База за изчисляване на обезщетение при пенсиониране след възстановяване на работа

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50089

гр. София, 21.12.2023г.
В И М Е ТО НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, трето гражданско отделение, в съдебно заседание на осми юни две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

при участието на секретаря Р.Иванова .

изслуша докладваното от съдията Емил Томов гр. дело № 3102/2022 година.

Производството е по реда на чл.290 от ГПК .
Разглежда се касационна жалба на на Б. И. И. , представляван от адв.А. В., срещу решение № 101 от 27.04.2022г по в. гр.дело № 52/2022г. на Окръжен съд -Монтана. Въззивният съд е потвърдил в отхвърлителната част решение от 14.12.2021г по гр.д. № 226/2020г на първоинстанционния Районен съд – Монтана , с което частично е бил уважен иск на основание чл.222, ал.3 КТ до размера на сумата 5082,25лв и отхвърлен за разликата до претендираните 6159,93лв като е зачетен ефекта на оспорвано от ищеца прихващане , а в останалата част , по жалба на ответника в трудовия спор,въззивният съд е отменил решението и изцяло е отхвърлил претендираната от ищеца Б. И. И. незаплатена разлика на обезщетението при пенсиониране на основание чл. 222, ал.3 КТ ,в исковия размер.Ищецът е работел в ответното училище ПГСС”Марко Марков„с. Г.Дамяново като старши възпитател ,прекратяването на трудовото му правооотношение със заповед от 11.12.2017г е било отменено по съдебен ред , ищецът е възстановен на работа и се е върнал да заеме длъжността на 01.04.2019г. Работодателят е прекратил трудовото правоотношение със заповед от 07.10.2019г на основание чл.327, т.12 КТ,след като ищецът е заявил основанието поради придобиване право на пенсия.Работодателят ПГСС „Марко Марков” [населено място] е определил обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ в размер на 10,5 БТВ съгласно Колективен трудов договор , или сума от 9056,25лв, при база за определяне на обезщетението последния пълен ,т.е отработен през всички работни дни месец, като последният такъв за ищеца е м.октомври на 2016г при трудово възнаграждение от 862,50лв. Със същата заповед е определил и обезщетение съгласно чл.224, ал.1 КТ за 24 работни дни за 2019г. При уволнението през 2017г,отменено с реш. по гр.д № 200/2018г на РС-Монтана , на ищеца е било изплатено обезщетение по чл.222,ал.2 КТ в размер на 2201,76лв,който размер работодателят считал за подлежащ на възстановяване и е заявил ,че прихваща при възникване на основание за изплащане на двете обезщетения по заповедта .Тъй като обезщетението по чл224,ал1 КТ за 24 дни неползван платен годишен отпуск, определено със заповедта на работодателя от 07.10.2019г на 1124,36лв било в по-малък размер от вземането, с която работодателят прихваща ,последният е заявил погасяването му изцяло ,а с остатъка е заявил частично погасяване на задължението си по чл. 222, ал.3 КТ ,така на ищеца е била преведена сумата 7978,85лв.

Основанието за извънсъдебно прихващане,както и определеният размер на обезщетенията е бил оспорен от ищеца, който на 05.02.2020г е депозирал две искови молби в районен съд –Монтана.Производството по настоящия иск,който е за за присъждане на паричната разлика от 6159,93лв дължимо и неизплатено обезщетение по чл.222, ал.3 КТ при претендиран от ищеца по-висок размер на гратификацията на база последния отработен месец преди уволнението му поради пенсиониране през 2019г,независимо че не са отработени всички работни дни през него,е било спряно до приключването на производството по гр.д № 227/2020г на РС –Монтана ,което е имало за предмет иска на Б. И. И. за изплащане в пълен размер на обезщетението по чл. 224,ал.1 КТ ,комулирано с иск за връщане на прихванатата сума от 2201,76лв, основан на недопустимост за такава удръжка съгласно трудовото законодателство.В този процес работодателят е направил и възражение за съдебно прихващане със същото оспорвано свое вземане.Тъй като първото прекратяване на трудовото правоотношение е било на основание чл.325,ал.1 т.9 КТ , на ищеца безспорно е било изплатено обезщетение по чл.222, ал.2 КТ в размер на 2201,76лв ,и след отмяната на уволнението като незаканосъобразно с възстановяване на работа ,сумата подлежи на връщане на работодателя поради последващо отпадане на основанието ,а не на ищеца, както последият е заявил с иск в оспорване на извършено прихващане.Това вземане на ответника ,като възражение (чл.298, ал.4 ГПК) ,е било уважено като изискуемо и ликвидно с решение от 23.06.2021г по гр.д № 77/2022г на ОС Монтана,съгласно което искът на основание чл.224, ал.1 КТ ,като активно вземане,е приет за основателен и доказан за сумата 1541,28лв , с диспозитив ответникът ППСГ „Марко Марков”е осъден да заплати 416,92лв ,като исковете за горницата до пълния предявен размер се отхвърлят поради съдебно прихващане с насрещно вземане на ответника в размер на 2201,76лв.От мотивите на влязлото в сила решение се изяснява ,че присъдените 416,92лв са разлика ,формирана от сбора на две дължими обезщетения – сумата 1541,28лв по чл.224, ал.1 КТ и сумата 9056,25лв по чл.222,ал.3 КТ (общо 10597,53лв),съпоставена с изплатения размер(сумата 7978,85лв) ,към която след като се прибавя сумата за прихващане (2201,76лв),остават дължими 416,92лв по иска .

По настоящето дело ,намирайки за изцяло неоснователен иска за присъждане на паричната разлика от 6159,93лв дължимо и неизплатено обезщетение по чл.222, ал.3 КТ при претендиран по-висок размер на гратификацията,въззивният съд е ревизирал направения от първоинстанционния съд извод по основния спорен въпрос ,че обезщетението в случая следва да се определи на база брутно трудово възнаграждение(БТВ),изчислено съгласно чл. 19 от НСОРЗ ,предвид отработените от ищеца дни през м.юли 2019г,който месец е меродавен.Въззивният съд е приел този подход за незаконосъобразен като е посочил ,че работодателят правилно е определил обезщетението по размер,вземайки като база отработения м.октомври на 2016г.съгласно чл.228 КТ.Щом служителят не е работил през целия календарен месец,а само определени дни от него,то полученото възнаграждение не може да се определи като месечно,като въззивният съд се е позовал на практика на ВКС,формирана в този смисъл (решение №490 от28.06.2010 г.на ВКС по гр. д. No 342/2009 г., IV г. о. и решение No 665 от 11.01.2011 по гр. д. No 1688/2009 г., III г. отд .) Тъй като при ищеца има пълно отработен месец ,чл. 19 от НСОРЗ не може да се приложи. Приложното поле на подзаконовата норма е единствено в случай ,че при ищеца изобщо няма пълен отработен месец.Извън този ограничително сочен случай на приложимост, според въззивния съд подзаконовата норма на чл. 19 от наредбата противоречи на закона – чл. 228 , ал.1 КТ ,тъй като регулира напълно идентична обща група от случаи без да дава специфична друга регламентация по някакъв критерий.

Касаторът обжалва решението изцяло с оплакваия за материалноправна и процесуална незаконосъобразност. Съдия от състава ,постановил решението е участвал при постановяването на решение от 23.06.2021г по гр.д № 77/2022г на ОС Монтана,водено между същите страни и според защитата решено неправилно относно извършеното от ответника прихващане ,поради което следвало да бъде приет поискан от страната отвод. Неправилни и незаконосъобразни според защитата са съображенията на въззивния съд при избора на възнаграждение, което да послужи като база при определяне на обезщетението,както и по отношение на зачетеното прихващане от страна на ответника ,което последният е извършил на 26.11.2019г в противоречие със закона. Въззивният съд не е съобразил и правото на ЕС при извършеното в решението тълкуване на вътрешни правни норми,Решение №5/2022 по к.д №13/2021 КСРБ , Директива 2003/88/ЕО и практиката на СЕС, според която работник , който поради болест не е бил в състояние да упражни правото си на платен годишен отпуск,се приравнява на работниците,действително полагали труд ,което следва да се отнася и до правото на обезщетение при пенсиониране.Представена е писмена защита и се претендират разноски

Ответникът ПГСС”Марко Марков оспорва касационната жалба в депозиран отговор. Спорът е възникнал относно базата за изчисление за обезщетението по чл.222,ал.3 КТ, и въззивният съд правилно е приложил чл.228 КТ като норма от по-висок ранг.В конкретния случай средно дневно възнаграждение по НСОРЗ и изтъкваното от касатора решение № 59/2010г по гр.д № 1448/2009г на 4-то г.о на ВКС е неприложимо,тъй като ,съгласно принципа на добросъвестността, работодателят не е попречил и не е въздействал да не упражнява трудова дейност касаторът , който има само пет отработени дни от възстановяването му на работа през м.април на 1919г до последното уволнение, а през останалото време е бил в непрекъснати болнични, или неплатен отпуск .Съдът правилно се е произнесъл и по въпроса за прихващането,налице са предпоставките за компенсиране на вземания ,една част от сумата е прихваната от обезщетението по чл.222,ал.3 КТ,тъй като е по-голяма от обезщетението за неползван отпуск. В становище по същество подчертава ,че от страна на работодателя не са създавани пречки за ищеца да упражнява трудова дейност . Претендират се разноски

С определение №50167 от 28.03.2023г на ВКС , ІІІ г.о жалбата е допусната до разглеждане на основание критерия по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК по въпроса за базата ,на която следва да се изчисли обезщетение по Кодекса на труда,дължимо при последващо уволнение в случай че след предишно уволнение възстановеният на работа работник или служител не е могъл да отработи пълен работен месец преди новото прекратяване на трудовия договор.

По въпроса,обусловил допускането на въззивното решение до касационена проверка,настоящият състав на Върховен касационенен съд намира следното:
Както е разяснено в мотивите на Тълкувателно решение № 2/2013 по тълк дело № 2/2013г ОСГК , предвид специфичния характер на трудовия договор и правата и задълженията на страните по него,закононодателят е създал специални норми относно размера на дължимите обезщетения при различни хипотези, които принципно имат фиксиран размер. При определяне на размера на дължимо обезщетение по раздел Трети от КТ /включително обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ), съгласно разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ то трябва да бъде изчислено на база полученото от ищеца брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца в който е възникнало основанието за съответното обезщетение ,или последното получено от от работника или служителя месечно брутно трудово възнаграждение,доколкото друго не е предвидено.Съгласно чл. 228,ал.2 КТ, по-голям размер на обезщетението може да се определи само в акт на Министерския съвет, в колективен трудов договор или в индивидуалния трудов договор,като последните две обстоятелства са конкретни и следва да бъдат изследвани при всеки отделен случай.Показателно е, че законът предвижда възможност за отклонение от правилото на чл. 228,ал.1 КТ само в посока на определяне на по- висок размер като база за определяне на обезщетението, но не и на по-нисък такъв. Както правилото ,така и ваведения коректив са обвързани с целта на трудовото законодателство , регламентирани в чл. 1,ал.3 КТ, а именно да се осигури свободата и закрилата на труда, справедливи и достойни условия на труд.Това принципно съображение определя насоката и водещо може да се проследи и в правните разрешения , застъпени в практиката на ВКС по поставения правен въпрос. Възприето е,че законът има предвид брутното трудово възнаграждение за последния пълен отработен месец, т.е за месеца, през който работникът или служителят е работил през всичките работни дни, доколкото едно буквално прилагане на чл.228,ал.1 КТ в първото условие на нормата би довело до неоправдано ощетяване на правоимащия в посока намаляване на обезщетението , ако през месеца предхождащ прекратяването на трудовото правоотношение не са отработени всички дни.Същото принципно съображение е водещо в практиката на ВКС при тълкуване кое според закона е последното получено месечно брутно трудово възнаграждение като база за обезщетението.( Решение №490/2010 по гр.д № 342/09 на IV г.о., Решение № 665/11.01.2011 г. по гр. д. № 1688/2009 г., ІІІ г.о, решение № 490/28.06.2010 г. по гр.д. № 342/2009 г. на ВКС, IV г.о. , Решение №50037/2023г по гр. дело № 765 /2022 г ІІІ г.о на ВКС ) В случаите когато незаконно уволнен работник или служител е възстановен на работа при същия работодател ,като от момента на нейното заемане до момента на последващо прекратяване на трудовото правоотношение,дало основание за изплщане на обезщетение /вкл.гратификация по чл.222,ал.3 ГПК/, правоимащият не е имал възможност да отработи един пълен календарен месец през всички дни , разпоредбата на чл. 228, ал. 1 КТ не може да се приложи пряко и по начин , който води до накърняване на легитимната цел да се предолеят негативните за работника или служителя последици от незаконното уволнение.Това налага разрешението,следвано от установената практика на ВКС в Решение № 359/17.06.2010 г. по гр. д. № 1448/2009 г., ІV ГО и Решение № 665/11.01.2011 г. по гр. д. № 1688/2009 г., ІІІ ГО,споделяно и от настоящия състав на Трето г.о на ВКС.Следва да се вземе предвид брутното трудово възнаграждение,което работникът или служителят би получил за пълен работен месец, ако е имал възможността да го отработи. Не е задължително осуетената възможност за работника или служителя да е поради злоупотреба и недобросъвестно осъществяване на права и задължения от страна на работодателя по чл.8 ал.1 КТ. Във всички случаи, както е разяснено в решение №.159/2018 г по гр.д №3836/2017г ІV ГО на ВКС по въпроса кои плащания се включват при определяне размера на обезщетението по чл. 222, ал. 3 КТ, размерът на гратификацията се определя по правилата на чл.228КТ, тълкувани с помощта на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (НСОРЗВ) обн., ДВ, бр. 9/26.01.2007г. В закона изрично е уредена възможността за определянето на размера на обезщетението по друг начин, приет в акт на Министерския съвет, в колективен или индивидуален трудов договор.Така съгласно чл. 19, ал.1 НСОРЗВ когато работник или служител не е отработил пълен работен месец,брутното трудово възнаграждение за целите на обезщетението се определя, като полученото среднодневно брутно трудово възнаграждение се умножи по броя на работните дни за същия месец.Установената практика на ВКС водещо указва подзаконовите норми да се тълкуват и прилагат законосъобразно ,а не по начин който противоречи на нормативен акт от по-висока степен.Подзаконовата уредба е само в помощ ,когато изразява принципите и вмества целите на законовата уредба ,както в случая. Съдържащото се в подзаконовата норма правилото на чл.19 НСОРЗВ може да се приложи не само тогава , когато работник или служител изобщо няма пълен отработен месец при същия работодател ,но и когато брутното му трудово възнаграждение за последния фактически отработен пълен месец е получено през месеца предхождащ незаконно уволнене. Например - когато към момента на заемане на дължостта след възстановяване поради незаконно уволнение,за нея по обвързващ страните начин (нормативен акт , колективен трудов договор ) вече е определен завишен минимален размер на трудовото възнаграждение, който следва да бъде съобразен и като база на обезщетенията по Кодекса на труда,но работодателят не го съобразява в нарушение на водещ принцип.
По касационната жалба .
След като по делото е изяснено ,че ищецът Б. И. е работел в ответното училище ПГСС”Марко Марков„с. Г.Дамяново като старши възпитател,прекратяването на трудовото му правооотношение със заповед от 11.12.2017г е било отменено по съдебен ред с решение по гр. д.№200/2018 на РС–Монтана , ищецът е възстановен на работа и се е върнал да заеме длъжността на 01.04.2019г.,след което работодателят е прекратил трудовото правоотношение със заповед от 07.10.2019г на основание чл.327, т.12 КТ,предвид че ищецът е заявил основанието поради придобиване право на пенсия,при разрешаване на спора определено ли е законосъобразно и изплатено ли е в пълен размер дължимото обезщетение по чл. 222, ал.3 КТ в размер на 10,5 БТВ за заеманата до пенсионирането педагогическа длъжност в системата на образованието и съгласно Колективен трудов договор,въззивният съд не е съобразил така дадения отговор на въпроса как следва да се определи базата при изчисляване на обезщетението в настоящия случай . Неправило е прието ,че като база следва да се пиеме съответно обезщетението да се изчисли въз основа на брутното трудово възнаграждение(БТВ) за месец октомври 2016г като последен пълен отработен месец ,което БТВ е било в размер на 862 ,50лв съгласно разчетно- платежните ведомости в училището. Към 01.04.2019г, от която дата ищецът отново е заел длъжността старши възпитател в ответното училище е в сила Наредба № 4 от 20.04.2017г (обн ДВ бр.34/2017г) на МОН ,която урежда държавният образователен стандарт за нормиране и заплащане на труда в институциите в системата на предучилищното и училищното образование. В чл. 16 от наредбата се предвижда основните месечни заплати на педагогическите специалности , каквато е и заеманата от ищеца длъжност да не са по- ниски от посочените в приложение №3 към наредбата ,при колективно или индивидуално договаряне . Налице е колективен трудов договор за системата на училищното образование (КТД №Д1-100/11.08.2018г ),в който на национално ниво по отношение на обезщетението по 222 ал.3 КТ изрично се предвижда (чл. 33,ал.1 КТД) изплащане на 10.5 брутни заплати,като договорът има предвид заплати, определени като минимали за системата за педагогическите специалисти,а за непедагогическите - минималната заплата за страната. Съгласно неоспорено и компетентно заключение на приетата по делото съдебно счетоводна експериза ,този минимум към м. април на 2019г за основната заплата е 995лв , предвид което от 01.07.2019г , през който месец ищецът е имал отработени дни ,без да е имал възможност да отработи пълен месец , заедно с всички добавки с постоянен характер БТВ при ищеца е в размер на 1346,55лв .Към трудовото досие на ищеца е приложена служебна бележка №26/19.07.2019г ,че от м. юли 2019г ищецът е възстановил членството в СБУ , който синдикат е страна по колективния трудов договор ,поради което и действието на последния е следвало да се съобрази от съда ,независимо че увеличението на основната заплата на ищеца на 955лв директорът на ответното училище определил едва със своя заповед №79/06.12.2019г, със задна дата и считано от 01.10.2019г Ищецът не е имал възможност да отработи един пълен месец след заемане на длъжността след м. април 2019г Съгласно ЕР на НЕЛКот 18.07.2017г при ищеца е налице75% трайно намалена работоспособност , предписание ,в сила от 10.10.2017г да бъде трудоустроен на приспособено към здравословното му състояние работно място,като работодателят не е изпълнил задължението си по чл.315,ал.1 КТ,както е установено между страните с решение по гр.д № 200/2018г , потвърдено с решението от 26.10.2018г по гр.д № 225/2018г на ОС-Монтана След възстановяването на работа през м. април 2019г, ищецът е бил на работа през първия ден, като по повод условията на труд ситуацията била конфликтна,както се изяснява от показанията на свидетелите И.,Х. и Н..След тази дата ищецът е ползвал отпуск за временна нетрудостопосбност по пет бр.болнични листове до 22.07.2019г ,които работодателят е оспорил От констативен протокол на НОИ от 22.06.2020г се изяснява ,че НЕЛК е отменила ЕР на ТЕЛК за анулирани болнични с връщане за ново преразглеждане. НОИ е дал задължитгелни предписания касателно осигурителния стаж ,а инпекцията по труда [населено място] е указала отпускът в тези случаи да се оформи като неплатен.Страните не са се позовавали на виновно поведение на насрещната страна по отношение на обстоятелството поставен ли е бил ищецът за този период в невъзможност да отработи пълен месец по друга причина , освен разрешен от закона отпуск , като не спорят ,че са били отработени четири дни от м.юли 2019г.,както е констатирано и от вещото лице Ц.В..Правният им спор е следвало ли е за целите на обезщетението по чл.222,ал.3 КТ отработените дни да се умножат по броя на работните дни за същия месец и така да се се приложи критерия в чл.228 КТ , обезщетението да се базира на минималното за системата на образованието основно трудово възнаграждение ,като се включат и добавките с постоянен характер съгласно НСОРЗВ.Според настоящия съд,отговорът на въпроса е положителен и посочения със Заповед №20/07.10.2019г размер на обезщетението от 9056,25лв е определен незаконосъобразно на база брутно трудово възнаграждение от 862,50лв,получено от ищеца за м.октомври на 2016г. Към 01.07.2019г работодателят е отразявал във ведомостта по-ниско основно трудово възнаграждение за ищеца от минималното за педагогическа длъжност, както констатира вещото лице Ц.В.. Обезщетението по чл.222, ал.3 КТ в размер на 10,5 брутни трудови възнаграждения съгласно действащия КТД,се следва в размер на 14138,78лв (при БТВ от 1346,55лв , включващо основна заплата от 955лв за педагогическа длъжност и 391,55лв допълнително възнаграждение с постоянен характер-41% клас за професионален опит и стаж),както е изчислено по приетото заключение на вещо лице.
От тази сума работодателят безспорно е изплатил 7879,85лв като е изявил ,че от задължението си до 9056,25лв прихваща -Заповед №72/26.11.2019г на Директора на ПГСС „Марко Марков”. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска касателно тази разлика , или сумата 1077,40лв ,както и на акцесорния иск за лихва по чл. 86, ал.1 ЗЗД върху същата сума ,претендирана като главница по непогасеното задължение за обезщетение съгласно чл. 222 ал.3 КТ,като се е позовал на влязло в сила решение от 23.06.2021г по гр.д № 77/2022г на ОС Монтана. С решението , което е задължително , е потвърдено прихващане между дължимото обезщетение от 9056,25лв и сума от 2021,75лв ,(обезщетение по чл.222, ал.2 КТ) която И. следва да възстанови на работодателя във връзка с отменената заповед за уволнение №19/2017г .
Като краен резултат, решението в тази част е правилно. Неоснователно е оплакването на касатора ,че като резултат е допуснато рабопотодателят да упражни прихващане с разликата от 1077лв няколко пъти.Решение с което е разгледано възражение за прихващане е задължително за съдилищата при разясненията, дадени с приемането на Тълкувателно решение 2/2020 от 18.03.2022г. по тълк. дело № 2/2020г. на ОСГТК на ВКС . Съдът зачита правното действие на изявлението за прихващане, когато правото на прихващане е осъществено в процеса,но и когато то се е осъществило извън процеса.Чл.298, ал.4 ГПК не разграничава двете хипотези. С т.2 от Тълкувателно решение 2/2020 от 18.03.2022г. по тълк. дело № 2/2020г. на ОСГТК на ВКС се даде отговор на въпроса за обхвата на силата на пресъдено нещо при решение,с което е уважено възражение за прихващане, извършено с вземане ,което не е установено с друго влязло в сила съдебно решение. Отговорът е относим към всяко съдебно решение, с което е уважено възражението за прихващане, Действието на решението по него не надхвърля защитата по предявения иск. В случая по воденото между страните гр.д № 227/2020г на РС – Монтана обаче ,ищецът е въвел като отделен самостоятелен исков предмет на трудов спор законността и основанието работодателят да удържа чрез прихващане едно обезщетение като полученото по чл.222, ал.2 КТ ,в целия му размер , от друго дължимо по Кодекса на труда обезщетение ,т.е не само от обезщетението по чл.224,ал.1 КТ Искал е веднъж работодателят да бъде да осъден да заплати в пълен размер обезщетението, като оспорва да е погасено,така и да баде осъден да заплати прихванатото в размер на 2021,75лв.,защото няма право да прихваща. За обезщетението по чл.224,ал.1 КТ което работодателят и ответник считал за погасено изцяло , в този процес съдът е отрекъл ефекта на погасяване на целия дълг и частично е присъдил установена дължима разлика от 416, 92лв,а за остатъка е прието погасяване поради прихващане,така в решението е индивидуализирано вземането по основание и размер, но съдът се е произнесъл по спор дали ищецът го дължи на ответника . Този спор е решен. Зачетено е право на ответника иска връщане на платеното обезщетение по чл.222,ал.2 КТ поради отпадане основанието за изплащането му след възстановяване на ищеца на работа, така и да прихване с това си вземане, а не право на ищеца да иска ответникът да му го плати. Прихващането е винаги ретроактивно,обхваща размера на вземането на ответника,необходим за прихващането, обхваща и основанието.За горницата от 1077,40лв прихващане с вземане на ищеца по чл.224,ал.1 КТ съдебното решение по в.гр.д №77/2021г на ОС-Монтана не съдържа.Решението установява със сила на пресъдено нещо фактите които са породили вземането,с което работодателят е упражнил прихващане.
Оплакванията на касатора за допуснато съществено процесуално нарушение поради неприет отвод на член на съдебния състав е неоснователно ,тъй като нарушение на чл.22, ал.1 т.5 ГПК не е допуснато. Не е нарушен и чл.22, ал.2 ГПК,след като в протоколно определение от 28.03.2022г са изложени съображения от естество да изключват пристрастие поради това,че следва да бъде зачетена обвързваща сила на влязло в сила решение между страните.
Предвид горното,въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение искът за изплащане на спорната разлика е отхвърлен до размера на сумата 5082,25лева ,представляващи разлика между дължимо и изплатено обезщетение по чл.222, ал.3 КТ ,след направено прихващане със сумата 1077,40лв ,ведно със законните последици , както и за мораторната лихва върху тази сума в размер на 92,24лв за периода от 01.12.2019г до завеждането на исковата молба и следва да се постанови друго,с което главният и акцесорният иск се уважат в тези части , като съответно се възложат и разноските . В останалата част въззивното решение следва да бъде оставено в сила .
Касаторът,представляван от адв.А.В. е заявил и установил разноски за настоящата инстанция в размер на 2000 лева. Представен е списък,в който са отразени и разноските на ищеца за първа и въззивна инстанции, общо 4100лева .Ответникът претендира разноски, позовава се на списък по чл. 80 ГПК , който не е представен , не са представени и доказателства за извършени разноски пред настоящата инстанция . Направено е възражение на основание чл.78, ал.5 ГПК , че възнаграждението на адвоката на насрещната страна е прекомерно ,което настоящия съд намира за неоснователно Възнаглаждението , платено на адв А.В. не надвишава значително минималния размер на адвокатските възнаграждения по наредбата предвид материалния интерес и броя на исковете и предвид действителната фактическа и правна сложност на делото,не е прекомерно . При условията на чл.81 ГПК ,с оглед изхода на делото пред настоящата инстанция ответникът дължи на ищеца 3383лв разноски за всички инстанции , ищецът дължи на ответника 141,80лв разноски за всички инстанции , като,ответникът дължи заплащането на държавните такси , от които ищецът е освободен ,общо в размер на 207лв
Водим от горното, Върховният касационен съд, ІІІг.о.

Р Е Ш И :

Отменява решение № 101 от 27.04.2022г по в. гр.дело № 52/2022г. на Окръжен съд Монтана в частта, с която е отхвърен иска на Б. И. И. за осъждане на, ПГСС”Марко Марков [населено място] да заплати сумата 5082,25лв,представляваща доплащане на обезщетение по чл.222,ал.3 КТ, ведно със законната лихва до окончателно изплащане, както и в частта за разноските и вместо това постановява .

Осъжда ПГСС”Марко Марков” [населено място] ЕИК 000312605 да заплати на Б. И. И. от [населено място] [ЕГН] сумата 5082,25лв ,представляваща разликата между дължимото и изплатено след направено прихващане обезщетение при пенсиониране по чл.222, ал.3 от Кодекса на труда,ведно със законната лихва върху тази сума до окончателно изплащане,считано от 05.02.2020г,както сумата 93,24лв , представляваща мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД върху тази разлика за период от 01.12.2019г до 04.02.2020г,както и сумата 3383лв разноски за всички съдебни инстанции.

Оставя в сила решение № 101 от 27.04.2022г по в. гр.дело № 52/2022г. на Окръжен съд Монтана в останалата част

Осъжда Б. И. И. от [населено място] [ЕГН] да заплати на ПГСС”Марко Марков” [населено място] ЕИК 000312605 сумата 141,80лв разноски за всички инстанции

Осъжда ПГСС”Марко Марков” [населено място]ЕИК000312605 да заплати по сметка на ВКС в полза на бюджета на съдебната власт сумата 207лв , представляваща дължавна такса

.

Решението не подлежи на обжалване

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: