Справедливост на наказанието при катастрофа със загинал пешеходец

Текстът на акта

Ключови фрази

Привилегирован състав на транспортно престъпление * неоснователност на касационна жалба * съкратено съдебно следствие * справедливост на наказание * самопризнание

Р Е Ш Е Н И Е
№ 210

София, 02 април 2024 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети януари, две хиляди двадесет и четвърта година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА
БОНКА ЯНКОВА
при секретаря Невена Пелова и с участието на прокурора от ВП Даниела Машева изслуша докладваното от съдия Янкова наказателно дело № 25 по описа за 2024 г.
Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подсъдимия С. М. В., подадена чрез упълномощения му защитник адвокат А. Х. Д. от АК Варна срещу решение № 169/ 07.12.2023 г. на Апелативен съд Варна, постановено по ВНОХД № 302/ 2023 г. по описа на същия съд, с което е потвърдена осъдителната присъда по НОХД № 859/ 23 г. на Окръжен съд Варна.
С първоинстанционната присъда № 45/ 26.07.2023 г. подсъдимият В. е признат за виновен в това, че на 20.01.2023г., при управление на МПС, нарушил правилата за движение по чл.20, ал.2 от ЗДвП и причинил по непредпазливост смъртта на С. Д. И., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б.“б“ във вр. с чл.343, ал.1, б„в” във вр. с чл. 342, ал. 1 във вр. с чл. 54 от НК и във вр. с чл.58а, ал. 1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на една година, изпълнението на което е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години. С първоинстанционната присъда, подсъдимият е оправдан по обвинението за нарушаване правилата на чл. 20, ал.1 и чл. 116 от ЗДвП.
На основание чл. 343г във вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК подсъдимият В. е лишен от правото да управлява МПС за срок една година и шест месеца.
В касационната жалба е наведено, включително и с цифровото му посочване, касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. Изложени са съображения, в подкрепа на заявената явна несправедливост на наложеното наказание, основани върху пропуска на съда да съобрази в пълнота обстоятелствата, смекчаващи отговорността на подсъдимия, а именно: 1/ да отчете факта, че след ПТП преместил автомобила си на 28м. „за да не пречи на движението“и въпреки това дал съгласил за съкратено производство; 2/да отчете действителната тежест, на дефинираната от касатора като „доста висока степен на съпричиняване на съставомерното последствие от страна на починалия“(стр.2,кас.жалба), обоснована с посочени в жалбата нарушения по ЗДвП, допуснати от същия, както и че бил облечен в тъмни дрехи, което допълнително довело до намалена видимост на водача; 3/ да отчете адекватно оказаната от подсъдимия помощ след деянието. Изразено е и общо несъгласие с изводите на въззивният съд при индивидуализиране на наказанието, преценени като нелогични от гледна точка последиците на чл.54 и чл.55 от НК. Твърди се също, че съдът е надценил значението на утежняващите отговорността на подсъдимия обстоятелства и по - конкретно, че неправилно го е счел за недисциплиниран водач. Изложено е мнение, че подобна оценка не би могло да получи лице, което за 45 години стаж като водач на МПС е административно наказано по ЗДвП девет пъти, тъй като подобно съотношение, според касатора, е в рамките на нормалното.
С тези доводи се иска от касационната инстанция, след запознаване с доказателствата да отмени атакуваното решение и признае подсъдимият В. за невиновен. Алтернативно е отправено искане за изменение на наказанието, което като явно несправедливо бъде намалено до минимума предвиден от законодателя.
В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият, редовно призован не се явява. Не се явява и упълномощеният му защитник адв.Д., редовно призован. В срока по чл.351, ал.4 от НПК по делото е представено писмено становище от касатора, озаглавено „молба“, в която е изразено положително отношение към разглеждането на делото в отсъствието му и поддържаща позиция към подадената жалба, с искане ВКС да я уважи по изложените в нея доводи.
Частните обвинители С. С. И., В. С. Г. и С. С. К., както и техният повереник адвокат П. В., не се явяват, редовно призовани.
Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл.348, ал.1, т.1, т. 2 и т. 3 и моли да бъде оставен в сила постановения съдебен акт от АС Варна.
Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното:
Жалбата е неоснователна.
Производството пред първата инстанция се е развило по реда на глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимият В. признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях. В касационната жалба основанието по чл.348, ал.1, т. 2 от НПК, цифрово не е отразено, но по-съществено е, че и словесно не е развита аргументация, оспорваща законосъобразността на реализираното пред първата инстанция производство по особените правила. Напротив, изрично е уточнено, че „при провеждането на диференцираната процедура не са били допуснати съществени процесуални нарушения, изискващи отмяна на постановения съдебен акт“ (стр.2, кас.жалба). Не са наведени и доводи, оспорващи материалната законосъобразност на въззивното решение, като липсват съображения за неправилност на приложените, към установеното фактическо поведение на подсъдимия и правните му последици, норми.
Следователно, с оглед релевираното в касационната жалба оплакване и изложените подкрепящи доводи, настоящата касационна проверка е с обхват единствено и само справедливостта на наложеното наказание. В тази връзка е необходимо да се припомни, че рамките на касационната проверка, съгласно чл.347, ал.1 от НПК, се определят изцяло от съдържанието на касационната жалба (и /или протест), от посочените в нея касационни основания и данните, които ги подкрепят. ВКС не извършва служебна проверка, а служебната му намеса е допустима само в случай, че се констатират предпоставките на чл. 347, ал.2 от НПК или някое от абсолютните основания за отмяна ( чл. 348, ал.3, т. 2 – т. 4 от НПК). Конкретният случай не разкрива основания за подобна намеса.
С оглед основното искане отправено в касационната жалба за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия, вероятно механично възпроизведено от въззивната жалба, с оглед адресата на петитума, ВКС следва да посочи и това, че надлежно въведеното касационното основание по чл.348, ал.1, т. 3 от НПК, съобразно предвидените в НПК последиците при евентуалното му констатиране (чл. 354, ал.2 ), изключва като резултат поисканата отмяна на въззивното решение, с оправдаване на подсъдимия.
От друга страна, така отправеното искане, включващо предложението касационният съд да стори това ( да отмени решението и оправдае подсъдимия – бел. ВКС) след като се запознае с доказателствата, не държи сметка нито за съдържанието на касационните основания, нито за правомощията на ВКС, извън обхвата на които е събирането на нови доказателства, тяхната оценка и обсъждане, респективно приемане на различни фактически положения, като последното е възможно само в рамките на производство по реда на чл.354, ал.5 изречение, второ от НПК, каквото настоящото не е.
С тези предварителни уточнения, които са наложителни, с оглед коректното определяне параметрите на дължимия и допустим касационен контрол, в рамките на същия, очертани само от наведеното основание за явна несправедливост на наказанието и по доводите, с които същото е аргументирано ВКС намира следното:
І. Възражението за пропуска на съда да отчете като смекчаващо обстоятелство изявлението на подсъдимия относно извършеното преместване на автомобила е несъстоятелно. Очевидно е, че с така формулираното оплакване се настоява за допълнителено премиране, извън предвидените в НПК и следващи от самото провеждане на диференцираната процедура облекчени условия за определяне на наказанието, регламентирани в чл.58а от НК. Без съмнение, изцяло в преценката на подсъдимия е да реши дали производството в съдебната фаза да протече по общия ред или по правилата на глава ХХVІІ от НПК, с приемане на фактите такива, каквито са установени от обвинението и изложени в обвинителния акт. В т.7 от ТР № 1/ 2009 г. на ОСНК е указана възможността направеното самопризнание да бъде отчетено и като смекчаващо обстоятелство, както и условията, при които това е допустимо. Извън посочените облекчени условия при индивидуализиране на наказанието, които законът и задължителната съдебна практика свързват с упражненото право на отказ от съдебно разглеждане по общия ред, подсъдимият не би могъл да претендира за други привилегии, каквото по същество представлява поисканото позитивно отчитане на направения от него „компромис“, при който заявил преместване на автомобила на разстояние 28 метра от произшествието, но въпреки това дал съгласие делото „да продължи по диференцираната процедура на чл.371, т. 2 от НПК“ (стр.2 кас. жалба). Посоченото в жалбата оплакване, че подсъдимият сторил това „с ясната мисъл и съзнание, че този факт ще бъде взет предвид при определяне размера на налаганото наказание“, но не получил очакваното премиране, не почива на каквато и да е обективна законова основа и е напълно несъстоятелно.
ІІ. Без основание се оспорва оценъчната дейност на предходната инстанция относно отчетеното при индивидуализиране на наказанието съпричиняване от пострадалия. За да изрази съгласие с определените от първата инстанция параметри на ангажираната наказателна отговорност на подсъдимия, апелативният съд от своя страна е обсъдил самостойното значение на всяко едно от смекчаващите и отегчаващи обстоятелства, като е възприел за вярно и според действителната му степен на значение, отчетеното съпричиняване от пострадалия, изразено в нарушаване задълженията му на пешеходец по чл.114, ал.1, т. 1 и т. 2 от ЗДвП. Изброените в касационната жалба и други нарушения на правилата за движение, които според касатора са допуснати от пострадалия и особено отнесеното към тях, вменено в тежест на последния обстоятелство,че е бил облечен в дрехи с тъмен цвят, нямат значението, което защитата търси. В полза на подсъдимия са само тези нарушения, допуснати от пострадалия, които от своя страна са допринесли за настъпването на съставомерния резултат, в какъвто смисъл междувпрочем е и цитираното в жалбата решение № 50 по т.д. № 271/ 2014г. на ІІ.т.о. на ВКС, макар и обсъждания принос да е разглеждан в обхвата на конкретния предмет на делото, в производството по чл.290 от ГПК. В Закона за движението по пътищата няма норма, вменяваща в задължение на пешеходците определен цвят на облеклото, а изброените други норми от ЗДвП, не касаят фактите по случая, тъй като не съдържат конкретни правила, а общи постулати (чл.5 и чл.32 ) и са извън конкретиката на казуса ( чл. 113, ал.1), доколкото от делото е видно, че ПТП не е реализирано на пешеходна пътека.
ІІІ. Възражението срещу застъпеното от въззивната инстанция становище, споделящо решението на първия съд да определи наказанието в условията на чл.54 от НК, въпреки известната неяснота в тезата на касатора, общо формулирана като „Също така не съм съгласен с изводите на въззивната инстанция относно индивидуализирането на наказателната отговорност на С.В.“ (стр.3, кас. жалба), с оглед следващото изложение, позволява да се разбере, че се атакува неприложимостта на чл.55 от НК. ВКС намира възражението за декларативно, тъй като е необезпечено с подкрепящи доводи. Видно от изложените на стр.3 от касационната жалба съображения, същите преповтарят мотивите на въззивната инстанция и обективират мнението на касатора за тяхната нелогичност. Освен, че прочитът на въззивните мотиви не разкрива съображения в изтъкнатия от касатора смисъл, доколкото сравнения между последиците от приложението на чл.55 и чл.58а от НК, апелативната инстанция не е правила, но от съществено значение за възможността касационнят съд да осъществи пълноценен контрол е констатирания аргументационен дефицит. При липсата на конкретни доводи срещу приетото от съдилищата приложение на общата норма по чл.54 от НК, респективно отсъствието на каквито и да е съображения за наличието на многобройни, или изключително смекчаващо обстоятелство, както и относно обстоятелството, че и най-лекото наказание се явява за подсъдимия несъразмерно тежко, няма как касационната инстанция да обсъди и прецени тяхната основателност. Правилата на формалната логика са принципно допустими в аналитично – оценъчната доказателствена дейност на инстанциите по фактите, но твърдението за нелогичност в мотивите на въззивната инстанция при обсъждане справедливостта на наказанието, не ангажира ВКС с обсъждането му. Следва да се посочи в тази връзка само това, че мотивите на въззивното решение са разбираеми и позволяват да бъде узнато становището му, че с оглед конкретиката на случая, чл.55 от НК е неприложим ( стр.10, възз. решение).
ІV. Поставеният акцент върху действията на подсъдимия след ПТП, насочени към оказване помощ на пострадалия, подробно описани на стр. 4 от кас.жалба не могат да бъдат отчетени в повече от това, което е направено по делото с инкриминиране поведението на подсъдимия под привилегированата норма на чл.343а от НК. Съгласно чл. 56 от НК неотносими при индивидуализиране на наказанието са тези обстоятелства, „които са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление“. Казано другояче, позитивният характер на действията на подсъдимия, който е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия е съобразен още от прокурора, който е внесъл обвинителен акт по привилегирования състав на чл.343а от НК, включващ като обективен елемент последващото поведение, а посочената забрана по чл.56 от НК изключва възможността за повторното му съобразяване при отмерване на санкцията.
V. Неоснователно е и възражението срещу надценената действителна тежест на наложените на подсъдимия санкции като водач на МПС. Всъщност, касаторът некоректно отнася броя на отчетените от контролираната инстанция наказвания по административен ред за целия 45 годишен стаж на подсъдимия като водач на МПС, доколкото подобен извод въззивният съд не е направил. На стр. 10 от въззивното решение изрично е посочено, че отчетените девет санкции са за последните години, само за „периода 2019 г. – 2022 г.“ В този смисъл, дадената от защитата субективна преценка, че 9 пъти наказване за 45 години стаж „ по - нормално звучи“, освен неотносима, но и е без опора в данните от делото. Апелативният съд е оценил адекватно и вида на нарушенията, за които е бил санкциониран подсъдимия, седем от които са свързани с режима на скоростта. В контекста на процесното нарушение, от допускането на което е настъпил съставомерния резултат, отново свързано с режима на скоростта (чл.20, ал.2 от ЗДвП), напълно правилно предходните нарушения са взети предвид като указващи на повторяемост и демонстративно несъобразяване с предвидените в ЗДвП правила за допустимата и съобразена, с оглед безопасността на движението, скорост. Ето защо, при отчетените от инстанциите данни за нееднократното санкциониране на подсъдимия, макар и с фиш, за пренебрегване режима на скоростта, упрекът, че е бил охарактеризиран като „недисциплиниран водач“ е напълно голословен.
Обобщено, касационната проверка не констатира основателност на релевираното оплакване за допуснато от въззивната инстанция нарушение по см. на чл.348, ал.1, т. 3 от НПК, поради което и липсват основания за ревизия на така определеното на подсъдимия наказание.
Предвид гореизложеното и на основание чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 169 / 07.12.2023 г., постановено по ВНОХД № 302/2023 г. от Апелативен съд Варна.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.