Гражданският съд не може да контролира прокурорския отказ за образуване на разследване

Текстът на акта

Ключови фрази

13
Р Е Ш Е Н И Е

№ 671
гр. София, 06.11.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България , Гражданска колегия, Трето отделение , в открито съдебно заседание проведено на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛ ТОМОВ

ЧЛЕНОВЕ: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

НЕВИН ШАКИРОВА

при секретаря Росица Иванова, като изслуша, докладваното от съдия Невин Шакирова гр.д. № 1202 по описа за 2025г. , за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България, подадена чрез процесуален представител главен юрисконсулт Д. Д. против част от решение № 7044/18.12.2024г., постановено по в.гр.д. № 5671/2024г. по описа на Софийски градски съд.

С обжалваната част от въззивното решение е отменено първоинстанционно решение № 2510/13.02.2024г. постановено по гр.д. № 61594/2022г. по описа на Районен съд – София и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 49 от ЗЗД Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Л. П. с ЕГН [ЕГН] сумата от 300 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, понесени в причинна връзка с противоправно бездействие на служители на ответника, на които е възложено изпълнение на задълженията по чл. 46, ал. 1 и ал. 2, т. 1 и т. 2 от НПК /да повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер, в изпълнение на което да ръководи разследването и осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане като наблюдаващ прокурор и да извършва разследване или отделни действия по разследването и други процесуални действия/ по образувана пр.пр. № 9434/2018г. по описа на СРП в периода 01.04.2018г. до 26.02.2019г., ведно със законната лихва върху сумата считано от 27.02.2019г. до окончателното плащане.

В частта, с която искът е отхвърлен за разликата над 300 лева до пълния предявен размер на обезщетението от 15 000 лева, въззивното решение не е предмет на касационно обжалване и е влязло в сила.

Касационното обжалване е допуснато в хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК по значимия по делото правен въпрос: допустим ли е инцидентен съдебен контрол от гражданския съд за законосъобразност/правомерност и обоснованост на преценката на прокурора за липсата на условията за образуване на досъдебно производство по чл. 207, ал. 1 от НПК, обективирана в постановление за отказ да образува досъдебно производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК и съставлява ли този отказ бездействие по смисъла на чл. 49 от ЗЗД.

Отправна точка за отговора на така поставения правен въпрос са фундаменталните принципи, върху които е изградена формата на държавно устройство и държавно управление в Република България и прокламирани в действащия Основен закон на страната; основните принципи при осъществяване на правораздаването по наказателни дела /Глава II от НПК/ и залегналата в Глави XVI - XVII от НПК законодателна уредба на общите положения в досъдебното производство и разследването, разгледани в контекста на компетентността на гражданския съд по обуславящи въпроси при разглеждане на иск основан на непозволено увреждане.

Действащата Конституция на Република България определя българската държава като правова. В основата на правовата държава стоят конституционализмът и законността. Правовата държава означава упражняване на държавната власт на основата на Конституцията и в рамките на законите. "Правилото на чл. 4, ал. 1 от Конституцията е основно начало на конституционния ред, основата на правното регулиране на всички обществени отношения", като понятието за "правовата държава" включва "правила за упражняването на властта" и "изискването за ясно и точно определяне на органите, техните функции и взаимоотношения" /в този смисъл са редица решения на КС – Решение № 17/1997г. по к.с. № 10/1997г.; Решение № 5/2002г. по к.д. № 5/2002г.; Решение № 1/2005г. по к.д. № 8/2004г.; Решение № 4/2014г. по к.д. № 12/2013г. и др./. Органите на съдебната власт, като част от основните конституционни институции имат особено място в държавната йерархия. Съдебната власт е независима и неин основен носител е съдът. Прокуратурата и следствените органи са в системата на съдебната власт. При осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите се подчиняват само на закона /чл. 117, ал. 2 от КРБ/. Така установената независимост на магистратите /съдии, прокурори и следователи/ включва и правомощие за самостоятелно тълкуване и прилагане на закона, освен при обвързващо ги тълкуване, дадено от надлежните висшестоящи съдебни органи. Съгласно чл. 127 от КРБ само прокуратурата разполага с обвинителни функции за привличане към отговорност на лицата, които са извършили престъпления, като при осъществяване на своята дейност прокурорите са подчинени само на закона. Никой друг орган, включително и гражданският съд, не може да се намесва в конституционните им правомощия за ръководство на разследването и да упражнява надзор за законосъобразното му провеждане; за извършване на разследване; за привлича към отговорност на лицата, които са извършили престъпления, и за поддържане на обвинението по наказателни дела от общ характер. Конституционно уредената структура, място, начин на формиране, основните правомощия и баланса между отделните държавни институции, както и между функционално и институционално обособените органи вътре в съдебната власт /съд, прокуратура и следствени органи/ и тяхното строго зачитане са гаранция за развитието на демократичния процес при осъществяване принципите за народния суверенитет /чл. 1, ал. 2 от КРБ/, разделението на властите /чл. 8/, правовата държава /чл. 4/ и независимостта на съдебната власт /чл. 117, ал. 2 от КРБ/.

В продължение на тези основополагащи устои, осъществяването на правораздаването по наказателни дела е уредено в НПК на базата на основополагащите принципи на централно място на съдебното производство в наказателния процес и подготвителен характер на досъдебното производство /чл. 7 от НПК/; на независимост на органите на наказателното производство, като при осъществяване на своите функции съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и разследващите органи са независими и се подчиняват само на закона /чл. 10 от НПК/; на разкриване на обективната истина /чл. 13/; на вземане на решения по вътрешно убеждение – съдът, прокурорът и разследващите органи вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководят от закона /чл. 14 от НПК/ и на принципа на непосредственост /чл. 18 от ПНК/. Органи на досъдебното производство съгласно чл. 193 от НПК са прокурорът и разследващите органи, а досъдебно производство съгласно чл. 207 от НПК се образува, когато са налице законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление. Прокурорът е неизменен обвинителен орган както в досъдебната фаза, така и в съдебната фаза на наказателния процес. Образуването на предварителното производство и повдигането и изменението на обвинението в хода на предварителното разследване са процесуални действия, които се извършват в досъдебната фаза, където посредством събирането на необходимите доказателства се изяснява и решава въпросът дали има основание за повдигане на обвинение пред съда. С първото от тях се поставя началото на наказателното производство. При липса на предвидените в закона предпоставки за образуване на предварително производство – наличие на законен повод и достатъчно данни за извършено престъпление – съгласно чл. 213, ал. 1 от НПК /ДВ, бр. 62 от 2016г., в сила от 9.08.2016г./ прокурорът може да откаже да образува досъдебно производство, за което уведомява пострадалия или неговите наследници, ощетеното юридическо лице и лицето, направило съобщението. Постановлението подлежи на обжалване пред по-горестоящата прокуратура.

Конституционната основа и изградената на тази база законодателната уредба на наказателното производство като цяло и ролята на съда, прокуратурата и следствените органи в него, детерминира присъщите на различните органи функции, техните правомощия, вида и характера на постановените актове, реда за събиране и проверка на доказателства, границите за законосъобразно провеждане на всяко разследване, правата на участниците в производство и др. Съгласно установената в страната правна система и действащата Конституция, на прокуратурата е предоставено изключително право върху обвинението за извършени престъпления от общ характер, както и върху ръководството за провеждане на разследването. При упражняване на тези правомощия, дейността на прокуратурата се подчинява на основополагащите принципи на наказателно-процесуалното право – подготвителен характер на действията, на независимост и подчинение само на закона, на разкриване на обективната истина, на непосредственост, на вземане на решения по вътрешно убеждение в рамките на закона. Преценката на прокурора за наличие или липса на условията за образуване на досъдебно производство по чл. 207, ал. 1 от НПК, обективирана в постановление за образуване, респ. за отказ да образува предварително производство се основава на вътрешното му убеждение, въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като се ръководи от закона. Никой друг орган в държавата или друг правен субект не може изземва или контролира законосъобразността, респ. обосноваността на това изключително правомощие на прокурора, извън предвидения вътрешноинстанционен контрол по чл. 213, ал. 1 от НПК /в приложимата редакция ДВ, бр. 62 от 2016г., в сила от 9.08.2016г./, респ. освен в изрично предвидените от закона случаи. До приемане на ЗИДНПК /ДВ, бр. 48 от 2023г./ липсва процесуално-правна възможност за извършването на последващ съдебен контрол върху потвърдено постановление на прокурор за отказ да образува досъдебно производство /наказателен или граждански/.

Следва да се уточни, че уреденият със ЗИДНПК /ДВ, бр. 48 от 2023г./ съдебен контрол върху постановленията за отказ да се образува досъдебно производство е неприложим към разглеждания случай по време и предмет – за престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК в периода 03.03.2018г. – 13.03.2018г. Актуалната процесуална уредба предвижда нарочен съдебен контрол на потвърденото постановление за отказ да се образува досъдебно производство за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК и други, конкретно изброени престъпления, с извършването на които могат да се засегнат основни права по КЗПЧОС, с цел по-висока защита правата на българските граждани, включително на уязвими лица, и подобряване на международната репутация на държавата. Видно от мотивите към проекта на ЗИДНПК /№ 48-202-01-46 от 30.12.2022г., 48-то НС/, законодателната воля за промяна в уредбата е продиктувана от разбирането, че няма пряка връзка или зависимост между вътрешното убеждение на прокурора и образуването на досъдебното производство, а в правовата държава съдебният контрол е най-важната гаранция за законността и правата на гражданите. Доколкото съдът функционира на базата на принципите за независимост, безпристрастност, липса на йерархичен контрол, публичност и състезателност, без законодателят да поставя под съмнение ефективността на разследващите органи и прокурора, въвеждането на съдебен контрол за законност на входа на наказателния процес е възприета като още една гаранция за правата на гражданите и за обществения интерес от провеждане на наказателното производство. Съдебният контрол е предвиден като допълнителна гаранция, която надгражда вътрешния контрол в рамките на ПРБ, а не го замества. Производството е уредено като симетрично на производството по обжалване на постановленията за прекратяване на наказателното производство по чл. 243 от НПК при запазен вътрешен контрол в рамките на прокуратурата, в което първоинстанционният наказателен, но не и граждански съд разглежда обосноваността и законосъобразността на постановлението за отказ.

Съгласно изричната разпоредба на чл. 17 от ГПК от друга страна, гражданският съд има компетентност по обуславящи въпроси, които имат значение за решаване на делото, освен по въпроса дали е извършено престъпление, а по отношение на административните актове, които са с преюдициално значение за решаване на гражданскоправния спор има правомощие да се произнесе инцидентно – по материалната им законосъобразност, когато административен акт се противопоставя на страна по делото, която не е била участник в административното производство по издаването и обжалването му. В разпоредбата на чл. 17 от ГПК правомощия на гражданския съд да се произнася по законосъобразността и обосноваността на постановления на прокурор, когато те имат преюдициално значение за разрешаване на поставен граждански спор, не са изрично уредени.

В хипотезите на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК е недопустимо гражданският съд в рамките на състезателния исков процес да установява извършено престъпление, а напротив, винаги и само със средствата на наказателния процес се установява, че деянието не е осъществено или то не е съставомерно по смисъла на НК. Поради това, както и поради недопустимостта гражданският и наказателният съд, респ. органът на досъдебното производство, да достигнат до различни и следователно противоречиви изводи относно това дали деянието е извършено и дали то съставлява престъпление, разпоредбата на чл. 24, ал. 1, т. 1 от НК е изрично изключена от приложното поле на специалния иск по чл. 124, ал. 5 от ГПК допустим като сурогат на недопустимия наказателен процес единствено при наличие на пречките по чл. 24, ал. 1, т. 2-5 от НПК.

В съдебната си практика развита в решения по гр.д. № 4857/2017г., I ГО, по гр.д. № 3201/2017г., IV ГО, по гр.д. № 899/2010г., IV ГО и др., Върховният касационен съд е разяснил, че при деликта, когато едно лице действа и от това действие последват вреди, то дължи обезщетение, ако действието му е противоправно, като вината се предполага. Когато едно лице бездейства и от това бездействие последват вреди, то дължи обезщетение, ако не е предприело действията, които е било длъжно да извърши. Предприело ли е с дължимата грижа предписаните от закона действия, лицето не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали очаквания резултат. Противоправно поведение по смисъла на чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД е всяко действие или бездействие /непредприемане на правно изискуемо действие/, обусловено от волята на извършителя, което нарушава установената в цитираната разпоредба обща забрана да не се вреди другиму и накърнява правно защитено имуществено или неимуществено благо на друго лице. Неправомерно действие е налице, ако такова е предприето въпреки нормативна забрана за извършването му или въпреки това, че не са налице необходимите за извършването му предпоставки. Съответно бездействието е противоправно, когато не се предприема действие, което следва да бъде извършено по силата на правна норма или въпреки направеното от съответната страна искане за това, макар и да са налице предвидените в закона предпоставки за извършване на действието. Нормите за непозволено увреждане се основават на общия принцип да не се вреди другиму и в този смисъл, отговорността за поправянето им следва да се ангажира при нарушаване на конкретни правни норми.

Въз основа на тези съображения, настоящият състав на касационната инстанция дава следния отговор на поставения правен въпрос: не е допустим инцидентен съдебен контрол от гражданския съд за законосъобразност/правомерност и обоснованост на преценката на прокурора за липсата на условията за образуване на досъдебно производство по чл. 207, ал. 1 от НПК, обективирана в постановление за отказ да образува досъдебно производство на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 от НПК. Постановяването на такъв акт представлява упражняване на дискреционни правомощия при решаване на въпроси, свързани с образуването на досъдебно производство и гражданският съд не може да контролира правото на прокурора да вземе едно или друго решение в рамките на закона, освен при твърдение за явна злоупотреба с право или нарушение на основни права. Доколко прокурорското постановление е обосновано и мотивирано е ирелевантно обстоятелство в гражданския спор.

Отказът на прокурора да образува досъдебно производство, постановен в рамките на неговите правомощия и който е основан на вътрешното убеждение на прокурора, формирано въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, ръководен от закона, не е бездействие по смисъла на чл. 49 от ЗЗД, защото, за да го постанови, прокурорът не е бездействал, а е предприел действията, които е бил длъжен да извърши, но след като е упражнил правото си на преценка е приел, че условията за образуване на досъдебно производство по чл. 207, ал. 1 от НПК не са осъществени.

По касационните основания:

В жалбата се поддържат касационни основания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушениe на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което е отправено искане да бъде отменено и предявеният иск да бъде отхвърлен.

В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация В. Л. П., чрез процесуален представител адв. И. Ю. оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон.

Съставът на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:

Софийски градски съд отменил първоинстанционно решение № 2510/13.02.2024г. постановено по гр.д. № 61594/2022г. по описа на Районен съд – София и вместо него постановил друго, с което на основание чл. 49 от ЗЗД осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на В. Л. П. сумата от 300 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, понесени в причинна връзка с противоправно бездействие на служители на ответника, на които е възложено изпълнение на задълженията по чл. 46, ал. 1 и ал. 2, т. 1 и т. 2 от НПК по образувана пр.пр. № 9434/2018г. по описа на СРП в периода 01.04.2018г. до 26.02.2019г., ведно със законната лихва върху сумата считано от 27.02.2019г. до окончателното плащане.

За да постанови решението си, въззивният съд приел, че по делото са установени елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 49 от ЗЗД, а именно: че по образувана пр.пр. № 9434/2018г. по описа на СРП съответните прокурори не са проявили достатъчно активност, бездействали са с оглед изясняване вината и привличане към наказателна отговорност на Л. Р. за извършено престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК – неизпълнение или осуетяване на изпълнението на съдебно решение относно упражняване на родителски права или относно лични контакти с дете. Съответният прокурор, а също и висшестоящите му прокурори потвърдили отказа за образуване на досъдебно производство, са подходили формално и без необходимата активност. Водената преписка останала неизяснена – какви са причините за отказа на детето да тръгне с баща си, за да може последният да осъществи по-продължителен контакт с него. Изтъкнал, че е било необходимо допускане на съдебно-психологична експертиза за причините за отчуждаването на детето от баща му, както и да се вземат предвид всички доказателства как във времето са се развивали отношенията между двамата родители и между детето и баща му. За нарушено приел изискването за всестранност на разследването и за изясняване на възможните причини, поради които се достига до неизпълнение на влязло в сила съдебно решение. Извел извод, че това бездействие на прокурор от Прокуратурата на РБ е било противоправно и от него са настъпили неимуществени вреди за ищеца – отрицателни емоции като неудовлетвореност от държавното обвинение, яд, безпомощност и пр., установени с показанията на св. Д. Д.. За тези вреди определил като справедливо обезщетението от 300 лв.

Обжалваното решение е валидно и допустимо, но неправилно.

По въпроса, допуснат до касационно обжалване въззивният съд се е произнесъл в противоречие с дадения отговор от касационната инстанция, допуснал е съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл. 17, ал. 1 от ГПК, довело и до нарушение на материалния закон – чл. 49 от ЗЗД. Основателни са оплакванията в касационната жалба в този смисъл.

Извод за установено бездействие на прокуратурата е изведен от съда въз основа на осъществен недопустим инцидентен контрол за законосъобразност и обоснованост на постановлението за отказ за образуване на досъдебно производство и проверка на вътрешното убеждение на прокурора, за което приел, че не е формирано въз основа на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, без да е изложил мотиви относно противоправността на бездействието на прокурора като необходим елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане.

Правният извод за понесени от ищеца неимуществени вреди от това противоправно бездействие на прокуратурата е необоснован.

В заключение въззивното решение е неправилно и следва да бъде касирано, а спорът разрешен по същество от настоящата инстанция по арг. от чл. 293, ал. 3 вр. ал. 2 от ГПК.

Установено е по делото, че В. Л. П. и Л. М. Р. са родители на детето А., родено на 23.11.2006г. От м. септември 2011г. между родителите е налице спор относно упражняването на родителските права, разрешен с утвърдено от съда на основание чл. 127, ал. 1 от СК споразумение от 13.03.2012г. по гр.д. № 13512/2011г. по описа на СРС; последващо изменение на режима на лични отношения на детето с бащата е постановено с решение от 17.04.2014г. по гр.д. № 18205/2013г. по описа на СРС по иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК; с решение от 01.09.2017г., постановено по гр.д. № 2606/2015г. по описа на СРС упражняването на родителските права по отношение на детето А. е предоставено на бащата В. Л. П., както и е определен режим на лични отношения на детето с майката Л. Р.. Въпреки предприетите от бащата действия за осъществяване на определения от съда режим на лични отношения с детето, както и за упражняване на родителските права, включително и чрез иницииране на изпълнителни производства, от представени протоколи се установява, че детето не е предадено от майката и бащата не е осъществявал срещи с детето.

С Решение от 01.02.2022г. постановено по дело „П. срещу България“ по жалба № 72059/2016г., Европейският съд по правата на човека осъдил Република България да заплати обезщетение за допуснато нарушение на чл. 8 от КЗПЧОС в размер на 5000 евро солидарно на жалбоподателите В. П. и А. П. и в размер на 3000 евро солидарно на жалбоподателите Й. П. и Л. П. /баба и дядо на детето/ като компенсация за неимуществени вреди понесени от жалбоподателите в причинно-следствена връзка с бездействие на властите, които в периода 2013-2017г. не са предприели всички мерки, в границите на разумното, които да гарантират упражняването на правото им на лични отношения.

Пр.пр. 9434/2018г. по описа на СРП е образувана по жалба от В. Л. П. от 16.03.2018г., с твърдения, че Л. М. Р., като майка на детето А. не спазва определения с влязло в сила съдебно решение на 17.04.2014г. по гр.д. № 18205/2013г. режим на лични отношения на бащата с детето, като в периода 03.03.2018г. до 13.03.2018г. не е предала детето на бащата и че с това е осъществила състава на престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК. С постановление от 21.03.2018г. прокурор при СРП възложил на 06 РУ – СДВР извършване на проверка с оглед събиране на данни за извършено престъпление от общ характер. Въз основа на извършени следствени действия, с докладна записка от 30.04.2018г. преписката е изпратена на СРП с мнение за отказ за образуване на ДП на основание чл. 24, ал. 5 от НК. С постановление от 06.06.2018г. прокурор при СРП постановил отказ да образува наказателно производство и прекратил пр.пр. № 9434/2018г. по описа на СРП поради липса на данни, от които да се направи основателно предположение за извършено престъпление от общ характер – от събраните материали приел, че не може да се направи извод, че неосъществяването на определения режим на лични отношения на бащата с детето в периода 03.03.2018г. – 13.03.2018г. се дължи на умишлени противоправни действия на майката. За да обоснове този извод взел предвид приложените документи от фондация „Асоциация Анимус“ установяващи, че присъствие на детето А. е било осигурено на 03.03.2018г. в контактен център на фондацията с цел предаване на бащата за осъществяване на лични контакти, като самото дете не е поискало да тръгне със своя баща. На срещата майката не е присъствала. Ето защо направил извод, че не е налице изпълнително деяние по смисъла на престъпния състав на чл. 182, ал. 2 от НК от страна на майката. Постановлението било потвърдено при вътрешен инстанционен контрол с постановление на прокурор при СГП от 18.07.2018г. и с постановление на прокурор при САП от 15.08.2018г.

В показанията си разпитаният по делото свидетел Д. Д. установил, че знае за водени от В. много дела, даже и в Страсбург поради невъзможност да контактува с по-голямата си дъщеря. Не знае подробности колко дела са водени и как са приключили, но знае, че ищецът е изпаднал в състояние на раздразнителност и гняв, до апатия и разочарование. Пускал е сигнали до прокуратурата, но същите не са имали резултат. Знае, че от м. април или май 2018г. досега състоянието му е същото.

При тези обективни факти, съдебният състав на ВКС приема, че по делото не е установено бездействие на прокуратурата, което да е противоправно. Обратно, по подадена от ищеца на 16.03.2018г. жалба, с постановление от 21.03.2018г. прокурор при СРП възложил на 06 РУ-СДВР извършване на проверка по пр.пр. № 9434/2018г. с оглед събиране на данни за извършено престъпление от общ характер като разпоредил да се снемат обяснения от жалбоподателя и от Л. Р., както и да се извършат всички необходими ОИМ за установяване на обстоятелствата по случая в срок от един месец. По преписката са събрани сведения от всеки от родителите на детето и от социален работник - психолог, ангажиран по случая; съобщение по изп.д. № 2345/2016г. на ЧСИ М. П., рег. № ....... до Л. Р., че следва да предаде детето А. на бащата на 03.03.2018г. в 10:30 часа в [населено място], [улица]; приобщен е препис от Протокол № 28/03.03.2018г. за проведена среща между В. П. и детето А. П. в Комплекс за социални услуги за деца и семейства към Фондация „Асоциация Анимус“, от съдържанието на който е установено, че на проведената среща детето е било доведено от съпруга на майката В. С., а майката не е присъствала. В деня на предаване на детето за ваканция при бащата, детето А. е заявило, че няма да отиде с баща си. В докладна записка полицейски инспектор отправил предложение преписката да се изпрати на СРП с мнение за отказ за образуване на ДП на основание чл. 24, ал. 5 от НПК.

С постановление от 06.06.2018г. прокурор при СРП постановил отказ да образува наказателно производство на основание чл. 213, чл. 24, ал. 1, т. 1 и чл. 199 от ГПК, основан на анализ на събраните по преписката доказателства, въз основа на които приел, че няма данни, от които може да се направи основателно предположение за извършено престъпление от общ характер /изпълнително деяние на престъпен състав по чл. 182, ал. 2 от НК/ и не са налице условията за образуване на наказателно производство. По жалба на ищеца това постановление е било потвърдено с постановления на прокурор при СГП от 18.07.2018г. и на прокурор при САП от 15.08.2018г.

Или, сезираната прокуратура в изпълнение на функциите по чл. 46, ал. 2, т. 1 и т. 2 от НПК е предприела действия по разследване, чието ръководство и постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане е поела и наблюдавала. Обстоятелството, че тези действия не са последвани от извод за извършено престъпление и от повдигане и поддържане на обвинение за престъпление от общ характер, не означава, че ответникът е проявил бездействие. Въз основа на събраните в хода на разследването доказателства, сезираната прокуратура, както и по-горестоящите такива след като са упражнили правото си на преценка достигнали до извод, че данни за извършено престъпление не са събрани – детето не е било при баща си на инкриминираните дати по свое желание, след категоричен отказ от негова страна, а майката не е осъществила изпълнителното деяние на престъпния състав по чл. 182, ал. 2 от НК /не е присъствала на предаването на детето за времето от 03-13.08.2018г. изобщо/. Вътрешното убеждение на прокурора, което е суверенно и неотменимо, без данни за допуснато нарушение на наказателнопроцесуални норми, които регулират формирането му и гарантират неговата правилност, не подлежи на контрол от гражданския съд. На контрол подлежи начинът, по който е формирано то, логични ли са изводите, извеждат ли се на база на установените факти, противоречат ли на научните познания и опита и такъв в случая е извършен при вътреинстанционната проверка на постановлението на прокурора. Доколко постановлението е обосновано и било ли е необходимо да се съберат други доказателства, за да се обезпечи всестранност и обективност на разследването са въпроси надхвърлящи компетентността на гражданския съд, разглеждащ иск основан на непозволено увреждане. По делото не е установена явна злоупотреба с право, нито за нарушение на основното право на личен и семеен живот на ищеца в причинна връзка с преценката на прокурора. Приетото по делото решение на ЕСПЧ от 01.02.2022г. не установява допуснато нарушение на чл. 8 от КЗПЧОС, доколкото е основано на установено бездействие на властите в периода 2103-2017г., а като предмет на делото в исковата си молба ищецът е въвел бездействие на ответника за времето от 01.04.2018г. /когато е образувана пр.преписка/ до 03.09.2018г. /когато е влязло в сила постановлението за отказ за образуване на досъдебно производство/. Ето защо изводите на въззивния съд за доказано нарушение на чл. 8 от ЕКПЧОС; за допуснато бездействие на Прокуратурата на РБ по водената преписка – че е било необходимо допускане на съдебно-психологична експертиза за установяване на причините за отчуждаването на детето от баща му, както и да се вземат предвид всички доказателства как във времето са се развивали отношенията между двамата родители и между детето и баща му са в нарушение на чл. 17, ал. 1 от ГПК. Липсващото бездействие не може да е противоправно, нито основание за ангажиране на деликтната отговорност на ответната прокуратура.

По делото не са установени на следващо място и твърдените неимуществени вреди - отрицателни емоции като неудовлетвореност от държавното обвинение, яд, безпомощност, понесени в причинна връзка с бездействието на ответника. Такива не се установяват по категоричен начин от показанията на единствения разпитан по делото свидетел Д.. Последните са общи – касаят множеството водени от ищеца дела във връзка с отношенията му с голямата му дъщеря и не са конкретни, нито убедителни – не установяват понесени от ищеца вреди конкретно от отказа на прокуратурата да образува досъдебно производство за престъпление по чл. 182, ал. 2 от НК извършено във времето от 03-13.08.2018г.

Следователно, не са налице елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 49 от ЗЗД – противоправно бездействие на ответника в причинно-следствена връзка с което ищецът да е понесъл неимуществени вреди – поради което искът като недоказан по основание, следва да се отхвърли.

Изложеното обосновава извод за основателност на касационното оплакване на касатора Прокуратурата на Републиката за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело и до неправилно приложение на материалния закон. По изложените съображения, решението в обжалваната част следва да бъде отменено. По реда на чл. 293, ал. 2 от ГПК следва да бъде постановено решение, с което искът да бъде отхвърлен.

При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК в полза на касатора и ответник по делото следва да се присъдят поискани и доказани разноски под формата на платена държавна такса в размер на 55 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. В този размер разноските следва да се възложат в тежест на ответника.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 7044/18.12.2024г., постановено по в.гр.д. № 5671/2024г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е отменено първоинстанционно решение № 2510/13.02.2024г. постановено по гр.д. № 61594/2022г. по описа на Районен съд – София и вместо него е постановено друго, с което на основание чл. 49 от ЗЗД Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Л. П. с ЕГН [ЕГН] сумата от 300 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, понесени в причинна връзка с противоправно бездействие на служители на ответника, на които е възложено изпълнение на задълженията по чл. 46, ал. 1 и ал. 2, т. 1 и т. 2 от НПК /да повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер, в изпълнение на което да ръководи разследването и осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане като наблюдаващ прокурор и да извършва разследване или отделни действия по разследването и други процесуални действия/ по образувана пр.пр. № 9434/2018г. по описа на СРП в периода 01.04.2018г. до 26.02.2019г., ведно със законната лихва върху сумата считано от 27.02.2019г. до окончателното плащане, както и в частта, с която са присъдени разноски и вместо него постанови:

ОТХВЪРЛЯ на основание чл. 49 от ЗЗД предявеният от В. Л. П. с ЕГН [ЕГН] срещу Прокуратурата на Република България иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 300 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, понесени в причинна връзка с противоправно бездействие на служители на ответника, на които е възложено изпълнение на задълженията по чл. 46, ал. 1 и ал. 2, т. 1 и т. 2 от НПК /да повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер, в изпълнение на което да ръководи разследването и осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане като наблюдаващ прокурор и да извършва разследване или отделни действия по разследването и други процесуални действия/ по образувана пр.пр. № 9434/2018г. по описа на СРП в периода 01.04.2018г. до 26.02.2019г., ведно със законната лихва върху сумата считано от 27.02.2019г. до окончателното плащане.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 от ГПК В. Л. П. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Прокуратурата на Република България сумата от 155 лева, представляваща разноски по делото за касационна инстанция.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.