Увеличаване на обезщетение за вреди от незаконно обвинение в тежко престъпление

Текстът на акта

Ключови фрази

- 9 -

РЕШЕНИЕ
№ 267
гр. София 21.04.2020 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 13.11.2019 (тринадесети ноември две хиляди и деветнадесета) година в състав:

Председател : Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров

при участието на секретаря РАЙНА ПЕНКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4587 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК и е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 14 657/13.08.2018 година, подадена от Д. Т. А., двете срещу решение № 1883/17.07.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 579/2018 година.

С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 8549/18.12.2017 година на Софийски градски съд, гражданска колегия, І-во гражданско отделение, 1-ви състав, постановено по гр. д. № 4126/2017 година, с което Прокуратурата на Република България е осъдена, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ ,да заплати на Д. Т. А. сумата от 10 000.00 лева, представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, вследствие на наказателно производство, водено по сл. д. № 69/2000 година по описа на СпСлС, за извършено престъпление по чл. 116, т. 6, пр. 2 и пр. 3, т. 7, т. 8, пр. 2 и т. 9 във връзка с чл. 115 и във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 24.03.2015 година до окончателното плащане, като за разликата над уважения размер от 10 000.00 лева до пълния претендиран такъв от 480 000.00 лева искът е отхвърлен.

В подадената от Д. Т. А. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта му, с която искът за обезщетение за претърпените неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над уважения до пълния претендиран размер. Твърди се, че в тези части решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано, като е поискано същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът да бъде уважен до пълния претендиран размер.

Ответникът по тази касационна жалба Прокуратурата на Република България е изразил становище за нейната неоснователност като е поискал тя да бъде оставена без уважение, а обжалваното решение да бъде потвърдено в атакуваната с нея част.

Д. Т. А. е била уведомена за обжалваното решение на 01.08.2018 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 14 657/13.08.2018 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 628/11.09.2019 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на материалноправния въпрос за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 52 от ЗЗД. По този въпрос трябва да се посочи, че съгласно правилото на чл. 52 от ЗЗД съдът определя обезщетението за неимуществени вреди по справедливост. Както е посочено в раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС. залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. В случаите, когато се определя обезщетение за претърпени неимуществени вреди по чл. 2 от ЗОДОВ следва да се имат предвид и указанията дадени с т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, а също така и установените в практиката факти и обстоятелства от значение за определянето на обезщетението, каквито са личността на увреденото лице, данните за наличието на предишни осъждания, начина на живот и обичайната среда, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинението, както и продължителността на наказателното производство, наложената мярка за неотклонение, отражението на производството върху личния, обществения и професионалния живот, разгласяването и публичността на производството, а също така и причиняването на здравословни вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, в какъвто смисъл са и указанията в т. 11 от диспозитива на ППВС 4/23.12.1968 година. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване.

С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че обжалваното решение е частично неправилно по следните съображения:

По делото е установено, че на 26.03.2001 година Д. Т. А. е била привлечена като обвиняем за престъпление по чл. 116, т. 6, пр. 2 и 3, т. 7, т. 8, пр. 2 и т. 9 във връзка с чл. 115, във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, като постановлението за това е връчено на служебен защитник, поради това, че А. била извън пределните на страната. През 2006 година е бил внесен обвинителен акт, като с присъда № 270/09.10.2012 година на Софийски градски съд, наказателна колегия, 3-ти състав, постановена по н. о. х. д. № 3967/2006 година А. е била призната за невиновна и оправдана по повдигнатото й обвинение. Тази присъда е била потвърдена с решение № 196/28.05.2014 година на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 6-ти състав, постановено по в. н. о. х. д. № 272/2014 година, което е оставено в сила с решение № 37/24.03.2015 година, постановено по н. д. № 1583/2014 година по описа на ВКС, НК, ІІ н. о., като е влязла в сила на 24.03.2015 година. С определение от 04.05.2007 година съдът е изменил задочната мярка за неотклонение на А. от „задържане под стража“ в „домашен арест“, като й е наложена забрана да напуска пределите на България.

С оглед на горното са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България за претърпените от Д. Т. А. вследствие на обвинението неимуществени вреди на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Тази отговорност възниква не по повод на извършени от ответната страна в производството незаконосъобразни действия и възникнали по повод на тях между страните в производството отношения, а по силата за законова разпоредба. Същата урежда отговорност на държавата за причинени от нейни органи вреди, поради което има гаранционно обезщетителен характер. Затова предпоставките за възникването й се уредени в закона като същите не може да се допълват с други такива, за да бъде обосновано наличието или липсата й. Всички предпоставки за възникването на задължението за обезщетяване на причинените вреди по силата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ имат обективен характер, като не е предвидено като предпоставка наличието на виновно поведение на длъжностните лица от прокуратурата. Това сочи на извода, че това е обективна отговорност, която се носи винаги, когато са налице посочените в разпоредбата предпоставки. Това е така тъй като с окончателен акт е установено, че предприетите срещу лицето действия са били неоснователни. Без значение за тази отговорност е това дали на определен етап от производството действията на прокуратурата са били законосъобразни и обосновани с оглед на събраните до този момент доказателства или дали при извършването им са спазени всички предвидени процесуални правила. Без значение е и това какво е било вътрешното убеждение на длъжностните лица, извършили съответното действие или дали същите са действали правомерно. Тези обстоятелства не са предвидени от закона като част от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, за разлика от предвидените в чл. 5 от ЗОДОВ основания за отпадане или намаляване на отговорността. Възникването на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е поставено единствено в зависимост от крайния резултат, с който е приключило производството, а в случая той е оправдаване на лицето по повдигнатото му обвинение. Законът не е предвидил като изискване за възникване на отговорността освен оправдаването и самото обвинение да е било незаконосъобразно при повдигането му. Затова и отговорността е налице дори и от страна на ответника да са спазени всички законови изисквания и повдигнатото обвинение да е отговаряло на събраните до този момент доказателства и на вътрешното убеждение на служителя. Отнася се до специално установена от закона гаранционна отговорност за вреди от непозволено увреждане, поради което същата възниква при наличието на посочените в законовата разпоредба предпоставки и съществуването и не зависи и не може да бъде поставяно в зависимост от други такива, които не са предвидени в нормата. За възникване на отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ са необходими две предпоставки, а именно:

1) повдигане на обвинение на лице за извършване на престъпление и

2) наказателното производство да е приключило като лицето е оправдано по повдигнатото му обвинение.

Тази отговорност е следствие от задължението на прокуратурата да повдига и поддържа в съда обосновани обвинения, както и от задължението и да доказва и установява пред съда виновността на привлечените към наказателна отговорност лица. Именно неизпълнението на това задължение независимо по какви причини е осъществено е основание за възникване на гаранционната отговорност на прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Тази отговорност може да отпадне или на бъде намалена само в случаите по чл. 5 от ЗОДОВ, при които обаче е предвидено определено субективно отношение на пострадалото лице към вредоносния резултат, като такова изискване за субективно отношение не е предвидено в чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Поради това прокуратурата не може да се освободи от отговорност по реда на ЗОДОВ, установявайки, че нейните служители са действали добросъвестно. Крайният акт, с който се определя законосъобразността или не на обвинението е влязлата в сила оправдателна присъда. Именно с нея се констатира незаконосъобразността на обвинението. Евентуалната незаконосъобразност на обвинението е основание за търсене на обезщетение, доколкото в хода на наказателното производство върху лицата са упражнявани мерки на процесуална принуда и са създавани допълнително стресиращи фактори. Разпоредбата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ не може да признае определени действия на прокуратурата за основателни и да изключи нейната отговорност за тях. Субективното отношение на служителите на прокуратурата към извършените от тях действия е от значение за приложението на разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от ЗОДОВ, но не и за отговорността по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от закона. Единствената възможност за намаляване на отговорността на държавата за вреди е тази по чл. 5 от ЗОДОВ. Като основание за намаляване или изключване на отговорността за вреди не е посочено действие или събитие на длъжностни лица от прокуратурата, като за тях не се предвижда санкция. Поради това отговорността на прокуратурата не може да се изключи поради евентуалната законосъобразност на неговите действия.

Законът предвижда отговорността за държавата за вреди причинени от действията на нейните органи, което означава, че между двете трябва да съществува причинно следствена връзка, а това следва и от разпоредбата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД. Същевременно не е въведено предположение за съществуването на такава връзка, поради което по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същата трябва да бъде доказана от Д. Т. А., извън случаите, когато се претендира вреди в рамките на обичайните такива. В случаите, когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение то те трябва да бъдат доказани от ищеца по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК.

В решение № 480/23.04.2013 година, постановено по гр. д. № 85/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че обезщетението за неимуществени вреди от в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ е за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението е не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице. При това е посочено, че е нормално да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърняват се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване като в тази именно връзка е и възприетото в съдебната практика разбиране, че при установяване на този вид неимуществени вреди, не бива да се изхожда само от формалните, външни доказателства. Също така е уточнено, че когато се твърди причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябва изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. С оглед на приетото в решението съдът не е строго ограничен от формалните доказателства за установяване на увреждане в рамките на обичайното при търсене на обезщетение за претърпени вреди поради незаконно обвинение, както и на причинно следствената връзка между него и незаконното уволнение. В случаите когато се търсят и съответно установяват увреждания над обичайното съдът може да ги уважи само при успешно проведено главно и пълно доказване на вредите и причинната връзка. Това означава, че при наличие на хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ съдът може да присъди обезщетение за претърпени вреди в рамките на обичайното и без да са налице други доказателства освен посочените по-горе за установяване на основанието за възникване на отговорността. В този смисъл е и решение № 55/11.03.2013 година, постановено по гр. д. № 1 107/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Същевременно в решение № 542/15.01.2013 година, постановено по гр. д. № 1 568/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. е посочено, че в тежест на пострадалия е да докаже засягането на съответното благо, което е в случая е станало с незаконосъобразното обвинение, с което искът е доказан по основание. В този случай е в тежест на пострадалия да докаже всяко свое негативно изживяване. При това размерът на обезщетението трябва да бъде определен по справедливост, в какъвто смисъл са и посочените по-горе други две решения на ВКС.

Като свидетел по делото е разпитан П. К., който е бивш съпруг на Д. Т. А., от чиито показания се установява, че дамата били безработни и през 2000 година решили да заминат на работа във Великобритания, където се установили в малко градче и работили около година и половина. В този период им се обадил покойния вече прокурор Н. К., който им съобщил, че са обвинени в убийството на ямболската адвокатка н. Г.. След проведени консултации свидетелят се прибрал в Република България, където бил задържан за период от двадесет и един месеца, а А. останала във Великобритания. След освобождаването си от ареста свидетелят се чувал с А. по телефона, като тя вече била заболяла от рак на гърдата. В момента била на инвалидна количка и не можела да ходи, като според свидетеля всичките й заболявания се дължат на преживения стрес. Същият не бил виждал бившата си съпруга от 2000 година, като знаел всичко това от телефонните разговори. А. искала да се върне в Република България, но нямала документи и това я възпрепятствало.

От изслушаната пред въззивната инстанция съдебно-психиатрична експертиза се установява, че Д. Т. А. е отключила посттравматично разстройство в отговор на силен психически стрес, като оплакванията й са продължили много дълго във времето и вероятността да се стигне до пълно възстановяване е минимална. Отключено било и друго тежко заболяване, което допълнително усложнило състоянието й.

Тези доказателства са взети предвид от състава на Софийския апелативен съд при определяне на размера на обезщетението дължимо се от Прокуратурата на Република България. При определянето размера на това обезщетение въззивният съд е изложил съображения, че съдът следвало да се съобрази чл.52 от ЗЗД, както и ППВС № 4/1968 година относно справедливостта. Въззивният съд отчитал, че тежестта на повдигнатото обвинение била за престъпление, което се наказвало с лишаване от свобода от 15 до 20 години или доживотен затвор без замяна. Била наложена мярка за неотклонение „задържане под стража”, изменена впоследствие с „парична гаранция” и забрана за напускане на страната. Наказателното производство било продължило 14 години, през който период същото се е провеждало задочно, тъй като А. била в чужбина и не участвала в процесуалните действия, като следвало да се отчете, че продължителността е била обусловена от това, че подсъдимите по делото са били трима, производството е било затруднено от отсъствието на А., което изисквало отправяне на искания за екстрадиция, които обаче не били уважени. От заключението на изслушаната по делото съдебнопсихиатрична експертиза се установявало, че А. била отключила посттравматично стресово разстройство в отговор на психогенно събитие, което й било причинило дълбок дистрес. На база на представената медицинска документация вещото лице било посочило, че заболяването е придобило хроничен ход и може да се обсъжда травматична невроза или трайна промяна на личността след посттравматично стресово разстройство. Следвало да се отчете, че сведенията в доклада на лекуващия психиатър касаели данни за дата 12.04.2014 година, като вещото лице било посочило, че не било ясно до кога е продължило лекарското наблюдение и лечение, но данните в него за 2014 година водели до извод за хроничност. По отношение на другото тежко заболяване, от което се установявало, че А. страда-миастения гравис, следвало да се отчете посоченото от вещото лице, че същото се отключвало от различни фактори, но не можело да се установи определен етиологичен агент, което водело до извод, че не може да се приеме пряка връзка на същото с преживения стрес от наказателното производство. Установявало се, че през процесния период А. била търпяла вреди-стрес, притеснения, социално отчуждение, постоянно плачела. Относно твърденията за нарушение на отношенията в семейството от показанията на свидетеля се установявало, че причина за развода било това, че А. си била намерила приятел в Англия и затова са се развели, а не че причината за развода е наказателното производство. По повод на социалното отчуждение следвало да се отчете и че по собствена инициатива А. била отишла и останала да живее в чужбина, а и след приключване на наказателното производство не се е върнала при близките си, като сочената причина, че няма документи не била основателна, тъй като се преодолявала чрез административна процедура. Възражението на Прокуратурата на Република България, че многобройните медийни публикации не следвало да се отчитат, било неоснователно, тъй като същите касаели провежданото наказателно разследване, и били оказали влияние върху авторитета на А.. Негативните емоции били подсилени от това, че е имало широка медийна разгласа на случая, придружено от коментари в средствата за масова осведомяване през цялото времетраене на наказателното производство. При отчитане на всички тези съображения, съставът на софийския апелативен съд намирал, че следвало да се определи обезщетение за претъпените неимуществени вреди в размер на 10 000.00 лева., като исковата претенция като неоснователна следвало да бъде отхвърлена за разликата до 480 000.00 лева.

При определяне на размера на дължимото се от Прокуратурата на Република България обезщетение съставът на Софийският апелативен съд взел предвид всички обстоятелства от значение за определянето на размела, но не е отчел точното им значение за това. Отчитайки обстоятелството, че повдигнатото по отношение на Д. Т. А. обвинение е за тежко престъпление, което се наказва с наказание „лишаване от свобода“ за срок от петнадесет до двадесет години или „доживотен затвор без замяна“, обстоятелството, че наказателното производство е продължило четиринадесет години, като е получило широка медийна разгласа, както и отчитайки отражението, което същото е дало върху личния живот на А. настоящият съдебен състав намира, че сумата от 50 000.00 лева справедливо ще обезщети касаторката за претърпените от нея вреди. Обстоятелството, че по време на наказателното производство Д. Т. А. се е намирала извън страната, като не се е завърнала при повдигането на обвинението не е основание да се приеме, че обезщетението трябва да се определи в по-нисък размер. В този случай тя не е била задължена да се завърне в страната, а обстоятелството, че искането за екстрадицията й е било оставено без уважение не може да бъде вменено в нейна вина. В производството по екстрадиция А. е упражнила правото си на защита, а актът, с който екстрадицията е отказана установява неоснователността на искането за такава. Освен това продължителността на наказателното производство от четиринадесет години не може да бъде оправдана само с обстоятелството, че то е водено срещу трима извършители, поради което определя по-висок размер на дължимото се обезщетение. Наказателното производство е дало отражение върху психологическото и психическото състояние на А., като тя отключила посттравматично стресово разстройство, което състояние придобило хроничен характер и може да се обсъжда като травматична невроза или трайна промяна на личността след посттравматично стресово разстройство. Наистина това състояние е било констатирано към 12.04.2914 година, като няма данни за настоящето състояние на А., но това не изключва посоченото състояние от обстоятелствата, които трябва да бъдат взети предвид, при определянето на размера на обезщетението. При определянето на този размер не трябва да бъде вземано предвид второто от констатираните заболявания на А., тъй като по отношение на него не е установена причинно-следствена връзка с наказателното производство.

Изложеното налага обжалваното решение да бъде отменено в частта му, с която предявеният от Д. Т. А. срещу Прокуратурата на Република България иск по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е отхвърлен за сумата от 40 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 10 000.00 лева и действително дължащото се такова от 50 000.00 лева) като се постанови друго, с което искът в тази им част бъде отхвърлен.

В останалата му обжалвана част решението на Софийския апелативен съд трябва да бъде трябва да бъде потвърдено.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 1883/17.07.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 579/2018 година в частта му, с която предявеният от Д. Т. А. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица],, чрез адвокат Г. С. Б. от САК против ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ е отхвърлен за сумата от 40 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 10 000.00 лева и действително дължащото се такова от 50 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, вследствие на наказателно производство, водено по сл. д. № 69/2000 година по описа на СпСлС, за извършено престъпление по чл. 116, т. 6, пр. 2 и пр. 3, т. 7, т. 8, пр. 2 и т. 9 във връзка с чл. 115 и във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 24.03.2015 година до окончателното плащане и вместо това ПОСТАНОВЯВА :

ОСЪЖДА ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ, да заплати на Д. Т. А. с ЕГН [ЕГН] и съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адвокат Г. С. Б. от САК сумата от още 40 000.00 лева (разликата между присъденото обезщетение от 10 000.00 лева и действително дължащото се такова от 50 000.00 лева), представляваща обезщетение за претърпени от нея неимуществени вреди, вследствие на наказателно производство, водено по сл. д. № 69/2000 година по описа на СпСлС, за извършено престъпление по чл. 116, т. 6, пр. 2 и пр. 3, т. 7, т. 8, пр. 2 и т. 9 във връзка с чл. 115 и във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 24.03.2015 година до окончателното плащане.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1883/17.07.2018 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 579/2018 година в останалата му обжалвана част.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.