Допустимост на иска по чл. 422 от ГПК и прихващане с погасено по давност вземане

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 184

гр. София,16.07.2026 год.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и пета година, в състав

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

МИРОСЛАВА КАЦАРСКА

При секретаря Валерия Методиева като изслуша докладваното от съдия Николова т. д. №831 по описа за 2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Мобил експрес“ ЕООД срещу решение №709 от 30.12.2024г. по в.гр.д.№355/2024г. на Окръжен съд – Велико Търново, с което е отменено решение №1385 от 06.10.2023г. по гр.д. №1432/2023г. на Районен съд – Плевен и е прието за установено, че касаторът дължи на Н. П. Н. следните суми: 12 326,78 лв. – главница, представляваща заплатени от Н. П. Н. вместо „Мобил експрес“ ЕООД сума от 2 000 лв. - частична сума по фактура №[ЕГН] от 27.09.2012 г., издадена от „Стройпродукт“ ЕООД и 5 280 евро с левова равностойност от 10 326,78 лв. - месечна вноска, дължима от „Мобил експрес“ ЕООД по договор за кредит, сключен с „Пощенска банка“ АД (понастоящем „Юробанк България“ АД); както и 6255,85 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата от 12326,78 лв. за периода от 20.12.2017г. до 20.12.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК в съда (20.12.2022г.) до окончателното изплащане на сумата, предмет на издадена Заповед по чл.410 от ГПК №3711 от 21.12.2022г. по ч.гр.д.№6718/2022г. на Районен съд – Плевен. Със същото решение е отхвърлено предявеното от „Мобил експрес“ ЕООД, евентуално възражение за прихващане на ищцовото вземане за главница от 12326,78 лв. с насрещно парично вземане по чл.284 ал.2 от ЗЗД на „Мобил експрес“ ЕООД против Н. П. Н. за сумата от 32000 лв. - платена в брой от разплащателна сметка на „Мобил експрес“ ЕООД, открита в „Юробанк България“ АД, на ищеца Н. П. Н. с основание – връщане на временна финансова помощ, и за сумата от 850 евро - наредена от разплащателна сметка на „Мобил експрес“ ЕООД, открита в „Юробанк България“ АД, по банкова сметка на Н. П. Н., открита в „Юробанк България“ АД, клон Плевен с основание – вноска по кредит, като неоснователно и недоказано; както и е отхвърлено предявеното от „Мобил експрес“ ЕООД, [населено място], евентуално възражение за прихващане на ищцовото вземане за главница от 12326,78 лв. с насрещно парично вземане по чл.284 ал.2 от ЗЗД на „Мобил експрес“ ЕООД против Н. П. Н., за предаване на всичко, което Н. П. Н. е получил в изпълнение на договор за поръчка в общ размер на сумата 119 226,90 лв. /представляваща сбор от 74 810 лв. и 22 710 евро с левова равностойност от 44 416,90 лв./, от които: платени от разплащателната сметка на „Мобил експрес“ ЕООД, открита в „Юробанк България“ АД на Н. П. Н. на 26.08.2016г. 30110 лв. за захранване на сметка, на 12.04.2017г. сума от 15 000 лв. – прехвърляне на средства; както и изтеглени в брой от Н. П. Н. от разплащателната сметка на „Мобил експрес“ ЕООД, открита в „Юробанк България“ АД, суми, както следва: на 04.05.2017г. сумата от 1200 лв., на 15.05.2017г. сумата от 2000 лв., на 16.05.2017г. сумата от 3000 лв., на 18.05.2017г. сумата от 9500 лв., на 18.05.2017г. сумата от 1500 лв., на 22.05.2017г. сумата от 5000 лв., на 02.06.2017г. сумата от 1500 лв., на 08.06.2017г. сумата от 2000 лв., на 16.06.2017г. сумата от 2000 лв., на 14.08.2017г. сумата от 2000 лв., на 02.02.2017г. сумата от 20000 евро, на 12.05.2017г. сумата от 1000 евро, на 18.10.2017г. сумата от 1710 евро, като погасено по давност .

В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необосновано и вероятно недопустимо. Жалбоподателят поддържа, че въззивният съд в противоречие с чл.103, ал.2 от ЗЗД и Тълкувателно решение №2 от 18.03.2022г. по тълк. дело №2/2020г., ОСГТК на ВКС е приел, че не може да се прихваща с погасено по давност вземане (вземането на прихващащия ответник), когато пасивното вземане (вземането на ищеца) е възникнало преди да изтече давностният срок за вземането на прихващащия ответник. Твърди, че изводът на решаващия съд, че на 20.12.2017г. ищецът Н. Н. е платил сочените от него суми в общ размер от 12 326,78 лв. със собствени парични средства, а не с парични средства собственост на ответника по делото „Мобил експрес“ ЕООД, е неправилен и необоснован. Аргументира, че с отговора на исковата молба от 24.04.2023г. ответното дружество е направило изявление за прихващане в условията на евентуалност ако съдът приеме, че Н. Н. е платил задължението със собствени средства, да компенсира с насрещните задължения на основание чл.284, ал.2 от ЗЗД за сумата от 119 226,90 лв., станали изискуеми в периода от 26.08.2016г. до 18.10.2017г. Счита, че горепосоченото възражение за прихващане е основателно и следва да бъде уважено, защото са установени двете насрещни парични вземания, техният размер, датите, на които са възникнали и станали изискуеми, като първият момент, в който прихващането е било възможно да се осъществи е 20.12.2017г., когато е възникнало пасивното вземане, ако същото се приеме за доказано. Навежда доводи, че от една страна въззивният съд е приел, че към 20.12.2017г. ищецът Н. П. Н. е бил съдружник в ответното дружество „Мобил експрес“ ЕООД с дял от 70 % от капитала, поради което правният му интерес да изпълни задължение на дружеството произтича от вероятното намаление върху имущественото му право по чл.133 ал.1 от ТЗ на част от печалбата, но от друга страна не е взел предвид, че към тази дата ищецът е имал задължение по чл.284, ал.2 от ЗЗД към ответното дружество в размер на 119 226,90 лв., което не е погасил и не е оспорил. Изтъква, че по този начин ищецът е засегнал негативно имуществото на дружеството, съответно е засегнал собственото си имуществено право на част от печалбата. С оглед на това счита, че за Н. Н. нито е съществувал правен интерес да изпълни, нито е доказал при условията на пълно и главно доказване наличието на такъв, за да настъпи законната суброгация по чл.74 от ЗЗД.

Ответникът по касация Н. П. Н., излага твърдения за неоснователност на жалбата. Оспорва като неоснователни оплакванията за неправилност и необоснованост на въззивното решение. Счита за правилен извода на въззивния съд, че за него е бил налице правен интерес от изпълнението на задължение на „Мобил експрес“ ЕООД, поради което е налице законна суброгация по чл.74 от ЗЗД. Подробни съображения излага в писмен отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и заявените касационни основания, съобразно правомощията си по чл.290 ал.2 от ГПК приема следното:

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е установил, че на 20.12.2017г., ищецът Н. П. Н., в качеството на трето лице, е изпълнил с лични средства от банковата си сметка чужд дълг - изискуемо и ликвидно към датата на плащането частично парично задължение на ответното дружество „Мобил експрес“ ЕООД в размер на 2000 лв. по фактура №[ЕГН] от 27.09.2012г., издадена от „Стройпродукт“ ЕООД, за стойност на СМР съгласно протокол обр.19 по сключен между „Мобил експрес“ ООД и „Стройпродукт“ ЕООД Договор от 14.05.2012г., както и че на същата дата е изпълнил още едно задължение на ответното дружество спрямо „Пощенска банка“ АД /понастоящем „Юробанк България“ АД/, представляващо месечна вноска по договор за кредит в размер на 5280 евро, с левова равностойност от 10 326,78 лв. Въз основа на справка от Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел е констатирал, че към датата на погасяване на чуждите задължения (20.12.2017г.) ищецът Н. е бил съдружник в ответното търговско дружество с дял от капитала в размер на 70 %. Решаващият съд е приел, че Н. П. Н. е имал правен интерес от изпълнението на чуждите задължения, доколкото неизпълнението им би накърнило имуществената му сфера - правото му на част от печалбата от дейността на дружеството, в случай на предприемане на действия по събиране на вземанията на кредиторите. Изложил е аргументи, че изпълненото задължение в размер на 2000 лв. по фактура №[ЕГН]/27.09.2012г. не е било погасено по давност, тъй като за същото е било подадено заявление по чл.410 от ГПК, депозирано на 27.09.2017г. чрез лицензиран пощенски оператор, в рамките на петгодишния давностен срок от изискуемостта на вземането. Решаващият съд е приел за неоснователно и недоказано и правоизключващото възражение на ответника, релевирано с отговора на исковата молба, относно погасяването на задълженията със средства на дружеството. Във връзка с този довод, въззивният съд е изложил мотиви, че Н. Н. е бил упълномощен от управителя на „Мобил експрес“ ЕООД да извършва всякакви действия на разпореждане с откритите на името на „Мобил експрес“ ЕООД банкови сметки, за което свидетелства и пълномощно от 12.10.2015г. с нотариална заверка на подписа, както и че на посочените в отговора на исковата молба дати ищецът е теглил средства от банковата сметка на ответника в „Юробанк България“ АД и също така е извършил три превода от сметката на дружеството по собствените си сметки. Приел е, че ответното дружество не е доказало при условията на пълно и главно доказване, че ищецът Н. е превел изтеглените парични средства от банковите сметки на дружеството по свои лични сметки преди 20.12.2017г., нито че с преведените от сметка на дружеството по сметка на ищеца на 26.08.2016г. сума в размер на 30 110 лв. и на 12.04.2017г. сума в размер на 15000 лв. от сметка на дружеството е извършено процесното погасяване на чуждо задължение.

По направеното възражение за прихващане въззивният съд е изложил мотиви, че Н. П. Н. е упражнил представителната власт, учредена с пълномощното от 12.10.2015г., като е извършил разпореждания със средствата на ответното дружество и по този начин е възникнало мандатно правоотношение, по силата на което за довереника – ищец е възникнало задължение да извърши отчетна сделка спрямо доверителя – ответник. Констатирал е, че ищецът Н. Н. е извършил следните разпоредителни действия със средства от банковата сметка на „Мобил експрес“ ЕООД: на 26.08.2016г. от сметката на „Мобил експрес“ ЕООД в „Юробанк България“ АД е наредено да се плати по сметката на ищеца Н. в „УниКредит Булбанк“ АД сумата от 30110лв. с посочено основание на превода – захранване на сметка; на 12.04.2017г. от сметката на „Мобил експрес“ ЕООД, открита в „Юробанк България“ АД, е нареден превод по сметка на Н. П. Н., открита в „Юробанк България“ АД, на сумата от 15 000 лв. с основание на превода: прехвърляне на средства; на 17.08.2017г. от банкова сметка на „Мобил експрес“ ЕООД, открита в „Юробанк България“ АД, е наредено да се плати по банкова сметка на Н. П. Н., открита в „Юробанк България“ АД, сумата от 850 евро – вноска по кредит. Също така е установил, че ищецът е изтеглил в брой от банкова сметка на „Мобил експрес“ ЕООД, открита в „Юробанк България“ АД, на следните дати суми в размери, както следва: на 26.08.2016г. сумата от 32 000 лв. с основание – връщане на временна финансова помощ; на 04.05.2017г. – 1200 лв.; на 15.05.2017г. – 2000 лв.; на 16.05.2017г. – 3000 лв.; на 18.05.2017г. – 9 500 лв.; на 18.05.2017г. – 1500 лв.; на 22.05.2017г. – 5000 лв.; на 02.06.2017г. - 1500 лв.; на 08.06.2017г. - 2000 лв.; на 16.06.2017г. – 2000 лв.; на 14.08.2017г. - 2000лв.; на 02.02.2017г. - 20 000 евро; на 12.05.2017г. - 1000 евро; на 18.10.2017г. - 1710 евро. При тези данни съдът е приел, че възражението за прихващане е неоснователно и недоказано и следва да бъде отхвърлено досежно платената в брой на ищеца от разплащателната сметка на ответника, открита в „Юробанк България“ АД, сума от 32 000 лева на 26.08.2016г. и досежно преведената на 17.08.2017г. от разплащателната сметка на ответника в „Юробанк България“ АД по банкова сметка на ищеца сума от 850 евро, доколкото съществува правно основание за имущественото разместване на престациите и за получаване на тези парични суми от ищеца – сумата от 32 000 евро съставлява върната на ищеца от ответника временна финансова помощ, респ. сумата от 850 евро е върната на ищеца от ответника вноска по кредит. Приел е, че поради съществуването на правно основание за имущественото разместване на престациите не съществува насрещно парично вземане на ответника против ищеца за връщане на тези суми.

По отношение на останалите изтеглени от сметката на дружеството суми в общ размер от 119 226, 90 лв., въззивният съд е счел, че ищецът е бил длъжен да ги възстанови на ответното дружество по силата на отчетническата сделка между тях и като не е сторил това се е обогатил без основание, поради което дължи връщането им. За това вземане решаващият съд е приел, че е погасено по давност, тъй като задължението по чл.284, ал.2 от ЗЗД е изискуемо от деня на получаване на даденото в изпълнение на поръчката, а давността на основание чл.114, ал.1 от ЗЗД започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. След като е констатирал, че всички претендирани от дружеството суми са получени от Н. Н. по договора за поръчка от 26.08.2016г. до 18.10.2017г., а възражението за прихващане е направено с отговора на исковата молба от 24.04.2023г., е приел, че възражението за прихващане е направено след изтичане на петгодишния давностен срок, поради което същото е погасено по давност.

С определение №2611/10.09.2025г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса: „Допуска ли се прихващането и след като вземането е погасено по давност, ако е могло да бъде извършено преди изтичането на давността?“ и с оглед служебното задължение на ВКС да се произнесе по допустимостта на обжалваното въззивно решение, съгласно т.1 от ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение:

Съгласно даденото в Тълкувателно решение №2 от 18.03.2022г. по тълк. дело №2/2020г., ОСГТК на ВКС, задължително тълкуване на чл.103 от ЗЗД , действието на прихващането представлява погасяване на насрещни вземания до размера на по-малкото от тях. На основание чл.103, ал.2 от ЗЗД прихващането настъпва винаги с обратна сила – от първия ден, в който е могло да се извърши, т. е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Без значение е ликвидността на вземането. На основание чл.104, ал.2 от ЗЗД действието на прихващането е винаги обратно. На основание чл.103, ал.2 от ЗЗД може да се извърши прихващане с погасено по давност вземане. При признаване на активното вземане от съда, при направено съдебно възражение за прихващане, признатите от съда вземания се считат за погасени с обратна сила, към момента, към който е могло да се извърши прихващане - активното вземане да е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо.

По поставения въпрос е формирана практика и с решение №50143 от 4.07.2023г. по т.д.№1707/2020г. на ВКС, ТК, II т. о. В същото се приема, че когато е направено в срок съдебно възражение за прихващане или ответникът се е позовал на възражение за прихващане, съдът проверява предпоставките относно съществуването на правото и преценява дали е могло да се извърши прихващане към момента, към който активното вземане е било изискуемо, а пасивното вземане изпълняемо. Преценката е винаги към момента, към който е било възможно двете вземания да се прихванат. В този смисъл, дори вземането да е предявено в по-късен момент, съдът не може да не разгледа възражение за прихващане и ако установи вземането, не може да приеме, че е погасено по давност, защото е изтекъл определен срок към момента на изявлението за прихващане, направено с отговора на исковата молба. С оглед изричната норма на чл.103, ал.2 от ЗЗД преценката относно наличието на прихващане, съответно погасяване на вземането до размера на по-малкото, се прави към момента, към който е могло да се извърши прихващането.

По основателността на касационната жалба.

С оглед разясненията в цитираното по-горе тълкувателно решение и в практиката на ВКС по чл.290 от ГПК, въззивното решение се явява постановено в нарушение на материалния закон. Неправилни са изводите на въззивния съд, че чрез възражение за прихващане ответникът не може успешно да упражни правата си по своето насрещно вземане, поради погасяването му по давност. При извод за възникване на претендираните от ответното дружество вземания по чл.284 ал.2 от ЗЗД, въззивният съд е следвало да извърши преценка дали претендираните от ищеца вземания за главница и мораторни лихви са възникнали преди изтичането на давността на предявените чрез възражението за прихващане вземания на ответника.

Независимо от този извод, решението не следва да бъде отменено, а обезсилено.

ВКС следи служебно за допустимостта на обжалваното въззивно решение, независимо дали в касационната жалба е въведено оплакване за неговата недопустимост. В случай, че недостатъкът е неотстраним пред касационната инстанция /в хипотезите на чл.127, ал.1, т.4 и т.5 от ГПК/, решението на въззивния съд подлежи на обезсилване, като делото следва се върне на този съд за уточняване на основанието или петитума на иска.

Съгласно задължителните разяснения в ТР №4/2013г. от 18.06. 2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС предметът на делото по иска, предявен по реда на чл.422 от ГПК се определя от правните твърдения на ищеца в исковата молба за съществуването на подлежащо на изпълнение вземане, за което е издадена заповед за изпълнение. Искът по реда на чл.422 от ГПК се явява средство за защита на признато в заповедното производство вземане на кредитора. Една от предпоставките за неговата допустимост е съответствието между заявеното и признато в заповедното производство вземане и предмета на делото, очертан с обстоятелствената част и петитума на исковата молба. При предявяването на иска по реда на чл.422 от ГПК ищецът следва да се съобрази с посоченото от него основание за издаване на заповед за изпълнение, за да установи съществуването на оспореното вземане такова, каквото е присъдено със заповедта по чл.417 от ГПК. Обстоятелствената му част трябва да съответства на основанието, на което е заявено вземането в заповедното производство и на което е издадена заповедта за незабавно изпълнение, а петитумът е за установяване съществуване на вземането по издадената заповед за изпълнение. Рамките и предметът на исковото производство са предопределени от заповедното производство.

От събраните по делото доказателства се установява, че ищецът е подал по ч.гр.д.№6718/2022г. на Районен съд – Плевен заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. На 21.12.2022г. е издадена заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.410 от ГПК, с която е разпоредено на „Мобил експрес“ ЕООД да заплати на кредитора Н. П. Н. сумата от 12326,78 лв., главница, включваща заплатена вместо дружеството сума по фактура №1748/27.09.2012г. на „Стройпродукт“ ЕООД и погасена месечна вноска по договор за кредит с „Юробанк България“ АД в размер на 5280 евро, с левова равностойност 10326,78 лв. на 20.12.2017г., ведно със законната лихва за периода от 20.12.2022г. до изплащане на вземането и сумата 371,65 лева, разноски за внесена държавна такса. На 08.02.2023г. длъжникът е подал в срок възражение срещу заповедта.

В исковата молба, която е предявил в указания му едномесечен срок, Н. П. Н. е поискал „Мобил експрес“ ЕООД да бъде осъдено да му заплати сумите, присъдени със Заповед №3711 от 21.12.2022г. по ч.гр.д.№6718/2022г. на Районен съд – Плевен по чл.410 от ГПК. Така формулираният петитум не съответства на търсената защита с предявения иск по реда на чл.422 от ГПК. Вместо да укаже на ищеца да отстрани нередовността на предявения от него осъдителен иск, първоинстанционният съд е отхвърлил иск с правно основание чл.74 от ЗЗД, предявен по реда на чл.422 от ГПК за признаване за установено, че „Мобил експрес“ ЕООД дължи на Н. П. Н. сумите, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№6718/2022г. на Районен съд – Плевен.

По този начин първоинстанционният съд е подменил искането на ищеца да бъде осъдено ответното дружество да заплати претендираните в исковата молба вземания с незаявено от него искане да бъде установено съществуването на вземанията по издадената заповед за изпълнение. Тази подмяна в петитума на предявения иск първоинстанционният съд е отразил и в диспозитива на решението си, което е довело до произнасяне по непредявен иск и съответно до недопустимост на постановеното решение. Несъответствието между петитума на исковата молба и диспозитива на съдебното решение, е следвало да бъде съобразено от решаващия състав на Окръжен съд – Велико Търново, който във всеки етап на съдебното производство е длъжен да следи за допустимостта на предявения иск. Въззивният съд е следвало да даде възможност на ищеца да приведе исковата молба в съответствие с предмета на производството по реда на чл.422 от ГПК, като при евентуално неизпълнение на указанията му е следвало да прекрати делото.

Като е разгледал установителен иск по реда на чл.422 ал.1 от ГПК във вр. чл.415 от ГПК, без да съобрази, че е предявен осъдителен такъв и е налице недопустимо несъответствие между издадената заповед за изпълнение и петитума на исковата молба, въззивният съд е постановил недопустимо решение по нередовна искова молба.

Налице е касационно основание по чл.281, т.2 от ГПК по отношение на въззивното решение и в частта, с която съдът е отхвърлил направеното от касатора възражение за прихващане. Съгласно разясненията, дадени в т.2 на Тълкувателно решение №2/2020 от 18.03.2022г. по т. д. №2/2020г. на ОСГТК на ВКС, съдът не се произнася по неоснователното възражение за прихващане в диспозитива на решението, зачитайки неговата характеристика на защитно средство срещу предявения иск. Поради това въззивното решение на Окръжен съд – Велико Търново се явява недопустимо и в частта, с която е отхвърлено направеното от "Мобил експрес" ЕООД възражение за прихващане като неоснователно и като погасено по давност.

По изложените съображения решението на Окръжен съд – Велико Търново се явява недопустимо, поради което следва да бъде обезсилено на основание чл.293, ал.4 , вр. чл.270 от ГПК . Съгласно разясненията в т.5 ТР №1/2013г. от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в посочената хипотеза на нередовност намира приложение ТР №1/2001г. от 17.07.2001г. по гр. д.№1/2001г. на ОСГК на ВКС, което не е изгубило сила. Поради това делото следва да бъде върнато на въззивния съд за предприемане действия по отстраняване на нередовността на исковата молба, изразяваща се в несъответствие на петитума й с издадената по ч.гр.д.№6718/2022г. на Районен съд - Плевен заповед за изпълнение.

При новото разглеждане на делото въззивната инстанция дължи произнасяне и по отговорността за разноските в касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение №709 от 30.12.2024г. по в.гр.д. №355/2024г. на Окръжен съд – Велико Търново.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Окръжен съд – Велико Търново.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.