Намаляване на наказанието при опит за убийство в условията на опасен рецидив

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 299
гр. София, 29 юни 2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Невена Пелова

и в присъствието на прокурора Росица Славова

като изслуша докладваното от съдия Джурковски наказателно дело № 431/2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано на основание чл. 346 т.1 от НПК по постъпили касационни жалби на защитниците на подсъдимия Ц. Т. И. – адв. Д. М. и адв. М. В. - срещу решение № 17/10.03.2026 г. на Апелативен съд – Велико Т., постановено по ВНОХД № 371/2025 г. по описа на съда.

В жалбата на защитника адв. М. са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК.

Касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК е очертано с твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения, проявени в следните насоки:

-Неспазване на изискването всяко едно от доказателствата да бъде внимателно анализирано поотделно и в съвкупност с останалите доказателства. Допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, визирани в чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, поради неизвършване на изискуемата от закона всестранна и обективна оценка на релевантните факти.

-Извършен превратен анализ на събраните гласни доказателства.

-Еднопосочно даване вяра на доказателствата, които обслужват обвинителната теза, и въз основа на тях изграждане на вътрешно убеждение, че поведението на подсъдимия е съставомерно. Без основание изключване и некредитиране на доказателствата, които ползват защитата.

-Нарушаване изискването на чл. 305, ал. 3 от НПК от въззивния съд поради непосочване кои обстоятелства се приемат за установени, въз основа на кои доказателствени материали и какви са правните съображения за взетото решение. Необсъждане на противоречията в доказателствената съвкупност и неизясняване защо се приемат едни доказателства, а се отхвърлят други.

-Не докрай процесуално издържана дейност на първоинстанционния съд по приобщаването на свидетелските показания на св. Г. Р. по реда на чл. 281 от НПК, доколкото след прочитането на показанията му от ДП и положителния му отговор на въпроса дали поддържа същите не са му били зададени конкретни въпроси относно конкретните противоречия, за които е било допуснато прочитането на неговите показания. Претендира се, че тази процесуална дейност на съда е в противоречие със задължението му да разкрие обективната истина. Упрекът за липсата на изчерпателна дейност по отстраняване на визираните противоречия в показанията на св. Р. към момента на прочитането им е съпроводен и доразвит от оплакване, че тези противоречия не са преодолени и чрез аналитичната дейност на съда, обективирана в мотивите, в които именно съгласието на пострадалия с прочетеното е възприето като единствен аргумент за отхвърляне на казаното от него в съда. Подчертава се, че съдът е разполагал и с възможност да проведе очна ставка между подс. И. и св. Р. с цел отстраняване на тези противоречия, но че това също не е направено. Отправен е и укор, че решаващите съдебни състави не са съпоставили казаното от пострадалия с показанията на св. И. Т., който възпроизвежда малко по-различна картина от тази, която св. Р. поддържа в хода на ДП и която съдилищата приемат за достоверна. Във връзка с гореизложеното се набляга на изричната забрана в чл.281 ал.8 от НПК осъдителната присъда да почива само на прочетени показания (по реда на ал.4).

-Пренебрежението, с което съдилищата са се отнесли към факта, че нито пострадалият, както в съдебна фаза, така и в хода на ДП, нито св. Ц. Ц. са възприели нараняване с държания от подс. И. нож, при което пострадалият дори е посочил, че не е усетил кога е бил прободен. В тази връзка се настоява, че конкретният момент на пробождането е останал неизяснен.

Касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК се основава на твърдения, че в противоречие с материалния закон ВТАС е приел, че подсъдимият е осъществил от обективна и субективна страна престъплението, в което е обвинен, без да са налице безспорни доказателства за това. Настоява се, че поведението на И. не осъществява всички признаци от обективна и субективна страна на престъплението по чл. 116 от НК, тъй като малката сила на удара и фактът, че реална опасност за живота на пострадалия не е настъпила, не водят до категоричен извод за пряк умисъл за убийство. Акцентира се, че едното нараняване е повърхностно, а другото, макар и проникващо в гръдната кухина, по естеството си не е довело до причиняване на животозастрашаващо състояние. Заявява се становище, че в случая е налице умисъл за причиняване на средна телесна повреда, но не и пряк умисъл за причиняване на смърт, поради което след като подсъдимият не е имал пряк умисъл за умъртвяване на пострадалото лице и доколкото опитът е невъзможен при евентуален умисъл, то той следва да отговаря за реално причинените от него увреждания, които попадат в обхвата на чл. 129 от НК. Изразява се несъгласие и с наличието на квалифициращото обстоятелство престъплението да е извършено по хулигански подбуди. Този довод се основава на посоченото по-горе, че аналитичната дейност на предходните съдилища, касаеща ситуацията преди започването на побоя, не отговаря на законовите изисквания съгласно чл. 107, ал. 5 и чл. 14, ал. 1 от НПК и че с оглед на това хулигански действия, изразяващи се в груби и тежки обидни думи и изрази по отношение на пострадалия и продавачката в магазина, не са били използвани, а още повече те да са с такъв висок интензитет, който да обоснове приложението на този квалифициран състав. Сочи се, че не всяко сбиване, за което съдът не е разкрил наличието на личен мотив, води до извод, че същото е породено от едно неприкрито желание да се демонстрира явно неуважение към обществото и установените морални ценности.

Касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК е обосновано с твърдения, че определеното наказание е неотговарящо на обществената опасност на деянието и на дееца, както и на смекчаващите вината обстоятелства. В тази насока са изложени аргументи, че ВТАС изключително е надценил обстоятелствата, свързани с предходното осъждане на подс. И. за същото престъпление; че не е обсъдил на плоскостта на смекчаващите вината обстоятелства действително причинените увреждания на пострадалия, които обективно не са застрашили живота му, и че опасността от по-тежък резултат не е била дори и потенциална;че не е съобразено в мотивите заявеното от пострадалия в съдебно заседание, че самият той не желае подс. И. да бъде съден и че на практика му е простил за извършеното от него. Като факт със значение при индивидуализацията на наказанието са посочени обясненията на подсъдимия, че след намесата на св. Ц. сам е пуснал ножа и е преустановил всякакви последващи действия. В тази насока се съзира непрецизност на съда при възприемането на факта, че ножът е бил „изтръгнат“ от ръцете на подсъдимия. Сочи се, че за тази констатация на съда липсва доказателство, доколкото самият св. Ц. заявява, че не знае дали той го е взел или подс. И. доброволно го е пуснал. Претендира се, че всички тези обстоятелства, ведно със семейното положение и положителното отношение към труда, което е имал подсъдимият след излизането си от затвора, дават основание спрямо него да бъде определено наказание под минималния размер, предвиден в закона.

Съобразно заявените в жалбата касационни основания към ВКС са отправени искания:

1.Да отмени обжалваното решение на Апелативен съд-Велико Търново и да върне делото за ново разглеждане на друг състав на ВТАС с конкретни указания по правилното приложение на закона.

2.Да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление.

3.Да оправдае подсъдимия да е извършил престъплението по хулигански подбуди.

4.На основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК да намали размера на наложеното наказание под минималния размер, предвиден за съответното престъпление, тъй като наложеното наказание не съответства на обществената опасност на деянието и дееца и на множеството и изключително смекчаващи вината обстоятелства.

В жалбата на защитника адв. М. В. също се претендира наличието на всички касационни основания - по чл. 348 ал.1 т.1-3 от НПК.

Заявените в тази жалба оплаквания, относими към касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 от НПК, се свеждат до недоволство: - че въззивният съд е изхождал в аналитичната си дейност от безспорния факт, че подсъдимият е осъждан с влязла в сила присъда за престъпление по чл.116, ал.1, т.5 и 6 пр.3, във вр. с чл.115 от НК, за което му е било наложено наказание 18 години лишаване от свобода; че именно вида на престъплението, за което е осъден, и размерът на изтърпяното наказание са довели до нарушаване на презумпцията за невиновност и до неизпълнение на задълженията по чл. 13, 14 и чл.107 ал.5 от НПК; че въззивният съд е нарушил изискването на чл. 305, ал.3 от НПК, тъй като не са обсъдени противоречията в доказателствената съвкупност по действителното им съдържание; че фактите са обсъждани едностранно в обслужване само на обвинителната теза; че е извършен превратен анализ на събраните в хода на делото доказателства; че всички събрани доказателства подлежат на внимателна проверка, но че такава не е била извършена от въззивната инстанция, която е подценила при преценка на показанията на пострадалия и обясненията на подсъдимия изложените факти, които имат значение за достоверността им; че според медицинската наука подсъдимият се е намирал в тежка степен на алкохолно опиване с нарушена координация на движенията и мисленето, но че този факт не е изследван задълбочено от назначените две СППЕ, въпреки, че на повторната СППЕ съдът изрично е поставил такава задача; че по делото няма назначена СТЕ на записите от камерата за видео-наблюдение, обхващаща входа на процесния хранителен магазин, и че липсва отговор защо няма записи на извършеното деяние; че с оглед изискването на чл.107 ал.5 от НПК показанията на св. Р. е следвало внимателно да се преценяват откъм достоверност, а не показанията му от ДП едностранно да се приемат за достоверни само, защото били потвърдени от него при четенето им и защото били по-близки до датата на събитието; че обясненията на подсъдимия неправилно са останали изолирани и са приети основно като средство за защита; че при преценката на достоверността на дадените от подсъдимия обяснения не са съобразени вида, характера и механизма на причинените му увреждания, които обаче, според защитника, доказват, че той също е бил обект на нападение и то преди да извади ножчето, за да се защити.

В жалбата на адв. В. касационното основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК е мотивирано, на първо място, с оплакване, че квалификацията ’’хулигански подбуди” е свързана с порочната преценка на поведението на подсъдимия и че правните изводи по тази квалификация не почиват на безспорни факти и обвинението по него се гради на предположения в нарушение на чл. 303 ал.1 от НПК. В тази връзка се сочи, че продавачката не потвърждава да е псувана вулгарно, не е чула пострадалия да е псуван и да е изведен насила навън, което ескалира до пробождане с нож, като не е демонстрирано пренебрежение към обществения ред. На второ място, претенцията за нарушение на материалния закон е свързана с неприложението на института на неизбежната отбрана - чл. 12 ал.1 от НК, чийто признаци се твърди, че са налице. Изразява се несъгласие с позицията на въззивната инстанция, че от приетата фактическа обстановка липсва основна предпоставка за прилагане на института на неизбежната отбрана, а именно - нападение от страна на пострадалия; че този извод изцяло обслужва обвинителната теза и отхвърля безспорни факти, които най-малко поставят под съмнение доказаността на обвинението по несъмнен начин. На трето място, като ненамиращ опора в доказателствата се оспорва и изводът на въззивния съд за субективната страна на деянието. Твърди се, че от причинените наранявания не може да се съди, че подсъдимият е искал да убие пострадалия.

В подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК в жалбата на адв. В. са развити доводи, че подсъдимият е личност с доказани трудови навици, включително и при изтърпяването на предходното му наказание, за което е освободен условно предсрочно; че е млад човек, сключил наскоро граждански брак, баща на малолетно дете; че цялото му семейство е на негова издръжка; че вредоносният резултат за пострадалия не е тежък и е отзвучал бързо без усложнения; че като смекчаващо вината обстоятелство следва да се отчете провокативното и агресивно поведение на пострадалия. Относно обществената опасност на визираното престъпление се изтъква, че тя е заложена в санкционната рамка на нормата и не може да бъде допълнително отегчаващо вината обстоятелство. В тази насока се претендира прилагане на разпоредбата на чл. 58 б.“а“ във вр.с чл. 55 ал.1 т. 1 от НК.

Съобразно заявените в жалбата на адв. В. оплаквания към ВКС са отправени алтернативни искания:

1.Атакуваният съдебен акт на ВТАС да бъде отменен изцяло на основание чл. 354 ал.1 т.5 от НПК и делото да бъде върнато на въззивната инстанция за ново разглеждане със задължителни указания по чл.355 от НПК.

2.Атакуваният съдебен акт да бъде изменен на основание чл. 354 ал.1 т.4 във вр. с ал.2 т.1 от НПК като бъде намален размера на наложеното наказание лишаване от свобода.

В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът на подсъдимия Ц. И. адв. Т. Р., преупълномощен от адв. М., поддържа подадената от последния касационна жалба и изложените в нея доводи в подкрепа на релевираните оплаквания, част от които в синтезиран вид отново поставя на вниманието на ВКС. Допълнително излага и аргументи, че мотивите на Окръжен съд-Плевен и решението на АС - Велико Търново не отговарят на законовите изисквания. Относно въззивното решение се отправя упрек, че апелативният съд е прекопирал по системата „копи пейст“ в своя съдебен акт мотивите на първоинстанционния съд. Счита, че делото следва да бъде върнато за ново разглеждане или наказанието да бъде значително намалено.

В съдебно заседание защитникът на подсъдимия Ц. И. адвокат В. споделя и поддържа изложените в двете касационни жалби подробни доводи във връзка със заявените оплаквания по всички точки на чл. 348, ал.1 от НПК. Акцентира върху част от аргументите, съдържащи се в подадената от него жалба. В условията на алтернативност формулира искания за приложението на чл.12, ал.1 от НК; за преквалификация на деянието в такова по чл. 129 от НК и/или за намаляване размера на наложеното наказание.

Подсъдимият Ц. И. поддържа казаното от защитниците си, като заявява, че не е искал да убива никой и просто се е самозащитил. В последната си дума моли да му бъде намалена присъдата или да се върне делото за ново разглеждане.

Представителят на ВКП намира атакуваното решение на въззивния съд за правилно и законосъобразно, поради което моли да бъде оставено в сила, респ. подадените срещу него касационни жалби да се оставят без уважение.

Върховният касационен съд, след като обсъди релевираните в касационните жалби доводи и заявените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 37/16.10.2025 г. на Окръжен съд-Плевен, постановена по НОХД № 849/2024 г. по описа на съда, подсъдимият Ц. Т. И. е признат за виновен в това, че на 21.04.2024 г. в [населено място], област /област/, на [улица], при условията на опасен рецидив, направил опит умишлено да умъртви Г. Р. Р., като опитът останал недовършен по независещи от дееца причини, и деянието е извършено по хулигански подбуди, поради което и на основание чл.116, ал.1, т.11, пр.1 и т.12, пр.1, във вр. с чл.115, във вр. с чл.29, ал.1, б.“а“, във вр. с чл.18, ал.1 от НК и чл.54 от НК е осъден на седемнадесет години и шест месеца лишаване от свобода, което на основание чл.57, ал.1, т.2, б.“а“ от ЗИНЗС да се изтърпи при първоначален строг режим.

С присъдата на основание чл.59, ал.1 и ал.2 от НК е приспаднато времето, през което подсъдимият Ц. Т. И. е бил задържан по ЗМВР за срок от 72 часа и с мярка за неотклонение „задържане под стража“ считано от 21.04.2024 г. до привеждане в изпълнение на присъдата.

С присъдата на основание чл.53, ал.1, б.“а“ от НК (ред. ДВ, бр.7/2019 г.) е отнето вещественото доказателство 1 брой нож, с дължина в разгънато положение 21 см. и дължина на острието 10 см., по отношение на който е постановено след влизане в сила на присъдата да се унищожи.

С присъдата е постановено веществените доказателства – блуза с дълъг ръкав, сива на цвят, с надпис „надпис“ и блуза с къс ръкав, тъмно синя на цвят, „надпис“, след влизане в сила на присъдата, да се върнат на пострадалия Г. Р. Р., а веществените доказателства 3 броя образци за сравнително изследване, след влизане на присъдата в сила, да се унищожат.

С присъдата на основание чл.189, ал.3 от НПК подсъдимият Ц. Т. И. е осъден да заплати направените в досъдебното и в съдебното производство разноски, подробно описани по пера.

По жалба на защитника на подсъдимия Ц. Т. И. адв. Д. М. срещу горната присъда пред Апелативен съд-Велико Т. е било образувано ВНОХД № 371/2025 г. Същото е приключило с постановяването на атакуваното пред касационната инстанция въззивно решение № 17/10.03.2026 г., с което първоинстанционната присъда е потвърдена изцяло.

Касационните жалби са допустими – подадени са от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК; в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок; и срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 1 от НПК.

Естеството на изложените в жалбите аргументи в подкрепа на заявените касационни основания позволява общото им разглеждане и обсъждане.

Начинът на изготвяне на касационните жалби поражда необходимост същите предварително да се обсъдят от гледна точка на съдържанието на формулираните в тях оплаквания срещу атакувания съдебен акт.

Под формата на претенция за наличие на касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 от НПК в жалбите на адв. В. и адв. М. са залегнали и множество оплаквания срещу обосноваността на въззивното решение и конкретно срещу верността и правилността на част от възприетите от въззивния съд фактически констатации. От такова естество са възраженията на стр. 2, 3, 4, 7 и 8 в жалбата на адв.В., с които, от една страна, се поставя под съмнение и се оспорва преценката на въззивния съд относно кредитираните показания на пострадалия и отхвърлените обяснения на подсъдимия за началото на конфликта, за обстоятелствата около възникването му и за неговото протичане, а, от друга, се излага собственото на защитника виждане за фактите, които е трябвало да бъдат установени относно началото и протичането на конфликтната ситуация, като се представя и собствена интерпретация на някои от фактите, за които се настоява, че е следвало да бъдат установени. Ярък пример в тази насока е изводът на защитника, че решимостта на св.Р. да се саморазправи с подсъдимия идвала и от факта, че Ц. И. е бил много пиян, като според медицинската наука се е намирал в тежка степен на алкохолно опиване с нарушена координация на движенията и мисленето. Такъв е и изводът, че твърденията за заплахи, псувни, блъскане и дърпане в магазина, като поведение на подсъдимия, са такива на св. Р., който по този начин цели да оправдае своето провокативно поведение.

Изтъкнатите аргументи в коментираните части от жалбата на адв.В. са обединени от тезата, че твърденията на пострадалия за инициирането на конфликта и за неговото последващо протичане не отговарят на истината и че е твърде наивно да се приемат (с доверие) от съда тези показания на пострадалия от ДП, като същевременно са настоява, че правилните фактически изводи в тази насока са различни от възприетите и те са в смисъл: - че подсъдимият е станал жертва на изненадваща агресия от страна на Р.; че не бил подготвен за такава агресия; че е извадил ножчето, за да се защити и то към края на конфликта, но преди спрямо него да е прекратено непосредственото и противоправно нападение от страна на Р.; че последният се опитал и да го дави във водата, притискайки главата му няколко пъти, застрашавайки живота му; че от страна на И. ударите са нанесени хаотично при самоотбрана; и че дори след вземането на ножа Р. е налитал на бой (виж стр.4). По този начин в жалбата на адв. В. се излага собствената му интерпретация на събраните доказателства, която е в насока, че подсъдимият не е имал агресивно поведение, нито по адрес на магазинерката-св.Ц. И., нито по отношение на пострадалия Г. Р. и че самият той е станал жертва на изненадваща агресия от страна на Р., че не бил подготвен за такава агресия и че е извадил и използвал ножчето едва към края на конфликта, и то за да се защити.

Така предложената фактология е в подкрепа на лансираната и поддържана от подсъдимия и защитата му в предходните инстанции версия, че не той е лицето, което първо е нанесло удар спрямо пострадалия, а че пострадалият Р. първо е проявил агресия и това е наложило подсъдимият да се защитава. С изтъкването на факти, отричащи инициирането на конфликта от страна на подсъдимия (първоначално с вербална агресия, а впоследствие и с физическа такава чрез нанасянето на удари, вкл. и с носения от него автоматичен нож) и обосноваващи защитната версия за друг механизъм на протичане на конфликтната ситуация (с първоначално проявена агресия от пострадалия спрямо подсъдимия), на практика се настоява касационният съд да кредитира именно дадените в този смисъл обяснения на подсъдимия за случилото се (че не той е провокирал конфликта и че е извършил действията по нараняването на пострадалия в състояние на самоотбрана), както и подкрепящите ги показания на св.Р. от съдебното следствие и да възприеме нова, различна фактическа обстановка относно инициирането и протичането на конфликта, респ. относно обстоятелствата при които са нанесени ударите с ножа. Изложените в тази насока доводи не касаят годността и законосъобразността на доказателствената преценка, а достоверността на доказателствените източници, като в тях се изразява несъгласие с преценката на въззивната инстанция да не кредитира въпросните обяснения на подсъдимия и съответстващите им показания на св. Р. от съдебното следствие, макар тя да е суверенна в упражняването на това си правомощие.

Претенция за необоснованост се съдържа и във възраженията на стр. 7 в жалбата на адв.М., в които в резултат на позоваване на обясненията на подсъдимия, че „след намесата на св. Ц. сам е пуснал ножа и е преустановил всякакви последващи действия“, е съзряна непрецизност на съда при възприемането на факта, че ножът е бил „изтръгнат“ от ръцете на подсъдимия, тъй като за тази констатация на съда липсвало доказателство, доколкото самият Ц. е заявил, че не знае дали той го е взел или И. доброволно го е пуснал.

Описаните възражения ще бъдат оставени без обсъждане. В същността си те целят преоценка на годно събрана доказателствена съвкупност и препроизнасяне по нея, което ВКС не може да стори. Фактическата необоснованост на атакувания съдебен акт не съставлява касационно основание. ВКС няма правомощие да контролира вътрешното убеждение на въззивната инстанция относно приетите за установени факти. Не разполага и с процесуална възможност за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, поради което няма правомощие да пререшава въпроса за достоверността на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело, и в частност автономно да преценява достоверността, респ. недостоверността както на обясненията на подсъдимия и показанията на св.Р. и св.Ц., така и на останалите доказателствени източници. Предвид изложеното и след като фактическата необоснованост не е изведена като касационно основание за проверка на въззивния съдебен акт, в настоящото производство не се дължи отговор на възраженията на защитата, касаещи оспорването на възприетата фактическа обстановка относно инициирането и протичането на конфликта, имаща отношение към механизма на извършване на деянието, както и относно неговото приключване.

Някои от изложените в жалбите оплаквания, обосноваващи претенцията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, не съставляват годно основание за касационна проверка, тъй като са бланкетни, схематични и лишени от конкретност, което ги прави неясни и не позволява обсъждането им по същество. Съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК ВКС се произнася единствено по възведените оплаквания, които трябва да са уточнени, за да означат ясно рамките на касационната проверка.

С такава характеристика са възраженията в жалбата на адв.В., че въззивният съд е изхождал в аналитичната си дейност от безспорния факт, че подсъдимият е осъждан с влязла в сила присъда за престъпление по чл.116, ал.1, т.5 и 6 пр.3, във вр. с чл.115 от НК, за което му е било наложено наказание 18 години лишаване от свобода; както и че именно видът на престъплението, за което подсъдимият е бил вече осъден, и размерът на изтърпяното наказание са довели до нарушаване на презумпцията за невиновност и до неизпълнение на задълженията по чл. 13, чл. 14 и чл.107 ал.5 от НПК. При формулирането на тези възражения не е посочено как (по какъв начин) и с какво фактът на осъждането на подсъдимия с влязла в сила присъда за престъпление по чл.116, ал.1, т.5 и 6 пр.3, във вр. с чл.115 от НК, за което му е било наложено наказание 18 години лишаване от свобода, респ. видът на това престъпление и размерът на наложеното за него наказание, е повлиял на аналитичната дейност на въззивния съд, че да доведе до нарушаване на презумпцията за невиновност и до неизпълнение на задълженията по чл. 13, чл. 14 и чл.107 ал.5 от НПК. В тази връзка не е уточнено с кое свое действие апелативният съд е нарушил установения в НПК процесуален режим, който гарантира, че подсъдимият не може да се третира като виновен (презумпцията за невиновност), нито пък е посочено коя/кои разпоредби от този режим са били нарушени. Въпреки това следва да се отбележи, че при изграждането на вътрешното убеждение на съдебните състави на първоинстанционния и въззивния съд, че подсъдимият е виновен по повдигнатото му обвинение, не е било дерогирано нито едно от правилата, обезпечаващи и гарантиращи презумпцията за невиновност (чл.103 ал.1-3, чл. 55, чл. 116 ал.1 и ал.2, чл. 303 ал.1 и ал.2 от НПК). В този смисъл се налага да бъде добавено, че уведомяването на решаващия съд за предишните осъждания на подсъдимия и обсъждането на тези обстоятелства, не е нарушение на презумпцията за невиновност (още повече, че в случая предишните осъждания обосновават инкриминирания съставомерен признак опасен рецидив, поради което и на основание чл.102 от НПК те се включват в предмета на доказване). Не е посочено и в какъв точно аспект горният факт (на предишното осъждане за престъпление по чл.116 от НК) е повлиял върху аналитичната дейност на контролирания съд, какви са неговите конкретни негативни въздействия спрямо процесуалната дейност на този съд и в какво точно се изразява това влияние, за да се е стигнало до неизпълнение на задълженията по чл. 13, чл. 14 и чл.107 ал.5 от НПК.

От същото естество са и упреците, че предходните съдилища с особено пренебрежение са се отнесли към факта, че нито пострадалият, нито св. Ц. Ц. са възприели нараняване с държания от подс. И. нож, при което пострадалият дори е посочил, че не е усетил кога е бил прободен; както и че конкретният момент на пробождането е останал неизяснен. Тези възражения са с неясна насоченост, доколкото не визират в какъв аспект твърдените пропуски са повлияли върху аналитичната дейност на въззивната инстанция и върху преценките й по фактите и правото. В тази връзка не става ясно какво точно се оспорва чрез тези възражения – дали се оспорва доказателствената дейност на контролирания съд; дали се оспорва изобщо факта на извършване на деянието; дали се оспорва авторството му в лицето на подсъдимия; или се оспорва съставомерността на деянието като конкретно престъпление.

Аргументът, че според медицинската наука подсъдимият се е намирал в тежка степен на алкохолно опиване с нарушена координация на движенията и мисленето, но че този факт не е изследван задълбочено от назначените две СППЕ, въпреки, че на повторната СППЕ съдът изрично е поставил такава задача, не е обвързан с конкретно оплакване за допуснато от контролирания съд процесуално нарушение. Не е посочено какво е значението на неизследването на коментирания факт за процесуалната и материалната (не)законосъобразност на извършените от въззивния съд преценки. Затова ВКС не следва да обсъжда и този аргумент.

Част от допустимите за разглеждане доводи, с които се аргументира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, в своята същност сочат на претенция за допуснато съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните - липса на мотиви на въззивното решение (чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК). Към тази категория следва да бъдат отнесени твърденията за нарушаване изискването на чл. 305, ал. 3 от НПК поради непосочване кои обстоятелства се приемат за установени, въз основа на кои доказателствени материали и какви са правните съображения за взетото решение и че в същото време не са обсъдени противоречията в доказателствената съвкупност, не е изяснено защо се приемат едни доказателства, а се отхвърлят други; че мотивите на Окръжен съд-Плевен и решението на АС - Велико Търново не отговарят на законовите изисквания; и че във въззивното решение са прекопирани по системата „копи пейст“ мотивите на първоинстанционния съд.

Тук, на първо място, трябва да се отбележи, че на касационна проверка подлежи решението на въззивната инстанция, поради което възражението относно съдебния акт на първостепенния съд не следва да бъде обсъждано.

По повод оплакванията, обосноваващи нарушението липса на мотиви на атакувания въззивен съдебен акт, преди всичко следва да се подчертае несъстоятелността на твърденията и в двете жалби, че апелативният съд е допуснал нарушение на чл. 305, ал. 3 от НПК. Правилата в посочената разпоредба са приложими единствено в случаите на нова въззивна присъда (чл. 339, ал. 3 вр. чл. 305 от НПК). Затова, само когато постановява нова присъда, второинстанционният съд следва да се съобразява с разпоредбите на чл. 305 от НПК. В настоящия случай апелативният съд е постановил решение, поради което приложими за съдържанието на този негов съдебен акт се явяват правилата на чл. 339, ал. 1 и 2 от НПК, а не тези на чл.305 ал.3 от НПК.

Относно възражението, че във въззивното решение са прекопирани по системата „копи пейст“ мотивите на първоинстанционния съд, трябва да се отбележи, че в действителност това решение възпроизвежда съдържанието на мотивите на присъдата в частта относно възприетата фактическа обстановка, анализа на доказателствата и правните изводи. Но, описвайки на стр. 4 - 8 в решението си възприетата фактология, въззивният съд изрично е посочил, че това всъщност е установената от окръжния съд фактическа обстановка, която напълно се споделя от въззивната инстанция с изрично направените уточнения. В резултат възприетите от апелативния съд фактически изводи изцяло съответстват на установените от първоинстанционния съд фактически положения. Този подход не е недопустим и незаконосъобразен, тъй като е в пълно съгласие с правомощията на въззивната инстанция спрямо установените по делото фактически положения, доколкото по аргумент от чл.316 от НПК тя е оправомощена да споделя и подкрепя изводите на първата инстанция за съществуването на определени факти и обстоятелства. В настоящия казус въззивният съд е сторил тъкмо това по отношение фактите по делото, поради което упражняването на посоченото правомощие категорично не е довело до липса на мотиви на решението относно приетите за установени фактически положения и начина на тяхното установяване (решение № 46 от 02.04.2021 г. по н.д. № 17/2021 г., ІІІ н. о. на ВКС). С оглед на това възражението, че фактическата обстановка във въззивното решение е пресъздадена на принципа „copy – paste“ от мотивите на първоинстанционната присъда, се явява без резон.

Неоснователно е и възражението за опороченост на атакуваното решение поради отсъствието на собствен самостоятелен анализ на доказателствата от страна на въззивния съд. В частта относно доказателствените материали, въз основа на които е изведена споделената от въззивната инстанция фактическа обстановка, на стр. 8-10 в решението е дадена цялостна положителна оценка на извършената от първоинстанционния съд аналитична доказателствена дейност спрямо отделните групи доказателствени източници и способи на доказване и на тази основа е заявено пълно одобрение на изводите от посочената дейност. Утвърждаването на тези изводи не е формално и декларативно, а е защитено с правно и логически издържани аргументи. Затова, след като въззивният съд е изразил своето мотивирано съгласие с направения от първата инстанция анализ на доказателствата, обезпечили възприетите фактически положения, и е приел за качествено извършена аналитичната дейност по отношение на тези доказателства, той не е бил длъжен отново да обсъжда задълбочено и в детайли доказателствата по делото, събрани при съдебното следствие от първата инстанция, да излага подробен доказателствен анализ и изрично да обосновава всяка приета от него фактическа констатация (решения 58-2014 на І н.о. ВКС, 445-2014 на ІІІ н.о. на ВКС, 336-2015 г. на ІІІ н.о. на ВКС, 25-2017 г. на І н.о. на ВКС, 183-2023 г. на І н.о. на ВКС, 424-2013 на ІІ н.о. на ВКС). За въззивния съд е било достатъчно да анализира само тези доказателства, доказателствени източници и способи на доказване, които се оспорват. В случая това е било сторено, доколкото на стр.17-42 той е изложил конкретни свои аргументи по всички оспорени от защитата доказателствени материали. А след като е надлежно мотивирана, самата оценка на доказателствените материали от гледна точка на тяхното кредитиране за достоверност не подлежи на касационен контрол. От съдържанието на въззивния съдебен акт е ясно проследим и процеса, по който апелативният съд е формирал вътрешното си убеждение относно доказателствената обезпеченост на приетите за установени факти по обвинението, поради което и с оглед изложеното се налага изводът, че контролираният съд е спазил изискуемия стандарт относно съдържанието на въззивното решение в обсъждания аспект.

При касационната проверка установяването на фактите на деянието може да се изследва и анализира единствено с оглед процесуалната законосъобразност на извършените от контролираната съдебна инстанция действия по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното й убеждение. В този смисъл останалите оплаквания в жалбите, в които се отправят упреци и критики срещу дейността на апелативния съд по установяването на фактите на деянието, следва да бъдат обсъдени именно от гледна точка на законосъобразността на доказателствената му дейност и в частност на спазването на процесуалните изисквания за правилно формиране на вътрешното му убеждение. Това на практика са възраженията за нарушения на чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, относими към заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.

В резултат на извършения в тази насока контрол ВКС намира, че атакуваното решение не почива на недопустими доказателствени източници, на предположения, на превратно и/или едностранчиво обсъждане на доказателствени средства, на игнориране на доказателства и факти, както и на неоснователно пренебрегване на възражения на защитата срещу доказаността на деянието. В случая относимите към извършването на инкриминираното деяние фактически положения са установени в съответствие с процесуалните правила, без да са допуснати нарушения при допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствените материали. Въззивният съд е проконтролирал доказателствената дейност на първоинстанционния и постановената от него присъда, като в рамките на правомощията си мотивирано е обосновал изводите си за възприетите фактически положения относно поведението на подсъдимия преди и по време на конфликтната ситуация с пострадалия.

Не са констатират процесуални нарушения, които да опорочават установяването на приетите от апелативния съд факти, включени в предмета на доказване. Обстоятелствата относно извършването на престъплението и участието на подсъдимия в него са установени в състезателно съдебно производство при съблюдаване принципите на чл. 13 и чл. 14 от НПК. При извеждането им въззивната инстанция е обсъдила доказателствата съобразно изискването на чл. 107, ал. 3 и ал. 5 от НПК. Доказателствените материали са изследвани в пълнота, без да са игнорирани някои от тях; съдържанието им не е изопачено; не е налице претендираната от защитата превратна (в противовес на действителното им съдържание) и едностранчива (в ущърб на подсъдимия) оценка на доказателствените източници и в частност на показанията на тримата свидетели очевидци – на пострадалия Г. Р. от досъдебната и съдебната фаза, на св. Ц. Ц. и на св.Ц. И.. В тази връзка несъстоятелно е твърдението в жалбите, че предходните съдилища не са обсъдили и не са подложили на критичен анализ показанията на посочените свидетели. Напротив, въззивният състав е обсъдил всички свидетелски показания, включително и приобщените по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК такива, като на страници 17, 18, 19, 21, 26, 28, 29, 34, 35 и 36 в решението в отговор на направени от защитата многобройни възражения са изложени изчерпателни, подробни и задълбочени съображения относно оценката на свидетелските показания и конкретните обстоятелства, които се установяват от тях. А след като е надлежно аргументирана, самата оценка на тези доказателствени материали от гледна точка на тяхното кредитиране за достоверност не подлежи на касационен контрол.

В този ред на мисли лишен от резон е и упрекът, че решаващите съдебни състави не са съпоставили казаното от пострадалия с показанията на св. И. Т., който възпроизвеждал по-различна картина от тази, която св. Р. поддържа в хода на ДП и която съдилищата приемат за достоверна. Контролираният съд не е кредитирал показанията на св. И. Т. по изложени от него подробно мотивирани съображения (стр.8-9 от решението), поради което не е съществувала процесуална необходимост от съпоставянето на некредитираните показания на този свидетел с показанията на пострадалия.

Освен това няма подценяване или надценяване на определени доказателствени източници, няма и избирателно възприемане на доказателства, обслужващи единствено обвинителната теза, нито пък немотивиран (произволен) отказ да се кредитират доказателства в подкрепа на лансираните защитни тези. Вътрешното убеждение на въззивния съдебен състав при оценката на доказателствения материал е мотивирано с изчерпателни, ясни и логични аргументи, изложени на цитираните по-горе страници от решението. От залегналите в мотивите на атакувания съдебен акт съображения е видно също, че въззивният съд много внимателно е анализирал всички възражения на подсъдимия и защитата му. Проверил е обстойно и поддържаните от защитата версии относно инициатора за възникването на конфликта и механизма на протичането му. Несъстоятелността на лансираните алтернативни защитни версии е професионално изведена и убедително аргументирана с подробен и задълбочен анализ на всички относими към тази проблематика доказателствени източници и способи на доказване. Следователно начинът на формиране на вътрешното убеждение на контролирания съд по отношение на изводите за иницииращото конфликта провокативно и агресивно поведение на подсъдимия и последващата негова деятелност спрямо пострадалия не е опорочен и затова не подложи на критика. С оглед на това не са налице пороци в оценъчната му доказателствена дейност, които да създават основания за съмнителност на установената фактология на деянието - относно поведението на подсъдимия и пострадалия в началото на конфликта (при инициирането му) и при протичането му, увреждащото поведение на подсъдимия спрямо пострадалия, механизма на причиняване и получаване на телесните увреждания на пострадалия, приключването на конфликта. Така, в резултат на законосъобразно осъществена доказателствена дейност възприетите от апелативния съд фактически констатации се явяват вярно и точно отражение на интересуващите процеса факти от обективната действителност.

Не е основателно и изложеното в жалбата на защитника адв.М. оплакване за процесуално неиздържана дейност на първоинстанционния съд по приобщаване на показанията на св. Г. Р. от ДП по реда на чл. 281 от НК. Това оплакване е предявено в два аспекта - от една страна се претендира, че първостепенният съд в противоречие със задължението си да разкрие обективната истина (чл. 13 ал.1 от НПК) не е продължил със задаването на конкретни въпроси на свидетеля относно противоречията, а, от друга – че предходните съдебни инстанции са нарушили разпоредбата на чл. 281, ал. 8 от НПК, като са постановили/потвърдили осъдителна присъда само на базата на прочетени по реда на чл. 281, ал. 4, вр. с ал. 1 от НПК показания.

Първоинстанционният съд е изпълнил възложените му от процесуалния закон задължения относно разпита на св. Р.. В проведеното на 14.04.2025 г. съдебно заседание съгласно разпоредбата на чл.139 ал.5 от НПК на свидетеля Р. е предоставена възможността да изложи във формата на свободен разказ всичко, което му е било известно по делото, като след проведения му обстоен разпит с активното участие и на защитата при констатирано наличие на визираните в чл. 281 ал.4 вр. ал.1 т.1 и т.2 от НПК предпоставки са прочетени показанията му, дадени на досъдебното производство пред разследващ орган. Веднага след прочитане на показанията му по посочения ред св. Г. Р. ясно, категорично и недвусмислено е заявил „Това, което съм разказал пред разследващия полицай, е вярно. Това, което прочете съдията днес, то е вярно. Това, което съм казал тогава, то си е истината.“ Въпреки така заявената от св. Р. ясна позиция за верността на прочетените му показания от досъдебното производство, е последвал излишен и напълно ненужен въпрос от председателя на съдебния състав в същата насока – „Кое е вярно? Това, което казахте днес, или това, което сте казал пред разследващия полицай?“ В отговор на този въпрос св. Р. отново ясно и категорично е заявил: „Вярно е това, което ми прочетохте.“ Но очевидно тези двукратно дадени от св.Р. еднозначни категорични отговори не са били достатъчно убедителни за страните, поради което се е стигнало до ново задаване на същия този въпрос от страна на защитника адв. П. – „Това, което разказа днес, вярно ли е?“ В резултат на допуснатата от окръжния съд крайно неприемлива и недопустима процесуална тактика на продължителен разпит на пострадалия чрез настоятелното задаване на поредици от еднакви въпроси за едно и също обстоятелство се е стигнало дотам, че при последвалото трето поред изявление на свидетеля Р. за едно и също обстоятелство, след първоначалния утвърдителен отговор на зададения му въпрос, той да внесе малък допълнителен нюанс в отговори си, заявявайки, че „има думи, които са верни“. Последното изявление е дало повод на съда отново да зададе същия въпрос: „Относно различните неща, които казахте днес и от прочетеното, кое по-точно е вярно?“, като и на този пореден въпрос отговорът на св.Р. е бил пределно ясен и категоричен – „Това, което ми прочетохте.“ Цитираните последователни изявления и отговори на св.Р., с които неизменно е потвърждавал верността на показанията си от ДП, дават основание да се приеме, че след прочитането им на практика той изцяло е поддържал именно тези показания. Като в случая пределната яснота и категоричността на изявленията на св. Р. за верността на прочетените му показания не са обуславяли процесуална необходимост от допълнителна активност на съда при разпита на Р. в насока изясняване и отстраняване на констатираните противоречия. С оглед на това при прочитането на показанията му не е допуснато претендираното нарушение от гледна точка неизпълнение на задължението по чл. 13 ал.1 от НПК.

И доколкото прочетените показания имат самостоятелна стойност на доказателствен източник, за съда възниква задължението да разкрие причините за противоречията между тях и дадените на съдебното следствие, да ги отстрани в максимална степен и след внимателна преценка да установи кои са истинни - прочетените или непосредствено депозираните пред съда. В случая всичко това надлежно е сторено от контролирания съд, който на стр.19 и 26 в решението след акуратно изпълнение на задълженията си за прецизно изследване на причините за констатираните противоречия подробно и убедително се е мотивирал защо кредитира като истинни и достоверни именно показанията от досъдебното производство, а не тези от съдебното следствие. А след като е надлежно мотивирана и законосъобразно извършена, самата оценка на тези доказателствени материали от гледна точка на тяхното кредитиране за достоверност не подлежи на касационен контрол.

Неоснователен е и упрекът (отправен в контекста на възражението за опорочена процесуална дейност по приобщаване на показанията на св.Р. от ДП по реда на чл.281 от НПК), че окръжният съд не е провел очна ставка между подсъдимия и св.Р. с цел отстраняване на възникналите противоречия, макар да е разполагал с такава възможност. Провеждането на очна ставка е предвидено в чл. 143 от НПК като възможност при преценка за наличието на необходимост от такава, поради което това процесуално-следствено действия няма задължителен характер. Наличието само на противоречия между гласните доказателствени източници не е достатъчно основание за провеждането на очна ставка, след като решаващият съд е преценил, че това не се налага предвид възможността да отстрани противоречията по процесуалния ред, предвиден в чл. 305, ал. 3 от НПК. В случая противоречията по съществените обстоятелства (относно протичането на конфликта и неговия механизъм) не са подминати от окръжния съд, който надлежно ги е констатирал и, макар с лаконични съображения, ги е отстранил по посочения процесуален ред. Резултатите от анализа, чрез който са били отстранени противоречията, са споделени от въззивния съд, който на свой ред се е съгласил с преценката на първия съд относно горните обстоятелства да не кредитира обясненията на подсъдимия, а да кредитира показанията на Р. от досъдебното производство.

Присъдата и потвърждаващото я въззивно решение не са компрометирани и във втория аспект на обсъжданото оплакване - заради нарушение на чл. 281, ал. 8 от НПК. Въпреки отклоненията от принципите на непосредствеността и състезателността, правото на подсъдимия на справедлив процес не е накърнено. Законните му интереси са гарантирани в необходимата степен, тъй като съдържащата се в показанията на св. Р. от досъдебното производство информация за деянието на подсъдимия не е изолирана от останалите доказателства. С кредитирането на прочетените по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК показания на св. Р., дадени пред орган на досъдебното производство, не е нарушена забраната на чл. 281, ал. 8 от НПК. Това доказателствено средство съвсем не е единственият източник на обвинителни доказателства срещу подсъдимия, както правилно е преценил и въззивният съд. В този смисъл като други подкрепящи обвинението доказателствени материали правилно са ценени показанията на св. Ц. Ц. и св. В. Р. Г.; протоколът от 22.04.2024 г. за доброволно предаване на веществено доказателство нож, който св.Ц. е отнел от подсъдимия; протоколът от 22.04.2024 г. за доброволно предаване на дрехите, с които е бил облечен Р. по време на конфликта с подсъдимия (прорязани на съответните места); заключението на СМЕ на пострадалия, заключението на СМЕ на веществени доказателства, заключението на ДНК-експертиза на веществено доказателство нож. Поради това ВКС счита, че е спазено изискването на чл. 281, ал. 8 от НПК прочетените по реда на чл. 281, ал. 4 от НПК свидетелски показания на св. Р. да бъдат подкрепени и от други доказателства като предпоставка за постановяване на осъдителна присъда.

Основавайки се на гореизложеното, ВКС намира за законосъобразни изводите на контролираната инстанция, че извършването на деянието от подсъдимия по начина, описан в обвинителния акт, е установено по несъмнен и категоричен начин. Обстоятелствата, включени в предмета на доказване по чл. 102 т.1 от НПК (извършването на престъплението и участието на подсъдимия в него) са установени в състезателно съдебно производство съобразно принципите на чл. 13 и чл. 14 НПК. Изводът на първата и въззивната инстанции за доказаност на деянието съобразно рамките на обвинението е резултат от внимателно и задълбочено обсъждане и съпоставяне на цялата доказателствена съвкупност, при съблюдаване на процесуалните правила за събиране и оценка на доказателствените материали.

Без резон са и възраженията на защитата, че липсва отговор защо няма записи на извършеното деяние и че по делото няма назначена СТЕ на записите от камерата за видео-наблюдение, обхващаща входа на процесния хранителен магазин. Относно първото от тези две възражения следва да се подчертае, че на стр.42 в атакуваното решение е даден ясен и изчерпателен отговор на направеното пред въззивния съд оплакване в този смисъл – че не са изискани и приложени записите от камерите на магазина, в който и пред който е извършено деянието. Отговорът на това оплакване убедително е мотивиран с информацията, съдържаща се в приложената на л.157 от ДП справка, че е било прегледано видео-наблюдението, монтирано в процесния магазин и около него, но че при прегледа на камерите не са установени записи на разследваното деяние, тъй като от последните 10 дни е имало само по около 30-40 минути, на които то не е било заснето. А след като в хода на разследването не са установени и иззети относими към деянието записи от камерите за видео-наблюдение в процесния магазин, то за пълното и всестранно изследване на обстоятелствата по делото не е било необходимо назначаването на претендираната СТЕ на останалите налични записи. При тези изходни данни назначаването на такава експертиза е било напълно безпредметно и процесуално неоправдано.

Мотивиран от изложените съображения, ВКС намира, че не е налице претендираното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК в нито едно от заявените му проявления.

Оплакванията в касационната жалба за нарушение на закона при постановяването на въззивния съдебен акт, които се свързват с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, също са неоснователни.

Възраженията за неправилно приложение на материалния закон поради отказа да бъде приложен института на неизбежната отбрана (чл. 12 ал.1 от НК) и поради неналичие на квалифициращото обстоятелство престъплението да е извършено по „хулигански подбуди“ са изведени единствено като последица от претендирани нарушения на процесуалните правила, регламентиращи доказателствената и в частност аналитичната дейност на въззивния съд. Констатираното от касационната инстанция отсъствие на такива процесуални нарушения не дава основание да бъде възприета лансираната от защитата теза, че, от една страна, са налице предпоставки за приложението на института на неизбежната отбрана - чл. 12 ал.1 от НК, и от друга, че не е налице квалификацията ’’хулигански подбуди”. По повод и във връзка с тези две възражения следва да се напомни залегналото при редовния касационен контрол принципно законово положение, че проверката на касационната инстанция за правилното приложение на закона се извършва в рамките на приетата от контролирания съд фактическа обстановка. Последната без съмнение не сочи на извършено противоправно действие – нападение - от страна на пострадалия нито преди конфликта, нито в неговия зародиш. Съобразно установените по делото факти в развитието на цялата конфликтна ситуация поведението на пострадалия в нито един момент не носи белезите на нападение спрямо подсъдимия – в нито един момент пострадалият не е инициирал и/или предизвикал физически контакт с подсъдимия. С оглед на това при липсата на противоправно провокиращо поведение на пострадалия в проявната форма на осъществено от негова страна нападение, срещу което подсъдимият да има правната възможност да се защити, правилно и законосъобразно предходните инстанции са приели, че деянието не е извършено в условията на неизбежна отбрана, респ. при превишаването й.

На следващо място, ВКС изразява пълното си съгласие с изложената от контролирания съд аргументация, че установените по дело фактически положения обосновават квалифициращото обстоятелство „извършено по хулигански подбуди“ по смисъла на чл. 116 ал.1 т.11 от НК. За да е налице тази квалификация, е нужно хулиганските действия да предхождат или съпътстват деянието или то самото да е извършено по мотиви, изразяващи явно неуважение към обществото и пренебрежение към правилата на съвместното съществуване и човешката личност (т. 19 от ППВС 2/57 г.). При нея действията по отнемането на човешкия живот са продължение или част от хулиганското поведение и се явяват кулминация на същото. В контекста на така изложените принципни положения установените по делото факти на деянието позволяват то да бъде квалифицирано като такова по чл. 116 ал. 1, т. 11 пр.1 от НК. Както поведението му в магазина (където са отправяни вулгарни изрази към магазинерката и към пострадалия), така и отнасянето му със самия пострадал преди непосредственото физическо стълкновение, а и след това установяват, че деецът демонстративно е огласил и показал принципното си несъгласие със забраната за проявяване на обществено неприемливо и нетърпимо поведение. В противовес на забраната за такова поведение с крайно вулгарния си език на общуване с намиращите се в магазина и с последвалата (като продължение на вулгарните му думи) агресия спрямо св. Р. подсъдимият не само открито е изразил висока степен на неуважение към личността, което е било съзнавано както от него, така и от лицата, на които това поведение е станало достояние – присъстващите, но и брутално е демонстрирал желанието си въобще да не се съобразява с установените в обществото ред и правила за поведение, нарушавайки важни обществени и лични интереси и същевременно засягайки съществено нормите на нравствеността.

Предвид изложеното наведените от защитата доводи за отсъствието на хулигански подбуди при извършване на деянието и съответно за неправилно приложение на материалния закон с приемането на тази квалификация са лишени от основание, поради което не може да бъде удовлетворена претенцията за оправдаване на подсъдимия по въпросната квалификация.

Въз основа на приетите фактически положения материално законосъобразен е и изводът на предходните съдилища, че подсъдимият И. е осъществил от обективна и субективна страна състава на престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 11 пр.1, т.12 пр.1 във вр. с чл. 115 във вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ във вр. с чл. 18, ал. 1 от НК, а не на престъпление по чл. 129 ал.1 от НК.

При несъмнено установените по делото факти несъстоятелно се явява възражението на защитата, че подсъдимият не е действал с пряк умисъл за умъртвяване на пострадалия, а само с умисъл да му причини телесни увреждания.

Решавайки въпроса за съдържанието на вината при престъпните деяния против живата и здравето на личността, съдът е длъжен да изхожда от комплексната оценка на всички обстоятелства за извършеното престъпление, като отчете предшестващото поведение на дееца и пострадалия, взаимоотношенията им, използваните способи и средства за причиняване на уврежданията, броя и силата на нанесените удари, тяхната насоченост и медико-биологичните особености на причинените наранявания. В тази връзка доктрината и наложилата се съдебна практика на В(К)С са последователни в разбирането, че за умисъла при причиняване на телесни повреди и смърт е характерна една неопределеност (алтернативност) на представите на дееца, който съзнава обществената опасност на извършеното посегателство и предвижда най-общо два или повече възможни вредоносни резултата и иска (или допуска) настъпването, на който и да е от тях. Логическо следствие от това е изводът, че когато авторът на престъпното посегателство действа при евентуален неопределен умисъл, той ще отговоря за реално настъпилите вреди, а не за по-тежките такива, тъй като при сега действащата редакция на чл. 18 от НК е невъзможен опит при евентуален умисъл като форма на вината. Когато обаче извършителят действа с пряк неопределен алтернативен умисъл и поради независещи от него фактори причинява по-леките предвиждани от него общественоопасни последици-телесни повреди (както е в разглеждания казус), той следва да отговаря за опит към по-тежкия престъпен резултат (ППВС 2/1957 г., Р517/77 г., Р369/80 г., Р1/83 г., Р252/89 г., Р32/91 г., Р24/96 г. на ВС). В такава насока са и установените по делото обстоятелства.

Възприетите фактически констатации за упражненото от подсъдимия физическо посегателство (въздействие) спрямо пострадалия Р. чрез нанасянето със средна сила на два последователни удара с острата режеща част на автоматичен нож от сравнително близко разстояние; използването от дееца на средство за физическо поразяване (автоматичен заострен нож с дължина на острието 10 см.), годно да причини смъртоносни увреждания; проявяването на настойчивост и упоритост при извършване на посегателството, илюстрирани в последователните агресивни действия на подсъдимия по нанасяне на два удара с ножа в тялото на пострадалия; насочеността на ударите в областта на гръдния кош и корема – където са разположени жизненоважни богато кръвоснабдени органи; получените от жертвата телесни поражения - прободна рана в областта на гръдния кош с минимален пневмоторакс, преценена като нараняване, проникващо в гръдната кухина; и две прободни наранявания в областта на коремната стена вляво, преминали само по хрущялната част на 11-то ребро, непосредствено зад което се намира слезката, която е било възможно да бъде засегната; както и че увреждащото поведение не е довело до летален изход единствено по причини, стоящи извън волята на подсъдимия, са все обстоятелства, които в своята съвкупност недвусмислено сочат на намерение и желание на подсъдимия за умъртвяване на жертвата и очертават пряк алтернативен умисъл за убийство. Когато деецът действа от близко разстояние, с добре заострен нож и със средна сила нанася удари в жизненоважни части на тялото, той съзнава, че не може да отмери ударите си така, че да ги ограничи само до нанасянето на телесни повреди, поради което в интелектуалното съдържание на умисъла му се включва и представата, че от това негово поведение закономерно ще настъпи смърт. Освен това следва да се подчертае, че в случая действителната причина нараняванията да не са повече и да не са довели до летален изход, предвид използваното средство за извършване на престъплението, не се дължи на нежеланието на подсъдимия да увреди смъртоносно пострадалия, каквато е защитната теза, а на проявата на странични за дееца фактори – от една страна, оказаната от пострадалия съпротива във времето на размяната на удари, което е ограничило възможността подсъдимият да нанесе достатъчно силни и добре насочени удари; а, от друга, своевременната намеса на св. Ц., който хванал и извил ръката на подсъдимия, с която последният е държал ножа, и впоследствие му го отнел. Тези разсъждения дават основание да се приеме, че изводът за наличието на пряк умисъл за убийство категорично не се опровергава от изтъкнатите от защитата обстоятелства, че в случая не е настъпила реална опасност за живота на пострадалия понеже едното нараняване е било повърхностно, а другото, макар и проникващо в гръдната кухина, по естеството си не е довело до създаване на животозастрашаващо състояние. На базата на изложените доводи като неопровергаващи извода за наличието на пряк умисъл за убийство следва да бъдат интерпретирани и обстоятелствата относно липсата на възприятия у пострадалия за момента на причиняването на нараняванията му, относно естеството на своевременно оказаната му медицинска помощ и напускането на болничното заведение от негова страна още на другия ден. В случая съдържанието на умисъла като пряк се определя от реалните действия на подсъдимия, които представляват външния видим израз на психическите му преживявания и обективират формираните в съзнанието му представи, респ. наличието или липсата на съзнание относно престъпния резултат, а не от горните обстоятелства (наведени от защитата) и от обясненията и твърденията му, че не е искал да убива пострадалия.

В обобщение се налага извода, че след като подсъдимият е действал при пряк неопределен умисъл, но по независещи от него обстоятелства е причинил по-лек резултат (средна и лека телесна повреда), то той следва да отговаря за опит към по-тежкия от тях (т.е., за опит за убийство), след като в съзнанието му е била формирана именно и такава цел.

Предвид изложеното липсва основание за преквалифициране на деянието в по-леко наказуемо престъпление по чл. 129, ал. 1 от НК, поради което и в този аспект не е допуснато нарушение по чл. 348, ал. 1,т. 1 от НПК, предпоставящо упражняване на касационното правомощие по чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК.

Оплакването за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание е мотивирано, от една страна, с твърдения, че то не отговаря на обществената опасност на деянието и на дееца, както и на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, а, от друга, с претенция за наличието на основание за прилагане на разпоредбата на чл. чл.58 б.“а“ във вр. с чл. 55 ал.1 т.1 от НК.

Доколкото евентуална основателност на направеното от защитата искане за приложението на разпоредбата на чл. 58, б. „а“ от НК би имало директни последици върху размера на наказанието в насока неговото намаляване под законоустановения минимум (а това би означавало и уважаване на претенцията за явната му несправедливост), първо ще следва да бъде обсъдена основателността именно на това искане. По същество ВКС го намира за неоснователно, но не по изложените от предходните инстанции аргументи, че нормата е неприложима, тъй като опитът бил довършен, като по независещи от волята на дееца причини не е довел до целения от него резултат–смъртта на св. Р.. Цитираната разпоредба визира възможност за приложението на чл. 55 от НК при опит - поради недовършеността на престъплението, като се съобразят и обстоятелствата по чл. 18, ал. 2 от НК. Тази норма има диспозитивен характер, свързан с особеностите на опита като стадий на престъплението, и принципно не изключва нито един от видовете опит, поради което приложението й не е ограничено само до довършения. Буквалното, логическо и систематическо тълкуване на същата, в корелация с установения от чл. 18, ал. 2 от НК регламент обуславя заключението, че тя е относима и за двата вида опит (довършен и недовършен).

В случая предходните съдебни инстанции правилно са преценили, че деянието е останало в стадия на опита единствено поради причини, стоящи извън поведението на подсъдимия, поради което същият не следва да бъде премиран с налагане на наказание съобразно чл. 58, б. „а“, вр. с чл. 55 от НК. Това мотивира и настоящият състав да не приложи разпоредбата на чл. 58, б. „а“ от НК. Освен това не са налице многобройни или изключителни смекчаващи отговорността обстоятелства, които на собствено основание да обуславят приложение на разпоредбата на чл. 55 от НК.

Що се касае до наведения довод за явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание поради това, че то не отговаря на обществената опасност на деянието и на дееца, както и на смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, настоящата инстанция намира същото за основателно.

За да потвърди първоинстанционната присъда в санкционната ѝ част, апелативният съд е акцентирал върху баланса между смекчаващите и отегчаващите обстоятелства, като някои от последните неправилно е определил като такива и същевременно неоправдано е надценил тежестта и значението на обстоятелствата с характеристика на отегчаващи.

Изводът на въззивния съд за изключително висока степен на обществена опасност на деянието и дееца не може да бъде споделен. Преди всичко при тази преценка не е отчетено особено същественото обстоятелство, че все пак деянието е приключило във фазата на опита, а при оценката на тежестта на случая настъпилите вредни последици са от първостепенно значение.

Неправилно е съобразено като отегчаващо обстоятелство „характера на предходното престъпление - също по чл.116 от НК“. Фактът на предходното осъждане за престъпление по чл.116 от НК в случая обосновава обвинението за по-тежко квалифициращия признак „представляващо опасен рецидив“, поради което апелативният съд не е имал право да го цени и като отегчаващо отговорността на подсъдимия обстоятелство независимо от гледната точка на извършваната преценка – че се касае за осъждане за престъпление от същия вид като инкриминираното (което сочи на специален рецидив, респ. повторност). Т.е., след като в случая рецидивът (квалифициран като опасен, но покриващ признаците и на специален) обосновава налагане на по-тежко наказание, не може същият, разглеждан вече като специален рецидив, да се отчита и при индивидуализацията на наказанието. Затова, като го е обсъждал при определяне на наказанието, апелативният съд реално е нарушил забраната на чл. 56 от НК.

От друга страна предходните инстанции са направили правилна преценка на наличните смекчаващи отговорността обстоятелства и с основание са отчели като такива добросъвестното процесуално поведение на подсъдимия; че деянието е останало в стадия на опита; както и че има семейство и малолетно дете.

Във връзка с определянето на смекчаващите обстоятелства лишено от основание е недоволството на защитата, че не е съобразено като такова заявеното от пострадалия в съдебно заседание, че самият той не желае подс. И. да бъде съден и че на практика му е простил за извършеното от него. От една страна, данните по делото не установяват пострадалият да е простил на подсъдимия за извършеното. От друга, изявлението на пострадалия Р., че не иска да осъжда подсъдимия (л.149 от НОХД 849/24) в случая е без значение за реализирането на наказателната отговорност на подсъдимия и за нейните санкционни измерения, поради което не следва да се цени като смекчаващ отговорността фактор.

Не може да бъде удовлетворено и искането на защитата като смекчаващо вината на подсъдимия обстоятелство да бъде отчетено провокативното и агресивно поведение на пострадалия. Преценката на обстоятелствата по чл. 54 от НК се извършва в рамките на приетите за установени по делото фактически положения. Затова, след като в случая съдилищата от предходните инстанции не са приели за установено провокативно и агресивно поведение на пострадалия спрямо подсъдимия, е недопустимо това обстоятелство да бъде преценявано при индивидуализацията на наказанието.

Тук е мястото да се напомни принципното разбиране, споделяно в практиката на ВКС, че индивидуализацията на наказанието не е подчинена на механичен сбор и съпоставка между смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, доколкото не се касае за математически величини, а за различни по своето съдържание и значение фактически констатации, които следва да бъдат съотнесени към конкретната степен на обществена опасност на деянието и дееца.

С оглед на това и при намаления обем на отегчаващите фактори (поради изключването на част от приетите за такива) настоящият касационен състав стига до извод, че за по-ефективното постигане на целите на наказанието (чл. 36 от НК) да се поправи и превъзпита дееца към спазване на законите и добрите нрави, да се въздейства предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления в конкретния случай не се налага подсъдимият Ц. И. да бъде изолиран от обществото в определения му от въззивния съд срок. Предвид установените по делото обстоятелства, включени в обхвата на чл.54 НК (в т.ч. и конкретното процесуално поведение на подсъдимия) и преценени съобразно разпоредбата на чл. 35, ал. 3 от НК, наложеното на подсъдимия наказание следва да бъде намалено по размер на 15 години лишаване от свобода, като именно в този размер то ще съответства в най-пълна степен на обществената опасност на дееца и на констатираните смекчаващи и отегчаващи наказателната му отговорност обстоятелства. Същевременно настоящият състав счита, че определяне на наказанието под този размер би било несъобразено както с индивидуалната, така и с генералната превенция, защото ще е предпоставка за създаване на усещане за безнаказаност и у подсъдимия, и у останалите членове на обществото.

По тези съображения въззивното решение следва да бъде изменено в санкционната му част, като наказанието на подсъдимия Ц. Т. И. бъде намалено от седемнадесет години и шест месеца на петнадесет години лишаване от свобода.

В останалата част проверяваният съдебен акт следва да бъде оставен в сила.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 вр. ал. 1, т.1 и т. 4 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ решение № 17/10.03.2026 г., постановено по ВНОХД № 371/2025 г. по описа на Апелативен съд – Велико Т., като НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Ц. Т. И. наказание лишаване от свобода от седемнадесет години и шест месеца на ПЕТНАДЕСЕТ ГОДИНИ.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: