Давност при корекция на сметка за ток от невизуализиран регистър

Текстът на акта

Ключови фрази

14

Р Е Ш Е Н И Е

№ 232

гр. София, 18.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Карамфилова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 3799 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Касационното производство по делото е образувано по касационна жалба на ищците К. С. С. и Р. Б. Р. срещу решение № 754/13.06.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 834/2022 г. на Варненския окръжен съд. С постановеното по реда на чл. 288 от ГПК, влязло в сила определение № 734/13.04.2023 г. касационната жалба е оставена без разглеждане в частта `и подадена от Р. Р. и касационното производство е прекратено в тази част, като касационното обжалване на въззивното решение е допуснато само по жалбата на ищцата К. С. – в частта, с която въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение № 303/10.02.2022 г. по гр. дело № 13045/2021 г. на Варненския районен съд, е отхвърлил предявения от К. С. срещу „Електроразпределение Север“ АД отрицателен установителен иск за признаване за установено, че същата не дължи на ответното дружество сумата 8 757.97 лв., представляваща стойността на начислената с фактура № [ЕГН]/03.08.2021 г. електроенергия за периода 28.09.2016 г. - 03.07.2021 г., за обект с абонатен № [ЕГН] и адрес: [населено място], м. „Поляните“, с клиентски № [ЕГН], съответстваща на притежаваните от ищцата К. С. ѕ идеални части от електроснабдения имот.

Касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си довод за погасяване по давност на вземането за процесната сума, който е направен с искова молба, с която е предявен отрицателен установителен иск за недължимост на сумата, като доводът е поддържан и във въззивната жалба на ищеца.

Отговорът на този процесуалноправен въпрос е положителен. Съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл. 12, чл. 236, ал. 2 и чл. 269, изр. 2 от ГПК, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 2 от тълкувателно решение (ТР) № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК, въззивният съд следва да обсъди и да се произнесе по всички редовно заявени и поддържани от страните правно-релевантни и своевременно заявени твърдения, доводи и възражения, от които зависи разрешаването по същество на правния спор по делото, очертан с исковата молба и въззивната жалба. Когато с исковата молба, по реда на чл. 124, ал. 1, предл. 3 от ГПК е предявен отрицателен установителен иск за недължимост на парична сума, т.е. за несъществуването на парично задължение на ищеца към ответника, в тежест на последния е да установи по делото основанието и размера на това парично задължение, респ. – съществуването и на корелативно свързаното с него свое парично вземане в същия размер по спорното облигационно правоотношение. Няма процесуална пречка още с исковата си молба ищецът да наведе свои правоизключващи, правопогасяващи, правоотлагащи или правопроменящи доводи, включително – довод за погасяване по давност на процесното парично задължение, респ. – на спорното парично вземане на ответника. В качеството си на инстанция по съществото на правния спор, въззивният съд също (както първоинстанционния) дължи обсъждане и произнасяне по този правопогасяващ довод в решението си, още повече – когато ищецът и изрично го поддържа във въззивното производство.

По наведените касационни оплаквания съдът намира следното:

За да постанови обжалваното от ищцата въззивно решение, в мотивите към него окръжният съд е приел следното: На 03.07.2021 г. от служители на ответното дружество е била извършена проверка на процесния електромер, за което е бил съставен констативен протокол от същата дата, подписан от двама служители на дружеството – Г. и Д., както и от ищцата К. С.. Съгласно констатациите в протокола, е налице натрупване на отчет в нерегламентиран регистър на електромера 1.8.3 – 61 618 кВт/ч. Съдът е приел, че е била спазена процедурата по чл. 49 от ПИКЕЕ, тъй като констативният протокол е съставен от оправомощени лица и в присъствието на потребител – ищцата, която е подписала протокола без възражения, предвид което съдът е приел и че констатациите в него я обвързват. Съдът е установил и че със свое писмено становище от 03.08.2021 г. ответното дружество е приело, че на абоната следва да се начисли потребена, но незаплатена електроенергия от 61 618 кВт/ч, на стойност 11 677.25 лв. Въз основа приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-техническата експертиза (СТЕ), въззивният съд е приел за установено, че процесното средство за търговско измерване (СТИ) е регистрирало цялата отчетена енергия, но въпросните 61 618 кВт/ч са отчетени в регистър 1.8.3 – т.е. в грешен и неотчитан регистър, и следователно записаната в него енергия не се фактурира. Електромерът е монтиран нов, отразеното количество ел. енергия може да премине през него. Не може да се определи датата на манипулациите в самото СТИ поради спецификата на самия модел; налице е намеса в тарифната схема чрез използване на инфрачервения порт на СТИ. Този конкретен модел е преминал проверка през 2016 г. и е годен за употреба и е в класа си на точност; монтиран е нов и с нулеви показания в регистри 1.8.1 и 1.8.2; схемата на свързване не е била нарушавана и не е налице хардуерно вмешателство.

При така установените обстоятелства, окръжният съд е посочил, че нормата на чл. 47 от ПИКЕЕ предвижда ситуация, при която, ако се установи, че измерените количества се отчитат в невизуализиран регистър, се прилагат правилата на раздел IX и конкретно тези, предвидени в нормата на чл. 55 от ПИКЕЕ, според която, операторът начислява измереното в тези невизуализирани регистри след монтажа на СТИ. На база на установените факти, съдът е приел, че ответното енергоразпределително дружество в случая е спазило нормите на чл. 47 и чл. 55 от ПИКЕЕ, тъй като е установено натрупване на отчетена ел. енергия в невизуализиран регистър, спазен е и установеният ред при извършване на проверката; протоколът от БИМ и експертното заключение по делото закрепват установеното. В тази връзка въззивният съд е посочил, че базира виждането си именно на заключението на експертизата, съгласно която е налице вмешателство в програмата за тарифиране на процесния електромер, който е монтиран нов и изправен, и в чийто сумарен регистър се получава натрупване от неправомерно ползване на ел. енергия в невизуализирания регистър 1.8.3, като отново са преповторени и останалите основни констатации в заключението. На следващо място окръжният съд е приел, че е без правно значение обстоятелството, кога е осъществено софтуерното вмешателство в процесния електромер, тъй като той е монтиран нов и с нулеви показания по визуализираните регистри, и най-вече с оглед на факта, че процесното количество енергия може да се достави в рамките на посочения период, като това количество ел. енергия е консумирано, но е останало незаплатено. В тази връзка съдът е посочил и че е установено, че процесното СТИ е обслужвало единствено адреса на потребителите (ищците), било е монтирано ново и е в класа си на точност. Приел е и че всички други възражения са неоснователни, тъй като натрупването на данни в невизуализирания регистър е започнало след монтажа на СТИ в процесния имот и това е намерило своето отражение върху сумарния регистър, който също е отразил скритото потребление. В тази връзка съдът отново се е позовал на експертното заключение, в което е отразено, че в сумарния регистър се регистрира всичко, което преминава през СТИ като потребление. С оглед на това съдът е приел, че потреблението се явява доказано.

Въззивният съд е приел също, че с извършената корекция се вменява задължение за абоната да заплати количество ел. енергия, което реално не е измерено и отчетено във визуализиран регистър на СТИ, без да се изисква доказването на виновно поведение на абоната. Приел е, че основанието за това е предвидената с нормата на чл. 83 т. 6, тълкувана във вр. с чл. 21 и чл. 98 от ЗЕ, възможност да бъдат извършвани корекции на сметките на потребителите в случаите на неизмерена, неправилно и/или неточно измерена ел. енергия, при спазване на определени правила, чието приемане е от компетенцията на КЕВР, съгласно чл. 83, ал. 2 от ЗЕ. Приел е и че въз основа на тази законова делегация, КВЕР е приела действащите ПИКЕЕ (обн. ДВ, бр.35/30.04.2019 г.), в който подзаконов нормативен акт са разписани редът и методиката за преизчисление на количеството ел. енергия от страна на съответния енергиен оператор. Въззивният съд е приел и че ответното дружество не притежава правото да продава ел. енергия и да иска в замяна тя да се заплаща. В тази връзка съдът е изтъкнал, че ответното дружество притежава лицензия за дейности по разпределение и пренасяне на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа за целите на снабдяването на крайните клиенти както на регулирания пазар, така и на пазара на електрическа енергия по свободно договорени цени. Също в тази връзка са обсъдени различни, действали във времето общи условия на ответното дружество и решения на КЕВР за тяхното одобряване, като съдът е приел, че общите условия са валидни, както и че са неясни наведените във връзка с тях правни доводи на ищците. В обобщение въззивният съд е приел, че съгласно заключението на СТЕ, процесната корекция е извършена съобразно установената в чл. 55 от ПИКЕЕ методология, която е приложима към установеното с констативния протокол натрупване на отчет в невизуализирания регистър. С оглед това, съдът е намерил, че претендираната сума по корекцията се дължи, поради което предявеният иск е неоснователен.

В касационната жалба на ищцата К. С. се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната от нея част от така постановеното въззивно решение, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Поддържа се, че въззивният съд немотивирано отхвърлил четири от доказателствените искания, направени с въззивната жалба, а петото – за допускане на повторна експертиза, било прието за несвоевременно. Сочи се, че тези доказателствени искания били оставени без уважение и от първоинстанционния съд, като били направени с оглед оспорването от страна на жалбоподателката на приетото заключение на съдебната експертиза, поради това, че било изготвено без обосноваване на конкретни специални познания и въз основа на недопустими доказателствени средства и оспорен официален документ. Поддържа се и че в решението си въззивният съд приел за служебно известни факти три различни общи условия на ответното дружество и административни актове на КЕВР, без да обяви на страните тяхната относимост към спора и че са му служебно известни. Въззивният съд не обсъдил показанията на свидетеля Д. и противоречия между тях и констативния протокол за демонтаж на електромера, както и разлика в данните в този протокол и протокола за монтажа на електромера. Окръжният съд не изключил от доказателствата документи, представени и приети само на английски език в съдебно заседание от 10.01.2022 г. на първоинстанционния съд, който не назначил вещо лице съгласно чл. 185 от ГПК. Поддържа се и че сред данните в документ „МЕ 162 статичен еднофазен двупосочен електромер с вграден часовников превключвател“ нямало такива за техническа възможност регистър на електромера да е „невидим“, а била посочена техническа възможност за възникване на данни във всички регистри. Данните в този документ били в противоречие с отговора на трети въпрос в експертното заключение – за невъзможност за определяне на време на възникване на данните в регистър 1.8.3 (трета тарифа), определен от вещите лица като „невидим“. Въззивният съд не обсъдил доказателствената стойност на протокола от проверката на електромера в БИМ, който била оспорен от ищцата, като първоинстанционният съд отказал да открие производство по оспорването на този официален документ и не уважил доказателствените искания по оспорването; въззивният съд също ги отхвърлил. Въззивният съд кредитирал експертното заключение, без да съобразил направени в първоинстанционното производство оспорвания, а именно: в противоречие с изискването на чл. 197, ал. 1 от ГПК заключението не било изготвено само по указани от съда документи, като на стр. 2, част III от него били записани неуказани и непредставени по делото документи; по делото не било представено и посоченото на стр. 3 от заключението становище на доставчика на електромера; налице било противоречие между стр. 2, т. 4.1 от заключението и заявеното от вещото лице Б. в съдебно заседание от 16.12.2021 г. относно мощността на предпазителя в имота; отговорите на вещите лица относно мощността и техническите възможности на електромера били в противоречие с данните от протоколите за монтаж и демонтаж и от документите за типа електромер, представени във второто заседание на районния съд; в съдебното заседание от 16.12.2021 г. вещото лице Д. посочил изготвяне на заключението по софтуер от „интернет“ с упътване от 42 страници, като по делото не било представено и такова упътване, а били представени два документа в друг обем и с друго съдържание. Излага се и оплакване, че във въззивното решение не е обсъден довод за погасяване по давност на част от процесната сума, който е бил включен в доклада по делото и е поддържан във въззивната жалба. Поддържа се и че въззивният съд не приложил императивни правни норми, като в тази връзка са посочени множество разпоредби от различни нормативни актове, от които, според жалбоподателката, следвала нищожност, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, на сделка по доставка на електроенергия между нея и ответното дружество, като друга част от тези разпоредби регламентирали изискване към електромера за видимост на всяка негова действаща тарифа от енергийното дружество и от потребителя.

Ответното „Електроразпределение север“ АД в отговора на жалбата и в откритото съдебно заседание излага подробни доводи и съображения за неоснователност на същата.

Съдът намира за неоснователни касационните оплаквания за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при събирането на доказателствата по делото.

В първоинстанционното производство от страна на ищцата не е правено искане за задължаване по реда на чл. 192 от ГПК на КЕВР да представи общи условия на ответното дружество и свое решение за одобряването им. Това доказателствено искане е направено за първи път с въззивната жалба, без в нея да е обоснована хипотеза по чл. 260, т.т. 5 или 6 от ГПК, поради което, като е оставил това искане без уважение, въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение по чл. 266, ал.ал. 2 или 3 от ГПК. В тази връзка следва да се посочи, че в мотивите към решението си въззивният съд действително е обсъдил различни, действали във времето общи условия на ответното дружество и решения на КЕВР за тяхното одобряване, без преди това да обяви на страните по реда на чл. 155 от ГПК, че същите са му служебно известни. Както стана ясно, обсъждането на тези общи условия и решения на КЕВР са във връзка с изводите на окръжия съд, че ответното дружество не притежава правото да продава ел. енергия и да иска в замяна тя да се заплаща, а притежава лицензия за дейности по разпределение и пренасяне на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа. Тези изводи обаче нямат отношение към крайния извод на въззивния съд за неоснователност на отрицателния установителен иск на ищцата, поради което допуснатото от него процесуално нарушение на чл. 155 от ГПК не е съществено, още повече, че и в касационната жалба няма доводи това процесуално нарушение да се е отразило по някакъв начин на крайния резултат по делото, а единствено се сочи, че въззивният съд не обявил на страните именно относимостта към правния спор на обсъдените от него служебно известни му доказателства.

За първи път едва с въззивната си жалба ищцата е направила и доказателствено искане за задължаване на Словенския институт за качество и метрология да представи сертификат за одобряване на електромери марка „искра“, модел „МЕ162“ (каквото е и процесното СТИ) и сертификат с приложение към него за софтуера на този модел електромери. С въззивната жалба е направено искане за задължаване и на ответното дружество да представи тези два сертификата, първият от които (за СТИ) – в превод на български език. Този сертификат за СТИ – в заверен от страна на ответника препис от документ на чужд език, както и в превод на български език, са представени и приети още в откритото съдебно заседание от 10.01.2022 г. на първоинстанционния съд, поради което отказът на въззивия съд да уважи доказателствените искания във въззивната жалба за събиране на това писмено доказателство (на чужд език и в превод на български език), макар и необоснован, също не съставлява процесуално нарушение. В съдебното заседание на 10.01.2022 г. от страна на ищцата не е направено възражение относно верността на превода на български език, поради което неоснователно е и касационното оплакване за нарушение на чл. 185, изр. 2 от ГПК, каквото оплакване изобщо не е поддържано във въззивната жалба.

Също в съдебното заседание на 10.01.2022 г. ответникът е заявил, че не разполага със сертификат за софтуера на СТИ, а с такъв разполага дружеството-доставчик на електромерите „Фродексим“ ООД. Първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на ищцата за издаване на съдебно удостоверение с оглед снабдяването `и от „Фродексим“ ООД със сертификата за софтуера, но това доказателствено искане на ищцата не е поддържано във въззивната `и жалба, а неоснователно с последната са направени искания този сертификат да бъде представен от словенското учреждение, както и – отново от ответника, който изрично е заявил, че не разполага с него. Отделно от това, от заключението на СТЕ и дадените пред районния съд разяснения от вещото лице инж. Д. – it-специалист, става ясно, че специализираният софтуерен продукт за работа с процесния електромер е с наименование „Meter View“; че с него работят електроразпределителните дружества, включително ответното такова, и изобщо дружества, които оперират на пазара на ел. енергия, както и лаборатории, занимаващи се с изследвания; че тази софтуерна програма може да бъде свалена от интернет, като достъпът до нея не е свободен – с нея могат да се снабдят хора с умения да работят с интернет; от друга страна, няма нужда от лиценз (сертификация), за да тръгне да работи този софтуер; използват се пароли за различните нива на достъп, но не е необходима парола за достъп до ниво „потребител“, на което ниво е работило и вещото лице при изготвяне на заключението за процесния електромер; именно в качеството си на it-специалист и прилагайки уменията си за търсене в интернет, вещото лице е намерил софтуера, инсталирал го е на своя работна машина, запознал се е с упътването за работа, намиращо се в самата програма, като вещото лице е заявил и че заключенията му се базират на опита, който е натрупал. При така дадените обяснения от вещото лице, настоящият съдебен състав намира, че въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, като е оставил без уважение и искането на ищцата за събиране като доказателство по делото на сертификата за софтуерния продукт „Meter View“. При положение, че този софтуер, чрез използването на който е извършена експертизата, е достъпен в интернет, макар и само от специалисти, сертификатът за него не би могъл да е доказателство в подкрепа на заявеното в преклузивния срок по чл. 200, ал. 3, изр. 2 от ГПК – само бланкетно оспорване от страна на ищцата на заключението на СТЕ (поради това, че същото било изготвено „без обосноваване на конкретни специални познания“ и въз основа на недопустими доказателствени средства и оспорен официален документ), респ. – не би обусловил и допускането на повторна експертиза със същите задачи. Непредставянето на такъв сертификат по делото по никакъв начин не може да обоснове извод за сочената от ищцата „недопустимост като доказателствено средство“ на използвания от вещите лица софтуерен продукт за разчитането на данните в процесния електромер.

Неоснователно е и направеното от ищцата в първото по делото съдебно заседание от 16.12.2021 г., и поддържано във въззивната `и жалба доказателственото искане за задължаване по реда на чл. 192 от ГПК на председателя на БИМ да представи документи за закупуването и технически паспорти на устройството и софтуера, чрез които е извършено софтуерното четене на процесния електромер, описано в т. 5 от приетия по делото констативен протокол № 261/30.07.2021 г., изготвен от старши експерт С. И. от Регионалния отдел – Варна на БИМ, както и заповедта на председателя на БИМ за определянето на С. И. за извършването на метрологичната експертиза на процесния електромер. Неоснователни са, поддържаните и във въвзивната и в касационната жалба, доводи на ищцата, че тези писмени доказателства били необходими за доказване на направеното от нея оспорване на този констативен протокол, представляващ официален удостоверителен документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 58, ал. 4 от ЗИ и с чл. 55, ал. 2 от ПИКЕЕ. Оспорването в случая не е такова по реда на чл. 194 от ГПК – относно истинността (включително автентичността) на документа, а такова по чл. 188, предл. 2 от ГПК – целящо отричане качеството на документа на официален (респ. – на неговата формална доказатествена сила), тъй като е направено с твърденията, че в протокола не били вписани данни за устройството и софтуера, с който е извършено софтуерното четене на процесния СТИ, както и заповедта за определянето на длъжностното лице (старши експерт С. И.), извършило метрологичната експертиза и подписало протокола. Разпоредбите на чл. 58, ал. 4 от ЗИ не изискват, като реквизит на протокола, в него да е посочена (вписана) заповедта по чл. 58, ал. 2 от ЗИ, с която е определено длъжностното лице, извършило метрологичната експертиза, а формалното изискване на закона е за вписване на имената и длъжността на това лице (чл. 58, ал. 4, т. 6 от ЗИ), който реквизит е налице в констативния протокол № 261/30.07.2021 г. При положение, че от страна на ищцата не е оспорен факта на издаването на самата заповед по чл. 58, ал. 2 от ЗИ, то нейното изискване по реда на чл. 192 от ГПК съставлява напълно неотносимо доказателствено искане с оглед доказване на направеното оспорване. Всички изискуеми реквизити по чл. 58, ал. 4, т. 3 от ЗИ (използваните еталони, спомагателно оборудване и методи за изследване на средството за измерване и условията при извършване на експертизата) се съдържат в т. 2 и т. 5 от констативния протокол № 261/30.07.2021 г., поради което неотносима към направеното от ищцата оспорване е и останалата част от това доказателствено искане – за представяне по реда на чл. 192 от ГПК на документи за закупуването и технически паспорти на устройството и софтуера, чрез които е извършено софтуерното четене, които също по никакъв начин не фигурират сред формалните реквизити, посочени в чл. 58, ал. 4 от ЗИ.

От неоснователността на всички доказателствени искания на ищцата за събиране на писмени доказателства във въззивното производство – с оглед направеното от нея оспорване на заключението на СТЕ, което оспорване също, както стана ясно, е бланкетно и неоснователно, както и предвид разясненията, дадени с т. 3 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, неоснователно е и обусловеното – последно доказателствено искане, направеното с въззивната жалба – за изслушване на повторна СТЕ със същите задачи, които е имала и вече приетата по делото; респ. – въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение, като е отхвърлил и това доказателствено искане.

Неоснователни са и касационните оплаквания на ищцата за допуснати процесуални нарушения при обсъждането на събраните по делото доказателства в мотивите към обжалваното въззивно решение.

Както е установил и въззивният съд, ищцата К. С. лично е подписала констативния протокол от 03.07.2021 г. за извършената на същата дата проверка на процесния електромер от служители на ответното дружество. Видно от съдържанието на протокола, с този свой подпис ищцата изрично е удостоверила, че е запозната и е съгласна с констатациите в него, както и че е присъствала при съставянето му. При това положение, оплакването в касационната жалба, че въззивният съд не е обсъдил показанията на свидетеля Д. (единият от служителите, извършили проверката), в които той е заявил, че ищцата е била уведомена след започването на проверката на електромера, не съставлява оплакване за съществено процесуално нарушение при обсъждането на доказателствата, тъй като дори и да бяха обсъдени тези свидетелски показания, те не биха могли да променят направените от въззивния съд изводи, че ищцата е обвързана от констатациите в протокола, както и че е била спазена процедурата по чл. 49 от ПИКЕЕ.

Оплакванията за необсъдени от окръжния съд противоречия между показанията на свидетеля Д. и констативния протокол за проверката и демонтажа на електромера, както и на разлика в данните в този протокол и протокола за монтажа на електромера, също са неоснователни, тъй като от изложеното в касационната жалба не става ясно как обсъждането на тези доказателства би променило който и да било от решаващите правни изводи на въззивния съд – касационни доводи в тази насока не са изложени.

Неоснователи са и оплакванията, че окръжният съд не е обсъдил приетият като писмено доказателство документ, озаглавен „МЕ 162 статичен еднофазен двупосочен електромер с вграден часовников превключвател“, в който, според ищцата, нямало данни за техническа възможност регистър на процесния електромер да е „невидим“ (невизуализиран). Неоснователни са и свързаните с това оплакване, доводи на ищцата, в които тя се позовава на императивно установените изисквания към електромера за видимост на всяка негова действаща тарифа от енергийното дружество и от потребителя. В тази връзка, на първо място следва да се има предвид, че наред с тези императивни изисквания, законодателят изрично е установил с разпоредбите на чл. 83, т. 6 от ЗЕ и чл. 55 и чл. 56 от ПИКЕЕ, и възможността и реда за преизчисляването и заплащането на количеството електрическа енергия (т. нар. в практиката „корекция на сметка“ – освен при множество други хипотези), именно и в хипотезата на измерени показания в невизуализиран регистър на СТИ, и именно предвид големия брой случай на наличието на тази хипотеза в практиката. По настоящото дело както със заключението на СТЕ, така и с констативния протокол № 261/30.07.2021 г. на БИМ е установено, че отчитането на част от консумираната ел. енергия в невизуализирания регистър 1.8.3 на процесния електромер е резултат на последващо неправомерно софтуерно въздействие върху СТИ, а не е резултат на фабрично зададена настройка от производителя, която да функционира при нормално използване на електромера.

По изложените по-горе съображения, неоснователно е и оплакването на жалбоподателката, че въззивният съд не е обсъдил доказателствената сила и стойност на констативния протокол № 261/30.07.2021 г. на БИМ, на който са основани по-голямата част от съществените изводи на вещите лица, извършили СТЕ по делото. Както стана ясно, направеното от ищцата оспорване по чл. 188 от ГПК на този официален удостоверителен документ, е напълно несъстоятелно, тъй като той не страда от формалните пороци, сочени при оспорването.

Неоснователни са и всички касационни доводи във връзка с оплакването, че въззивният съд е кредитирал заключението на СТЕ по делото, без да съобразил направеното в първоинстанционното производство оспорване на същото от страна на ищаца. Както вече беше посочено, това оспорване, направено в рамките на преклузивния срок по чл. 200, ал. 3, изр. 2 от ГПК – че заключението било изготвено „без обосноваване на конкретни специални познания“ и въз основа на недопустими доказателствени средства и оспорен официален документ, освен че е бланкетно, е и напълно неоснователно по изложените по-горе съображения за това. Наред с това, основните правно-релевантни факти по спора, визирани в разпоредбата на чл. 55, ал. 1 от ПИКЕЕ – наличието и размерът (количеството) на потребената ел. енергия, измерена в невизуализирания регистър 1.8.3. на процесното СТИ, са установени по делото както с кредитираното от въззивния съд заключение на СТЕ, така и с констативния протокол № 261/30.07.2021 г. на БИМ, който официален удостоверителен документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 58, ал. 4 от ЗИ и с чл. 55, ал. 2 от ПИКЕЕ, сам по себе си е достатъчно доказателство за установяването на тези релевантни обстоятелства.

Неоснователни са и касационните доводи на ищцата, че въззивният съд не приложил императивни правни норми, от които, според жалбоподателката, следвала нищожност, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, на сделка по доставка на електроенергия между нея и ответното дружество. Въззивният съд не е приел, че страните по делото са в договорно правоотношение за доставка (продажба) на електроенергия; напротив – приел е поддържаното и от жалбоподателката становище, че ответното дружество не притежава правото да продава ел. енергия и да иска в замяна тя да се заплаща, а притежава лицензия за дейности по разпределение и пренасяне на електрическа енергия през електроразпределителната мрежа. Доколкото (както вече беше посочено) този извод на въззивния съд, няма отношение и не кореспондира с крайния му извод по делото за неоснователност на отрицателния установителен иск на ищцата, че същата не дължи на ответника процесната сума, настоящата инстанция намира за нужно да посочи, че така постановения краен резултат от окръжния съд, макар и по неизложени от него съображения в тази насока, е в съответствие с практиката на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 55 и чл. 56, ал.ал. 1 и 2 от ПИКЕЕ, обективирана в решение № 85/27.06.2022 г. по гр. д. № 2528/2021 г. на IV-то гр. отд. и множеството други посочени в него решения на ВКС в същия смисъл. Съгласно тази трайно установена практика на ВКС, в случаите на преизчисляване на количеството електрическа енергия, измерено чрез показания в невизуализиран регистър на СТИ, право да получи от крайния битов клиент, начислената в резултат на корекцията сума, има операторът на електроразпределителната мрежа, а не крайният снабдител (доставчикът) на електрическата енергия. В тази връзка са дадени и подробни разяснения, че с разпоредбите на чл. 55 и чл. 56, ал.ал. 1 и 2 от ПИКЕЕ е осъществено подзаконово възлагане на вземането, легитимиращо оператора на мрежата, вместо доставчика, да го начисли и получи, както и че това възлагане не противоречи на нормативен акт от по-висока степен.

Предвид възприетия по-горе отговор на поставения по делото процесуалноправен въпрос, основателно в касационната жалба се поддържа, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение, като не е обсъдил довода на ищцата за погасяване по давност на част от процесното `и парично задължение. Този довод е направен още с исковата молба, а именно – че по давност е погасена част от процесната сума, припадаща се на ищцата от началото на процесния период 28.09.2016 г. до 03.08.2018 г., респ. – за съответните подпериоди и суми, посочени в процесната фактура № [ЕГН]/03.08.2021 г. Първоинстанционният съд е разгледал този довод и го е намерил за неоснователен, по съображения, че изискуемостта в случая е настъпила с изтичането на срока за плащане на процесното задължение, посочен във фактурата – 13.08.2021 г., като е приел, че от тази дата изискуемият 3-годишен давностен срок не е изтекъл. Във въззивната жалба са направени оплаквания за необоснованост на този извод на първата инстанция, както и че същият бил в противоречие с чл. 114 от ЗЗД. В тази връзка са изложени съображения, че във фактурата са записани начална и крайна дата на всеки подпериод с количества електроенергия, както и че с отговора на исковата молба ответникът твърди реална доставка на всяко количество за всеки подпериод по фактурата. Въззивният съд изрично е посочил в мотивите към решението си, че с исковата молба е направен и доводът за погасяване по давност на процесното парично вземане за периода 28.09.2016 г. - 03.08.2018 г., но по-натам в мотивите си окръжният съд не е обсъдил и не се е произнесъл по този довод на ищцата.

Така допуснатото от въззивния съд процесуално нарушение не налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, тъй като по довода за изтекла давност е налице произнасяне от първата инстанция и във връзка с него не се налага събиране на доказателства, поради което по този правопогасяващ довод на ищцата следва да се произнесе настоящата касационна инстанция.

Разгледан по същество, доводът за изтекла в полза на ищцата погасителна давност е неоснователен по следните съображения: Установеното по делото процесно парично задължение е за заплащане на реално потребена електрическа енергия за периода от датата на монтиране на електромера до датата на извършване на проверката на същия. Това парично задължение обаче не е за периодични плащания – за установени при редовните месечни отчети потребени и фактурирани количества електроенергия, а е резултат на изрично, нормативно установена корекционна процедура – преизчисляване на количеството електрическа енергия, което е измерено в невизуализиран регистър на СТИ. В тези случаи отчитането не е редовно и периодично такова, а преизчисляването, начисляването и фактурирането на количеството потребена електрическа енергия е резултат от извършени проверка и специализирана метрологична експертиза в БИМ, при които е установена външна нерегламентирана софтуерна намеса в електромера, поради което невъзможността за пряк визуален контрол е както за потребителя, така и за енергийното дружество при извършването на редовните месечни отчети. Поради това и задължението на потребителя е за еднократно заплащане на стойността на цялото преизчислено количество електрическа енергия, потребено и отчетено в невизуализирания регистър в течение на нормативно установения период от датата на монтирането на електромера до извършването на проверката на същия (т. нар. в практиката „корекция на сметка“), а не е за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“, предл. 3 от ЗЗД, респ. – това еднократно плащане не попада в приложното поле на ТР № 3/2011 от 18.05.2012 г. на ОСГТК на ВКС. Този извод не се променя от обстоятелството, че съгласно чл. 56, ал. 3 от ПИКЕЕ това парично задължение се фактурира по действащата за периода на преизчисляването прогнозна пазарна цена на електрическата енергия за покриване на технологичните разходи, определена от КЕВР на съответния мрежови оператор. Прилагането на тази по-благоприятна за потребителя прогнозна пазарна цена за покриване на технологичните разходи, респ. – нейното изменение в течение на нормативно установения период на корекцията, налага при фактурирането преизчисленото количество да се разбие на подпериоди, които се отразяват във фактурата, но това се извършва именно и единствено с оглед определяне размера на паричното задължение, без да променя характера на същото на еднократно платимо и съответно – дължимо и изискуемо в целия му размер. Датата на неговата изискуемост е посоченият във фактурата краен срок за плащане, който ползва потребителя, в случая – 13.08.2021 г. Считано от тази дата, приложимата в случая обща 5-годишна погасителна давност по чл. 110 от ЗЗД не е изтекла към датата на подаването на исковата молба в съда – 08.09.2021 г., а от тази дата давностният срок е спрял да тече съгласно чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД.

В заключение, и това допуснато от въззивния съд процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждането на довода на ищцата за изтекла в нейна полза погасителна давност, не е съществено, тъй като не се е отразило на правилността на крайния му извод за неоснователност изцяло на предявения от ищцата срещу ответното дружество отрицателен установителен иск. Въззивното решение – в допуснатата до касационно обжалване негова част, е правилно като краен резултат, поради което следва да се остави в сила в тази част.

Относно разноските:

Предвид крайния изход на делото (отхвърлянето изцяло на предявените по него искове), произтичащ от прекратяването на касационното производство (с определението по чл. 288 от ГПК) в частта му по жалбата на ищеца Р. Б. Р. и неуважаването на касационната жалба на ищцата К. С. С., на същите не се следват разноски, каквито те претендират, а съгласно чл. 78, ал. 3, ал. 4 и чл. 81 от ГПК, двамата касатори-ищци дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника, претендираните и направени от него, разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за защитата му срещу двамата жалбоподатели пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 2 112 лв. (с начислен ДДС). Съдът намира за неоснователно възражението на касаторите по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляването на тези разноски поради прекомерност. Настоящото касационно производство се отличава със значителна фактическа и правна сложност, тъй като двамата жалбоподатели са направили многобройни касационни оплаквания, навели са и множество основания за допускане на касационното обжалване, като подаденият отговор на касационната жалба съдържа подробни съображения по всички тях; адвокатската защита на ответното дружество срещу ищцата С. е осъществена и в проведеното открито съдебно заседание. С оглед това съдът намира, че разноските за заплатеното възнаграждение, което не надхвърля двукратния минимален размер по чл. 7, ал. 2, т. 3 и т. 4, във вр. с чл. 2, ал. 5 и с § 2а, предл. 2 от ДР от Нар. № 1/09.07.2004 г. на ВАдвС за МРАВ (в редакцията – ДВ, бр. 68/31.07.2020 г., действала към датата на сключване на договора, с който е уговорено възнаграждението), не са прекомерни по смисъла на чл. 78, ал. 5 от ГПК.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 754/13.06.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 834/2022 г. на Варненския окръжен съд, – в допуснатата до касационно обжалване част, с която е отхвърлен предявеният от К. С. С. срещу „Електроразпределение Север“ АД отрицателен установителен иск за недължимост на сумата 8 757.97 лв.

ОСЪЖДА К. С. С. с ЕГН [ЕГН] и Р. Б. Р. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на „Електроразпределение север“ АД с ЕИК[ЕИК] сумата 2 112 лв. (две хиляди сто и дванадесет лева), представляваща разноски за касационното производство по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: