Условия за явност на владението и начален момент на придобивната давност

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50068

София, 26.10.2023 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА

ЕМИЛИЯ ДОНКОВА

при секретаря Даниела Танева, като изслуша докладваното от съдия Камелия Маринова гр. д. № 3238 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. К. А., чрез пълномощника му адвокат Е. П., против решение № 26 от 3.02.2022 г., постановено по гр. д. № 317 по описа за 2021 г. на Окръжен съд - Монтана, с което е отменено решение № 260341 от 12.07.2021 г. по гр. д. № 1369/2019 г. на Районен съд – Монтана и вместо него е постановено друго за отхвърляне на предявения от Г. К. А. против М. В. Ц. ревандикационен иск по отношение на новообразуван недвижим имот с идентификатор *** в землището на [населено място], местност „П.“ с площ на целия имот 6094 кв. м., а на претендираната част от 923.70 кв. м., която реална част е в южната част на имота и е с граници път и имоти с идентификатори *** и *** и съответства на парцел * от старата кадастрална карта на поземлените имоти от вилна зона „П.“, одобрена със заповед № 911 от 18.05.1992 г..

М. В. Ц. чрез пълномощника си адвокат К. Б. оспорва касационната жалба.

С определение № 50073 от 1.03.2023 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса явно ли е владението на недвижим имот, ако собственикът не може да узнае кой точно упражнява фактическата власт и срещу кое конкретно лице да се защити и от кой момент в подобна хипотеза започва да тече придобивна давност с цел преценка съответствието на изводите на въззивния съд с практиката на ВКС по решение № 50094 от 21.10.2022 г. по гр. д. № 4321/2021 г., ІІ г. о.

Въпросът, обусловил допускане на касационно обжалване, е относим към изхода на настоящия правен спор, по който първоинстанционният и въззивният съд са приели, че ищецът се легитимира като собственик на процесния имот, съставляващ реална част от новообразуван имот в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, придобит от майка му въз основа на реституция със Заповед № 3040/11.11.2008 г. на Кмета на [община] и договор за доброволна делба с останалите реституирани собственици и му го е продала на 12.12.2008 г. с нотариален акт № 73, том Х, рег.№ 24760, дело № 1215 от 2008 г., а ответникът не е бил ползвател по смисъла на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, чието право на ползване да е прекратено, като изрично му е отказано да заплати земята.

Различни са изводите им по отношение наведеното от ответника възражение за придобивна давност.

Районният съд е приел за установено, че след влизане в сила на заповедта по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността ищецът е извършил редица действия, удостоверяващи неговите усилия да влезе във владение на имота си - поискал е съдействие от [община], на което е получил отговор, че общината не разполага с регистър на неправоимащите ползватели и поради това не може да изпълни процедурата, която той е инициирал; поискал е през 2008 и 2016 г. да се извърши трасиране на имота. От показанията на свидетелката Р. Р. се установява по безспорен начин, че ищецът многократно е посещавал имота, като това е ставало и в нейно присъствие. Свидетелката е категорична в показанията си, че никога в имота не са виждали хора, а съседи споделяли, че са виждали рядко ответника. Отхвърлил е възражението за придобивна давност, тъй като се касае за земеделска земя и реална част с площ като процесната не може да бъде предмет на придобивна давност.

Въззивният съд е приел за установено, че в спорната част от имота има построена от ответника монолитна сграда и засадени осем реда с лози, два броя кайсии, череша, синя слива, ябълка и круша и същият упражнява фактическа власт върху него от 1980 г. и понастоящем, като го е застроил преди 1991 г., засадил е насаждения и дори към настоящия момент отглежда кошери. След реституцията ищецът е извършил редица действия, удостоверяващи неговите усилия да влезе във владение – поискал е съдействие на [община], изпратил е нотариална покана от 5.06.2018 г., с която му е дал едномесечен срок да освободи имота. Направил е извод, че от 27.11.2008 г., когато е влязла в сила заповедта на кмета на възстановяване на собствеността и от когато е започнала да тече придобивната давност до 23.05.2019 г., когато е предявен иска е изтекъл 10-годишния давностен срок. Посочил е, че описаните от ищеца действия, с които е търсил правата си, не са прекъснали започналата да тече в полза на ответника придобивна давност.

По основанието за допускане на касационно обжалване:

С решение № 50094 от 21.10.2022 г. по гр. д. № 4321/2021 г., ІІ г. о. е дадено тълкуване, че правната теория и съдебната практика разясняват, че владението е явно когато се упражнява по начин, разкриващ ясно намеренията на владелеца да държи вещта като своя и позволяващ на всеки заинтересуван да научи за упражняваната фактическа власт. Следователно владението се квалифицира като явно когато се осъществява чрез действия, които могат да станат достояние на трети лица, включително собственика или предишния владелец, възприемането на които биха им позволили да защитят правата си с предвидените в закона способи – предявяване на иск за собственост от собственика на имота или иск за защита на владението от предходния владелец. Изложеното следва от правния принцип, че давност не тече срещу този, който не може да се защити. Следователно, за да е годно да породи последиците на придобивната давност, владението следва да се осъществява по начин, който да позволи на третите заинтересовани лица не само да възприемат, че върху имота се осъществяват владелчески действия, но и да узнаят кое е конкретното лице, което владее имота.

Посоченото тълкуване е приложимо и по настоящото дело. Когато имотът е обособен при реституция по реда на ЗСПЗЗ спрямо реституирания собственик придобивната давност започва да тече от момента, в който същият не само обективно може да узнае, че върху реституирания имот се осъществяват фактически действия от трето лице, но и кое е това трето лице, но не по-рано от момента на приключване на реституционната процедура.

По основателността на касационната жалба:

Основателни са доводите в касационната жалба, че изводът на въззивният съд за придобито по давност право на собственост от ответника, е направен при необсъждане на правното значение на установеното от показанията на свидетелката Р. и въз основа на нетвърдяно от ищеца прекъсване на теклата придобивна давност, вместо по заявеното твърдение, че давността не е почнала да тече.

М. В. Ц. е заявил възражение, че е придобил по давност процесния имот, отразен с № * по кадастралния план от 1992 г., чрез владение осъществявано от 1980 г., като е оградил имот, подравнил го е, застроил е вилна сграда, насадил и лози и плодни дървета и го е ползвал през целия период до предявяване на иска. Установено по делото е, че същият е завладял без правно основание кооперативен земеделски имот в началото на 80-те години на ХХ век, оградил го е от две страни, облагородил го е чрез подравняване и засаждане на лози и плодни дървета, построил е вилна сграда. В този период спрямо имота е действала забраната за придобиване по давност по чл. 86 ЗС на общонародна собственост, която е действала до изменението на нормата от ДВ бр. 31 от 17.04.1990 г. С влизане в сила на ЗСПЗЗ, ДВ бр. 17 от 1.03.1991 г.) давност не тече за подлежащите на възстановяване земеделски земи до приключване на реституционната процедура (чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ и правният принцип, че давност не тече срещу този, който не може да се защити). В случая реституцията е приключила с издаването на заповед № 30/11.11.2008 г. по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ и от този момент е било възможно да започне да тече придобивна давност в полза на ответника.

За да е годно обаче владението да обуслови течение на давностния срок спрямо реституирания собственик, не е достатъчно владелецът да упражнява фактическа власт върху имота и да има намерението за своене (или субективното съзнание, че е собственик). Необходимо е и владението да е постоянно, непрекъснато, несъмнено, спокойно (да не е установено и поддържано с насилие) и да е явно. Всеки от тези признаци характеризира упражняваната фактическа власт именно като владение, годно да породи правно действие по отношение течението на срока на придобивната давност.

По своята правна същност фактическия състав на придобивното основание по чл. 79, ал. 1 ЗС се свързва с бездействие на собственика да защити правата си, макар че друго лице фактически ги упражнява. Затова законодателят, въвеждайки този придобивен способ, е приел, че в обществен интерес е след изтичане на определен период от време, фактическото състояние да се приравни на юридическото и съответно владелецът да придобие и субективното вещно право на собственост. Именно затова, за да тече придобивна давност, собственикът следва да е в състояние да научи за завладяването на вещта му (владелческите действия трябва на намират отражение в обективната действителност, което да позволява възприемането им от трети лица) и за това, кое лице я е завладяло (собственикът, за да не действа самоуправно трябва да защити правата си чрез иск за собственост, а това е възможно само ако е наясно със самоличността на владелеца).

В настоящия случай ответникът не е установил след 2008 г. да е упражнявал явно владение, което да е позволило на ищеца да узнае спрямо кого следва да защити правото си на собственост. Ангажираните от него свидетели изнасят в показанията си впечатления от момента на завладяване на имота, облагородяването му, застрояването и ползването през 80-те години на ХХ век, евентуално до 2004 г. (когато реституционната процедура не е била приключена). Свидетелят П. Ц. е участвал само в облагородяването (подравняването) на терена, а това е било непосредствено след завладяването на имота, когато същият е би със статут на кооперативна собственост, част от общонародната собственост по чл. 86 ЗС. Свидетелят А. Ц. има наблюдения до към 2004 г., доколкото е заявил, че е напуснал неговото място в близост до процесното преди 15 години, а разпита му е проведен през 2019 г. Макар свидетелите да описват имота и извършените в него от ответника действия по облагородяване и застрояване, същите нямат впечатления за периода след месец 11.2008 г. от когато е било възможно да започне да тече придобивна давност спрямо ищеца.

Същевременно показанията на ангажираната от ищеца свидетелка Р. Р. установяват, че след придобиване на собствеността, ищецът неколкократно е посещавал имота и е разпитвал съседи, кой го ползва, но му казали само личното име на ответника (М.), като твърдели, че не са го виждали и нямат данни за него. Едва през пролетта на 2018 г. ищецът получил чрез съсед (който го взел от трето лице) телефона на ответника и така влезли във връзка, а съответно и ищецът узнал кой точно владее имота му. Именно от този момент следва да се приеме, че спрямо ищецът е започнал да тече и давностния срок, но същият е прекъснат с предявяване на настоящия иск през 2019 г.

Показанията на свидетелката Р. се подкрепят и от писмените доказателства, установяващи, че ищецът на два пъти – през 2008 и през 2016 г. - е трасирал границите на придобития имот, през 2015 г. е поискал съдействие на общината по административен ред да бъде въведен във владение на процесния имот, но е получил отговор, че общината не разполага с регистър на неправомерните ползватели, затова е необходимо той да посочи кои са те с три имена и точен адрес за всеки имот, както и каква част от имота му ползват. Същият отговор ищецът е получил от общината и през 2016 г.

Ответникът, чиято е доказателствената тежест (с оглед, на която без правно значение са доводите му, че ищецът още при висящността на реституционната процедура, а и след приключването й не е положил достатъчно усилия да узнае кой владее имота), не е установил, че ищецът е знаел неговата самоличност поне 10 години преди предявяване на иска. Напротив същият изрично е оспорил твърдението в исковата молба за осъществени неколкократни срещи, поддържайки, че с ищеца са имали само един контакт, при който го е уведомил за правата си. В ангажираните от него доказателства липсват каквито и да било данни кога е бил осъществен този контакт. Данни за това обстоятелство се съдържат единствено в показанията на свидетеля Р.. При липса на каквито и да било други доказателства въз основа на показанията на свидетеля Р. следва да се приеме, че давностния срок е започнал да тече през пролетта на 2018 г., когато ищецът е узнал кой е владее имота му и от който момент владението на ответника е станало явно. До предявяването на иска за собственост обаче е изтекла само около една година и съответно ответникът не може да се легитимира като собственик въз основа на придобивна давност.

Въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС по въпроса, обусловил допускане на касационното обжалване и се явява неправилно, поради което следва да бъде отменено.

Преди постановяване на решение по същество от касационния съдебен състав следва да се разгледат и останалите заявени от ответника оспорвания и възражения.

Ищецът се легитимира като собственик на земеделски поземлен имот с идентификатор *** в землището на [населено място] с площ 6094 кв.м., идентичен с новообразуван имот № 20.301 по плана за новообразуваните имоти за местност „П.“, въз основа на възстановяване на собствеността в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ със заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ № 30/11.11.2008 г., договор за доброволна делба и продажба от своята майка П. А. И.-С. от 12.12.2008 г. Процесните 923.7 кв.м. са част от поземлен имот с идентификатор *** и съставляват имот * по кадастралния план на вилна зона „П.“, одобрен със заповед № 911/18.05.1992 г.

Неоснователни са възраженията на ответника относно реституционната процедура, а съответно и легитимацията на ищеца като собственик.

М. В. Ц. е оспорил заповед № 30/11.11.2008 г. и реституционната процедура с доводи, че:

- реституцията е приключила със съдебно решение от 25.01.1999 г. по гр. д. № 620/1998 г. на Районен съд - Монтана, постановено в производство по чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ, което замества решението на административния орган, т. е преди изменението на ЗСПЗЗ от ДВ бр. 68/30.07.1999 г., поради което и кметът не е имал компетентност да издава заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ;

- владеният от него имот не е предоставен за ползване на граждани, а е продаден и като такъв няма статут на имот по § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ

- в заповедта на кмета е вписан имот, какъвто с оглед реалните граници, не е бил предмет на реституция – не е бил заявяван за реституция и не е бил идентифициран в такива граници (позовава се на заключението на съдебно-техническата експертиза, което според него установява, че определените граници на идентифицираният по скицата на лист 175 от първоинстанционното дело имот не съвпада с границите на имот с идентификатор ***, като целият процесен имот съответства на имот * по кадастралния план от 1992 г. е извън границите на идентифицирания от експерта имот, който е бил предмет на възстановяване, а съответно и с решение № 26РГ от 15.03.2004 г. на ОСЗ-Монтана е възстановен имот, какъвто не е бил предмет на реституция.

С решение от 25.01.1999 г. по гр. д. № 620/1998 г. на Районен съд – Монтана е отменено решение на ПК-Монтана по протокол № 24П/8.05.1998 г. и е признато правото на възстановяване на собствеността на наследниците на А. Ив. К. по отношение на нива от 18 дка и лозе от 2 дка в местността „С.“, землището на [населено място]. Преценката дали административният реституционен акт има конститутивно действие и с него приключва реституционната процедура по ЗСПЗЗ се извършва с оглед действалата към момента на постановяването му редакция на ЗСПЗЗ и с оглед на това дали имотът, предмет на реституцията е описан с граници, които позволяват идентифицирането му към настоящия момент. Ако не са посочени границите на реституирания имот, решението на административния орган има само установително действие – признава правото на възстановяване на собствеността, но реституционната процедура не е приключила до постановяване на ново решение, с което се индивидуализират границите на имота. В настоящия случай към момент на влизане в сила на измененията на ЗСПЗЗ от ДВ бр. 68/1999 г. липсва постановено решение, с което да се възстановява собствеността с посочени граници на признатите за възстановяване нива от 18 дка и лозе от 2 дка, поради което неоснователна е тезата, че кметът на общината не е бил компетентен да издаде заповед по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ.

Следва да се отбележи и че неясно остава защо ответникът счита, че ако реституцията в полза на ищеца е приключила преди изменения на ЗСПЗЗ от ДВ бр. 68/1999 г. и заповедта по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ е нищожна, с това ще се отрече правото на собственост на ищеца. В тази хипотеза ищецът ще се легитимира като собственик въз основа на възстановеното на праводателя му право на собственост въз основа на конститутивното действие на решението на органа по поземлената собственост.

Последните съображения за неотносимост на довода към изхода на спора се отнасят и до възражението, че процесният имот не е бил предоставен за ползване и като такъв няма статут на имот по § 4к ПЗР на ЗСПЗЗ. Границите на територията, в която възстановяването на собствеността ще се извършва по реда на § 4 и сл. ПЗР на ЗСПЗЗ се определят с решение на ОСЗ съгласно чл. 18г, ал. 1, т. 1 ППЗСПЗЗ. Това решение не е индивидуален административен акт, върху който гражданският съд може да извършва косвен съдебен контрол и съответно да преценява дали имотът правилно е включен в територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и подлежи на възстановяване по специалния за тези територии ред (решение № 454 от 09.12.2011 г. по гр. д. № 1423/2010 г., ВКС, I г. о.). Ако имотът не попада в приложното поле на конкуренцията по § 4 и сл. ПЗР на ЗСПЗЗ между лице, претендиращо реституция и лице, на което е било предоставено право на ползване, то релевантно е налице ли са пречки за реституцията на този имот. Само ако такива пречки са налице, съдът по реда на косвения съдебен контрол няма да зачете конститутивното действие на заповедта на кмета по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ. В случая ответникът претендира, че не му е предоставяно право на ползване, а следователно релевантно е дали същият притежава права, които съставляват пречка за реституцията на процесния имот, реална част на реституирания и придобит от ищеца земеделски имот, а не дали поради обстоятелството, че имотът попада в границите на територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ, определение с решение по чл. 18г, ал. 1, т. 1 ППЗСПЗЗ, реституцията му приключва по специалния за тези територии ред.

Третият довод е основан на заключението на вещото лице инж. П. Н., прието в съдебно заседание на 24.11.2020 г., което по поставената от ответника задача (идентифицираният по скицата на лист 18 като документ по преписката - лист 175 от първоинстанционното дело – съгласно писмото на ОСЗ имот, съвпада ли с определените от експерта граници, с границите на поземлен имот с идентификатор ***) е направило извод, че границите на имота по скицата не съвпадат с границите на поземлен имот с идентификатор ***, като процесният имот * по кадастралния план от 1992 г. не попада в очертанията на поземлен имот с идентификатор ***. Тезата на ответника при поставяне задачата на експертизата е била, че скицата по реституционната преписка сочи реалните граници на имота, такива, каквито са поискани. Тази теза е необоснована, а съответно и посоченото експертно заключение се явява неотносимо.

Наследниците на А. И. К. не са подали заявление за възстановяване собствеността на нива от 18 дка и лозе от 2 дка в местността „С.“, а правото на възстановяване на собствеността са установили с иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ, по който са удостоверили правото на собственост на наследодателя с нотариален акт № 345, дело 320/1926 г., в който границите на нивата са индивидуализирани чрез имената на съседите към момента на продажбата на 2.10.1926 г. С решението по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ от 4.11.1997 г. по гр. д. № 1447/1996 г. на Районен съд – Монтана е признато правото на възстановяване на собствеността, без да се посочват границите на имотите. Следователно границите на заявените имоти е следвало да бъдат установени от ОСЗ по реда на чл. 18д ППЗСПЗЗ. Скицата на лист 175 от първоинстанционното дело е приложена по реституционната преписка с молба от праводателката на ищеца П. А. И.-С. от 8.03.2004 г. във връзка с искането й да получи информация за имота-лозе от 2 дка, за който няма информация в кадастралния план на местността. Самата скица е от 6.12.1994 г. и е изготвена от вещо лице по гр. д. № 2471/93 г. на Районен съд - Монтана и отразява вилни места по кадастралния план на вилна зона „П.“ от 1992 г. и претендиран имот от жалбоподателката, като на нея е нанесено лозе от 2 дка и нива от 18 дка.

От тези данни следва, че тезата на ответника, че обсъжданата скица отразява границите на претендирания за реституция имот – нива от 18 дка е необоснована. Скицата е изготвена от вещо лице в проведено съдебно производство по гр. д. № 2471/93 г. на Районен съд – Монтана с неустановен по настоящото дело предмет и задача, поставена на вещото лице и то в период преди началото на реституционната процедура по отношение на нивата и лозето, която е започнала по реда на чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ с постановяване на решението от 4.11.1997 г. по гр. д. № 1447/1996 г. на Районен съд – Монтана. Същевременно без правно значение е какви реални граници към настоящия момент претендира искащият реституция, тъй като установяването на съществуващите или възстановими на терена стари реални граници е изцяло в правомощията на административния орган. Заявителят може само да обжалва административното решение по реда на чл. 14, ал. 3 ЗСПЗЗ ако счита, че идентифицираните от административния орган стари реални граници не съответстват на действителните граници на притежавания преди обобществяването имот или по реда на чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ да установи действителните стари реални граници срещу друго лице, което претендира реституция в тези граници или на реална част, попадаща в тези граници. Подобни данни по делото липсват, а ищецът доколкото не претендира реституция не е легитимиран да оспорва установените от административния орган стари реални граници на имота и съответното им отразяване в плана за новообразуваните имоти за територия по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ. Границите на реституирания имот са определени със заповедта по § 4к, ал. 7 ПЗР на ЗСПЗЗ въз основа на плана за новообразуваните имоти и този акт обособява и обекта на вещното право, а безспорно владеният от ответника имот * по кадастралния план от 1992 г. попада в границите на реституирания и придобит от ищеца имот.

Неоснователни са и възраженията на М. В. Ц., че са налице пречки за реституцията на процесния имот, отразен с № * по кадастралния план от 1992 г.

Ответникът не е доказал имотът да му е бил продаден от АПК с оглед на което да намери приложение нормата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ. За да обоснове сключен договор за продажба същия се позовава на фактура от 30.09.1980 г. за продадени стоки или извършени услуги, с която е заплатил на АПК сумата 170 лв., като твърди, че с тази сума е заплатена цената на процесния имот. От една страна във фактурата като основание за плащане е посочено следното: „за възстановяване на сграда, употребяема за (следва нечетлив тест) градина“, а следователно посоченото във фактурата основание за плащане не може да бъде свързано с твърдението, че е продаден от АПК процесния имот. От друга страна в Тълкувателно решение № 6 от 10.05.2006 г. по т. гр. д. № 6/2005 г., ОСГК на ВКС, т. 2 е дадено тълкуване на употребения в чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ израз „предоставени на трети лица“, а именно, че се касае до гражданскоправни разпоредителни актове (продажба, замяна, дарение, суперфиция, прехвърляне на право на ползване); административни разпоредителни актове с вещноправно действие – обезщетяване със земеделски имоти. Това са актове, за действителността на които законът въвежда изискване за форма. Свидетелски показания са допустими само при условията на чл. 165, ал. 1 ГПК, а в случая ответникът дори не е твърдял, че между него и АПК е сключен договор за покупко-продажба в изискуемата от закона форма, а съответно съдът не може да съобрази показанията на свидетеля А. Ц., че ответникът е взел мястото, защото го продали от ТКЗС.

Не е налице и пречка за възстановяване на собствеността по смисъла на чл. 10б ЗСПЗЗ с оглед извършеното от ответника застрояване на вилна сграда. В практиката на ВКС (например решение № 108 от 25.07.2012 г. по гр. д. № 1291/2010 г., І г. о., решение № 226/19.11.2013 г. по гр. д. № 3136/2013 г., ІІ гр. о. и др.) е дадено тълкуване, че нормата на чл. 10б ЗСПЗЗ има предвид не строеж на единични сгради, а осъществяване на мероприятие или застрояване на терена, които представляват комплекс от строителни дейности (обществено мероприятие) и е насочена към земеделски земи, намиращи се както в строителните граници на населените места, така и извън тях. За приложението й е достатъчен обективния факт на извършено строителство или проведено друго мероприятие от държавата или държавна организация или предприятие. За разлика от хипотезата на чл. 10б ЗСПЗЗ, физически лица, застроили незаконно земеделска земя, нямат противопоставими на реституирания собственик права. Пречка за реституция на застроена от физически лица без правно основание земя е уредена само в нормата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, която изисква имотът да е включен в регулацията на населеното място и да са налице редовни строителни книжа. За териториите по § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ пречка за реституцията е застрояване на имот (независимо законно или не) от лице, на което е било предоставено право на ползване.

Ответникът не установява да е налице хипотезата на чл. 10, ал. 13 ЗСПЗЗ и изрично отрича да му е било предоставено право на ползване (като чрез графологична експертиза е установил неавтентичност на искането за оценка на земята по § 4а, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ). Незаконното застрояване на кооперативна земеделска земя от физическо лице, на което според действалата във времето нормативна уредба не са предоставяни никакви права, не съставлява уредена в някоя от хипотезите на ЗСПЗЗ и ППЗСПЗЗ пречка за реституцията.

Неоснователно е и възражението на ответника, че дори и да се приеме, че не е собственик на процесния поземлен имот, то е собственик на построената в него вилна сграда, поради което при разрешаване на спора следва да се определи прилежащата съгласно чл. 64 ЗС площ за достъп и обслужване на сградата, която ищецът няма право да ползва и да ревандикира.

Според уредените в ЗСПЗЗ хипотези лица, застроили земеделски имот след обобществяването запазват собствеността на сградите само ако застрояването е пречка за реституцията на земята. Единственото изключение е хипотезата, уредена в нормата на § 4а, ал. 3 ПЗР на ЗСПЗЗ, за случаите, в които ползвател с права по § 4а, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ не заплати земята и реституираният собственик не заплати сградата. Само в тази хипотеза възниква суперфициарна собственост, като ползвателят запазва собствеността на сградата, макар и тази суперфициарна собственост да е уредена от закона като временно състояние, защото кметът следва да изнесе новообразувания имот и сградата на публична продан по реда на ГПК и получените средства да се разпределят между реституирания собственик на земята и бившият ползвател, собственик на сградата. В настоящия случай ответникът изрично е оспорил да му е бил предоставен за ползване процесния имот, а съответно и същият не може да се легитимира като собственик на сградата (строителството в чужд имот не е уредено в закона като придобивно основание за правото на собственост върху сградата).

По същите съображения като изложените по повод възражението за придобивна давност на процесния терен и сграда в него, не може да се приеме, че ответникът е придобил по давност само сградата, отделно от терена – липсват каквито и да било доказателства, въз основа на които да се направи извод, че ищецът е знаел кой е построил и ползва тази сграда до пролетта на 2018 г.

Неоснователно е и заявеното от М. В. Ц. възражение за право на задържане на процесния имот до заплащане стойността на извършените в имота подобрения на стойност 30 000 лв., позовавайки се на нормата на § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ. Нормите на § 4 - § 4л ПЗР на ЗСПЗЗ уреждат конкуренцията между правата на лицата, претендиращи реституция и лицата, на които е било предоставено право на ползване върху земеделски имот по силата на актове на Президиума на Народното събрание, на Държавния съвет и на Министерския съвет. Същите са приложими само между реституирания собственик и ползвателят на имота, но не и спрямо трети лица, които нямат това качеството. Нормата § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ признава право на задържане до заплащане на подобренията в реституирания имот само на бившия ползвател на този имот. В случая ответникът изрично отрича да му е предоставено право на ползване, като успешно е провел доказване за неавтентичност на писмените доказателства, съдържащи косвени данни, че е бил ползвател, от което следва и че не разполага с правото по § 4в ПЗР на ЗСПЗЗ. Като недобросъвестен владелец (установил владение без правно основание) и който не е приравнен на добросъвестен съгласно чл. 74, ал. 2 ЗС, същият не разполага и с право на задържане по чл. 72, ал. 3 ЗС.

С оглед изложеното следва да се приеме, че предявеният иск се явява основателен поради което ответникът следва да бъде осъден да предаде процесния имот на ищеца.

На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да възстанови направените от ищеца разноски по делото в размер на 1432 лв.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 26 от 3.02.2022 г., постановено по гр. д. № 317 по описа за 2021 г. на Окръжен съд - Монтана вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ПРИЗНАВЯ ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на М. В. Ц., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 8, съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, адвокат К. Б., че Г. К. А., ЕГН [ЕГН], [населено място], [община], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 3, офис 9, адвокат Е. П. е собственик на новообразуван недвижим имот с идентификатор *** в землището на [населено място], местност „П.“ с площ на целия имот 6094 кв. м., при съседи: ПИ с идентификатор ****, ***, ***, а на претендираната част от 923.70 кв. м., която реална част е в южната част на имота и е с граници път и имоти с идентификатори *** и *** и съответства на парцел * от старата кадастрална карта на поземлените имоти от вилна зона „П.“, одобрена със заповед № 911 от 18.05.1992 г. и ОСЪЖДА М. В. Ц., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 8, съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, адвокат К. Б. да предаде на Г. К. А., ЕГН [ЕГН], [населено място], [община], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 3, офис 9, адвокат Е. П. владението на описания недвижим имот.

ОСЪЖДА М. В. Ц., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ап. 8, съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 2, адвокат К. Б. да заплати на Г. К. А., ЕГН [ЕГН], [населено място], [община], [улица], съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 3, офис 9, адвокат Е. П. разноски за съдебното производство в размер на 1432 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: