Отговорност на община за падане на пешеходец на разбит тротоар

Текстът на акта

Ключови фрази

13
Р Е Ш Е Н И Е

№ 573

София,07.10.2024 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Първо гражданско отделение, в съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова

ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

при участието на секретаря Нели Първанова

като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова

гражданско дело №4162 от 2023 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290-293 ГПК.

Образувано е по касационна жалба с вх.№6364/08.08.2023 г., подадена от А. Д. А. от [населено място], чрез процесуалния ѝ представител адв. К. Г., представляващ Адвокатско дружество „Г. и М.“ с код по БУЛСТАТ[ЕИК], срещу решение №114, постановено на 27.06.2023 г. от Апелативен съд-П., 2-ри граждански състав по в.гр.д.№235/2023г., с което първоинстанционното решение е отменено в частта, с която [община] е осъдена да заплати на А. Д. А. сумата от 8000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат от инцидент, настъпил на 10.06.2022г. в [населено място], ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от 10.06.2022г. до окончателното плащане, както и в частта, с която [община] е осъдена да заплати на А. Д. А. сумата от 184.62 лв., представляваща част от направените разноски за депозит на вещи лица, както и в частта, с която [община] е осъдена да заплати на Адвокатско дружество „Г. и М.“ сумата от 1008 лв. с ДДС, представляваща възнаграждение за осъществено процесуално представителство, защита и съдействие по делото на А. Д. А., както и в частта, с която [община] е осъдена да заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК по сметка на Хасковския окръжен съд сумата от 320 лв., представляваща държавна такса и вместо това е отхвърлен предявеният от А. Д. А. против [община] иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени болки и страдания в резултат от травматично увреждане, получено от инцидент, настъпил на 10.06.2022г. в [населено място], на тротоарната площ на [улица]пред №7 до размера на сумата от 8000 лв., а в частта, с която първоинстанционният съд е отхвърлил предявения по реда на чл. 49 ЗЗД иск за разликата над сумата от 8000 лв. до пълния предявен размер от 20000 лв. първоинстанционното решение е потвърдено и А. Д. А. е осъдена да заплати на [община] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 300 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение, както и сумата от 61.54 лв., представляваща допълнителни разноски за експертизи в първоинстанционното производство.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Навежда довод, че въззивният съд не е оценил комплексно и в пълен обем релевантните обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, в това число всички преки и непреки доказателства, че е пострадала именно при инцидент, настъпил на 10.06.2022г. в [населено място], на тротоара в участъка пред №7 на [улица]; достигнал е до неправилен извод, касаещ механизма, при който е получила травматичното увреждане, като не е съобразил представените по делото писмени доказателства и заключението на изслушаната съдебно-техническа експертиза. Поддържа, че липсата на свидетел-очевидец на инцидента в случая е ирелевантно за правилното решаване на спора, тъй като всички доказателства и експертизи, приети и изготвени в първоинстанционното производство, са в подкрепа на тезата й, че е пострадала именно по механизма, описан в исковата молба. Моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо това предявеният от нея иск бъде уважен в пълния предявен размер от 20 000 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането (10.06.2022г.), като й бъдат присъдени и направените пред трите инстанции разноски, вкл. адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна защита.

Допълнителни съображения излага в проведеното по делото открито съдебно заседание.

В писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по касационна жалба [община], чрез кмета С. Д. и процесуалния си представител юрисконсулт Б. П.-В., изразява становище, че касационната жалба е неоснователна по изложените в отговора съображения. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение в минимален размер.

С определение №2106/29.04.2024г., постановено по настоящето дело, въззивното решение на Апелативен съд-П. е допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса задължен ли е въззивният съд при постановяване на решението си да обсъди целия доказателствен материал, събран в първоинстанционното производство и на негова база да изгради своята решаваща воля.

По така поставения въпрос настоящият състав на I г.о. на ВКС приема следното:

Последователно и непротиворечиво ВКС приема в своята практика, че въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически констатации и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните, когато това е необходимо с оглед съдържащите се във въззивната жалба оплаквания. Длъжен е при това да съобрази и обсъди не само доводите, съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея, но (когато това е необходимо) и твърденията на страните по релеватните за спора факти, техните доводи и възражения, съдържащи се в исковата молба, в отговора към нея и в становищата на страните, изразени в хода на производството и да се произнесе, отчитайки по кои релевантни за спора факти и обстоятелства между страните съществува спор. В този смисъл решение № 57 от 2.3.2011 г. по гр.д. № 1416/2010 г. на III г.о. на ВКС; решение № 37 от 29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г.о. на ВКС; решение № 536 от 19.12.2012 г. по гр. д. № 89/2012г. на IV г.о. на ВКС; решение № 149 от 3.7.2012 г. по гр.д. № 1084/2011 г. на III г.о. на ВКС; решение № 7 от 8.2.2012 г. по гр.д. № 510/2011 г. на II г.о. на ВКС; решение № 115 от 30.04.2013 г. по т.д. № 805/2011 г. на II т.о. на ВКС; решение № 22 от 24.02.2015 г. по гр.д.№ 4581/2014 г. на I г.о. на ВКС и много други. Доказателствата при това следва да бъдат обсъдени в тяхната съвкупност и при спазване на установените в ГПК правила на доказване, както и на опитните и логични правила. Както е прието в решение №554 от 08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г. на ІV г.о. на ВКС, съгласно чл. 12 ГПК вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други – не са се осъществили в обективната действителност. Вътрешното убеждение не се формира произволно, то е подчинено на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено. Когато законодателят урежда отделно последиците от нарушаването на задължението на съда при формиране вътрешното си убеждение да спазва логическите, опитните и научните правила, нарушаването на това задължение опорочава постановеното решение поради необоснованост. Когато това задължение не е уредено в закона отделно, необосноваността е съществено нарушение на съдопроизводствените правила (т. 12, ТР № 1/17.07.2001 по гр.д. № 1/2001, ОСГК ВКС). Съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, затова той е длъжен да ги обсъди всички поотделно и в тяхната съвкупност. От решаващо значение за правилността на решението на въззивния съд е също така крайните изводи да съответстват на логичните, научни, опитни и процесуални правила при обсъждане на противоречиви доказателства.

Тази практика на ВКС напълно се споделя от настоящия състав.

По съществото на правния спор Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение по реда на чл. 290, ал. 1 и чл. 293 ГПК, приема следното:

А. Д. А. е предявила срещу [община] по реда на чл. 49 ЗЗД иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания от травматично увреждане - луксация на дясната раменна става, получено при падане на тротоара на [улица] [населено място] (първоначално в исковата молба е посочено, че инцидентът е станал на тротоара на [улица]), след като се спънала в надигнатите и разместени тротоарни плочки. Претендира присъждане на сумата от 20000 лв. с твърдението, че първия месец след инцидента изпитвала множество силни болки в областта на дясното рамо, не можела да се обслужва самостоятелно, тъй като дясната ръка била обездвижена в болнично заведение чрез поставянето на мека ластична ортеза. И след този период имала болезнени и ограничени движения в областта на дясното рамо, като движенията и към момента на предявяване на иска все още не са възстановени в пълен обем и са ограничени и болезнени, а доколкото при злополуката ударила силно главата и лицето си, при извършен преглед от стоматолог на 16.08.2022г. се установило счупване на 34 и 35 зъби на долната челюст. Поддържа, че вредите са настъпили вследствие на това, че [община] не е изпълнила задължението си да ремонтира и поддържа конкретния пътен участък.

В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК [община] е оспорила така предявения иск с твърдението, че ищцата не е положила грижа и внимание относно опазването на здравето си като е преминала пътния участък без да внимава и се е спънала на тротоарните плочки; че вредата не е причинена единствено от неравност по пътя; че твърдените психологически увреждания не са били получени; че не са се осъществили фактите и обстоятелствата, изложени в исковата молба. Уточнява твърденията си, като навежда довод, че в исковата молба е посочено, че злополуката се е осъществила на [улица] до магазина за матраци, докато на този адрес има незастроен терен и необособена тротоарна площ, но няма магазин за матраци.

С последваща молба от 30.12.2022г. ищцата е уточнила, че при изписването на адреса на имота е допусната техническа грешка и инцидентът е настъпил на тротоара пред [улица]. След това уточнение последващо оспорване по отношение на мястото на настъпване на инцидента от страна на [община] не е направено.

В писмения отговор общината е поддържала, че е налице съпричиняване на вредата, позовавайки се на обстоятелството, че ищцата е била на възраст 77 години, т.е. неминуемо е налице изхабяване на костната система на човека, загуба на костна плътност, в резултат от което костите стават по-слаби и чупливи и фрактури се проявяват дори при леки движения. Позовала се е и на обстоятелството, че ищцата живее в близост до посочения тротоар и маршрута, по който минава й е познат, т.е. могла е да избегне разместените плочки, за което разместване е знаела, че съществува. Оспорва и твърдението, че в резултат на злополуката са налице фрактури и на зъбите, доколкото тази фрактура не е била установена при първоначалния преглед, извършен на 10.06.2022г. Оспорва и твърдението, че са търпени вреди през посочения в исковата молба период от време.

За да достигне до извода, че предявеният иск е изцяло неоснователен, въззивният съд от фактическа страна е приел за безспорно, че на 10.06.2022г. при падане от собствен ръст, ищцата А. А. е получила травматично увреждане, изразяващо се в луксация на дясната раменна става. Посочено е, че се оспорва мястото на настъпване на увреждането и механизма на увреждането, твърдян от ищцата, както и наличието на причинна връзка между състоянието на тротоарните плочки на [улица]пред №7 и претърпяното от ищцата травматично увреждане и за неговата тежест, обема и интензивността и продължителността на търпените от ищцата болки и страдания, както и за размера на справедливото обезщетение за претърпените вреди.

Взето е предвид, че при извършен от вещото лице оглед на 29.12.2022г. на мястото на произшествието, посочено от ищцата (в [населено място] на [улица] пред магазина за матраци), вещото лице по приетата по делото съдебно-техническа експертиза е установило, че тротоарната площ в посочения участък е с широчина около 4 метра, като по цялата широчина е налице неизправност на тротоарната настилка, изразяваща се в повдигнати, разместени и счупени плочки, като е констатирана височина на повдигане на разместените плочки до 5 см. над нивото на основния тротоар, а в участъка около растящото декоративно дърво в границите на тротоарната площ в близост до бордюра към улицата, повдигането на плочките е около 20 см. над нивото на основния участък. Съобразено е, че експертът е установил, че в периода от датата на инцидента 10.06.2022г., до датата на огледа на 29.12.2022г. няма данни да е правен ремонт на този участък.

Заключението на експерта е кредитирано в частта, в която е даден отговор на въпроса какво е състоянието на тротоарната настилка към датата на извършване на огледа и е прието, че към този момент тротоарната настилка е в увредено състояние по цялата широчина на тротоарната площ и е налице неизправност, изразяваща се в повдигнати, разместени и счупени плочки, както и разлика във височината на тротоарните плочки от 5 до 20 см. над нивото на основния тротоар.

Прието е обаче, че не е установено по несъмнен начин мястото и механизма на увреждането, както и обстоятелствата, при които то е претърпяно от ищцата, като е посочено, че ответникът в отговора на исковата молба своевременно е релевирал оспорване на мястото на настъпване на увреждането, както и на твърдяния от ищцата механизъм на увреждането, а именно при падане след спъване в разместени плочки на тротоарната настилка. Изложени са съображения, че при така релевираното възражение и при лежащата върху ищцата доказателствена тежест да установи чрез пълно главно доказване предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД в качеството му на възложител, не се установява по несъмнен начин увреждането да е настъпило по сочения от ищцата механизъм-поради спъване в разместени плочки на тротоарната настилка.

Прието е, че не е установено по несъмнен начин състоянието на тротоарната площ към датата на настъпване на инцидента да е било идентично със състоянието, установено от експертизата, доколкото приложените към исковата молба веществени доказателства (3 броя снимки) не са изготвени по надлежния процесуален ред (по реда на обезпечаване на доказателствата, чрез оглед или техническа експертиза), поради което не могат да бъдат ценени като доказателства от съда.

Прието е, че не могат да бъдат ценени от съда и свидетелските показания на свидетел-очевидец с непосочена самоличност, дадени пред експерта на 29.12.2022г. при извършения оглед на мястото за нуждите на експертизата, доколкото същите не са депозирани пред съда по съответния ред - чрез разпит в открито съдебно заседание, за което и двете страни да са били редовно призовани и да са имали възможност да поставят въпроси към свидетеля след снемането на неговата самоличност и предупреждаването му за наказателната отговорност, която носи. Изложени са съображения, че така дадените опосредени от експертизата свидетелства са недопустими доказателствени средства, на които експертизата не може да основава своите изводи и поради това заключението не е кредитирано в частта му, основана на дадените от присъствалия на огледа неидентифициран свидетел-очевидец на злополуката, за това къде е точното място на настъпване на травматичното увреждане на ищцата, по какъв механизъм, както и в какво състояние е била тротоарната настилка към датата на настъпване на злополуката.

И тъй като е прието, че не е установено по несъмнен начин, че към датата на настъпване на увреждането - 10.06.2022г., тротоарната настилка е била в състоянието, констатирано от вещото лице на 29.12.2022г., е прието, че не е установен по несъмнен начин и фактът, че към датата на увреждането е било налице бездействие на ответната община да поддържа тротоарната настилка на [улица]в участъка пред №7 в състояние, съответстващо на строителните правила и норми за изпълнение на тротоарната настилка, годно и безопасно за ползване по предназначение от пешеходците.

Така постановеното въззивно решение е валидно и процесуално допустимо, но по същество неправилно като постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 12 ГПК и чл. 236, ал. 2), довело до неправилно приложение на материалния закон (чл. 49 ЗЗД).

Както беше отбелязано, съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, съобразявайки при това наведените от страните доводи, възражения и оспорвания. В случая съдът не е съобразил същината на направеното от ответника оспорване в отговора на исковата молба досежно мястото, на което е настъпило увреждането. В отговора ответникът е навел оспорвания, основани на първоначално посочения в исковата молба адрес на мястото на увреждането, а именно [улица], с твърдението, че на този адрес има незастроен терен и необособена тротоарна площ, но няма магазин за матраци. След направеното от ищцата уточнение с твърдението, че при изписването на адреса на мястото на увреждането е допусната техническа грешка и действителният адрес е на [улица], последващи оспорвания от страна на ответника в тази насока не са били направени. Ответникът е акцентирал в отговора на обстоятелството, че е налице съпричиняване, както и други причини освен посочените в исковата молба, за настъпване на увреждането, сред които възрастта на ищцата, обективното състояние на изхабяване на костната система на човека на тази възраст, от което костите стават по-слаби и чупливи, непроявената от ищцата грижа и внимание, доколкото същата живее в близост до посочения тротоар, маршрута, по който е минала й е познат, както и въпросният тротоар, през който минава редовно. Въззивният съд обаче, без да съобрази естеството на направените оспорвания, е приел, че е налице спор за настъпването на увреждането именно на посочения в исковата молба адрес.

Тук следва да се отбележи, че страните са длъжни да упражняват процесуалните си права добросъвестно, каквото е сторил и ответникът при подаване на отговора, доколкото и от представените с исковата молба писмени доказателства, препис от които е получил, става ясно, че увреждането действително е настъпило при спъване в надигнати и разместени тротоарни плочки на [улица]. Съдържащите се в отговора на исковата молба оспорвания обаче са били интерпретирани от съда превратно.

Съдът не е съобразил и трайно възприетото в съдебната практика правило, че принципно главното пълно доказване се извършва с преки доказателства, които установяват пряко релевантния юридически факт, но в определени случаи, когато страните не разполагат с преки доказателства, фактът може да бъде установен и с косвени доказателства, стига при обсъждането им в тяхната взаимна връзка и при спазване на правилата на логиката да бъде изключена друга възможност, освен осъществяването на факта. В тези случаи пълното доказване може да бъде извършено и чрез косвени доказателства. Както е посочено в решение №223/16.11.2016г. по гр.д.№1626/2016г. на І г.о. на ВКС, възможността за осъществяване на пълно доказване чрез косвени доказателства се приема както в правната теория ( проф. Ж. С., Българско гражданско процесуално право, „Сиела” 2000 г., стр.260), така и в практиката на ВКС по чл.290 ГПК – решение №226 от 12.07.2011 г. по гр.д.№921/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; решение №198/10.08.2014г. по гр. д. № 5252/14г. на IV г.о. на ВКС; решение №554/08.02.2012г. по гр. д. № 1163/10г. на IV г.о. на ВКС; решение №31 от 09.03.2012 г. по гр.д.№502/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о. и др. Становище в същия смисъл е изразено и в решение №153/5.11.2018г. по гр.д.№886/2018г. на ІІІ г.о. на ВКС, според което не е необходимо всеки факт да бъде установен пряко, възможно е прекият факт да не е оставил следа (доказателство) или да не може да бъде намерен носител на тази следа (доказателствено средство), годен да бъде представен пред съд. Изводът е, че косвените доказателства не трябва да се разглеждат изолирано и догматично да се приема за недоказано дадено обстоятелство, а следва да се преценява дали натрупването на тези доказателства не създава една цялостна картина, която безспорно установява спорния факт (решение № 554 от 8.2.2012 г. по гр.д. № 1163/2010 г. на ІV г.о. на ВКС). От решаващо значение за правилността на решението на въззивния съд е крайните изводи да съответстват на логичните, научни, опитни и процесуални правила при обсъждане на противоречиви доказателства. Или, както е обобщено в решение №554 от 08.02.2012г. по гр.д.№1163/2010г. на ІV г.о. на ВКС, съгласно чл. 12 ГПК вътрешното убеждение на съда е обоснована увереност, че определени правно релевантни факти са се осъществили, а други – не са се осъществили в обективната действителност. Вътрешното убеждение не се формира произволно, то е подчинено на съдопроизводствени правила, чието нарушаване е винаги съществено. Когато законодателят урежда отделно последиците от нарушаването на задължението на съда при формиране вътрешното си убеждение да спазва логическите, опитните и научните правила, нарушаването на това задължение опорочава постановеното решение поради необоснованост. Когато това задължение не е уредено в закона отделно, необосноваността е съществено нарушение на съдопроизводствените правила (т. 12, ТР № 1/17.07.2001 по гр.д. № 1/2001, ОСГК ВКС).

При формиране на извода, че не се установява тротоарната настилка към момента на увреждането да е била в състоянието, констатирано от вещото лице на 29.12.2022г., съдът не е обсъдил и анализирал всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. На първо място не е взето предвид обстоятелството, че в заключението на изслушаната по делото СТЕ изрично е посочено, че видно от приложения по делото снимков материал състоянието на тротоарната настилка е същото като към момента на огледа, а именно че са налични повдигнати, разместени и счупени тротоарни плочки по цялата ширина на тротоарната настилка, като височината на повдигане на плочките на места е до 5 см над нивото на тротоара, а около декоративното дърво в близост до бордюра към пътното платно – до 20 см над нивото на основната тротоарна настилка. Не е съобразено обстоятелството, че снимковия материал е приет като доказателство по делото от първоинстанционния съд без при това да е бил оспорен, вкл. да е било оспорено обстоятелството, че този снимков материал отразява състоянието на тротоарната настилка към момента на увреждането. Действително първоначално с отговора на исковата молба ответникът е възразил срещу приемането на снимковия материал, но с твърдението, че плочките не се намират на посочения в исковата молба адрес. След направеното уточнение, че първоначално в исковата молба е допусната техническа грешка при посочване на адреса, на който е станал инцидента, оспорването не е поддържано и при приемането на снимковия материал като доказателство по делото в съдебното заседание, проведено на 30.01.2023г., ответникът не е направил възражения. В този смисъл при извършването на анализа на доказателствата въззивният съд се е отклонил и от установения в съдебната практика принцип, че при формиране на вътрешното си убеждение съдът следва да спазва и правилата на формалната житейска логика и без да съобрази при това значението на снимковия материал като веществено доказателство, което може да бъде предмет на преценка от вещото лице, след като е бил приложен по делото по предвидения в процесуалния закон ред. Не е съобразено и обстоятелството, че според заключението на изслушаната СТЕ няма данни в процесния участък да е бил правен ремонт след 10.06.2022г., което по правилата на формалната логика може да доведе до единствения извод, че състоянието на тротоарната настилка към момента на извършването на огледа от вещото лице е идентично с това към момента на инцидента.

Въззивният съд не е отчел и обстоятелството, че представените с исковата молба медицински документи, отразяващи състоянието на ищцата към 10.06.2022г., съдържат категорични констатации, че увреждането е настъпило по твърдяния от ищцата при прегледите начин, в какъвто смисъл е и заключението на изслушаната по делото съдебно-медицинска експертиза - както е посочило вещото лице, изкълчването на дясната ръка на ищцата е в пряка причинна връзка с падането на улицата на 10.06.2022г.

В нито един момент по време на производството пред първоинстанционния съд това обстоятелство не е било подлагано на съмнение, вкл. с оглед въведените в отговора на исковата молба възражения и оспорвания. Едва във въззивната жалба, подадена от [община] се навежда довод, че изводът на първоинстанционния съд, че ищцата е доказала по категоричен начин твърдението си, че е получила травматично увреждане при падане на тротоар, намиращ се на [улица] неправилен. При обсъждането на този довод обаче въззивният не е съобразил изразените от ответника по иска становища в хода на производството пред първоинстанционния съд, вкл. липсата на оспорване на релевантните за спора факти в срока по чл. 131 ГПК (съотнесен към предвидените в чл. 133 ГПК последици) и чл. 147 ГПК.

Според настоящия състав анализът на събраните в хода на производството по делото доказателства, вкл. с оглед изразените от страните становища пред първоинстанционния съд, обуславя извод, че съдържащите се в исковата молба твърдения са надлежно доказани. Установено е от системата представени по делото косвени доказателства, че на 10.06.2022г. А. Д. А. е претърпяла твърдяното травматично увреждане (изкълчване на дясната раменна става) поради падане, причинено от неизпълнението от страна на [община] на задължението да поддържа, обезопасява и ремонтира тротоара, което би позволило безпрепятствено преминаване на пешеходци. Преминавайки по тротоара в участъка пред №7 на [улица]в [населено място], А. Д. се е спънала в надигнатите и разместени тротоарни плочки, в резултат от което е загубила равновесие и е паднала, при което е претърпяла увреждането.

Подобен извод обаче не може да бъде направен по отношение на твърдяните в исковата молба увреждания на зъби 34 и 35 с оглед разясненията, дадени от вещото лице, изготвило СМЕ, при разпита му в проведеното в производството пред първоинстанционния съд открито съдебно заседание, а именно, че при счупването на тези зъби протезата би паднала веднага, а не два месеца след настъпването на инцидента, когато при преглед от стоматолог е установена фрактурата (видно от представения по делото амбулаторен лист №249/16.08.2022г.). Това обстоятелство опровергава твърдението за наличие на причинна връзка между бездействието на ответника и причинената вреда, още повече като бъде взето предвид, че при извършения преглед от вещото лице на 09.01.2023г. е установено, че от зъби 34 и 35 са налице остатъци от гангренозни корени, сочещи на липсата на стабилна протеза, което обстоятелство не може да бъде свързано с настъпилия на 10.06.2022г. инцидент. Доказателства, които да установят подобна причинна връзка по делото не са представени.

Поради това следва да се приеме, че единствената вреда, подлежаща на обезщетяване в настоящето производство, е настъпилото вследствие падането травматично увреждане „луксация на дясната раменна става“.

От показанията на разпитаната по делото свидетелка М. се установява, че увреждането е причинило на А. Д. значителни затруднения в придвижването (обездвижване), както и в ежедневното обслужване - наложило се свидетелката да отиде да гледа Д., защото тя не можела да прави нищо, освен да затяга на кръста колана, който слагала на рамото. Изпитвала силни болки, била много отпаднала, не можела да се обслужва сама (не можела да си сготви и изпере), и досега не може да спи поради болки на дясната страна и да дига тежки предмети.

Според заключението на съдебно-медицинската експертиза на в.л.Х. Еленски, оздравителният процес е продължил около 2 месеца и включва срока на имобилизацията и срока на провеждане на рехабилитацията, като този процес продължава и към датата на прегледа (09.01.2023г.), като състоянието на ръката в областта на раменната става все още не е възстановено напълно. Налице е ограничение в движенията на дясната ръка в раменната става и болки при промяна на времето, като към настоящия момент разгъването на ръката е в норма, но сгъването е ограничено на 90 градуса, а отвеждането е ограничено на 70 градуса. Било е извършено наместване на рамото с упойка, като в периода на изкълчване и след наместването и принудителното обездвижване А. не е могла да се обслужва сама и се е нуждаела от помощ. И след рехабилитацията е имала затруднени движения, като основният проблем е с отвеждането, т.е. движението нагоре, което трябва да е 180 градуса, а при нея е 70 градуса. Ограничено е и свиването на ръката и докато е жива ще има болки с оглед естеството на изкълчването и няма да има пълно възстановяване. Установено е подобрение в сравнение с прегледа, извършен на 05.09.2022г., но това се дължи на социализацията на пострадалата, която много се движи и тъканите се възстановяват, макар и бавно. Възстановяването обаче може и никога да не приключи, а да остане пожизнено, т.е. състоянието на ръката от преди падането няма да се възстанови напълно.

Отчитайки установените от разпита на свидетелката и от заключението на СМЕ обстоятелства, а именно продължителността на оздравителния процес (около 2 месеца), неприключилия и към настоящия момент възстановителен процес, който може и никога да не приключи и ограничението в движенията на ръката да остане пожизнено, степента на ограничение на движенията на ръката (която следва да се приеме за съществена, доколкото създава затруднения при извършването на някои ежедневни дейности), търпените физически болки, както и обстоятелството, че преди инцидента А. се е справяла самостоятелно с ежедневните дейности, които понастоящем значително я затрудняват, водела е активен живот, за което понастоящем също са налице ограничения, както и обществено-икономическите условия в страната към датата на увреждането (10.06.2022г.), настоящият състав приема, че в полза на А. следва да бъде присъдено обезщетение за претърпените неимуществени вреди в размер на 10000 лв.

По реда на чл. 293, ал. 2 ГПК обжалваното решение следва да бъде частично отменено и вместо това в полза на А. Д. А. бъде присъдена посочената сума от 10000 лв. ведно със законната лихва, считано от 10.06.2022г. до окончателното изплащане. За разликата до пълния предявен размер предявеният иск е неоснователен, поради което в тази част въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора в полза на А. Д. А. следва да бъде присъдена сумата от 734.62 лв., представляваща разноските, направени в производството пред въззивния съд и пред ВКС. В полза на Адвокатско дружество „Г. и М.“ следва да бъде присъдена по реда на чл. 38 ЗА сумата от 3400 лв.

По изложените по-горе съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение №114, постановено на 27.03.2023г. от Апелативен съд-П., 2-ри граждански състав по в.гр.д.№235/2023г. в частта, с която след частична отмяна на решение №46 от 28.02.2023г., постановено по гр.д.№615/2022г. по описа на Окръжен съд-Хасково (в частта, с която [община] е била осъдена да заплати на А. Д. А. сумата от 8000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на инцидент, настъпил на 10.06.2022г. в [населено място], ведно със законната лихва за забава върху тази сума, считано от 10.06.2022г. до окончателното изплащане, както и сумата от 182.62 лв., представляваща направени по делото разноски и държавна такса) и в частта, с която е потвърдено решение №46 от 28.02.2023г., постановено по гр.д.№615/2022г. по описа на Окръжен съд-Хасково, с което предявеният от А. Д. А. против [община] иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за присъждане на обезщетение да претърпени неимуществени вреди-болки и страдания в резултат от травматично увреждане, получено в резултат на инцидент, настъпил на 10.06.2022г. в [населено място] е отхвърлен за разликата над сумата от 8000 лв. до сумата от 10000 лв. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА [община], БУЛСТАТ[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], пл. „Общински“ №1, представлявана от кмета на общината С. Д., да заплати на А. Д. А., ЕГН [ЕГН], с постоянен адрес: [населено място], [улица], ет.7, ап.27, сумата от 10000 лв. (десет хиляди лева), представляваща обезщетение за претърпените от нея неимуществени вреди в резултат на инцидент, настъпил на 10.06.2022г. в [населено място], ведно със законната лихва върху присъденото обезщетение, считано от датата на увреждането (10.06.2022г.) до окончателното изплащане на сумата.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение №114, постановено на 27.03.2023г. от Апелативен съд-П., 2-ри граждански състав по в.гр.д.№235/2023г. в останалата част.

ОСЪЖДА [община] на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на А. Д. А. сумата от 734.62 лв. (седемстотин тридесет и четири лева и 62 ст.), представляваща разноските, направени в производството пред въззивния съд и пред ВКС.

ОСЪЖДА [община] да заплати на Адвокатско дружество „Г. и М.“, БУЛСТАТ[ЕИК], сумата от 3400 лв. (три хиляди и четиристотин лева), представляваща възнаграждение за осъществено процесуално представителство, защита и съдействие на А. Д. А. на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата в производството пред първоинстанционния съд, пред въззивния съд и пред ВКС.

ОСЪЖДА [община] да заплати по сметка на Хасковския окръжен съд на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 320 лв., представляваща държавна такса и по сметка на Апелативен съд-П. сумата от 200 лв., представляваща държавна такса.

Решението е окончателно.

Председател:

Членове: