Придобивна давност за неурегулирано дворно място преди ЗСПЗЗ

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 3

София, 08.01.2025 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОНКА ДЕЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

ДИАНА КОЛЕДЖИКОВА

изслуша докладваното от съдията ДИАНА КОЛЕДЖИКОВА гр.дело № 4731/2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от името на В. К. и Д. К. чрез адвокат О. Д., против решение № 3213 от 16.06.2023 г. по гр.д.№ 8299/2021 г. на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено решение № 20082358 от 30.03.2021 г. по гр.д. № 8722/2013 г. по описа на Софийски районен съд. С последното са отхвърлени предявените от касаторите искове с правно основание чл.108 ЗС против Н. В. и М. В. за осъждане на ответниците да предадат владението на собствения на ищците поземлен имот с идентификатор ***по КК на [населено място],[жк].

В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради необоснованост и противоречие с материалния закон, както и допуснати процесуални нарушения при обсъждането на представени от ответниците и приети след настъпване на преклузията доказателства; неизвършен косвен съдебен контрол за законосъобразност на решението на органа по земеделска реституция, издадено в полза на праводателя на ответниците; неправилно интерпретиране на обстоятелствата, на които се основава искът – съдът приел, че ищците се позовават на придобивна давност за периода 1968-1989 г., а в действителност твърденията в исковата молба са за придобиване по давност към 1968 г., когато е издаден констативният нотариален акт; произнасяне по ненаведени от ответниците възражения. Сочи се процесуално нарушение при преценката на материалната доказателствена сила на констативния нотариален акт, издаден в полза на В. П..

Твърди се и неправилност на решението поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Съдът неправилно и необосновано приел, че процесният имот е бил земеделска земя, подлежаща на реституция по ЗСПЗЗ; в противоречие с гласните доказателства приел, че не е доказано придобиването правото на собственост върху имота от наследодателката В. П.. Твърди се, че липсват данни имотът да е бил земеделска земя, подлежаща на реституция по ЗСПЗЗ, поради което нормата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ била неприложима.

Ответниците по касация не изразяват становище в писмен отговор. В съдебно заседание представителят на ответника С. В. сочи, че освен заради земеделския характер на земята, е била налице забрана за придобиване на процесния имот по давност от В. П. и поради действието на Общия градоустройствен план на [населено място] от 1961 г., тъй като за имоти, попадащи в обхвата на този план, е съществувала забрана за придобиване по давност. Впоследствие такава забрана била въведена с приетия през 1973 г. Закон за собствеността на гражданите.

Касационната жалба е допустима. Постъпила е в предвидения от закона срок, изхожда от процесуално легитимирани страни и е насочена против въззивно решение, което подлежи на обжалване.

С определение № 3064 от 17.06.2024 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за задълженията на въззивния съд при постановяване на решението да изложи мотиви като с оглед предмета на спора анализира относимите доказателства в тяхната съвкупност и обсъди релевантните доводи и възражения на страните.

По поставения въпрос настоящият състав споделя постоянната практиката на ВКС, че независимо от предвидената в чл. 272 ГПК възможност на въззивния съд да препрати към мотивите на първата инстанция, когато потвърждава нейното решение, той не е освободен от задължението да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да формира собствени изводи и да постанови решение по същество, като обсъди и оплакванията във въззивната жалба, възраженията и доводите на страните. В този смисъл са решение № 331/19.05.2010 г. по гр. д. № 257/2009 г. на ВКС, ГК, IV г. о.; решение № 700/28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о.; решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр. д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г. о.; решение № 160-А от 16.12.2020 по т. д. № 2156/2019 г., ІІ т. о.; решение № 211 от 21.01.2021 г. по гр. д. № 64/2020 г., ІV г. о.; решение № 183 от 16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., ІІ т. о.; решение № 145 от 7.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., ІІ г. о. и други.

За да се произнесе по съществото на касационната жалба, съставът на ВКС взе предвид следното:

Предявеният от касаторите ревандикационен иск за предаване владението на поземлен имот с идентификатор ***по КК на [населено място],[жк], е обоснован с твърдение, че притежават по наследство от В. В. П. дворно място от 1200 кв.м. в землището на [населено място], м.“М.“, което наследодателката им придобила по давност, съгласно нотариален акт № 158/1968 г. Понастоящем имотът е идентичен с поземлени имоти с идентификатори ***и ***по КК за землището на [населено място]. Ответникът Н. В. владеел без основание имот с идентификатор ***, придобит от него по договор за продажба № 79/2014 г. по време на брака с М. В..

Ответниците са оспорили иска. Посочили са, че владеят имота на правно основание – договор за продажба, съгласно представения от ищците нотариален акт. Оспорили са идентичността на процесния имот с идентификатор ***с този, описан в нотариалния акт от 1968 г. Заявили са, че нотариалният акт не създава права, тъй като имотът не е индивидуализиран по действащата карта, както и че за имота не е текла придобивна давност поради законова забрана. Оспорили са твърдението, че имотът е владян от ищците и наследодателите им.

Исковете са отхвърлени от СРС, който приел, че имотът е имал статут на земеделска земя преди включването му в урбанизираната територия на кв.Г. с РП от 1984 г. и поради това е съществувала законова забрана за придобиването му по давност. Давност могла да тече едва след приключване на реституционната процедура през 2009 г., но за периода, следващ посочената година, нямало доказателства за владение от ищците.

Във въззивната си жалба ищците са въвели оплакване, че в нарушение на процесуалния закон първоинстанционният съд обсъдил несвоевременно направено от ответниците възражение за земеделски характер на имота, реституиран по ЗСПЗЗ, и основал изводите си на писмени доказателства, представени от ответниците след настъпване на преклузията без наличие на основания по чл.147, т.1 ГПК. Въззивниците са оспорили приложимостта на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ като са сочили, че не е установено имотът да е бил в обхвата на ЗСПЗЗ, липсват данни същият да е бил включен в ТКЗС.

За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд приел, че ищците се позовават на придобивна давност, изтекла в полза на наследодателката им В. П. от момента на издаване на констативния нотариален акт през 1968 г. до смъртта й през 1989 г. Посочил, че ответниците са оспорили признатото с констативния нотариален акт право на собственост с твърдение, че имотът е бил земеделски, поради което изтеклата до влизане в сила на ЗВСОНИ давност не се зачита. Съдът приел за доказано оспорването на ответниците като въз основа на представените от тях доказателства за проведена реституционна процедура приел, че имотът е бил земеделски и по силата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ изтеклата за него придобивна давност не се зачита и нова давност може да тече след 30.06.2009 г., когато е приключила реституционната процедура. Изводът за земеделския характер на имота въззивният съд е направил въз основа на решение № 15Р30 от 08.06.2009 г. на ОСЗ - Нови Искър на основание чл. 14, ал. 1, т. 3 ЗСПЗЗ, чл.18ж, ал.1, чл.18з, ал.1 ППЗСПЗЗ и протоколи по чл.18г, 18д и 18е ППЗСПЗЗ на Общинска служба „Земеделие" в общ. Нови Искър, с които е признато право на собственост на наследниците на З. П. К. в съществуващи стари реални граници на имот: нива с площ от 1,185 дка, находящ се в строителните граници на Г. в местността „Д.", съставляваща имот № ***от план изработен 2006 г., заявен с пореден № *** от заявлението и установен с Протокол ТКЗС. Посочено е, че според решението бившият имот на З. П. К. попада в границите на урбанизирана територия, определени със застроителен и регулационен план на кв. Г., одобрен със заповед № РД-50-09-234/12.06.1984 г., а 165 кв. м. от този имот са били възстановени с План за земеразделяне. Според т. ІІ от решението от признатите 1,185 дка, на наследниците на З. П. К. са възстановени в съществуващи стари реални граници само 0, 649 дка, находяща се в строителните граници на [населено място], м. „Д.", имот № ***, при горепосочените граници и съседи, а за останалата част от имот № ***, с площ от 0, 536 дка. в т. III е отказано възстановяване поради реализирано мероприятие по регулация – частта е била застроена.

Изводът на въззивния съд за установяване земеделския характер на имота е неправилен. Той е направен без обсъждане на всички събрани по делото доказателства. Необсъждането на релевантен довод, както и необсъждането на събраните доказателства поотделно и в съвкупност, съставлява съществено процесуално нарушение по смисъла на чл.281 ГПК.

Фактите по делото са следните: С нотариален акт № 158 от 23.05.1968 г. наследодателката на ищците В. В. П. е призната за собственик по давностно владение на празно неурегулирано дворно място от 1200 кв.м. в землището на [населено място], м.“М.“, при съседи: Х. И. Н., М. Д., манастирска ливада и път. Няма данни имотът да е бил земеделска земя, внесена или не в ТКЗС, в който случай възражението на ответниците, че е съществувала забрана за придобиване на имота по давност би било основателно. Тъй като констативният нотариален акт е издаден през 1968 г., относимият период, за който следва да се прецени дали е имало пречка върху имота да тече придобивна давност, е периодът 1958-1968 г. По направеното от ответниците оспорване в тяхна тежест е било да докажат, че през посочения период имотът е бил земеделска земя, подлежаща на коопериране. Такива доказателства не са представени.

Неправилно въззивният съд е основал извода си за земеделски характер на имота въз основа на издаденото през 2009 г. решение на ОС „Земеделие“ – Нови Искър за възстановяване на наследниците на З. П. К. в съществуващи стари реални граници на правото на собственост върху 0,649 дка от имот № ***по плана от 2006 г. Съдът не е съобразил данните по делото, че придобитият от В. П. през 1968 г. имот е представлявал неурегулирано дворно място, а не нива, ливада или друга земеделска земя, както и че съгласно заключението на вещото лице Д. още през 1960 г. имотът е включен в неодобрения кадастрален план на [населено място]. Видно от копието на този план, някои от околните имоти са били застроени. Регулационният план на [населено място], кв.Г. е одобрен през 1984 г. и по него имотът е включен в регулацията на населеното място. Обстоятелството, че имотите в района не са били обобществявани, а са били обработвани от частни лица, следва от показанията на всички свидетели по делото – свидетелката П., съсед на процесния имот, сочи, че нейните родители са закупили имота си през 1960 г., застроили го и от 1970 г. и заживели там; според показанията на свидетелката М. освен къщичката на баба В., през 1968 г. в съседство върху част от нейния имот била построена къща от брата на свидетелката И.. Свидетелят М., съсед с имота на баба В., също сочи, че родителите му обработвали тяхното място. Тези данни не са анализирани от въззивния съд при преценката му дали имотът е подлежал на земеделска реституция.

Характерът на имота като земеделски и подлежащ на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ се определя от разпоредбите на чл. 2 от ЗСПЗЗ. При преценката дали конкретен имот подлежи на реституция по ЗСПЗЗ се изхожда както от правилото на чл. 2 ЗСПЗЗ, т. е. от местонахождението и статута му към настоящия момент, така и от статута му и конкретната хипотеза, при която е обобществен към момента на кооперирането му. Съгласно чл. 10 ЗСПЗЗ обхватът на земеделската реституция включва земеделските земи, отнети от техните собственици чрез някой от способите, посочени в отделните алинеи, независимо от това дали впоследствие земите са били включени в ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации. Съгласно чл. 4 ПМС № 216 от 08.11.1961 г., чл. 8 от Примерния устав на ТКЗС от 1958 г. и чл. 9 от Примерния устав на ТКЗС от 1968 г., в блоковете на ТКЗС се включват само следните земеделски земи: внесената от член-кооператорите в ТКЗС тяхна земя; земята на членовете на техните семейства; земята, която те стопанисват с други сънаследници или съсобственици; земята, която държавата е предоставила на ТКЗС и земята, която е била изключена от строителната част на населените места и включена в блокове на ТКЗС по установения за това ред. Реституцията по чл. 10 ЗСПЗЗ обхваща още одържавените по отменения чл. 12 ЗСГ отм. земеделски земи /ал. 2/; безвъзмездно отстъпените от гражданите на ТКЗС или на държавата земи /ал. 3/; неправомерно отнетите земеделски земи /ал. 4/; безвъзмездно включените в държавния горски фонд земеделски земи /ал. 5/; дворните места, стопанисвани като земеделски земи от ТКЗС, ДЗС или друга селскостопанска организация в заличени или изоставени населени места /ал. 6/; земеделските земи, включени в границите на урбанизираните територии /населени места/, освен законно застроените /ал. 7/; отчуждените по Закона за трудовата поземлена собственост земеделски земи /ал. 8/; земите, одържавени като гори, а впоследствие преобразувани в земеделски земи /ал. 9/; увредените земеделски земи /ал. 10/; земите, с които са оземлени лицата по Закона за трудовата поземлена собственост /ал. 11/; включените в стопанските дворове земи, които не са застроени и не представляват прилежащи площи към сгради /ал. 12/; продадените или предоставени на трети лица от селскостопанските организации или други държавни или общински органи земи /чл. 13/ и земите, отнети от собствениците по законите и други нормативни актове, изброени в ал. 14.

Следователно, за да попадне в обхвата на реституцията по ЗСПЗЗ, не е достатъчно земята да има земеделски характер по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, а е необходимо и наличието на някоя от хипотезите по чл. 14, ал. 1-14 ЗСПЗЗ. В практиката на ВКС последователно се приема, че не всички земи, които са се намирали извън границите на населените места, са били обобществени или одържавени фактически или юридически при колективизацията на земята и затова не във всички случаи такива земи подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Предмет на колективизация са били основно земеделски земи, предназначени за съвместно производство на земеделска продукция, като върху тях собствеността се запазва, но не в реални граници – чл.9 и чл.10, ал.1 от Примерния устав на ТКЗС. Собствеността върху земята, включена в регулационния план на селището, се запазва, при това в реални граници – чл.10, ал.2 ПУ на ТКЗС.

В Тълкувателно решение № 104 от 26.06.1964 г. на ОСГК на ВС е разяснено, че съгласно Примерния устав на ТКЗС член-кооператорите запазват правото на собственост в реални граници само върху земята, включена в регулационния план на населеното място. Към нея се приравнява и тази, която се намира в застроената част, или в строителния полигон на селото. В селищата, които не са имали регулационен план при образуването на ТКЗС, имотите, намиращи се в застроената им част, се приравняват по смисъла на Примерния устав на ТКЗС на такива, включени в регулацията. При тях собствеността в реални граници се запазва изцяло. В този смисъл са и разясненията на закона, направени в т.9 на ППВС № 4/1963 г.

Ако една земя е имала земеделски характер, но не е включвана в ТКЗС, ДЗС или други образувани въз основа на тях селскостопански организации; не е била отчуждавана по чл. 12, ал. 2 ЗСГ отм.; не е отстъпвана безвъзмездно на ТКЗС или на държавата; не е отнемана неправомерно по друг начин; не е стопанисвана като дворно място от ТКЗС, ДЗС; не е отчуждавана по реда на ЗТПС и не е отнемана по някой от изброените в чл. 10, ал. 14 ЗСПЗЗ нормативни актове, тя не подлежи на реституция, тъй като собствеността върху нея не е била отнемана или ограничавана. При липса на данни за земеделски характер на имота, за фактическо отнемане от собствениците му; липса на данни спрямо имота да са провеждани отчуждителни процедури или да е включван в ТКЗС или други стопански организации, съществували на територията на [населено място], следва да се приеме, че през целия период не е съществувала забрана за придобиване на имота по давност. Неправилно е прието от въззивния съд, че за имот, който е придобит по давност преди влизане на ЗСПЗЗ в сила и за който няма данни да е внесен в ТКЗС, е приложима разпоредбата на чл.5, ал.2 ЗВСОНИ. По отношение на такъв имот тя не намира приложение, тъй като придобитият преди влизане в сила на ЗСПЗЗ имот, който не е загубил селищния си характер, не попада в приложното поле на ЗСПЗЗ и не подлежи на възстановяване.

Неоснователни са доводите на ответника С. В., изложени пред касационната инстанция, че включването на [населено място] в общия градоустройствен план на София (ОГП) и действието на ЗСГ са били пречка за придобиване на имота по давност. Съобразно обстоятелствата, на които ищците основават иска си – придобивна давност, осъществила се в полза на наследодателката В. П., за което е съставен нотариален акт № 158 от 1968 г., релевантният период, за който следва да се преценява дали е съществувала законова пречка за придобиване на имота по давност по възражението на ответниците, е периодът 1958 -1968 г.

С приетия през 1961 година Закон за одобрение и приложение на общия градоустройствен план на София (ЗОПОГПС) и правилника за приложението му [населено място] е включено в общия градоустройствен план на София. Според чл.10, ал.3 от закона, жители на София могат да придобиват недвижими имоти за курортни и здравни нужди в границите на плана. За сделките във всички населени места в границите на ОГП се е прилагал Законът за реда на прехвърляне вещни права върху някои недвижими имоти (ЗРПВПВННИ). В ЗОПОГПС липсват ограничения за придобиване по давност на недвижими имоти, освен посоченото в чл.10, ал.3 от закона, но В. П. е била жител на [населено място], видно от удостоверяването на нотариуса при съставяне на нотариалния акт от 1968 г., следователно не е имало пречка да придобие по давност имот в границите на ОГП на София. Ограниченията на отменения ЗСГ за придобиване на имот по давност са действали след приемането на този закон през 1973 г. и не касаят относимия период в настоящия случай. С чл.29, т.1 и т.3 ЗСГ отм. е въведена забрана за придобиване по давност на имоти, за които се е прилагал ЗРПВПВННИ, освен ако давността не е изтекла до 1973 г, както и от нежители на населеното място. В случая давността в полза на В. П. е изтекла към 1968 г.; тя е била жител на [населено място], поради което дори да се приеме, че се прилагат разпоредбите на ЗСГ, ограниченията на този закон не са били пречка за придобиване права върху имота от нея.

В чл.12 ЗСГ отм. е предвидено, че лицата, които се занимават със селскостопанска дейност, могат да притежават селскостопански имоти в размери, определени от Министерския съвет съобразно характера на района, а притежаваните имоти над определените размери стават държавна собственост, като собственикът се обезщетява по цени, определени от Министерския съвет. Нормата на чл.12 ЗСГ отм. не е имала непосредствено отчуждително действие и доколкото по делото няма данни за проведено отчуждително производство, следва да се приеме, че В. П. е запазила правото си на собственост върху имот 237 в пълен обем, а освен това в случая завареният от закона имот, притежаван от В. П., не надвишава 1200 кв. м. - размерът на един вилен парцел, собствеността върху който може да се запази (чл.14, ал.1 ППЗСГ отм., и чл.54, ал.2 ППЗТСУ отм.)

След обсъждане на посочените хипотези на забрана за придобиване на имот в землището на [населено място] по давност в относимия период се налага изводът, че в случая такава пречка не е съществувала и възражението на ответниците в този смисъл е неоснователно.

По основателността на касационната жалба:

Въззивният съд е бил сезиран с жалба, подадена от името на първоначалните ищци Н. К. и Е. К.. С определение от 16.03.2023 г. подадената от името на Е. К. въззивна жалба е била върната и производството е продължило по жалбата, подадена от името на Н. К., заместен в процеса от наследниците си по закон В. К. и Д. К.. С обжалваната в настоящото производство част от решението на въззивната инстанция е потвърдено решението на СРС за отхвърляне на ревандикационния иск, предявен от Н. К. и Е. К.. В частта, с която е потвърдил първоинстанционното решение, постановено по иска на Е. К., въззивният съд е излязъл извън пределите на сезирането, тъй като жалбата на тази ищца е била върната, съответно по отношение на нея първоинстанционното решение е влязло в сила. В частта, с която е потвърдил решението на СРС, постановено по иска на Е. К., въззивният съд е постановил недопустимо решение, което следва да бъде обезсилено.

В останалата обжалвана част решението е неправилно. Основателен е доводът, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение като не е обсъдил довода на ищците във въззивната жалба и свързаните с него доказателства, че имотът не попада в обхвата на ЗСПЗЗ. С оглед изложените правни съображения въззивният съд не е изпълнил задължението си да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка фактите и доказателствата, обсъди защитните тези на страните и формира самостоятелни правни изводи по спора, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба и отговора предели на въззивна проверка. Не са обсъдени доказателствата, установяващи осъществяването на придобивната давност в полза на В. П. в периода 1957 - 1968 г.; доказателствата, налагащи извод, че имотът не е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Предвид отговора на въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, обжалваното въззивно решение е неправилно и следва да се отмени.

Ответниците черпят права от договор за продажба, извършен с нотариален акт № 79, т. ІІ, рег. № 14412, дело № 252 от 10.09.2014 г., с който са закупили от наследниците на З. П. К. реституирания им имот с идентификатор ***от 642 кв. м.

Конкуренцията на права между ищците и ответниците се основава на спор за наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, следователно постановеното реституционно решение е непротивопоставимо на ищците и те могат чрез възражение да искат от съда да извърши косвен контрол за неговата законосъобразност. При този контрол се налага изводът, че продавачите по договора от 10.09.2014 г. (нот. акт № 79, т. ІІ, рег. № 14412, дело № 252 от

10.09.2014 г.) не са били собственици на земята, тъй като решението на Общинска служба „Земеделие“ не е породило правни последици - земята не е била включена в ТКЗС и не е подлежала на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Следователно липсва правно основание за владението на процесната част от имот с идентификатор ***, която се застъпва с имота, притежаван от В. П. и придобит от ищците като нейни наследници. Установени са елементите на придобивната давност, осъществена в полза на наследодателката на ищците. По делото не се е оспорвало упражняването на фактическа власт или намерението за своене на имота от В. П.. Свидетелските показания установяват, че тя е получила имота от своя баща през 1957 г. (така свидетелката М.), имала къщичка в него, постройка за кокошки, обработвала го, имотът е бил ограден (свидетелите К., П. и М.). През 1968 г. В. П. се е позовала на изтеклата в нейна полза придобивна давност, снабдявайки се с нотариалния акт, издаден по обстоятелствена проверка по чл.483 ГПК. Като нейни наследници по закон ищците се легитимират като собственици на частта от имот с идентификатор ***, закупен от ответниците, която попада върху имота, придобит от В. П..

Идентичността на 190 кв.м. от имота, закупен от ответниците, с имота, придобит по давност от В. П. през 1968 г., се установява от заключенията на вещите лица Д. и П.. На комбинираната скица към заключението на вещото лице П. площта, с която двата имота се припокриват, е отбелязана с плътен зелен цвят и е обозначена числата с 11, 10, 1, 2, 3, 14, 19, 18, 17, 16, 11.

Въззивният съд е постановил решението си в нарушение на материалния и процесуалния закон. Обжалваното решение в допустимата му част, с която е потвърдено решение № 20082358 от 30.03.2021 г., постановено по гр.д. № 8722/2013 г. по описа на Софийски районен съд, следва да бъде частично отменено на основание чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК и тъй като не се налага извършване на нови процесуални действия, делото следва да се реши по същество от касационната инстанция като на основание чл.108 ЗС по отношение на ответниците се признае за установено, че ищците В. К. и Д. К. са собственици по давност и наследство на площ от 190 кв.м. от имот с идентификатор ***, заключена между точки 11, 10, 1, 2, 3, 14, 19, 18, 17, 16, 11 и оцветена с плътен зелен цвят на комбинираната скица към заключението на вещото лице П., владението върху която част ответниците трябва да бъдат осъдени да предадат на собствениците. За частта от имот с идентификатор ***извън посочения участък решението на въззивния съд следва да се остави в сила.

Ответниците следва да понесат всички направени от ищците разноски в общ размер 1810 лева съобразно представения списък, срещу който не е направено възражение.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение 3213 от 16.06.2023 г. по гр.д.№ 8299/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 20082358 от 30.03.2021 г., постановено по гр.д. № 8722/2013 г. по описа на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявения от Е. Р. К. срещу Н. П. В. и М. С. В., двамата починали и заместени от С. Н. В. и П. Н. В., иск с правно основание чл. 108 ЗС за осъждането на ответниците да предадат на ищцата владението на имот с идентификатор № ***по КККР на [населено място], кв. Г..

ОТМЕНЯ решение 3213 от 16.06.2023 г. по гр.д.№ 8299/2021 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 20082358 от 30.03.2021 г., постановено по гр.д. № 8722/2013 г. по описа на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявения от Н. Г. К., починал на 10.07.2022 г. и заместен по делото от В. Н. К. и Д. Н. К., срещу Н. П. В. и М. С. В., двамата починали и заместени от С. Н. В. и П. Н. В., иск с правно основание чл. 108 ЗС за осъждането на ответниците да предадат на ищците владението на площ от 190 кв.м. от имот с идентификатор ***по КККР на [населено място], кв. Г., заключена между точки 11, 10, 1, 2, 3, 14, 19, 18, 17, 16, 11 и оцветена с плътен зелен цвят на комбинираната скица към заключението на вещото лице П., и ищците са осъдени за 700 лева разноски, и вместо него постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на С. Н. В. и П. Н. В., че В. Н. К. и Д. Н. К. са собственици на реална част от поземлен имот с идентификатор ***по КК на [населено място],[жк]с площ от 190 кв.м., заключена между точки 11, 10, 1, 2, 3, 14, 19, 18, 17, 16, 11 и оцветена с плътен зелен цвят на комбинираната скица към заключението на вещото лице П. на л. 180 от гр. д. № 8722/2013 г. на Софийския районен съд, която е приподписана от състава на съда и съставлява неразделна част от настоящото решение, и на основание чл. 108 ЗС ОСЪЖДА С. Н. В. с ЕГН [ЕГН] и П. Н. В. с ЕГН [ЕГН] да предадат владението на тази част на В. Н. К. с ЕГН [ЕГН] и Д. Н. К. с ЕГН [ЕГН].

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата част, с която е потвърдено отхвърлянето на предявения от Н. Г. К., заместен от В. Н. К. и Д. Н. К., иск за установяване правото на собственост и предаване владението на частта от имот с идентификатор ***извън посочената площ от 190 кв.м.

ОСЪЖДА С. Н. В. с ЕГН [ЕГН] и П. Н. В. с ЕГН [ЕГН], двамата с адрес [населено място], [улица] да заплатят на В. Н. К. и Д. Н. К. сторените за трите инстанции разноски в размер на 1810 лева /хиляда осемстотин и десет/ лева.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.