е. по-малко от час след инцидента, съобразявайки данните от фотоалбума към него и експертно потвърдените чрез отделна видеотехническа експертиза видеозаписи на ПТП, както и несъмнения научен и професионален капацитет на трите вещи лица, САС, също като първоинстанционния съд, е приел за установено по несъмнен начин, че ударът между двата леки автомобила е настъпил в района на част от пътното платно - върху хоризонтална пътна маркировка М 15 "Коси успоредни линии", обозначаващи площ, забранена за движение на пътни превозни средства, чиято граница е очертана с непрекъсната линия и двамата водачи са се озовали там поради допуснато от всеки от тях нарушениe на чл. 65, т. 6 от ППЗДвП. Управляваният от подсъдимия Х. л.а.“***“ се е намирал на разстояние 90 метра от управлявания лек автомобил от пострадалия, когато последният е навлязъл във въпросната забранена зона за движение на МПС. Посоченото разстояние е позволявало на подсъдимия, при движение с максимално разрешената скорост от 90 км/ч, да спре и да избегне удара съобразно изчислената опасна зона за спиране дори в по-благоприятния за дееца вариант в заключението на назначената във въззивното следствие експертиза (68,11 м) спрямо това на допълнителната АТЕ в първоинстанционното съдебно следствие (72,47 м). Следователно поддържаното и пред настоящата инстанция възражение от защитата, че ударът е бил непредотвратим от страна на подсъдимия и в причинна връзка единствено с поведението на пострадалия като водач на другото МПС, правилно е отхвърлено от САС като неоснователно.
Несъстоятелно е оплакването, че при новото разглеждане на делото САС не е обосновал моментът на възникналата опасност за управлявания от подсъдимия лек автомобил ***. В мотивите на обжалваното решение въззивният съд е дал подробно аргументиран и ясен отговор на този въпрос, като е посочил защо не приема тезата на защитата, че опасността за подсъдимия е възникнала при отстояние на 50,60 м т.е. в обхвата на опасната зона, а най-късно в момента отразен на снимка 21 от отразения в заключението на комплексната експертиза кадър от видеозаписа, когато управляваният от него лек автомобил се е намирал на не по-малко от 89,91 м от мястото на удара т.е. извън опасната му зона при безспорна между страните отлична видимост – около 1000 м. и липса на други движещи се МПС, които да я ограничават (л.79-80 от ВНОХД №1293/24 г. на САС). Неоснователно се оспорва и отказът на въззивния съд за назначаване на повторна КСАТЕВТЕ. На първо място следва да се посочи, че формулираните задачи към назначената от САС повторна комплексна експертиза съответстват освен на указанията в отменителното решение на ВКС, но също и на въпросите, поставени в писменото допълнение към въззивната жалба на защитата. На второ място, съдът не може да бъде основателно упрекнат за това, че не е продължил доказването с поредно експертно изследване в областта на автотехническата експертиза, след като третото такова, с участие на различни вещи лица, за което липсват предпоставките по чл.153 от НПК да бъде доизяснено или елиминирано с назначаване на допълнителна или повторна КСАТЕВТЕ, е потвърдило изводите на предходните две експертни заключения на АТЕ относно основнорелевантния факт за отговорността на дееца, а именно, че при конкретната пътна обстановка той е могъл да предотврати удара, ако се движеше с разрешената за пътния участък скорост и не беше навлязъл в забранената за движение маркировка М15. Не на последно място, дори да се приеме, че точността на измерване на времето от камера № 7 е останала неизяснена, отговорите на вещите лица от повторната КСАТЕВТЕ, съответно изводите на САС в подкрепа на обвинението, не са аргументирани само с кадри от заснемане с посочената камера, а също с фиксираните при огледа следи и технически показатели, както и с видеозаписите от камери №2 и №4. Паралелно е съобразена дължината на мантинелата, която обратно на посоченото в касационната жалба също е процесуално закрепена чрез фотографиране (вж. снимки №2 и №3 от приложения фотоалбум към протокола за оглед – л.50, гръб от ДП). Въз основа на нея и отговорите на вещите лица при изслушването им от въззивната инстанция, че при измерването на разстоянията са използвали стандартната дължина на мантинелата - 4 метра, правилно въззиввният съд е приел липса на основания за назначаване на повторна КСАТЕВТЕ. Незготвянето от вещите лица на динамична мащабна скица също не формира претендирания от защитата доказателствен дефицит. На практика тя представлява графично изображение на пространствено-времевите параметри на произшествието, които в случая са категорично установени чрез специалните знания на вещите лица, които са го изготвили. Макар не графично, те са отразени словесно достатъчно ясно и научно аргументирано словесно в обстоятелствената част на заключението на КСАТЕВТЕ, което изключва необходимостта от изготвяне на динамична мащабна скица, а и няма нормативно изискване за изготвянето й като предпоставка за правилността и обосноваността на експертното заключение.
ВКС отбелязва като спекулативен довода в касационната жалба за съществени различия във фактическите изводи на първоинстанционния съд и тези в проверявания въззивен съдебен акт, тъй като относно механизма на произшествието, участниците в него, причините за настъпване на ПТП, неговата предотвратимост от страна на подсъдимия и приноса на пострадалия, не са установени съществени противоречия между фактическите изводи на първата и въззивната инстанция, които съвпадат с обвинителната теза относно обстоятелствата, характеризиращи пътнотранспортното произшествие и съпричастността на подсъдимия и пострадалия към настъпилия вредоносен резултат. САС е упражнил правомощията си по чл.316 от НПК да установи нови фактически положения единствено по отношение скоростта на движение на подсъдимия Х., като е приел за фактическа прецизност, че тя е била 157-158 км/ч, съобразно назначената по указания на ВКС комплексна експертиза, а не 110 км/ч съгласно АТЕ от ДП или 120-130км/ч съгласно допълнителната АТЕ. Въззивният съд обаче правилно и в пълно съответствие с основния принцип в чл.15 от НПК за правото на защита на подсъдимия не е отдал наказателноправно значение на така установената по-висока скорост, като изрично е посочил, че е обвързан от обвинението за по-благоприятната за подсъдимия скорост от 110 км/ч (л.74 от въззивното дело), също явяваща се превишена за съответния пътен участък и в унисон с обвинението за нарушение на чл.21 от ЗДвП. Въпреки коректно отчетените от въззивния съд неправилни действия на пострадалия, допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата за движение също са в причинно-следствена връзка с настъпилото произшествие, което правилно е прието от предходните съдилища като пречка за оправдаването му.
В заключение следва да се приеме, че въззивният съд не е оставил необсъден нито един от наведените от защитата релевантни доводи, включително тези, които се сочат в касационната жалба. Поради това и като взе предвид, че ВКС не разполага с процесуални правомощия да пререшава въпросите за фактическата обоснованост на проверявания акт, които са от суверенна компетентност на инстанциите по фактите и че фактическите положения са установени еднозначно от съдилищата с изключение на установената от САС по-висока скорост на движение на управлявания от подсъдимия лек автомобил, която както вече се изтъкна не е ценена в негов ущърб при преценката за съставомерност на деянието, настоящата инстанция намира, че не е налице касационно основание по чл.348, ал.1,т.2 от НПК и проверяваното въззивно решение не подлежи на отмяна на това основание.
Съобразно приетите за доказани по делото фактически положения, материалният закон е приложен правилно от въззивната инстанция. Като е заключил, че настъпилото ПТП и последиците от него, макар и в условия на тежко и първо във времево отношение съпричиняване от пострадалия А. И., са резултат и от действията на подсъдимия като водач на лек автомобил и конкретно на допуснатите от него нарушения на чл.21, ал.1 от ЗДвП и чл.65, т.6 от ППЗДвП, законосъобразно въззивният съд е приел, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна престъплението, предмет на обвинението. Ударът за подсъдимия не е бил случаен по смисъла на чл.15 от НК, защото при управление на МПС в рамките на разрешената скорост от 90 км/ч ПТП и ненавлизане в забранена за движение зона с маркировка М15 то е било предотвратимо. За да е налице случайно деяние за подсъдимия, поведението му на водач на МПС е следвало да бъде правомерно и без допуснатите от него нарушения на правилата за движение по пътищата относно разрешената скорост ( чл.21, ал.1 от ЗДвП) и забраната за движение в маркирана територия М15 (чл.65, т.6 от ППЗДвП) да са в причинна връзка със съставомерния резултат, а обективните пътни условия да са налагали той да не е могъл или да не е бил длъжен да предвиди настъпването на вредоносните последици. В случая, позовавайки се на еднопосочните изводи на вещите лица за причините за ПТП, въззивният съд е аргументирал по нетърпящ основателни критики начин, че ако подсъдимият не беше пренебрегнал забраната по чл.21, ал.1 от ЗДвП и беше управлявал МПС с разрешената скорост от 90 км/ч или по-ниска и същевременно не беше нарушил забраната по чл.65, т.6 от ППЗДвП, той би предотвратил ПТП въпреки допуснатото но по-малко грубо нарушение от пострадалия на същото правило за безопасност на транспорта в последно посочената разпоредба. Основният довод на съда за ангажиране наказателната отговорност на подсъдимия е заявен ясно, в пределите на обвинението и той е, че при съобразяване на забраната по чл.21, ал.1 от ЗДвП, ако подсъдимият Х. беше управлявал със скорост до разрешената от 90 км/ч и не е навлизал в забранената за движение зона с маркировка М15, той е могъл да предотврати ПТП, независимо от неправомерното поведение на пострадалия. Несъобразяването на тези нормативно установени условия за безопасност на пътя от подсъдимия е предпоставило процесното ПТП и смъртта на пострадалия А. И.. За пълнота на правния анализ следва да се добави, че съгласно актуалното и към момента Тълкувателно решение № 28/1984г. по н.д. №10/1984г., ОСНК на ВС, от водачите се изисква да намаляват скоростта на движението не само, когато възникне опасност за движението, но и когато „е закономерно нейното проявяване“. В случая такова логично „проявяване“ е било изводимо от особеностите на пътния участък, в който е реализирано ПТП и поведението на пострадалия, а именно навлизането на последния в забранена за движение на МПС зона поради налична маркировка М15. Поради това крайният правен извод на апелативния съд за обективно и субективно съставомерно поведение на подсъдимия съобразно конкретното обвинение се явява съответен на закона и цитираната по-горе задължителна тълкувателна практика.
При това положение искането в касационната жалба за оправдаване на подсъдимия е несъответно на закона и на установените фактически положения и правилно е отхвърлено като неоснователно от предходните съдебни инстанции.
Неоснователни са и доводите в касационната жалба за явна несправедливост на наложените наказания. Недоволството в тази връзка главно се свързва с претенциите за допуснати съществени процесуални нарушения и несъставомерно поведение поради липса на виновно поведение от страна на подсъдимия Х.. С оглед пределите на касационната проверка, определени съобразно разпоредбата на чл. 347 ал.1 от НПК, установените по делото факти и правните изводи за извършено от него престъпление по чл.343, ал.1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1 от НК, изключват процесуалната възможност изразеното несъгласие с наложените наказания на това основание да обуслови претендираното касационно основание по чл.348, ал.1,т.3 от НПК.
За извършеното от дееца престъпление по чл. 343, ал. 1, б.“в“, вр. чл.342, ал.1, от НК в санкционната част на нормата понастоящем се предвижда наказание от три до осем години лишаване от свобода (вж. ДВ, бр.67/2023 г.), но правилно САС е съобразил правилото в чл.2, ал.2 от НК за приложение на по - благоприятния за дееца закон и конкретно предвидената към датата на извършване на престъплението по - лека наказуемост, а именно от две до шест години лишаване от свобода. Наложените наказания две години лишаване от свобода и две години лишаване от право деецът да управлява МПС на основание чл.343г от НК са в установените в закона минимуми, като спрямо основното наказание лишаване от свобода е приложен институтът на условното осъждане с изпитателен срок от четири години, което изключва явна несправедливост по смисъла на чл.348, ал.5, т.1 и т.2 от НПК. В мотивите на обжалваното решение са аргументирани пречките за допълнителното му намаляване по реда на чл.55 от НК, с които ВКС се съгласява и намира за безполезно да повтаря. Настоящата инстанция споделя крайния извод на въззивния съд за липса на предпоставките за определяне на наказанието по чл.55 и в контекста на многократните наказания на подсъдимия по административен ред за нарушения на правилата за движение, включително за превишена скорост. Видно от приложената справка от СДВР, отдел „Пътна полиция“ (л.116-120 от ДП) срещу дееца са издадени 24 ел. фиша и 34 бр. Наказателни постановления за нарушения на правилата за движение по пътищата. Тяхната многобройност красноречиво характеризира подсъдимия като недисциплиниран водач на МПС и завишава степента на обществена опасност на личността му, като самостоятелно предопределя отказ за индивидуализация на наказанието по чл.55 от НК.
Допълнително редуциране на наложеното наказание лишаване от свобода е неоправдано въпреки прекомерната продължителност на наказателното производство, започнало в деня на ПТП на 6.09.2018 г. т.е. преди повече от седем години. Това обстоятелство е отчетено от въззивния съд като възпиращо уважаването на въззивния протест за увеличаване на наложените наказания. Освен това делото е разгледано по общия ред и се характеризира с фактическа и правна сложност, като са направени многобройни доказателствени искания от страните поради възражения на защитата, наложили органите на ДП, първостепенният съд и вторият въззивен състав да провеждат допълнително доказване за изясняване на спорни обстоятелства, включително допълнителна и повторна експертизи, което логично е предпоставило продължителността на наказателното производство. В същото време, подсъдимият е бил привлечен в качеството на обвиняем в много по-късен етап - на 23.07.2021 год., като на 13.08.2021 г. му е взета най-леката мярка за неотклонение „подписка“. По делото не са налични данни да е търпял прекомерни ограничения и тежки мерки за процесуална принуда, които да оправдават санкционирането му с наказание, по-леко от определеното такова и под установения минимум, като допълнително средство за компенсация по чл.13 от ЕКПЧ за продължителността на наказателния процес. Отделно от това не са налице смекчаващи обстоятелства, които да са игнорирани от съдилищата или тяхната относителна тежест да се оказва подценена, за да се допусне исканото от ВКС изменение на обжалваното решение в частта за наложените наказания.
По изложените съображения и като намери, че не са налице претендираните касационни основания, ВКС в настоящия съдебен състав прие, че касационната жалба е неоснователна, което налага проверяваното въззивно решение да бъде оставено в сила.
Предвид горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 112 от 12. 03. 2025 г., постановено по ВНОХД № 1293/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: