Надзор над чуждестранни пробационни мерки при липса на двойна наказуемост

Текстът на акта

Ключови фрази

Производство по приспособяване на присъда по реда на чл. 457 НПК * трансфер на осъдени лица и признаване изпълнението на присъда на чуждестранен съд * признаване и изпълнение на присъда от чуждестранен съд * пробационни мерки

Р Е Ш Е Н И Е

№ 275
София, 08.05.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и втори април през 2024 година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. ПЕТЯ ШИШКОВА

2. ВЕСИСЛАВА ИВАНОВА

при секретаря Галина В. Иванова, с участието на прокурора Николай Л. Димитров, разгледа докладваното от съдия ИВАНОВА наказателно дело № 330/2024 г., като за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на Глава тридесет и трета НПК и се развива по искане на адвокат Т. Ч., упълномощен от П. Н. В. за възобновяване на производството по въззивно ч.н.д. № 1283/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд. С неконкретизирани доводи за нарушение на материалния и процесуалния закон в посоченото производство, относими към основанието по чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК, се иска да бъде постановено В. да изтърпи в България наказанието, наложено му от румънските съдебни власти.
В речта си пред ВКС адвокат Т. Ч. моли да бъде прието за изпълнение наложеното на В. наказание, алтернативно – да бъде упражнен надзор върху пробационните мерки. Изтъква, че подзащитният му живее в България и изпълнението на надзорните мерки в Румъния би довело до изключителни за него затруднения. Предоставя документи в подкрепа на твърдението си, че е информирал изпращащия съд за настоящото производство.

Прокурорът от Върховната прокуратура пледира искането да бъде уважено. Счита, че Софийският апелативен съд е допуснал нарушение на чл. 15, ал. 4 от националния закон.

П. Н. В., уведомен по телефона, не се явява.
Като съобрази искането, с което е сезиран, доводите на страните и всички, съдържащи се в делото материали, Върховният касационен съд прие следното:
I. Производство пред първоинстанционния съд

Производството пред Софийски окръжен съд е образувано по изпратено удостоверение по чл. 6 от националния закон Под „националния закон“, или „националния закон въвеждащ РР (ЕС) 2008/947“ навсякъде в текста се има предвид Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни решения и решения за пробация с оглед упражняване на надзор върху пробационните мерки и алтернативните санкции, Обн. ДВ 25/2012 г. в сила 28.04.2012 г. с който се въвежда Рамково решение 2008/947/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 г. за прилагане на принципа на взаимното признаване към съдебни решения и решения за пробация с оглед на надзора върху пробационните мерки и алтернативните санкции. При посочване на правна разпоредба, без посочване на нормативен акт, тя следва да се разбира като разпоредба от този закон. , който се прилага в България, когато тя или друга държава членка на ЕС използва правни разпоредби за прилагане на РР (ЕС) 2008/947. В удостоверението се съдържат данни за това, че в Република Румъния на 27.10.2022 г. е влязла в сила присъда № 231/19.07.2022 г., постановена от съда в гр. Карансебеш по наказателно дело № 3921/208/2021 г., изменена с акт № 1022/А/27.10.2022 г. на Апелативен съд – Тимишоара. С присъдата П. В. е признат за виновен за престъпление по румънския наказателен закон – „отказ или избягване на вземане на биологични проби“, извършено на 09.06.2021 г. в Румъния. Осъден е на 2 години лишаване от свобода, чието ефективно изпълнение е отложено с изпитателен срок от три години, в рамките на който са определени надзорни мерки.
Софийски окръжен съд е провел консултация с изпращащия съд във връзка с липсата на двойна наказуемост за деянието, посочено в удостоверението, което същевременно не попада и сред каталога на съставите по чл. 14, ал. 2, за които не се изисква двойна наказуемост. Изпращащият съд е заявил, че е съгласен в случай на поемане на надзор върху мерките от изпълняващия съд без последният да поема отговорност за вземане на последващи решения в случай на неспазването им, да бъде информиран, съгласно чл. 14, ал. 4, вр. чл. 17 РР 2008/947 чл. 22, ал. 4 от националния закон , ако В. не спазва пробационните мерки. Така, Софийски окръжен съд е отказал, на основание чл. 15, ал. 4, вр. ал. 1, т. 6 признаване и изпълнение на изпратената влязла в сила наказателна присъда и е решил да упражни надзор върху пробационните мерки, съответно без да поема отговорността по чл. 21 от закона. Във връзка с правомощията си по чл. 22, ал. 4 вр. чл. 5 е адаптирал пробационните мерки към българското право и е поел задължение да информира изпращащия съд за тяхното неизпълнение от страна на поднадзорното лице, чрез съответния формуляр.
II. Производство пред въззивния съд

По жалба на адвокат Т. Ч. срещу така постановеното решение на СОС е образувано в.ч.н.д. № 1283/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд. Защитата е изтъкнала два основни аргумента за недоволството си от решението на първостепенния съд. Първо, липса на основание за изпълняване на наказание в България, тъй като престъплението, извършено в Румъния не е престъпление в България. Второ, че наложеното наказание “пробация“ било прекалено тежко. Отправеното искане е било за отмяна на решението в частта, в която е прието упражняването на надзора върху мерките.

Софийски апелативен съд е уважил искането като е отменил решението на окръжния в частта, в която е прието упражняването на надзор по реда на чл. 15, ал. 4 от закона и е извършена адаптация на пробационните мерки, както и в частта с която е поето задължение за уведомяване на изпращащия съд в случай на нарушение на мерките от В.. В останалата част го е потвърдил. Решаващите му съображения за този подход, видно от мотивите, са няколко. Първо, че изпълняващият съд не трябвало да поема задължение за упражняване на надзор по чл. 15, ал. 4, защото в тази разпоредба била регламентирана само възможност, а не и абсолютен ангажимент за това. На следващо място, че липсата на акт за признаване на изпратеното решение водела до невъзможност за задължаване на пробационната служба да изпълни мерките. В допълнение съдът е тълкувал смислово отделни разпоредби от националния закон, за да обоснове тезата си, че признаването от изпълняващия съд на решението на изпращащия съд е задължителна изходна предпоставка за изпълнение на наложено с това решение наказание в България, а разпоредбата на чл. 15, ал. 4 била практическа неприложима.
III. По допустимостта на искането за възобновяване

Искането за възобновяване на наказателното производство, направено от защитника срещу влязъл в сила съдебен акт по чл. 17, е в полза на В., доколкото уважаването му би позволило упражняване на надзор в България върху пробационните мерки, определени за изпълнение в изпитателния му срок, при спазването на които би отпаднал рискът от активиране на ефективно изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“. Искането произхожда от процесуалнолегитимирана страна, в срока по чл. 421, ал. 3 НПК е и е срещу акт от категорията на тези, които подлежат на проверка по реда на Глава тридесет и трета НПК. За последното съдът отчита, че съгласно чл. 5 от националния закон, окръжният съд, действащ по чл. 15, ал. 4 вр. ал. 1, т. 6 и във връзка със задълженията си по чл. 22, ал. 4, като изпълняващ орган е адаптирал мерките за надзор, наложени на П. В.. Сред подлежащите на проверка по реда на възобновяването на наказателни производства актове, по силата на препращането на чл. 419 към чл. 341, ал. 1 НПК, са и тези, постановени по чл. 457 НПК. Последните са съдебни решения, с които се решават въпроси във връзка с изпълнение на присъдата при трансфер на осъдени лица. По този ред, до влизане в сила за държавите членки на ЕС на РР 2008/909 Рамково решение 2008/909/ПВР на Съвета от 27 ноември 2008 г. за прилагане на принципа за взаимно признаване към съдебни решения по наказателни дела, с които се налагат наказания лишаване от свобода или мерки, включващи лишаване от свобода, за целите на тяхното изпълнение в Европейския съюз, въведено в националното право с разпоредбите на Закона за признаване, изпълнение и изпращане на съдебни актове за налагане на наказание лишаване от свобода или на мерки, включващи лишаване от свобода, обн. ДВ 45/2019 г. в сила от 01.01.2020 г. са се решавали въпросите за признаване и изпълнение на присъда на чужд съд, които на европейско ниво са уредени с ратифицираната и влязла в сила за България Конвенция (СЕ) за трансфер на осъдени лица (ETS № 112). Успоредно, съгласно чл. 23 от РР 2008/947, то заменя, в отношенията между държавите-членки, съответните разпоредби на Европейската конвенция (СЕ) за надзор на условно осъдени или условно освободени правонарушители (ETS № 051), която не е ратифицирана от България, съответно в НПК няма разпоредби, уреждащи признаването и изпълнението на съдебни актове, с които се определя условно осъждане или условно предсрочно освобождаване, респективно – признаването и/или надзора на пробационните мерки и алтернативни санкции. Това е уредено в специалния закон, по който се е развило настоящото производство. Актът, с който съдът се произнася в него има аналогичен предмет с този на актовете по чл. 457 НПК, а това обосновава заключението, че спрямо него е допустим извънредният способ за контрол.
IV. Разгледано по същество в пределите на чл. 347, ал. 1, вр. чл. 426 НПК искането за възобновяване е частично основателно. Претенцията за признаване и изпълнение на влязлата в сила наказателна присъда на румънския съд не може да бъде удовлетворена.

Софийски апелативен съд е намерил за незаконосъобразен постановения от изпълняващия съд надзор по чл. 15, ал. 4, който да се осъществява без поемане отговорността за вземане на последващи решения по чл. 21. ВКС намира това въззивно разрешение за постановено в противоречие с материалния закон. Поетият от изпълняващия съд надзор се състои в наблюдаването за спазване на определени от изпращащия съд и адаптирани от изпълняващия съд пробационни мерки за контрол и въздействие по време на изпитателния срок на условно осъждане на „лишаване от свобода“. Упражняването на този надзор не е равносилно на изпълнение на наказание по непризната и неприета за изпълнение присъда, което действително е забранено с чл. 4, ал. 2 НПК. Това е така, защото в процесната хипотеза българските власти нямат юрисдикция във връзка с изпълнението на постановената от изпращащия съд присъда, а единствено докладват на този съд при констатирано нарушение на адаптираните мерки от поднадзорното лице, или ако то извърши престъпление в рамките на изпитателния срок. В случаите, когато поднадзорното лице без основателна причина не изпълнява наложените от изпращащия съд и адаптирани от изпълняващия съд пробационни мерки или извърши ново престъпление, изпълняващият съд има единствено задължението по чл. 22, ал. 4 да уведоми изпращащия съд относно констатираното нарушение, чрез съответния формуляр.

Апелативният съд е приел неправилно, че разпоредбата на чл. 15, ал. 4 противоречи на различни законови разпоредби. Въведеният в националното право механизъм на Рамковото решение, чрез специалния закон, не е в противоречие със законодателството на България, а го допълва. Изведеното смислово тълкуване, довело до извод, че надзор не можел да се упражнява, ако не било допуснато признаване и изпълнение на присъдата, е в противоречие с изрично предвиденото в националния закон, което е съответно на визираното в РР (ЕС) 2008/947. В чл. 11, т. 4 от цитираното рамково решение е записано експлицитно, че когато компетентният орган на изпълняваща държава е решил да се позове на основание за отказ, посочено в параграф 1 от същия член, и по-конкретно на основания, посочени в букви „г“ (в която хипотеза попада постановеното в случая основание за отказ) или „к“, той може, съгласувано с компетентния орган на издаващата държава, да реши независимо от това да упражни надзор върху пробационните мерки или алтернативните санкции, които са наложени с изпратеното му съдебно решение, без да поема отговорността за вземане на което и да е от решенията, посочени в член 14, параграф 1, букви a - в. Тази разпоредба е имплементирана в нормата на чл. 15, ал. 4 от националния закон. Приложното поле на последния определя неговото самостоятелно отнасяне към упражняването на надзор върху пробационни мерки и алтернативни санкции (вж. чл. 4, т. 2).

Погрешно е и застъпеното от въззивната инстанция виждане, че пробационната служба не можела да изпълни мерките, тъй като чуждестранната присъда не била призната. Диспозитивът на националното решение за надзор по чл. 15, ал. 4 обвързва съответната пробационна служба да упражни този надзор по отношение на адаптираните мерки, който се състои единствено в следенето за спазване на мерките и докладване на изпълняващия съд в случай на нарушаването им от страна на поднадзорното лице. Всички разпоредби по Глава шестнадесета ЗИНЗС „Изпълнение на наказанието пробация“ следва да се прилагат съответно при упражняване на надзор по чл. 15, ал. 4, доколкото не противоречат на национални правни разпоредби, въведени за прилагане на РР (ЕС) 2008/947. Така например, вместо регламентираното по чл. 207, ал. 2 ЗИНЗС уведомяване на прокурор и принудително довеждане, пробационната служба следва единствено да уведоми изпълняващия съд, с оглед задължението на този съд по 22, ал. 4 и ал. 1 (във връзка с изтичане на срока на мерките) без да предприема каквито и да е други действия срещу поднадзорния, каквито указания следва да бъдат дадени на пробационната служба от страна на изпълняващия съд. Този резултат не нарушава основни ценности на човешките права или европейски разпоредби и не влиза в противоречие с основните принципи на българското наказателно и наказателнопроцесуално право.

От изложеното е изводимо, че касателно коментираната дотук част на въззивното решение е налице основанието за възобновяване по чл. 422, ал. 1, т. 5, вр. чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК. Това налага ВКС да упражни правомощията си по чл. 425, ал. 1, т. 1 НПК по отношение на частта от решението на Софийски апелативен съд, с която решението на изпълняващия съд е отменено в частите му за упражняване надзор и адаптация на пробационните мерки и поемането на задължение за уведомяване на изпращащия съд в случай на нарушение на мерките от В..

Що се отнася до претенцията на защитата за възобновяване и в частта, с която е потвърден отказът за признаване и изпълнение на влязлата в сила чуждестранна присъда, тя няма как да бъде удовлетворена, защото не са налице основания за това. Материалният закон не е нарушен, а е спазен. Съгласно чл. 14, ал. 1 от националния закон, решенията по чл. 2, т. 1, постановени в друга държава – членка на ЕС, се признават и изпълняват на територията на Република България, ако се отнасят за деяния, съставляващи престъпления и по българското законодателство. Деянието, за което е санкциониран българският гражданин с влезлия в сила съдебен акт в друга държава, не е престъпно по българския НК и не попада в кръга на изброените в чл. 14, ал. 2 от закона. Ето защо отказът за признаване и изпълнение на присъдата на румънските съдебни власти е законосъобразен и в тази потвърдителна част решението на апелативния съд е законосъобразно.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 425, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА по реда на възобновяването Решение № 364/30.10.2023 г. по в.ч.н.д. № 1283/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта , в която е отменено Решение № 143 от 16.10.2023 г., постановено по н.ч.д. № 488/23 г. по описа на Софийски окръжен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане в отменената част от друг състав на Софийски апелативен съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.