Оставяне в сила на присъди за убийство с особена жестокост и мъчителен начин

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство по начин или със средства, опасни за живота на мнозина, по особено мъчителен начин за убития или с особена жестокост * неоснователност на касационна жалба * убийство с особена жестокост и по особено мъчителен начин * съучастие

Р Е Ш Е Н И Е
№ 668
гр. София, 06 декември 2024 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и първи октомври две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА
ВИОЛЕТА МАГДАЛИНЧЕВА

при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП Д. МАШЕВА изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 668/2024 година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по касационен протест, подаден от Апелативна прокуратура - Варна срещу въззивно решение № 61/09.05.2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 94/2024 г. по описа на Апелативен съд - Варна. В протеста се изразява недоволство от намаляването на наказанията, наложени на подсъдимите Р. К. и Т. Й. В. К., като се прави искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция, при което да бъдат потвърдени определените от първоинстанционния съд санкции.

Въззивното решение е обжалвано и от частния обвинител Б. Ф. - М. с доводи за явна несправедливост на наложените наказания и искане за връщане на делото на въззивната инстанция, за да бъдат увеличени.

Срещу въззивното решение е подадена касационна жалба и от подс. Р. К., чрез защитника му адвокат К. Т.. В жалбата и писменото допълнение към нея се излагат твърдения за наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК. Оспорва се определената от предходната инстанция правна квалификация на деянието по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. 3 НК, като се прави искане за преквалифициране на същото по чл. 115 НК, намаляване на наложеното наказание от двадесет на петнадесет години лишаване от свобода, както и намаляване размера на присъденото обезщетение.

Подадена е касационна жалба и от подсъдимия Т. К., чрез защитника му – адвокат С. С., в която се излагат твърдения за наличието на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 НПК. В писмено допълнение към жалбата се сочат аргументи в подкрепа на искането за преквалифициране на деянието по чл. 115 НК, поради отсъствие на доказателства, подкрепящи обвинението по чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 2 и пр. 3 НК. Претендира се и за намаляване размера на наложената на подс. Т. К. санкция от седемнадесет на петнадесет години лишаване от свобода.

В съдебно заседание пред ВКС представителят на прокуратурата поддържа касационния протест, подаден от АП - Варна, и пледира за уважаването му. Прави искане да се отмени въззивното решение и делото да се върне на въззивната инстанция за увеличаване на размера на санкциите - доживотен затвор за подс. Р. К. и деветнадесет години лишаване от свобода за подс. Т. К..

Частният обвинител и граждански ищец Б. Ф. - М. и нейният повереник поддържат касационната си жалба и правят искане тя да бъде уважена, като делото се върне на въззивната инстанция за увеличаване на наложените на подсъдимите наказания.

Защитникът на подс. Р. К. поддържа подадената от негово име касационна жалба и пледира за уважаването й, като претендира за намаляване на размера на наложеното му наказание на петнадесет години лишаване от свобода.

Защитникът на подс. Т. К. прави искане за преквалифициране на деянието по чл. 115 НК и намаляване на наложеното на същия подсъдим наказание на петнадесет години лишаване от свобода.

В своя защита подсъдимият Р. К. твърди, че въззивният съд не е отдал необходимото значение на факта, че пострадалият го е изнудвал за пари, както и на заключението на вещите лица - медици, от което не се установявало категорично, че при причиняване на нараняванията жертвата е била в съзнание и е усещала болките от нанесените й удари. Това е довело до неправилно квалифициране на деянието по чл. 116 НК и до налагане на по – тежко наказание. В предоставената му последна дума подс. Р. К. моли да му бъде определено наказание от петнадесет години лишаване от свобода.

Подсъдимият Т. Й. В. К. поддържа жалбата си и пледоарията на защитника, като в предоставената му последна дума моли за справедлива присъда.

Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение, след като обсъди доводите, изложени в сезиращите документи и в пледоариите на страните, както и всички материали, съобразно пределите на чл. 347 НПК и предоставените му правомощия, намери за установено следното:

С присъда № 18/27.11.2023 г., постановена по н.о.х.д. №143/2023 г. по описа на Окръжен съд - Добрич подсъдимите Р. К. и Т. Й. В. К. са признати за виновни в това, че на 20.10.2021 г. в село Соколово, общ. Балчик, обл. Добрич, в съучастие помежду си като съизвършители, умишлено умъртвили немския гражданин К. М., като убийството е извършено по особено мъчителен за убития начин и с особена жестокост, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. 3, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. с чл. 54 НК са осъдени както следва: подсъдимият Р. К. на доживотен затвор, при специален режим на изтърпяване, а подсъдимият Т. К. на деветнадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, като е зачетено времето на предварителното им задържане с мярка за неотклонение.

На основание чл. 52, вр. с чл. 45 от ЗЗД двамата подсъдими са осъдени да заплатят солидарно на гражданския ищец Б. Ф. - М. сума в размер на 200 000 /двеста хиляди/ лева, представляваща обезщетение за претърпените от нея в резултат на деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 20.10.2021 г. до окончателното изплащане, както и 3 000 /три хиляди/ лева разноски, направени за процесуалното й представителство по делото.

С присъдата ОС - Добрич се разпоредил и по отношение на държавната такса върху уважения размер на гражданските искове и разноските по делото.

С определение № 376/27.11.2023 г., постановено по реда на чл. 309, ал. 4 и чл. 306, ал.1, т. 4 НПК съдът се произнесъл по мярката за неотклонение на всеки от подсъдимите, както и относно веществените доказателства по делото.

Подсъдимите останали недоволни от първоинстанционната присъда и я обжалвали пред АС - Варна с доводи за допуснати нарушения на материалния закон и явна несправедливост на наложените им наказания. С решение № 61/09.05.2024 г. по в.н.о.х.д. № 94/2024 г., предмет на касационната проверка, АС - Варна изменил присъдата на ОС - Добрич, като намалил наложените с нея наказания: по отношение на подс. Р. К. от доживотен затвор на двадесет години лишаване от свобода, а по отношение на Т. К. от деветнадесет години на седемнадесет години лишаване от свобода. В останалата й част първоинстанционната присъда е била потвърдена.

Касационните жалби и касационният протест, подадени срещу въззивното решение, са допустими, тъй като са депозирани от процесуално легитимирани лица, в срока по чл. 350 НПК и срещу съдебен акт от категорията на визираните в чл. 346, т. 1 НПК.

Приоритетно следва да бъдат обсъдени жалбите на подсъдимите, доколкото в тях се излагат твърдения за допуснати нарушения на материалния закон, докато с касационния протест и с жалбата на частния обвинител и граждански ищец се оспорва единствено справедливостта на наложените с въззивното решение санкции.

В жалбите и на двамата подсъдими се изразява недоволството им от квалифицирането на престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 и пр. 3 НК. Излагат се доводи за това, че не е установено по експертен път при нанасянето на ударите с ножа жертвата да е била в съзнание и да е можела да усеща болки и страдания. Според тези касатори след силните удари в главата пострадалият е бил в безсъзнание и не е усещал болки. Твърди се, че не е взето предвид становището на експертите - медици, които не били категорични по този въпрос, като незаконосъобразно въззивният съд приел за доказано, че деянието е извършено по особено мъчителен за убития начин. В жалбата на подс. Т. К. като аргумент за това, че пострадалият е бил в безсъзнание и не е могъл да усеща болки при нанасянето на ударите с нож се сочи, че според вещите лица в момента на нанасяне на прободно - порезните рани в гръдния кош в лява и дясна гръдна област тялото на жертвата е било неподвижно. Доказателство за това бил фактът, че всички удари са концентрирани в една област, раневите канали са с едно и също направление, почти успоредни и липсва динамика на съотношението между жертва и нападател. Експертите променили и становището си за това, че порезното нараняване на втори пръст на дясната ръка е защитно, като заявили, че то може да е просто порязване. Това налагало извода, че при нанасяне на ударите пострадалият не е извършвал телодвижения, не е бил в съзнание и следователно не е могъл да преработва мисловно и съзнателно случващото се и да изпитва силни болки и страдания.

Същите оплаквания подсъдимите и техните защитници са изложили и пред въззивната инстанция. В изпълнение на задълженията си, произтичащи от разпоредбите на чл. 13, чл. 14 и чл. 107 НПК, въззивният съд повторно е изслушал в хода на въззивното съдебно следствие експертите Д., Г., К. и Д., изготвили комплексната съдебно - медицинска и трасологична експертиза /КСМТЕ/ по делото. В мотивите на постановения от него съдебен акт /л. 13 – 16 от възз. реш./ подробно е анализирал посоченото заключение, като в съответствие с разпоредбата на чл. 339, ал. 2 НПК е отговорил на възраженията на подсъдимите и защитата, свързани с квалифицирането на деянието като извършено по особено мъчителен начин за убития. Аргументацията на контролирания съд изцяло се възприема от настоящия съдебен състав, поради съответствието й със закона и с трайно установената съдебна практика по неговото приложение. Правилно са разчетени от въззивния съд указанията, дадени с ППВС № 2/ 1957 г. /изм. и доп. с Тълкувателно ППВС № 7/06.07.1987 г./, за това, че квалифициращият елемент по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 2 НК е налице когато в резултат на нараняванията пострадалият е изпитвал изключителни и прекомерни болки, причинили му страдания, надхвърлящи интензитета на болката, която един човек може да понесе и че това предполага при нанасяне на уврежданията жертвата да е била в съзнание. Законосъобразно контролираният съд е приел, основавайки се изцяло на заключението на КСМТЕ, че двете групи наранявания – осем броя рани, нанесени от подс. Р. К. с дървен сап по главата на жертвата и 48 броя прободно – порезни наранявания, нанесени с два различни ножа от подс. Т. К., са причинени прижизнено на жертвата, кратко време преди настъпване на смъртта й. Многобройността и тежестта на нараняванията, насочеността им към богато инервирани области като главата, торса и крайниците, осъществени със значителна сила и интензитет, са дали основание на въззивния съд правилно да приеме, че те са причинили особено силни болки, значителни страдания, предсмъртни мъки и агония на пострадалия. Контролираният съд, анализирайки заключението на КСМТЕ, е приел, че ударите по лицето и по главата са нанесени в изправено положение на пострадалия, а прободно – порезните са получени от същия в изправено, приклекнало или седнало положение. Съобразил е обясненията на подс. Р. К., че след ударите по главата жертвата още е „мърдала“ /т. е. била е жива/, което наложило намесата на подс. Т. К., който й нанесъл прободно - порезните наранявания с нож. Преценил е и факта, че експертите са констатирали наличието на „защитни“ наранявания, получени от пострадалия - кръвонасядания по гърба на дясната длан и в съседство на пръстите от действието на тъп предмет /сап/ и порезна рана по втория пръст на дясната ръка - резултат от действието на режещ ръб /нож/. Интерпретирайки правилно така установените обстоятелства, въззивният съд е достигнал до логичния извод, че при нанасяне на нараняванията пострадалият е бил в съзнание, след като се е опитвал да се защити. Неоснователно е възражението на подсъдимите, че този извод не кореспондира със заключението на експертите - медици, които при разпита им в хода на въззивното съдебно следствие са променили становището си. Единствената промяна в заключението на експертите, изготвили КСМТЕ, е по отношение на порезната рана по втория пръст на дясната ръка, за която те са разяснили, че е възможно тя да не е защитна, а просто порязване. При същия разпит вещите лица са уточнили, че не може да се определи с категоричност последователността на ударите с твърдия предмет /сап/ и с ножа, като не изключват и едновременното им нанасяне, както и че ударите в главата са осъществени в изправено положение на жертвата, за което свидетелствали пръските кръв, разположени на високо по стената на постройка, намираща се в близост. Потвърдили са и заключението си, че ударите по главата са предполагали известна преживяемост, т. е. смъртта на жертвата не е настъпила веднага след тях, а едва след като са нанесени и прободно – порезни наранявания. Посочили са и че принципно е възможно след всички удари нанесени с дървения сап по главата, жертвата да е изпаднала в безсъзнание. Съществуването на тази възможност обаче не води задължително до извода, за който подсъдимите и защитниците им настояват - че пострадалият не е умъртвен по мъчителен за него начин, което налага отпадане на съответния квалифициращ елемент. Многобройността на ударите по главата – осем отделни, част от които наслагващи се, като три от тях в лицето – двустранно челно и в областта на дясното око, а останалите пет – в окосмената част на главата в дясно теменно – слепоочно, нанесени с висока кинетична енергия /причинила счупване на сапа в резултат на ударите/, тежестта на причинените с част от тях увреждания - счупване на костите на черепния покрив и основа, кръвоизливи под и над мозъчните обвивки и контузия на мозъка вдясно, както и фактът, че пострадалият се е опитал да се защити, при което е получил кръвонасядания по гърба на дланите и пръстите на ръцете /определени от експертите като „защитни“ наранявания/, са достатъчно, за да се приеме, че при получаване на ударите по главата той е бил в съзнание, могъл е да възприема случващото се с него, изпитвал е силни болки и страдания, надхвърлящи интензитета на болката, която човек може да понесе. Иначе казано, посочените обстоятелства сами по себе си са достатъчно, за да се квалифицира убийството като извършено по особено мъчителен за убития начин и без да е установено от доказателствата, че е бил в съзнание при нанасяне на прободно – порезните му наранявания. От друга страна, правилно въззивният съд е счел, че и при причиняване на последните /или поне на една част от тях/ пострадалият е бил в съзнание, факт, който се извежда от обясненията на подс. Р. К. за това, че М. след ударите по главата все още е „мърдал“ и това е наложило да повика подс. Т. К., за да го намушка с ножа /т. е. да го доубие/. Тези обяснения, осмислени на плоскостта на констатираното от експертите порезно нараняване по един от пръстите на жертвата, определено от тях като „защитно“, опровергават твърдението, изложено в жалбата на подс. Т. К., че при намесата на последния пострадалият не е бил в съзнание и поради това не е изпитвал болки и страдания. С оглед на изложеното, преценката на въззивния съд за това, че деянието следва да се квалифицира като извършено по особено мъчителен за убития начин, е правилна и законосъобразна.

Изцяло в съответствие със закона е и изводът на въззивния съд за това, че убийството е извършено с особена жестокост по смисъла на чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 3 НК. Особената жестокост е качество, характеристика на дееца, която се разкрива в начините и средствата, чрез които е осъществено деянието, използваното оръжие, броя на ударите, употребената за нанасянето им сила, отношение към жертвата и цялостното поведението на извършителя по време на деянието и непосредствено след него. Коварното примамване на пострадалия от подс. Р. К. в градината под претекст да разгледа засадените конопени растения, нанасянето от него на най – малко осем удара в лицето и по главата на жертвата с дървен сап, употребената за това значителна кинетична енергия, довела до разцепването на сапа от едната му страна, определят проявата му като изключително брутална, израз на прекомерна ярост, отмъстителност и свирепост. Въвличането на собствения му син в осъществяване на престъплението с нареждането да нанесе на пострадалия удари с нож, да отреже пръста му, а след това да се отърве от тялото чрез разчленяването му и изгаряне на останките, характеризират подс. Р. К. като коравосърдечен и безразличен към чувствата на другите хора човек, включително и към тези на най – близкия си. Всичко това го определя като безскрупулен, безмилостен, безчувствен и жесток човек, а убийството като извършено с особена жестокост.

От своя страна поведението на подс. Т. К. по време на извършване деянието - нанасянето на общо 48 прободно - порезни наранявания, четиринадесет от които проникващи в гръдната и коремната кухина и засягащи белия дроб, диафрагмата и черния дроб на пострадалия, използване на втори нож след счупването на първия и продължаване нанасянето на удари с него – действия, далеч надхвърлящи необходимото за умъртвяването, отрязването на пръста на жертвата с лозарска ножица, а впоследствие и разчленяването на тялото му, също налагат извод за проявена от него ярост, озлобление, коравосърдечност към убития, с когото са били познати и с когото не са имали каквито и да било конфликти. В тази връзка настоящият съдебен състав не намира за основателно възражението, изложено в жалбата на този подсъдим, за това, че всички описани действия са извършени поради наличието на амбивалентната /непсихотична/ му зависимост - опит за съпротива и невъзможност да се окаже такава, поради страха му от неговия баща - подс. Р. К.. Експертите, които са констатирали тази декларирана от подс. Т. К. зависимост и витална застрашеност, са били категорични, че тя не се отразява върху неговата вменяемост - т. е. върху способността му да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си. Иначе казано, „престараването“ на този подсъдим, чрез нанасяне на жертвата на значително повече удари с нож от необходимото за умъртвяването й, при липсата на каквато и да било физическа или вербална заплаха от страна на бащата /в обясненията на подс. Т. К. липсват данни за такава/, както и „професионалното“ /според експертите/ последващо разчленяване на трупа и то в отсъствие на подс. Р. К., са били резултат от неговия собствен, осъзнат избор и го характеризират като жесток човек. Съобразявайки всички посочени обстоятелства, законосъобразно контролираният съд е приел, че деянието следва да се квалифицира по чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 3 НК.

Изложеното налага извод за неоснователност на твърденията на подсъдимите и техните защитници за допуснати нарушения на материалния закон при постановяване на въззивния съдебен акт.

По отношение на санкционната част на въззивното решение оплаквания се съдържат както в касационните жалби на подсъдимите, така и в жалбата на частния обвинител, и в касационния протест. Прегледът на въззивния съдебен акт не дава основание да се приеме, че при определяне на наказанията на двамата подсъдими въззивният съд е допуснал нарушения от вида на визираните в чл. 348, ал. 5, т. 1, вр. с ал.1, т. 3 НПК.

Основна цел на държавната принуда, която следва да бъде упражнена към извършителя на престъпление, е поправянето и превъзпитаването на дееца. При преценката какво по вид и размер наказание би могло да постигне тази цел, съдът е длъжен да изследва всички обстоятелства, характеризиращи личността на дееца – цялостното му поведение в обществото, социалната, образователната, професионална и трудова ангажираност, като не следва да се пренебрегват и мотивите на дееца и конкретните причини, поради които е извършил деянието, както и отношението му към неговите последици. При това за последните преценката следва да се основава не само на декларативно изразеното от подсъдимия пред съда, но и през призмата на специфичните особености на начина и механизма на осъществяване на деянието и последващото поведение на дееца.

Ръководейки се от тези принципни положения въззивният съд е осъществил задълбочен анализ и стриктна оценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността фактори, като е отмерил правилно и законосъобразно санкциите на двамата подсъдими.

По отношение на подс. Т. К. предходната инстанция е отчела превес на смекчаващите отговорността обстоятелства съобразявайки като такива младата му възраст /23 г. към момента на деянието/, необремененото му с осъждания съдебно минало, условно добрите характеристични данни /т. като са дадени от кмета на селото, в което подсъдимият е живял само една година/, направените частични самопризнания, допринасящи за разкриване на обективната истина, наличието на психично заболяване, неоказващо влияние върху вменяемостта му, но улесняващо осъществяването на въздействие и контрол върху поведението му от страна на баща му. Професионално са отчетени от въззивния съд и отегчаващите фактори, определящи по - висока степен на обществена опасност на личността на дееца, свързани с конкретната специфика на поведението му по време и след извършване на деянието - нанасяне на 48 прободно - порезни наранявания на жертвата, значително надхвърлящи необходимото за умъртвяването й, снабдяването с втори нож и използването му, след счупването на първия, отрязването на пръста на пострадалия и последващото разчленяване на трупа му, с поставяне на телесните части във фризера. Правилната оценка на посочените обстоятелства обуславя и законосъобразността на извода на контролирания съд, че в случая от трите вида наказания, предвидени за осъщественото от него престъпление, санкцията лишаване от свобода, може да постигне целите, визирани в чл. 36 НК. При отчетения лек превес на смекчаващите отговорността обстоятелства въззивният съд точно е отмерил и срока на лишаването от свобода - малко под средния размер, предвиден в чл. 116, ал. 1 НК /който е 17 години и 6 месеца/, а именно седемнадесет години, поради което не се налага корекция в исканата от касаторите насока.

За да прецени вида и размера на санкцията, която следва да бъде наложена на подс. Р. К. за извършеното от него престъпление, въззивната инстанция е съобразила на първо място обществената опасност на конкретното деяние. Оценила е същата като висока предвид: користните мотиви, поради които е осъществено престъплението - да не бъде разкрито пред съответните власти незаконното придобиване на парични средства от подсъдимия; начина на неговото извършване – хладнокръвно и брутално, с проявено арогантно и безчувствено отношение спрямо човек, с когото подсъдимия е бил в приятелски отношенията, оказал му подкрепа при установяването му в Република България; въвличането на собствения си син в извършване на тежко престъпно деяние. В посока утежняване на отговорността е отчел и действията на подсъдимия след извършване на деянието - опита му да заличи следите от престъплението, чрез изработването на план за симулиране на отвличане; написване на писмо за откуп и оставянето му заедно с отрязания пръст на оградата на пострадалия; проявяването на фалшива „съпричастност“ към съпругата на убития, с цел поддържане на версията за отвличане; нареждане към другия подсъдим да разчлени трупа и да изгори частите му.

На следващо място въззивният съд е приел правилно, че подс. Р. К. е реабилитиран по отношение на предишни негови осъждания в Република Германия. Неоснователно същият е упрекнат в касационния протест, че не е събрал данни за това по предвидения законов ред. Контролираният съд се е позовал на справката от Европейската информационна система за съдимост - ECRIS /т. 1, л. 210 от дос. пр./, в която е отразено, че няма присъди, издадени по отношение на подс. Р. К.. Системата ECRIS е създадена с Рамково решение 2009/316/ ПВР като децентрализирана система, която дава възможност за обмен на информация между централните органи на държавите членки, извлечена от националните регистри за съдимост. Системата е официален механизъм за размяна на информация между страните членки на Европейския съюз, относно осъжданията на гражданите на тези страни. В конкретния случай справката е извършена от официален орган - Директор на Дирекция „Електронно правосъдие и регистри“, към министерство на правосъдието, поради което като се е позовал на информацията от нея, контролираният съд не е допуснал нарушение на правилата за събиране на доказателства. Поради това логично и вярно е заключението му, че след като в системата не са посочени актуални присъди, по отношение на подсъдимия Р. К., подлежащи на изпълнение, то той следва да се счита за реабилитиран по предишните му осъждания в Република Германия.

Неоснователни са и оплакванията, изложени в касационната жалба на подс. Р. К., с които се аргументира твърдението за несправедливост на наказанието. Едното от тях е свързано с доводи за отсъствие на квалифициращите деянието елементи, които по съображенията, изложени по – горе, настоящият съд не счете за основателни. Такова е и възражението, че въззивният съд не отчел като смекчаващо отговорността обстоятелство това, че пострадалият изнудвал подсъдимия чрез заплахата, че ще разкрие пред германските власти финансовите му злоупотреби. По естеството си този вид „изнудване“ /заплаха с извършване на законосъобразно действие – съобщаване на властите за извършено финансово престъпление/ не би могло да оправдае жестокото отношение проявено към жертвата, а още по - малко да изисква смекчаване на санкцията.

Правилният анализ и оценка на смекчаващите и отегчаващите отговорността обстоятелства, както и отчитането на значителния превес на последните, обуславят законосъобразността на решението на въззивната инстанция да наложи на подс. Р. К. наказание лишаване от свобода в максималния му размер, предвиден в чл. 116, ал.1 НК. Поради това искането на подс. Р. К. и неговият защитник за намаляване на санкцията до минималния предвиден за престъплението размер е неоснователна. Такава е от друга страна и претенцията на държавното и частното обвинение за връщане на делото на въззивната инстанция, за да бъде осъден същият подсъдим на наказание доживотен затвор.

Съгласно разпоредбата на чл. 38, ал. 2 НК доживотен затвор се налага, само ако конкретно извършеното престъпление е изключително тежко и целите на наказанието не могат да бъдат постигнати с по - леко наказание. Тази изключителност е характеристика на самото деяние, която не може да се извлича единствено от квалификацията му или от обекта на защита, а се определя от такива фактически белези на конкретната престъпна проява, които значително я отличават от други случаи на престъпления от същия вид. В този смисъл правилна е констатацията на въззивната инстанция за това, че първостепенният съд при определяне на наказанието доживотен затвор е изходил преди всичко от степента на обществена опасност на подсъдимия Р. К., произтичаща от користните му мотиви за извършване на деянието /да не бъдат разкрити финансовите му злоупотреби/, въвличането в престъплението на собствения му син, действията му по прикриване на авторството и следите от престъплението, които по начало обуславят високата степен на обществена опасност на самия деец. Конкретното деяние обаче не се отличава с някакви особености или изключителност с оглед начина, механизма и обстановката на извършване, използваните оръдия за умъртвяване, особеностите на жертвата, наличието на повече квалифициращи престъплението елементи и други. Престъплението е извършено в дома на извършителя, жертвата е възрастен мъж, за умъртвяването са използвани твърд предмет – сап и нож, с които са нанесени множество удари, довели до смъртта на пострадалия, налице са два квалифициращи елемента по чл. 116, ал.1, т. 6, пр. 2 и пр. 3 НК. Анализът и оценката на посочените обстоятелства в конкретния случай не налагат извод за изключителна тежест на престъплението, отличаваща го от други деяния със същата правна квалификация. Данните за личността на дееца също не водят до извода, че поправянето и превъзпитаването му не могат да бъдат постигнати с по – леко наказание от доживотен затвор. При това положение, като е преценил, че не са налице предпоставките за налагане на този вид наказание на подс. Р. К., въззивният съд не е допуснал нарушение от категорията на визираните в разпоредбата на чл. 348, ал. 5, т.1, вр. с ал.1, т. 3 НПК, която да налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане.

В касационната жалба на подс. Р. К. се прави искане за намаляване на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, без да се излагат доводи в негова подкрепа. Отсъствието на конкретни аргументи, подкрепящи искането, не ангажира касационният съд със задължението да им отговори. В противен случай би се стигнало до служебна проверка на гражданската част на въззивния съдебен акт, което е недопустимо, предвид разпоредбата на чл. 347, ал. 1 НПК.

В заключение следва да се посочи, че не се констатира наличието на заявените с протеста и жалбите касационни основания, поради което въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед на изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т.1 НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 61/09.05.2024 г., постановено по в.н.о.х.д. № 94/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Да се извърши превод на настоящото решение на немски език и преписи от него да се изпратят на двамата подсъдими.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.