Действителност на неустойка при предсрочно прекратяване на дългосрочен наем

Текстът на акта

Ключови фрази

7

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50104

София, 11.08.2023 год.

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на двадесет и девети май през две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

с участието на секретаря Цветанка Найденова, като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 2639 по описа за 2022 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 50136 от 06.03.2023 г. е допуснато по касационна жалба на Е. М. Е. и М. В. Е., чрез адв. Т. В., касационно обжалване на решение № 229/21.02.2022 г. на Софийски апелативен съд по в.гр.д. № 2778/2021 г., с което след отмяна на решение от 10.05.2021 г. по гр.д. № 16878/2018 г. по описа на Софийски градски съд, е отхвърлен предявеният от касаторите срещу „БИО ЕНЕРДЖИ ГРУП” ЕООД, ЕИК 202091402, иск с правно основание чл. 92 ЗЗД за заплащане на сумата от 36 002 лв., представляваща неустойка по договор за наем от 26.11.2015 г.

Касаторите обжалват решението на въззивния съд като поддържат, че последното е неправилно поради нарушение на материалния закон, в частност – чл. 26, ал. 1, предл. 3 във вр. с чл. 92 ЗЗД, и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – произнасяне по преклудирани (извън срока за отговор) възражения за нищожност на клаузата за неустойка – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В открито съдебно заседание, процесуалният представител на касаторите поддържа изложените в касационната жалба доводи за неправилност на въззивното решение и моли същото да бъде отменено и да се постанови друго, с което искът по чл.92 ЗЗД да бъде уважен изцяло. Претендират се и сторените разноски за трите съдебни инстанции.

Насрещната страна - „БИО ЕНЕРДЖИ ГРУП” ЕООД, чрез пълномощника си адв. С. Т., поддържа становище за неоснователност на доводите за неправилност на въззивното решение, развити в касационната жалба. В открито съдебно заседание процесуалният представител на ответното дружество моли съдът да остави без уважение касационната жалба на ответника, като се постанови решение, с което да остави в сила решението на въззивния съд. Претендират се разноски за касационната инстанция и е заявено възражение по чл.78, ал.5 ГПК относно претедираните от касаторите разноски за настоящата инстанция.

Обжалването на въззивно решение е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по преформулираните от настоящия състав на ВКС материалноправните въпроси за критериите, които следва да се използват при преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави и дали прекомерността на неустойката я прави нищожна поради накърняване на добрите нрави, за да се провери дали даденото от въззивния съд разрешение противоречаи на постановките на ТР № 1/15.06.2009 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, както и на казуалната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 12/22.06.2017 г. по т.д. № 551/2016 г. на I т.о. и решение № 88/22.06.2010 г. по т.д. № 911/2009 г. на I т.о.

За да отмени първоинстанционното решение, с което е уважен иска с правно основание чл.92 ЗЗД и вместо него да постанови друго, с което да го отхвърли, въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че предпоставката за отпадане на облигационната връзка между страните се е осъществила към 30.11.2017 г., тъй като към тази дата е налице неизпълнение на задължението за плащане на наемната цена за м. октомври 2017 г. и прекратяването е породило действие от тази дата занапред. Споделил е и изводите на първата инстанция, че в конкретния случай неустойката е уговорена и за двете страни по договора, като с нея те са целели да предвидят санкция за неизпълнение на договорни задължения, която са съизмерили с очаквания икономически резултат, като за наемодателят това е възможността да получи наемна цена за целия срок на договора, а за наемателя- вложения инвестиционен ресурс, с оглед предназначението на обекта. Въззивният съд обаче е приел, че процесната клауза за неустойка е нищожна поради накърняване на добрите нрави. Посочил е, че при преценката за действителността на уговорената неустойка в размер на 24 наемни вноски, следва да се изходи от характерните особености на договора за наем, вида на насрещните престации и съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди, както и другите примерно изброени критерии в ТР. Въззивният съд е приел, че макар и договорът за наем да е сключен за срок от 9 години, така уговорената неустойка в размер на 24 месечни наемни вноски, дължима при предсрочно прекратяване на договора, без имота да се ползва от наемателя, е несъответна на размера на очакваните при сключването на договора вреди за кредитора, произтичащи от прекратяването на договора за наем и излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на страните по договора за наем и нарушава принципа за справедливост. Прието е, че в случая неустойката цели единствено получаването на наемна цена от наемодателя при прекратен договор за наем – т.е. без насрещна негова престация по договора, което води до неоснователно му обогатяване и е в противоречие с добрите нрави, поради което процесната клауза е нищожна.

По повдигнатите материалноправни въпроси:

Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, неустойката е проявление на принципа на автономия на волята в частното право, закрепен в чл. 9 ЗЗД. С нея страните уговарят предварително размера на обезщетението, което ще заплати неизправната страна, в случай че не изпълни своите задължения, без да е необходимо да се доказва размерът на вредите, настъпили от неизпълнението. Тя е форма на договорна отговорност, обективирана в акцесорно съглашение. Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях (каквата се явява неустоечната), които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави се прави ex officio от съда към момента на сключването на договора, а не към последващ момент. Нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите ѝ обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Обезпечителната функция се изразява в упражняването на косвен натиск върху длъжника за изпълнение на поетото по силата на облигационната връзка задължение под угрозата от настъпването на негативни за него последици. Обезщетителната функция се свързва с репарирането на вредите от неизпълнението и представлява проявление на договорна отговорност. Допустимо е неустойката да има и санкционна (наказателна) функция на основание принципа на договорната свобода, закрепен в чл. 9 ЗЗД. Според разрешението, дадено в т. 3 от посоченото тълкувателно решение, добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД са неписани морални норми с правно значение, нарушаването на които има същата правна последица като противоречието със закона - нищожност на договора. Те съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес. Преценката за нищожност следва да се прави към момента на сключване на договора и да се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени в горецитираното тълкувателно решение критерии, като естеството и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /вж. в този смисъл решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т.о./. Съгласно мотивите към т. 3 на тълкувателното решение, прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави.

При така дадените отговори на въпросите, решаващите изводи на съда, че уговорената неустойка в размер на 24 месечни наемни вноски, дължима при предсрочно прекратяване на договор за наем, сключен за срок от 9 години, не съответства на размера на очакваните при сключването на договора вреди за кредиторите в резултат на прекратяването на облигационната връзка и излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, противоречат на разясненията на ОСТК на ВКС, дадени в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г.

В мотивите на обжалвания съдебен акт е посочено, че неустойката е уговорена в полза на двете страни по договора като санкция, съизмерима с очаквания икономически резултат от сключването на договора. За наемодателите този резултат се явява възможността да получат наемната цена, която са предвидили за срок от 2 години, считано от датата на прекратяване на договора, а за дружеството наемател – вложения инвестиционен ресурс с оглед предназначението на процесния обект. Посочено е, че при преценката за действителността на процесната клауза за неустойка следва да се изходи преди всичко от характерните особености на договора за наем и вида на насрещните престации, а именно – наемодателят се задължава да предостави на наемателя ползването на една вещ срещу наемна цена, а наемателят – да плаща наемната цена срещу отстъпеното му ползване на имота. При анализирането на тези обстоятелства обаче въззивният съд е допуснал неточност, разсъждавайки върху правото на ответника като наемател да претендира уговорената неустойка за прекратяване на договора, вместо на наемодателите, предявили иска по чл. 92 ЗЗД. Така размерът на уговорената неустойка е съотнесен към очакваните към момента на сключването на договора за наем вреди в резултат на предсрочното му прекратяване, които би понесло дружеството наемател, по-конкретно – направените разноски по сключването на прекратения договор, разликата между уговорената с наемодателя наемна цена и евентуално по-високата такава, която би платил въз основа на заместваща сделка, разноските по преместване на инвентар и оборудване, както и очакваните пропуснати ползи, които се изразяват най-общо в размера на инвестиционния ресурс, който следва да бъде употребен. В тази връзка неправилно въззивният съд се е позовал на решение на ВКС, в което при съобразяване на примерните критерии на т.3 от ТР №1/15.06.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСТК е прието, че уговорената в полза на наемателя при предсрочно прекратяване на договора за наем неустойка, определена в размер на наемните вноски за периода от прекратяване на договора до изтичане на уговорения в него срок, възлизащи на 228 034,03 лв. за оставащия до петата година период, е недействителна, тъй като целта за която е уговорена излиза извън обезщетителната, а и санкционната функции на неустойката.

С оглед горното настоящата инстанция намира, че въззивният съд не е извършил преценка на обстоятелствата от значение за конкретния казус, поради което е достигнал до неправилен извод за нищожност на неустоечната клауза, който извод е обоснован единствено съпоставяйки уговорената неустойка в размер на 24 месечни наемни вноски, дължима при предсрочно прекратяване на процесния договор за наем, с размера на очакваните за наемателя вреди, като е приел, че така уговорената неустоечна клауза излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция и нарушава принципа за справедливост. Съставът на Софийски апелативен съд неправилно е приел в тази връзка, че по този начин уговорената неустойка има за цел наемодателите да получат наемната цена при прекратен договор за наем, без да предоставят на наемателя насрещна престация, а именно ползването на процесния имот.

При преценката за нищожност на неустоечната клауза следва да се държи сметка за обстоятелството, че правилата за неустойката не са от публичен порядък и от съществено значение при тях с оглед свободата на договаряне, установена в чл. 9 ЗЗД, е постигнатата между страните съгласуваност на волята, като валидността на уговорката за неустойка следва да се преценява в зависимост от спецификата на конкретните договорни отношения. В случая уговорената от страните компенсаторна неустойка обезпечава вредите от предсрочно разваляне/прекратяване на договор за наем, сключен за срок от 9 години, по който наемодателят би получил цена за предоставеното ползване на имота, в размер на 162 000 лв. От значение в конкретния случай е и обстоятелството, че ответникът като търговец с оглед разпоредбата на чл. 1, ал. 2, т. 1 ТЗ, се явява икономически по-силната страна по наемното правоотношение и като такава следва да води своите дела при полагане на завишена грижа, а именно тази на добрия търговец, която предполага способността му да преценява от позицията си на професионалист рисковете на сключваните от него сделки. Настоящият състав счита, че в случая съотнасянето на размера на неустойката /24 месечни наема/ към размера на обезпеченото с неустойката задължение на наемодателя за заплащане на наемна цена за период от 9 години /108 месеца/, не обосновава извод за нейната нищожност поради противоречие с добрите нрави. Процесният договор е сключен от страните за 9-годишен срок именно с оглед специфичната дейност за производство на дървени пелети, която осъществява „БИО ЕНЕРДЖИ ГРУП” ЕООД, и необходимите действия, свързани с привеждането на имота в състояние, съответстващо на уговореното предназначение за фабрика, за да служи той на нуждите на дружеството. По делото липсват данни, а и твърдения задълженията по договора за наем да са обезпечени с други, различни от неустойката правни способи. За пълнота следва да се отбележи, че дори уговореният размер на неустойката, а именно 24 месечни наемни вноски, да се приеме за прекомерен спрямо претърпените вреди (в хипотезата на непреклудирано възражение за прекомерност, наведено от ответника), този извод не би могъл да обоснове нищожност на клаузата поради накърняване на добрите нрави. Налице е практика на ВКС в тази връзка (вж. решение № 65 от 14.04.2009 г. по т.д. № 589/2008 г. на II т.о. на ТК на ВКС), съгласно която неустойка в размер на месечния наем за две години /24 000 лв./ при сключен договор за наем със срок от три години е действителна, но при установен размер на вредите от 1 510 лв., се явява прекомерна и следва да бъде намалена до размер от 4 500 лв., като по този начин неустойката ще обезщети в пълен размер претърпените от кредитора вреди и ще изпълни и наказателната си функция спрямо длъжника. В решението е посочено, че размерът на неустойката, намален поради прекомерност, не трябва да се редуцира до размера на вредите, тъй като по този начин би се игнорирала наказателната й функция. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение № 88/22.06.2010 г. по т.д. № 911/09 на I т.о., решение № 50125/22.11.2022 г. по т.д. № 944/21 г. на I т.о. и решение№ 243/30.07.2013 г. по гр.д. № 479/2012 г. на IV г.о. и др., прекомерната неустойка не се намалява по право или служебно от съда, а само ако потестативното право на намаление бъде упражнено от длъжника, върху който пада и доказателствената тежест да установи несъответствието на неустойката с действително претърпените вреди. Освен това, възражението за прекомерност на уговорената неустойка за неизпълнение на договорно задължение се преклудира с изтичане на срока за подаване на отговор на исковата молба – чл.133 ГПК. Когато в срока по чл.131 ГПК ответникът не е упражнил потестативното си право да иска намаляване на неустойката, какъвто е и настоящия случай, съдът не може служебно да изследва въпроса доколко уговорената от страните неустойка е прекомерна в сравнение с претърпените вреди.

Гореизложеното налага отмяна на въззивното решение на основание чл.293, ал.1 и ал.2 ГПК като неправилно, в т.ч. и в частта за разноските и доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия Върховният касационен съд следва да се произнесе по съществото на спора, като постанови решение, с което искът по чл.92 ЗЗД да бъде уважен.

При този изход на спора, на касаторите се дължат сторените разноски за държавни такси /750 лв./ и за адвокатско възнаграждение /3000,00 лв./ за производството пред касационната инстанция, които са в общ размер на 3 750,00 лв., както и дължимите им се разноски за първа и за въззивна инстанции, вкл. и тези, сторени в производството по обезпечение на иска, чиито общ размер възлиза на 6 695,08 лв.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ изцяло решение № 229/21.02.2022 г. на Софийски апелативен съд, постановено по в.гр.д. № 2778/2021 г., като вместо него постановява:

ОСЪЖДА „БИО ЕНЕРДЖИ ГРУП” ЕООД, ЕИК 202091402 да заплати на Е. М. Е., ЕГН [ЕГН] и М. В. Е., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], на основание чл.92 ЗЗД сумата от 36 002 лв., представляваща неустойка по договор за наем от 26.11.2015 г.

ОСЪЖДА „БИО ЕНЕРДЖИ ГРУП” ЕООД, ЕИК 202091402 да заплати на Е. М. Е., ЕГН [ЕГН] и М. В. Е., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], на основание чл.78, ал.3 ГПК, сумата от 10 445,08 лв. - разноски за трите съдебни инстанции.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: