Нищожност на клауза за отказ от оспорване на трудово правоотношение

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50070

гр. София, 04.04.2023г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на двадесети март две хиляди двадесет и трета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИС ИЛИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВА
като изслуша докладваното от съдията Вълдобрева гр.д. № 2256/2022г. , за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 50913 от 13.12.2022г., постановено по настоящото дело на ІV ГО на ВКС, по касационната жалба на Д. А. П., чрез пълномощника адв.Н. Ц., е допуснато касационно обжалване на решение №176 от 01.02.2022г. по в.гр.дело № 9673/2021г. на СГС, ГО, II Е състав, в частта, с която след частична отмяна на решение № 20102462 от 22.04.2021г. по гр.д. № 33845/2020г. на СРС, II ГО, 177 състав, Д. П. е осъдена, на основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 365 ЗЗД, да плати на „Итал-Текс“ ЕООД сумата 70 068,91 лева, дължима съгласно т.1.5 от спогодба от 19.10.2018г., сключена между ищеца „Итал-Текс“ ЕООД и ответницата П., ведно със законната лихва, считано от 12.11.2019г., до окончателното плащане.

Решението на въззивния съд в обжалваната част е допуснато до касационно обжалване по процесуалноправния въпрос, уточнен от състава на ВКС, в изпълнение на правомощията му съгласно ТР № 1/2009г. на ОСГТК, въз основа на доводите в изложението за допускане на касационно обжалване и с оглед конкретния правен спор за преклузията на възраженията на ответника в исково производство при предявен против него иск за реално изпълнение на договор, които възражения са във връзка с релевантни за същото правоотношение факти.

По правило преклузиите, уредени в действащия ГПК, имат само вътрешнопроцесуално значение и се свеждат до погасяване на правото на страната, която не е упражнила в определения в закона срок едно свое процесуално право, да извърши пропуснатото процесуално действие в същия процес. Затова пропускът на страната да направи в съответния срок възражение, основано на фактически твърдения, пораждащи права, не препятства възможността тези права да бъдат упражнени в друго производство. Възраженията обаче, които имат отношение към предявеното за защита спорно право, страната е длъжна да изчерпи във висящия процес, в противен случай те се преклудират не от пропускането на срока, а от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение. Ако с влязъл в сила съдебен акт спорното право е признато за съществуващо, неговото съществуване не може да се оспорва в нов процес въз основа на факти, възникнали преди приключване на устните състезания пред инстанцията по същество /арг. чл.299 ал.1 ГПК/. Именно поради това в Тълкувателно решение № 3/22.04.2019г. по тълк.д.№ 3/2016 г. на ОСГТК, ВКС, се прие, че силата на пресъдено нещо на решението, постановено по иска за защита на субективно право, препятства последващото твърдение на ищеца, че вземането му е по-голямо, възражението на ответника, че то е по-малко, както и последващите твърдения и възражения на ответника, че вземането се дължи на друго основание, съответно друго материално правоотношение. Забраната за оспорване се отнася до всеки елемент на установеното или отречено от съда спорно право – не само до неговия размер, но и до основанието и правната му квалификация. Същият извод следва и от задължителното тълкуване, обективирано в Тълкувателно решение № 7/ 31.07.2017 г. по тълк.д.№ 7/ 2014 г. на ОСГТК, ВКС, т.5. В него се прие, че основанието на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК ще е налице, когато разрешаването на спора по единия иск – обусловената претенция имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск – обуславящата претенция и разрешенията по обуславящия спор си противоречат. Това положение е нетърпимо и налага отмяна на едното от влезлите в сила решения, а по аргумент за по-силното основание когато едното от решенията не е влязло в сила, то съдът, постановяващ следващото, е длъжен да съобрази преклудиращата сила на пресъдено нещо на предходното. Такъв извод следва да се направи и въз основа на задължителното тълкуване, дадено с Тълкувателно решение № 5/ 14.11.2012г. по тълк.д.№ 5/2012г. на ОСГТК, ВКС, с което се прие, че е недопустим иск за установяване на неистинност на документ по чл.124, ал.4, изр.1 ГПК, ако ищецът извежда правния си интерес от възможността да се позове на влязлото в сила решение по установителния иск в производството по висящ исков процес, в който документът е бил представен, но ищецът е пропуснал срока за оспорването му по чл.193, ал.1 ГПК. В мотивите на решението е посочено, че пропускането на срока по чл.193,ал.1 ГПК лишава страната от правото да оспори истинността на документа и възможността за оспорване истинността на документа в това производство се преклудира, но се преклудира и възможността въобще впоследствие да се предяви иск за неистинност на същия документ, освен ако той няма значение за някакви други правоотношения между страните. Тълкуването е дадено и с оглед концентрационното начало, залегнало в основата на действащия ГПК, което цели обезпечаване на разглеждането на делото в разумен срок и стимулиране страните да спазват процесуална дисциплина. Затова в отговор на поставения въпрос съдът приема, че преклузията на възраженията на ответника в исково производство при предявен против него иск за реално изпълнение на договор, които се основават на фактически твърдения за неизпълнение на този договор, има за последица невъзможност тези твърдения да бъдат заявени в последващ процес, иницииран от ответника за реализиране на отговорността за същото неизпълнение. Силата на пресъдено нещо задължава съда по последващия процес да приеме, че призната за изправна по договора страна в приключилия с влязло в сила решение процес е изправна и в последващия процес. Следва да бъде уточнено, че както предявяването на насрещния иск, така и навеждането на възражението за неизпълнение на договор представляват възможност, но не и задължение за страната. Затова неупражняването им не води до недопустимост на предявен от нея иск за вземането й. В този смисъл решение № 240/22.05.2019г. по гр. д. № 406/2018г.на ІV ГО на ВКС.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл. 290, ал. 2 ГПК приема следното:

За да постанови обжалваното решение, СГС е извършил самостоятелен анализ и преценка на събраните в първоинстанционното производство доказателства и е приел, че ищецът-работодател „Итал Текс” ЕООД претендира процесната сума на договорно основание-т.1.5 от спогодба, сключена между страните на 19.10.2018г., като неизпълнението от страна на ответницата се изразява от една страна в иницииране на съдебен процес срещу работодателя, водещо до отпадане на правния му интерес от договора за спогодба и до неговото прекратяване, а от друга-в невръщане на получените суми-задължение за връщането на които ответницата има съгласно т. 1.5 от спогодбата и при условията, посочени в този текст.

От фактическа страна е прието, че между страните е съществувало трудово правоотношение, прекратено със заповед от 17.10.2018г. на основание чл. 328, ал.1, т.2 КТ. На 19.10.2018г. страните са подписали спогодба, според т.1.1 от която дружеството е поело задължение да плати на ответницата общо сумата 42 290 евро, като след изплащането й страните са се съгласили, че всички отношения между тях са окончателно уредени (чл. 1.2). Съгласно чл. 1.3, ответницата се е отказала от претенции срещу дружеството, включително да оспорва законността на заповедта за прекратяване, да претендира възстановяване на работа и обезщетение по чл.225, ал. 1 КТ. В чл. 1.4 отново е обективиран неотменим и безусловен отказ на ответницата и опрощаване от нея относно всякакви други претенции спрямо работодателя, произтичащи или свързани с трудовото правоотношение. Според т.1.5 в случай на предприемане на каквито и да било действия по оспорване, включително по съдебен ред, на който и да е аспект от отношенията между страните, съществували до датата на спогодбата и уредени по окончателен начин, съгласно т.1, платените от работодателя суми по т.1.1 са недължими и няма да бъдат заплатени или ако са заплатени-ще подлежат на незабавно възстановяване от служителя, ведно с всички лихви и разноски по тях. Установено е по делото, че дружеството е платило на ответницата 70 068,91 лева, представляваща част от сумата, уговорена в спогодбата.

По повод процесната спогодба, на 12.02.2019г. П. е предявила против „Итал-Текс“ ЕООД иск по чл.79, ал. 1, във вр. с чл.365, ал.1 ЗЗД за плащане на сумата 5 871,94 лева, дължима на основание спогодбата от 19.10.2018г. С решение № 234581 от 04.10.2019г. на СРС, II ГО, 170 състав по гр.дело № 8676/2019г., дружеството е осъдено да плати посочената сума. С решение от 03.08.2021г. по гр. дело № 16763/2019г. на СГС, II-В въззивен състав, образувано по въззивна жалба на „Итал-Текс“ ЕООД, влязло в сила на 21.09.2021г., решението на СРС е потвърдено.

Междувременно докато е било висящо производството по гр.дело № 8676/2019г., ответницата е предявила против „Итал-Текс“ ЕООД и „Тедди“ АД иск за установяване и деклариране на симулативност на трудовите правоотношения между нея и „Итал-Текс“ ЕООД и „Розенруист“ ООД, както и за установяване и деклариране наличието на трудовото правоотношение за периода от 02.01.2000г. до 22.01.2019г. между П. и „Тедди“ АД, регистрирано в Италия-едноличен собственик на капитала на „Итал-Текс“ ЕООД. По този иск на П. в Редовния съд в Римини-Италия е било образувано дело № 521/2019г., като с решение №24/2020г., обявено на 13.02.2020г. искът/жалбата на П. е приет за недопустим. Данните по делото сочат, че „Итал Текс” ЕООД е било уведомено за образуваното в Италия производство с определение от 13.09.2019г. по гр.дело № 52064/2017г. по реда на чл.7 от Регламент (ЕО) № 1393/2003г. за връчване на съдебни книжа, тоест след датата на провеждане на устните състезания по гр.дело № 8676/2019г. на СРС, II ГО, 170 състав и преди подаване на въззивната жалба срещу постановеното в това производство първоинстанционно решение № 234581 от 04.10.2019г.

При така установените факти, въззивният съд е приел от правна страна, че е сезиран с допустим иск. Преценил е за неоснователно възражението на П. за недопустимост на иска (тъй като следвало да се заведе като насрещен във воденото пред СРС гр.д. № 8676/2019г. по иска по чл. 79, ал. 1 ЗЗД на П. срещу „Итал -Текс“ ЕООД и сега срокът за това е пропуснат). Според състава на СГС преклузиите по чл. 133 ГПК имат вътрешнопроцесуален ефект, като неупражняването на материални права, които ответникът има срещу ищеца, като средство за защита срещу предявения иск, не води до тяхното погасяване и е допустимо същите да бъдат предявени в последващ процес между страните.

Въззивният съд е приел, позовавайки се на съдебна практика на ВКС (решение №60156/14.07.2021г. по гр.дело № 3156/2020г. на ІІІ ГО), за допустимо сключването на договор за спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД между работодателя и служителя след прекратяване на трудовото правоотношение, с цел да бъдат уредени по окончателен начин всички отношения между страните по повод трудовото правоотношение. Посочил е, че тъй като спогодбата е сключена след прекратяване на ТПО не е налице предварителен отказ от права; не е налице и „отказ“ от права, тъй като спогодбата по дефиниция предполага страните да си направят взаимни отстъпки, с цел да прекратят един съществуващ спор или да избегнат един възможен спор – чл.365, ал.1 ЗЗД. В обобщение съдът е приел, че процесният договор за спогодба не е нищожен поради противоречие с чл. 8, ал. 4 КТ и същият обвързва страните; по силата на този договор ответницата е поела задължение за негативна престация – бездействие, като уговарянето му не противоречи на закона и добрите нрави, предвид факта, че същото е поето срещу насрещно задължение на работодателя да плати определени суми, без необходимост да се установява тяхната дължимост на друго основание, като в тази връзка не се установява и нееквивалентност на престациите, която да доведе до нищожност на договора. Според съда предявяването на иск от ответницата за установяване симулативност на трудовото правоотношение, без значение от постигнатия резултат, представлява нарушение на поетите по спогодбата задължения да не оспорва нито един аспект на взаимоотношенията между страните (т.1.5). Предвид доказването на извършени плащания от ищеца към ответницата в общ размер 70 068,91 лева, въззивният съд е приел, че на основание т. 1.5 от процесната спогодба платената от дружеството сума подлежи на връщане. По повод направеното от ответницата възражение за неизпълнен договор от страна на „Итал-Текс“ ЕООД, въззивният съд е посочил, че дори ищцовото дружество да е неизправна страна по договора за спогодба, с оглед неплащане на сумата, предмет на гр.д. № 16763/2019г. на СГС, тази сума не е предмет на настоящето дело, била е предмет на друг съдебен процес между страните, ответницата е получила защита във връзка с така заявеното неизпълнение от страна на ищеца, поради което възражението, целящо отхвърляне на иска, е неоснователно.

С оглед отговора на въпроса, обусловил допускането на касационно обжалване, законосъобразно въззивният съд е приел, че предявеният от „Итал Текс” ЕООД иск против П. е допустим. Данните по делото сочат, че към датата на подаване на отговора на исковата молба по предходното исково производство, „Итал Текс“ ЕООД не е било уведомено за предприетото от П. оспорване на ТПО пред италианския съд. Фактът на неизпълнение на задължението на П. е станал известен на дружеството след датата на устните състезания в първоинстанционното производство по гр.дело № 8676/2019г., поради което дружеството-ответник в този спор, не е могло да направи възражения в тази връзка в срока за отговор на исковата молба, нито да предяви насрещен или инцидентен иск в законоустановения срок. Във въззивното производство по това дело, „Итал Текс“ ЕООД е могло да релевира възражение, основаващо се на факта на неизпълнение на процесната спогодба от страна на П. за да отблъсне претенцията й. В случая, доколкото от факта на неизпълнение дружеството черпи свои самостоятелни материални права, е допустимо да ги предяви в самостоятелно исково производство, претендирайки вземане срещу П. във връзка с чл.1.5 от договора за спогодба, каквото е и сторило към момента на подаване на въззивна жалба срещу решението на СРС, постановено по гр.дело № 8678/2019г. Неправилно обаче въззивният съд е приел, че доводът на дружеството за неизпълнен договор от страна на П. не е преклудиран. С оглед отговора на процесуалноправния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, този довод е преклудиран, макар не от пропускането на възможността да се направи в производството по предходното дело, а от силата на пресъдено нещо на решението по това дело. Това решение установява в отношенията между страните, че Д. П. е изправната страна по договора и този въпрос не може да бъде пререшаван.

Върховният касационен съд, състав на ІV ГО намира, че незаконосъобразно и в противоречие с материалния закон, въззивният съд е уважил частично предявения иск, приемайки, че клаузата на чл.1.5 от спогодбата е действителна и обвързва страните.

Несъмнено установено е по делото сключването на споразумение на 19.10.2018г., с което работодателят-ищец се е задължил да плати на ответницата парични суми, включващи дължими възнаграждения, бонуси, обезщетения, подлежащи на възстановяване суми или други такива, свързани с прекратеното трудово правоотношение, както и че дружеството е платило част от сумите, посочени в спогодбата и в уговорените в нея срокове. С подписване на споразумението и срещу плащането на сумите по спогодбата ответницата се е отказала от парични претенции спрямо дружеството работодател, както и от правото си да оспорва законността на заповедта за прекратяване на ТПО, да претендира възстановяване на работа и обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ; неотменимо и безусловно се е отказала и опростила всякакви други претенции спрямо работодателя, произтичащи или свързани с трудовото правоотношение (чл.1.3 и чл.1.4 от спогодбата). Клаузата на чл. 1.5 от спогодбата е със санкционен характер. Според съдържанието й предприемането от страна на П. на каквито и да било действия по оспорване, включително и по съдебен ред, на който и да е аспект от отношенията между страните, съществували до датата на спогодбата и уредени по окончателен начин, съгласно т.1, платените от работодателя суми по т.1.1 са недължими и няма да бъдат платени или ако са заплатени-ще подлежат на незабавно възстановяване от служителя, ведно с всички лихви и разноски по тях.

Процесното споразумение от 19.10.2018г. от гледна точка на гражданското право несъмнено включва фактическия състав и правните последици на извънсъдебната спогодба по чл.365 ЗЗД . Спогодбата по дефиниция е двустранен възмезден договор, с който страните прекратяват съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Отстъпката е частичен отказ от първоначалното правно твърдение на страната и тя е средство, а не цел на спогодбата. Целта е да се внесе определеност и яснота в отношенията между страните. За да се постигне тази цел спорещите са готови да пожертвуват действителното правно положение, като се съгласят да считат помежду си, че то е било и е такова, каквото го прогласява спогодбата. Затова тя включва в себе си воля за частичен отказ от съществуващо право, респективно за частично поемане на несъществуващо задължение- чл. 365, ал. 2 ЗЗД .

Споразумението от 19.10.2018г. е погасило възможността на ответницата да предявява допълнителни парични претенции във връзка с прекратеното трудово правоотношение, без да е ограничена възможостта й да търси от дружеството - работодател изпълнение на споразумението. Същественото в уговорката на страните в чл.1.5 от процесната спогодба е, че същата макар и направена след прекратяване на ТПО, касае процесуални права, които още не са упражнени от работника, затова предварителен отказ от тях е недействителен. Правото да се оспорва съществуването/действителността на ТПО, както и правото да се оспорва прекратяването на ТПО са трудови права-чл. 357 КТ, които могат да бъдат упражнение единствено пред съд (извън случаите на чл.74, ал.2, предл.2 КТ). Отказът от процесуално право, каквото в случая е правото на работника да оспори съществуването/действителността на ТПО или неговото прекратяване може да се осъществи единствено във висящ съдебен процес с адресат - съда. Не съществува колебание в практиката на ВКС, че предварителен отказ от субективни права е недействителен, доколкото е недопустим предварителен отказ от право на иск, тъй като по смисъла на чл. 233 ГПК отказът от иск е действие на разпореждане с правото при вече висящ процес, но не и преди това. Отказът от право на иск не поражда действие, ако е извършен преди и извън съдебния процес.

Съдебното решение, на което се позовава въззивният съд, както и цитираното в него решение № 578/19.10.2010г. по гр.дело № 603/2009г. на III ГО касаят извънсъдебни споразумения, сключени между работник и работодател за уреждане на имуществената отговорност, както на работодателя по чл.200 КТ така и на работника по чл.203 и сл. КТ. Действително, според тези решения законът не изключва споразуменията между работодател и служител по отношение на възникнали парични вземания, дори ги поощрява и установената съдебна практика зачита същите като валидна договореност. Поетите с тези споразумения задължения, както на работодателя в хипотезата на чл.200 КТ, така и на работника в хипотезата на чл.203, ал.2 КТ са до размера, необходим за обезщетяването на всички вредни последици в рамките на имуществената отговорност при непозволено увреждане. Страните могат да постигнат обвързваща уговорка по отношение на размера на обезщетенията и вида им, като за всеки конкретен случай подлежи на изясняване кои вреди са в обема на уговореното обезщетение. Очевидно клаузата на чл. 1.5 от процесната спогодба не може да бъде отнесена към обсъжданите в цитираните решения споразумения. Разпоредбите, касаещи правото на работника или служителя да оспори по съдебен ред съществуването на трудовото правоотношение или неговото прекратяване са уредени с императивни правни норми. Страните по трудовото правоотношение не могат да ги дерогират с каквито и да е споразумения помежду си, а работодателят няма право да налага забрана на служителите си, след прекратяване на трудовото правоотношение да не оспорват пред съд съществуването или прекратяването на трудовото правоотношение. Предвид това, санкционната клауза на чл.1.5 от спогодбата, забраняваща на бившия служител да упражни свои процесуални права-да оспори съществуването или прекратяването на трудовото правоотношение, представлява предварителен отказ от права и е нищожна поради противоречие с чл.8, ал.4 КТ, поради което и не обвързва валидно страните, като нищожността на отделна клауза от процесната спогодба не води до нищожност на целия договор по аргумент на чл. 26, ал. 4 ЗЗД.

Искът на „Итал-Текс“ ООД за присъждане/връщане на платените по процесната спогодба суми, на основание чл. 1.5 от нея, е неоснователен и като такъв следва да бъде отхвърлен.

Предвид крайния изход от спора ищецът „Итал-Текс“ ЕООД-ответник в касационното производство, следва да бъде осъден да плати на касаторката П. съдебно – деловодните разноски пред всички съдебни инстанции. По отношение на заплатените от П. адвокатски възнаграждения процесуалният представител на „Итал-Текс“ ЕООД е направил възражение за тяхната прекомерност, по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК. При преценка основателността на това възражение ВКС съобразява следните обстоятелства: производството по делото се характеризира със средна степен на фактическа и правна сложност; процесуалният представител на ответницата П. е участвал при разглеждане на делото във всички съдебни инстанции - депозирал е писмени отговори и становища по същество на спора, явявал се е в проведените съдебни заседания и е осъществил активно процесуално представителство; изготвил и депозирал е касационна жалба и изложение на основанията по чл. 280 ГПК. Договореното и заплатено от П. адвокатско възнаграждение за първоинстанционното и въззивно производство е в размер по 4000 лева, а минималния такъв, определен по реда на Наредба № 1/2004г. е 2 880 лева. С оглед изложеното ВКС намира, че заплатените възнаграждения в първата и въззивната инстанция са прекомерни, като същите следва да бъдат намалени до 3 000 лева за всяка инстанция, предвид осъществените в производството действия. Прекомерно е и договореното и платено от П. адвокатско възнаграждение в касационното производство в общ размер 8 600 лева, от които 4 000 лева за изготвяне на касационна жалба и изложение на основанията по чл. 280 ГПК и 4 600 лева за процесуално представителство в откритото съдебно заседание пред ВКС. С оглед предмета на възникналия между страните правен спор и материалния интерес при касационното обжалване, възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, договорено и платено за производството пред ВКС е основателно до размера 6 700 лева. Предвид изложеното, общият дължим от ищеца размер на направените в производството разноски, който се следват на касаторката/ответник е 14 286 лева, от които 1 586 лева за платена ДТ за касационното производство и 12 700 лева за платено адвокатско възнаграждение в трите съдебни инстанции.

Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение №176 от 01.02.2022г. по в.гр.дело № 9673/2021г. на Софийския градски съд, ГО, II Е състав, в обжалваната част и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ иска на „Итал-Текс“ ЕООД, предявен против Д. А. П., с правно основание чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 365 ЗЗД, за осъждане на ответницата да плати на ищеца сумата 70 068,91 лева, дължима съгласно т.1.5 от Спогодба от 19.10.2018г., сключена между „Итал-Текс“ ЕООД и Д. А. П., ведно със законната лихва, считано от 12.11.2019г., до окончателното плащане.

ОСЪЖДА „Итал-Текс“ ЕООД с ЕИК 121301214 да плати на Д. А. П. с ЕГН [ЕГН] сумата 14 286 лева -сторените от нея разноски за платената ДТ в касационното производство и платените адвокатски възнаграждения в трите съдебни инстанции.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: