Отговорност на шофьор при несъобразена скорост и смърт на пешеходец

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * неоснователност на касационна жалба * транспортни престъпления и причинна връзка * произнасяне по разноски

Р Е Ш Е Н И Е

№ 487

Гр.София, 19 декември 2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти февруари две хиляди и двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА
ДАНИЕЛ ЛУКОВ
при секретаря Илияна Петкова и в присъствието на прокурора Божидар Джамбазов като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 44/2023г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на адв. Б., защитник на поде. К. П. К., срещу въззивно решение № 185 от 14.12.2022г. на Апелативен съд - Пловдив по внохд № 366/22г. В жалбата са релевирани оплаквания по всички касационни основания на чл.348, ал.1 от НПК. Исканията, които се правят са за оправдаване на подсъдимия и алтернативно - за намаляване на наложеното наказание.

В съдебното заседание пред касационната инстанция жалбата се поддържа лично от подсъдимия и защитника му, като на преден план в пледоарията на защитата се извеждат съображения за съществени процесуални нарушения, допуснати при проверката и оценката на доказателствените източници, както и че подсъдимият се е защитавал по едно обвинение за нарушение на правилата на ЗДвП, което изпълва бланкетната норма на чл.343 от НК, а в същото време впоследствие бил осъден за друго.

Адвокат К., повереник на частния обвинител Г. А. А. (последният е редовно призован, но не се явява), изразява становище за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и моли за оставяне в сила на постановеното от АС - Пловдив решение. Отправя молба за възлагане на направените по делото разноски в хипотезата на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата (ЗА) за касационната инстанция.

Представителят на Върховна касационна прокуратура е на становище за оставяне на подадената жалба без уважение поради липса на сочените в нея касационни основания. Твърди че не са налице процесуални нарушения при изменение на обвинението, както и във връзка с преразпита на поемните лица, законът е приложен правилно, тъй като несъобразената скорост спрямо конкретната пътна обстановка е в пряка причинно-следствена връзка с настъпването на пътно-транспортното произшествие. Наложеното наказание според прокурора е справедливо определено, като е отчетена продължителността на наказателното производство и е приложен чл.55 от НК.

Подсъдимият К. К. заявява невиновност и иска да бъде оправдан.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното:

С присъда № 260001 от 16,05.2022г., постановена по нохд № 496/18г., Окръжен съд - Стара Загора е признал подсъдимия К. П. К. за виновен в това, че на 29.11.2015г., на път 1-6 Казанлък - Калофер, в зоната на кръстовището при км. /километър/ с път /път/ за [населено място], при управление на моторно превозно средство - лек автомобил марка /марка/, модел /модел/, с per. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение - чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на А. Ж. А., поради което и на основание чл.343, ал.1, б.„в“ вр. чл.342, ал.1 и чл.54, ал.1 от НК му е наложил наказание две години лишаване от свобода, чието изтърпяване на основание чл.66, ал.1 от НК отложил за срок от три години от влизане на присъдата в сила.

На основание чл.343г от НК съдът е лишил подсъдимия от право да управлява моторно превозно средство за срок от две години.

Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и направените по делото разноски.

С въззивно решение № 185 от 14.12.2022г., постановено по внохд № 366/22г., на основание чл.337, ал.1, т.1 от НПК Апелативен съд - Пловдив е изменил горепосочената присъда в наказателно-осъдителната част, като е намалил размера на наложените наказания - на една година лишаване от свобода, с приложение на чл.55, ал.1, т.1 от НК и на една година лишаване от правоуправление на основание чл.343г вр. чл.37, ал.1, т.7 от НК.

Апелативният съд е потвърдил присъдата в останалата част. Осъдил е подсъдимият, на основание чл.38, ал.2 от ЗА, да заплати на повереника на частния обвинител сумата от 1600 лв. разноски за оказаната правна защита и съдействие по делото пред въззивната инстанция.

Касационната жалба е допустима, но неоснователна.

В жалбата се акцентира на оплакването за допуснато нарушение на „материалният закон, което довело до съществени нарушения и на процесуалният закон“, тъй като в хода на цялото производство поде. К. се бил защитавал за допуснато нарушение по чл.21, ал.2 от ЗДвП, запълващо бланкетната норма на чл.343, ал.1, б.„в“ от НК, и едва в последното по делото заседание съдът, вместо да прекрати производството и да върне делото в стадия по разследване, допуснал да бъде изменено обвинението за допуснато нарушение на чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП и подсъдимият бил осъден именно за това нарушение.

Заявеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК е свързано с доводи за съмнения за безпристрастност, тъй като постановените от съда определения обслужвали обвинението, докато исканията на подсъдимия и неговата защита били отхвърлени, както и с нежелание на съдебния състав да си направи отвод (и при двете съображения не е конкретизирано коя инстанция се има предвид). Сочи се и опороченост на протокола за оглед на местопроизшествие. В пледоарията пред касационната инстанция касаторът оспорва и констатациите на съдилищата относно мястото на удара и възможността на подсъдимия да възприеме пострадалия А. А. към момента, когато той е станал опасност за движението.

Всъщност, преимуществена част от аргументите за нарушения на процесуалните правила и превратност в аналитичната дейност на съда са излагани и пред контролирания съд и са получили своя адекватен и изчерпателен отговор. В определение № 351/20.09.2022г. по чл.327 от НПК въззивният съд изрично е посочил, че не е необходим разпит на подсъдимия и повторен разпит на свидетели и вещи лица, а и такова искане във въззивната жалба не се прави. В съдебно заседание пред въззивния съд адв. Б., е заявил, че няма доказателствени искания, както такива не е имало и от останалите страни. В правомощията на решаващите инстанции, в случая - на въззивния съд, е преценката за обема и вида на доказателствата, които следва да бъдат събрани, както и кои доказателствени средства и способи за доказване да се използват. Независимо от това тази преценка не е субективна, а следва да е обусловена от обстоятелствата, включващи се в предмета на доказване, доказателствата да допринасят за тяхното изясняване и да са установени по реда, предвиден в НПК. От компетентността на решаващите инстанции е и преценката за необходимостта от проверка на вече събрани доказателства. В случая въз основа на събрания относим и достатъчен доказателствен материал, обстоятелствата от предмета на доказване са изяснени обективно, всестранно и пълно. Механизмът на настъпване на пътнотранспортното произшествие (ПТП) е безспорно установен. В този смисъл, неоснователни се явяват възраженията на защитника относно поведението на пострадалия преди и към момента на неговото настъпване. Въз основа на цялостната доказателствена съвкупност и при използване на съответните научни методи вещите лица от състава на повторната автотехническа и съдебномедицинска експертиза и допълнението към нея, назначени в хода на съдебното следствие пред първата инстанция, са приели, че скоростга на движение на пострадалия пешеходец към момента на удара е най-много 4,5 км/ч, което отговаря на движение при „бърз ход“. В устните си разяснения, дадени от експертите при разпита им пред първата инстанция, същите са пояснили методиките за изчисляване на скоростта, като скоростта на движение на пешеходеца (а и на лекия автомобил) е изчислена само съгласно физичните закони и кореспондира на механизма на ПТП. Посочената скорост е приета като равномерна скорост и за движението на пострадалия преди удара, каквато е практиката, когато по делото няма данни за движението му до момента на удара. Вещото лице К. е пояснило, че е изключено в момента на удара пешеходецът да е бягал. Още повече, че същият е бил в състояние на алкохолно опиване (1,71%о алкохол в кръвта), също съобразено при дадените възможни варианти на пострадалия по платното за движение до достигане на мястото на удара, наред с неговата възраст, пол и физическо състояние. Приетото от фактическа страна, че появата на пешеходеца А. пред лекия автомобил не е внезапна, е въз основа на оценка на доказателствената съвкупност, извършена при спазване правилата по чл.107, ал.З и ал.5 от НПК. Независимо от поведението на пострадалия, поде. К. е имал техническа възможност да предотврати произшествието чрез намаляване на скоростта на движение или спиране на управлявания от него лек автомобил и именно това допуснато от подсъдимия нарушение на правилата за движение по пътищата (чл. 20, ал. 2 от ЗДвП) е предпоставило пътнотранспортния инцидент, при който е настъпил леталния за пострадалия А. А. изход - неговата смърт.
Настоящият състав изцяло споделя доводите на решаващия съд и относно мястото на удара, поради което не се налага тяхното преповтаряне.
По отношение на останалите възражения в жалбата за допуснати „множество съществени процесуални нарушения, като всяко от тях е достатъчно за отмяна на въззивното решение“(не се сочат конкретни нарушения), както и досежно препращането, направено от защитника в пледоарията към релевирани пред предходните две инстанции доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, ВКС не може да вземе отношение, тъй като служебното начало не му е присъщо и с оглед разпоредбата на чл.347 от НПК е ограничен само в рамките на релевираните основания с иницииращия касационното производство процесуален документ.
На следващо място, неоснователно е оплакването на защитата и за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение с направеното изменение на обвинението в последното по делото заседание на ОС-Стара Загора, обстоен отговор на което също е даден от въззивната инстанция. Съдебната практика и доктрината са последователни в разбирането си, че бланкетният състав на престъплението по чл.343 от НК следва да бъде запълнен с норми, визиращи конкретни правила за движение по пътищата, които не са били спазени от дееца, но и които се намират в пряка причинно- следствена връзка с настъпилия резултат. В хода на съдебното следствие, в последното по делото съдебно заседание по нохд №496/18г., проведено на 26.05.2022г., прокурорът е направил искане за повдигане на ново обвинение при съществено изменение обстоятелствената част на обвинението, което е довело и до промяна на изводите по правото, но само относно разпоредбата от ЗДвП, която е била нарушена. Тази негова процесуална дейност е била обоснована от изводите на посочените по-горе и назначени от първата инстанция повторна комплексна автотехническа и съдебно медицинска експертиза, както и на допълнителна такава, и въз основа на които прокурорът е преценил, че поде. К. следва да носи отговорност за нарушение на чл.20, ал.2 от ЗДвП, а не на чл.21, ал.2 от същия, тъй като причина за настъпилото ПТП е неизпълнение на задължението му да намали скоростта на движение и в случай на необходимост да спре, когато е възникнала опасност за движението. Първоинстанционният съд с протоколно определение е допуснал изменение на обвинението, като е изложил съответните мотиви за това. Законодателят в чл.287, ал.1 от НПК е посочил при кои точно обстоятелства прокурорът може да направи изменение на обвинението, сред които е и установяването в хода на съдебното следствие основания за съществено изменение на обстоятелствената част на обвинението, какъвто безспорно е и процесният случай. По настоящото дело това е сторено преди приключване на съдебното следствие, с което са спазени правилата на чл. 287 от НПК. Осъждането на поде. К. не е засегнало правото му на защита, тъй като, както е посочил и апелативният съд на страните е дадена възможност по чл.287, ал.З от процесуалния закон да поискат отлагане на делото за подготовка по новото обвинение, но подсъдимият и защитникът му са отказали. Посоченото в пледоарията от защитника решение № 50164/12.12.2022г. по н.д. № 652/22г. по описа на I н.о. на ВКС не е относимо по настоящото дело.

Доводът в касационната жалба за процесуална негодност на протокола за оглед на местопроизшествие (л.16 - 17 от том I на ДП № 1689/14 г. по описа на РУ - Казанлък) поради неприсъствието на поемните лица (М. А. и М. М.) е бил наведен и пред въззивната инстанция, която е отговорила мотивира в съдебния си акт. Не е спорно, че двамата свидетели са се подписали в посочения протокол в качеството си на поемни лица, с участието и на вещо лице и специалист-технически помощник, без да са оспорили отразеното в него, без да са посочили бележки и възражения. В показанията си свидетелят А. (поемно лице, разпитан трикратно при първоинстанционното разглеждане на делото - на 04.07.2019г., 09.01.2020г., 29.03.2021г., а на основание чл.281, ал.4 от НПК са били приобщени показанията му от ДП), заявява, че не е присъствал на оглед на местопроизшествие, но подписът в протокола е негов и че бил принуден от полицаите да го подпише. Показанията му се опровергават от показанията на свидетелите А., К., М. и Д.. Годността на процесуалното следствено действие не може да бъде поставяно в зависимост от паметовите и интелектуални възможности на свидетелите - поемни лица, от възможността им правилно да възприемат всички факти и да ги възпроизвеждат впоследствие, поради което законодателят е предвидил всяко действие да бъде материализирано в протокол за извършено следствено действие, който е писмено доказателствено средство. В случая същественото е , че този протокол не е единствен източник на доказателства относно значимите за изводите на решаващите съдилища по фактите и правото обстоятелства. Същите са базирани на данни от експертните заключения по комплексната - основна и допълнителна автотехнически и съдебномедицински експертизи, показанията на свидетелите, огледа на процесното МПС, данните от аутопсията на трупа на пострадалия. Също така самите експертизите са изготвени въз основа на съвкупния доказателствен материал, съдържащ обективни данни, събрани с различни по вид доказателствени средства, а не само на данните от протокола за оглед на местопроизшествие. Още повече, че непосредствено след удара както автомобила, управляван от подсъдимия, така и тялото на пострадалия са били преместени от мястото, където първоначално са се намирали.

В заключение, AC-Пловдив е възприел фактическата обстановка установена от първата инстанция, извършил е самостоятелна оценка на доказателствената съвкупност и в рамките на оценъчната си дейност не е допуснал нарушения на процесуалните правила, което гарантира логическата правилност при формиране на вътрешното му убеждение.

Не може да бъде уважено искането за оправдаването на поде. К., тъй като не е налице хипотезата на чл.354, ал.1, т.2 вр. чл.24, ал.1, т.1 от НПК.

Неоснователно е и алтернативно поддържаното възражение за явна несправедливост на наказанието. Наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода е било законосъобразно и справедливо определено при условията на чл.55, ал.1, т.1 от НК. Същото се отнася и за допълнителното наказание. В жалбата, а и в пледоарията пред настоящата инстанция не се сочат нови смекчаващи обстоятелства, които да не са били предмет на оценка от контролирания съд, и които да обуславят пред настоящата инстанция явна несправедливост на наказанието, респективно да налагат допълнително снизхождение.

Относно довода за несправедливо присъдени разноски за адвокатско възнаграждение за оказана правна помощ и съдействие на частния обвинител от въззивната инстанция:

В молба от 23.10.2022г. от повереника на частния обвинител Г. А. (адв. К.) до въззивния състав, разглеждащ делото, подадена преди датата на насроченото с определение № 351/20.09.2022г. по чл.327 от НПК за 27.10.2022г. открито съдебно заседание, се съдържа изрична молба за присъждане разноски при условията на чл.38, ал.2 от ЗА пред въззивната инстанция. В нея същият е посочил, че доверителят му е материално затруднен и няма възможност да плати дължимото адвокатско възнаграждение в минимален размер от 1000 лв., т.е. иска се безплатна адвокатска правна помощ и съдействие по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА. Молбата е придружена с договор за правна защита и съдействие № [ЕГН] от 29.09.2022г., в която изрично е вписано, че възнаграждението на адв. К. в размер на 1600 лв. следва да бъде определено по чл.38, ал.2 от ЗА (л.ЗЗ). Съгласно разпоредбата на чл.189, ал.З, пр.2 от НПК, когато подсъдимият бъде признат за виновен, съдът го осъжда да заплати освен разноските по делото и разноските, направени от частния обвинител и гражданския ищец, ако са направили такова искане. В случая, с въззивното решение единствено е намален размерът на наказанието лишаване от свобода, както и на допълнителното наказание лишаване от право да се управлява моторно превозно средство. Разпоредбата на чл.38, ал.2 от ЗА предвижда, че в случаите по ал.1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение, като съдът определя възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл.36, ал.2 (Наредба № 1 от 9.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от ВСС) и осъжда другата страна да го заплати. Тоест, при безплатна адвокатска защита също се дължат разноски от подсъдимия. Съдът, обвързан от посоченото конкретно основание за оказване на безплатна помощ, няма законово задължение да проверява дали страната (в случая - частният обвинител) е материално затруднена, за да може да й бъде оказвана безплатна адвокатска правна помощ и съдействие по чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, доколкото се касае за договорни отношения между частния обвинител и неговия повереник. Принадлежността към тази хипотеза е предоставена на преценката на адвоката и неговия довереник, за което е достатъчно да се представи сключен със страната договор за правна защита и съдействие, в който изрично се посочи, че договореното възнаграждение е безплатно на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗА, което адв. К. е сторил. Съобразно императивната разпоредба на чл.38, ал.2 от ЗА размерът на възнаграждението се определя в рамките на размер не по-нисък от предвидения в Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - в случая, по чл.13, ал.1, т.З от нея. Следователно, съгласно чл.38, ал.2 от ЗА и в случай на безплатна оказана адвокатска помощ в случаите на ал.1 от същия закон се дължи от насрещната страна заплащане на адвокатско възнаграждение на частен обвинител и граждански ищец. С оглед на представения пред въззивната инстанция от повереника договор за правна и защита и съдействие, в който е вписана сумата от хиляда и шестстотин лева по реда на чл.38, ал.2 от ЗА и предвид резултата от производството апелативният съд е присъдил в тежест на подсъдимия посочените разноски за адвокатско възнаграждение. Чл.38 от ЗА се отнася за всички категории дела и лица, с оглед на което, по изложените съображения, оплакванията в този аспект от жалбата на защитника на подсъдимия също са неоснователни.

Предвид горното, въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

На последно място, във връзка с направеното искане в хода на съдебните прения от повереника на частния обвинител за присъждане на направените разноски пред настоящата инстанция за процесуалното му представителство пред ВКС при условията на чл.38, ал.2 от ЗА, касационният съд намира същото за основателно. По касационното дело е представен договор за правна помощ и съдействие № [ЕГН] от 15.02.2023г., подписан от двете страни, в който е заявено възнаграждение в минимален размер в актуалната към момента редакция на Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения по наказателни дела, на основание чл.13, ал.1, т.З от същата, или 1500 лв. Ето защо подсъдимият следва да бъде осъден да заплати на повереника на частния обвинител сумата от 1500 лева.

Водим от горните съображения и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е III И

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 185 от 14.12.2022 г., постановено по внохд № 366/22 г. по описа на Апелативен съд - Пловдив.

ОСЪЖДА подсъдимия К. П. К. да заплати на адв. С. К. К., повереник на частния обвинител Г. А. А., сумата от 1500 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за касационното производство.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: