Нищожност на арбитражно решение по предварителен договор с потребител

Текстът на акта

Ключови фрази

Иск за отмяна на арбитражно решение * отмяна на арбитражно решение- спорът не подлежи на арбитраж или противоречие с обществения ред * потребител

Р Е Ш Е Н И Е № 16

гр. София 08.02.2024г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД , ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , ПЪРВО търговско отделение, в открито заседание на двадесет и шести октомври, през две хиляди двадесет и трета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО МЛАДЕНОВ АННА НЕНОВА

при участието на секретаря Ивона Мойкина, като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д. № 434/2023год. и за да се произнесе съобрази следното :

Производството е по чл. 47 и сл. ЗМТА.

Ищцата Ф. Е. Х. е предявила против „Пимк Билд“ ЕООД иск за прогласяване за нищожно, на основание чл. 47, ал.2 ЗМТА, постановеното на 02.12.2022г. от едноличен арбитър С. М. към Арбитражния съд при Асоциация за развитие на правото , решение по ВАД № 20220008/2022 г. . С атакуваното арбитражно решение е уважен предявен от ответника срещу ищцата отрицателен установителен иск, че не дължи на същата връщане на сумата от 19 558,30 лева с ДДС, представляваща заплатен от Ф. Х. задатък, съгласно чл. 2.1 от сключен между нея и „Пимк Билд „ЕООД предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 31.10.2019 г., нито й дължи същата по размер сума , в качеството на неустойка, съгласно чл. 13.3 от така сключения предварителен договор. Ищцата поддържа, че арбитражното решение е постановено по спор, който не подлежи на арбитраж, предвид качеството й на потребител , а и тъй като има за предмет вещни права и владение върху недвижим имот / чл. 19, ал. 1 ГПК/. Насетне излага обстойни доводи, в обосноваване неравноправност, по смисъла на чл. 143, т.16 от ЗЗП, на сключена в договор с потребител арбитражна клауза.

Ответникът – „Пимк Билд „ЕООД – оспорва иска , по съображения че нито ищцата има качеството на потребител, по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП, нито разрешеният спор е с предмет вещни права или владение върху недвижим имот. Позовава се на формирана в идентични хипотези практика на Върховен касационен съд в същия смисъл.

Исковата молба е подадена в рамките на тримесечния преклузивен срок по чл. 48, ал. 1 ЗМТА, считано от постановяване на самото арбитражно решение, от легитимирана да атакува същото страна, на основание чл. 47, ал. 2 ЗМТА .

Върховен касационен съд, първо търговско отделение, за да се произнесе по предявения иск, в съответствие с доводите и възраженията на страните, приема за установено следното:

Спорът, с който „Пимк Билд„ ЕООД е сезирал арбитражния съд, произтича от неизпълнение от страна на Ф. Х., на сключен между нея и дружеството на 31.10.2019г. предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот – апартамент и паркомясто. Съгласно чл. 1 от договора, едноличното дружество се задължава да изгради и прехвърли на купувача собствеността върху индивидуализираните в същия член, съгласно одобрен архитектурен проект за цялата сграда, недвижими имоти, ведно с посочените идеални части от сградата и от правото на собственост върху поземления имот, срещу договорената в чл. 2 цена, инкорпорираща и възнаграждението за построяването на обектите, пълното заплащане на която е договорено като условие за сключването на окончателния договор /чл. 3 /. Дружеството е твърдяло, че предвид неизпълнение от страна на Ф. Х. , в качеството на купувач - възложител, задължението за заплащане на остатъка от продажната цена, съгласно чл. 3 от договора, не е възникнало в полза на същата потестативно право за развалянето му, вкл. същото не е упражнено надлежно, предвид което и за дружеството не е възникнало задължение за връщане на платения от Ф. Х. задатък, нито за заплащане на неустойка за разваляне на договора, на основание чл.13.3 от същия. Претенции с посочените предмет и на основание разваляне на предварителния договор от нея, като изправна страна, Ф. Х. е предявила към дружеството пред съд, предходно на образуването на арбитражното производство. В чл. 20 от предварителния договор е материализирана арбитражна клауза, за отнасяне на всички спорове, породени от този договор или отнасящи се до него ,вкл. относно тълкуването , недействителността, изпълнението или прекратяването му, пред Арбитражен съд при Асоциация за развитие на правото, със седалище в [населено място].

Сезиран с исковете на дружеството, Арбитражният съд е приел за арбитрируем спора и постановил решение за уважаването им.

Предявеният иск е основателен, предвид следното:

Общ принцип на гражданското право е, че всички гражданскоправни спорове подлежат на арбитраж, ако има сключено арбитражно споразумение. Изключенията от този принцип са изрично посочени в закона. Съгласно чл. 19, ал. 1 ГПК това са и имуществените спорове за вещни права или владение на недвижим имот, както и споровете, по които едната от страните има качеството на потребител, по смисъла на пар.13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Тези спорове са неарбитрируеми. Съгласно чл. 3, ал. 4 на ЗЗП, всяка клауза в договор, сключен между търговец и потребител, с която страните възлагат на арбитражен съд решаване на спор между тях, е недействителна. Действащата разпоредба на чл. 47, ал. 2 от ЗМТА / § 8, т. 5 от ЗИД на ГПК – ДВ, бр. 8/2017 г./ предвижда, че арбитражните решения, постановени по спорове, предметът на които не подлежи на решаване от арбитраж, са нищожни.

Неоснователен е довода на ищцата, че предявените пред арбитража искове са с предмет вещни права и владение на недвижим имот, поради което споровете са неарбитрируеми. Исковете се основават на неизпълнение от страна на Ф. Х. на договорни задължения по сключения, с единствено облигационен характер, предварителен договор, въз основа на което неизпълнение, респ. ненастъпили предпоставки за възникване, а и неупражнено надлежно потестативно право за разваляне на договора от страна на същата, дружеството отрича възникнали за него облигационни задължения за връщане на платен задатък и заплащане на неустойка за разваляне на договора, в полза на купувача / чл. 13.3/.

Основателен е, обаче, довода на ищцата, че по сключения предварителен договор същата има качеството на „потребител„, като настоящият състав не споделя формираната практика на състави на ВКС в обратния смисъл / решения по т.д. № 2364/20 г., т.д. № 2363/20 г. на І т.о., т.д. № 2/2021 г. т.д.№ 3/2021 г. и т.д.№ 2365/20 г. на ІІ т.о. на ВКС /, на която се е позовал арбитражният състав, обосновавайки арбитрируемост на спора.

Няма спор, че ответната страна – ищец в арбитражното производство има качеството на „продавач, доставчик„ , по смисъла на чл. 2, б.“в“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори : „физическо или юридическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на директивата, участва поради интереси, които са свързани със занятието, стопанската дейност или професията му, независимо дали в публичноправен или частноправен контекст„ / аналогично и според определенията в ДР на ЗЗП /.

Член 2, буква “б“ от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори определя понятието „потребител“ като : „ всяко физическо лице, което в качеството си на страна по договорите, предмет на настоящата директива, участва поради интереси, които са извън рамките на неговата търговска или професионална дейност„. Съгласно § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, „потребител“ е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги , които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което, като страна по договор по този закон, действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност „. Липсва дословно транспониране на понятието на Директивата, макар между двете да не е налице смислово противоречие, тъй като предмет на сделката - „ придобиване на стоки „ и „ ползване на услуги „ - е вид конкретизация на възможен интерес за участие на физическото лице. Във втората си част, очевидно визираща самостоятелна, а не кумулативно с предпоставките в първата хипотеза, определението на понятието „потребител„ в ЗЗП е в унисон с определението на Директивата, неограничено до предмет на сделката „стока“ или „услуга“. Това разграничение в понятието „потребител„ в пар. 13, т.1 от ДР на ЗЗП е в съответствие със съдържанието на ЗЗП и не е случайно, а следва от спецификата на предмета на договорите, защита на потребителя по които ЗЗП изрично урежда и възможните аспекти на тази защита. Така спецификата на стоките, като продукти с потребим характер / движими вещи /, са предпоставили уредба на защитата на потребителя във връзка с тяхната безопасност и качество / раздел І на Глава V „Обща безопасност „ /, във връзка с преминаването на риска при доставката им / раздел ІІ на глава V – чл.103а , определящ приложното поле на раздела / , във връзка с вреди от дефект на стоката / раздел ІV на същата глава / и др. , която уредба е обективно неприложима при разпореждане с недвижими имоти. В други случаи, за да не остане съмнение в приложението на уредбата, законодателят изрично е посочил, че се отнася и до „ …недвижимо имущество, права и задължения„ / чл. 68б, ал. 2 на раздел ІІІ от Глава ІV – „ Търговски практики и способи за продажба „ /, респ. е изключил изрично приложението на определени разпоредби / чл. 4 и раздел І „ Договори извън търговския обект и договори от разстояние„ , Глава ІV „Търговски практики и способи за продажба „ / спрямо „придобиване или прехвърляне на недвижимо имущество или за учредяване, придобиване или прехвърляне на ограничени вещни права върху недвижимо имущество – чл. 46, т. 5 от раздел І на Глава ІV. Следователно, от съдържанието на посочените разпоредби, целта и логиката на закона, следва че сделките с недвижимо имущество не са изключени от приложението на ЗЗП, но с оглед спецификата на предмета им част от разпоредбите му спрямо тях са изрично или обективно неприложими.

Последното не е в противоречие, а в унисон с принципите и съдържанието на Директивата. Както се сочи в множество решения на СЕС, Директивата не ограничава приложното си поле спрямо определени видове договори / изключая изброените в съображение 10-то, изводимо от спецификата им - трудови договори, договорите във връзка с наследствени права, договорите в областта на семейното право и дружествени договори и устави на дружества , което ограничение не следва да се прилага разширително /, а го определя ръководейки се от „качеството на страните“ — в зависимост от обстоятелството, дали съобразно предмета на договора и целта му, същите действат или не действат в рамките на осъществявана от тях търговска или професионална дейност (решение на Съда от 03.09.2015г., Costea (С-110/14) – т.15,17,18 , ECLI:EU:C:2015:538, решение Asbeek Brusse и de Man Garabito, C‑488/11 – т.29, т.30 EU:C:2013:341 и Љiba, C‑537/13, EU:C:2015:14, т. 21 във връзка със съображение 10-то на Директивата). Този критерий съответства на идеята, върху която се основава въведената с Директивата система на защита, а именно - че потребителят е в положение на по-слаба страна спрямо продавача или доставчика от гледна точка както на преговорните си възможности, така и на степента си на информираност, като това го принуждава да приема предварително установените от продавача или доставчика условия, без да може да повлияе на съдържанието им (решения Asbeek Brusse и de Man Garabito, C‑488/11, EU:C:2013:341, т. 31 и Љiba, C‑537/13, EU:C :2015:14, т. 22).

Няма основание да се счита, че ограничение в приложното поле на защитата на потребителя относно сделки с недвижимо имущество е въвел българският законодател - този извод следва пряко от съдържанието на ЗЗП, съгласно преждеизложеното. По начало, да се изведе такова ограничение само въз основа на кумулативно възприемано съдържание на няколко допълнителни разпоредби на ЗЗП / пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП– за понятието „потребител“ във връзка с т. 13 – за понятието „стока„ и във връзка с т. 14 – за понятието „услуга„ /, означава приложното поле на ЗЗП да се определи от норми – понятия, предназначени единствено да подпомагат възприемането и тълкуването на разпоредбите на закона, но не и да подменят съдържанието му. Както вече се посочи, понятието „потребител“ по смисъла на пар.13 т.1 от ДР на ЗЗП не следва да се ограничава от понятията „стока“ и „услуга„ в ДР на ЗЗП, а последните да се прилагат с ъ о т в е т н о към разпоредбите на ЗЗП.

Горните съображения настоящият състав излага в относимост към споделеното от арбитражния състав становище, че сделки с недвижимо имущество / каквато безспорно би била тази по окончателното сключване на договора за покупко - продажба в конкретния случай / са apriori изключени от приложението на ЗЗП и на това основание страната – физическо лице, приобретател по такава сделка, няма качество на „ потребител„ .

Независимо от горното, не може да се сподели отричане на това качество, като се игнорира предмета на конкретно сключения предварителен договор, съвместяващ и договор за застрояване на прехвърлимия обект , по съображения за „комплексния характер„ на предварителния договор и поетото от възложителя общо облигационно задължение за заплащане цена на придобиваното. Такъв предмет кореспондира с понятието „услуга„, по смисъла на пар. 13, т.14 от ДР на ЗЗП. Видно от съдържанието му, предварителният договор поражда самостоятелни права и задължения на страните във връзка с възложената изработка, вкл. урежда самостоятелни правни последици при тяхното неизпълнение. Не се установява възлагане на изработката да е във връзка с осъществявана по занятие от Ф. Х. търговска или професионална дейност, за разлика от дружеството – изпълнител, ищец в арбитражното производство. Съдът дължи преценка за целта на договора и интереса на страните във всеки конкретен случай .

В обобщение, настоящият състав намира, че ищцата има качеството на „потребител„ по сключения предварителен договор с „Пимк Билд „ ЕООД , по смисъла на пар.13, т.1 от ДР на ЗЗП и съгласно чл. 19, ал.1 ГПК спорът по предявените от дружеството искове е неарбитрируем, съответно постановеното арбитражно решение се явява нищожно, на основание чл. 47, ал.2 ЗМТА.

Водим от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на първо отделение

Р Е Ш И:

ПРОГЛАСЯВА за нищожно постановеното на 02.12.2022 г. от едноличен арбитър С. М., арбитър към Арбитражния съд при Асоциация за развитие на правото, решение по ВАД № 20220008/2022 г., с което са уважени предявените от „Пимк Билд„ ЕООД срещу Ф. Е. Х. отрицателни установителни искове, за установяване че „ Пимк Билд „ ООД не дължи на Ф. Е. Х. сума в размер на 19 558,30 лева с ДДС, подлежащ на връщане задатък, съгласно чл. 2.1 от сключен между страните предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот от 31.10.2019 г., както и че не дължи сума в същия размер, в качеството на неустойка, съгласно чл.13.3 от същия договор .

ОСЪЖДА „Пимк Билд„ ЕООД да заплати на Ф. Е. Х. разноски за настоящото производство, в размер на 3 500 лева – платено адвокатско възнаграждение.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: