Дължимост на резултатно адвокатско възнаграждение при оттегляне на пълномощието

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 175

София, 20.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Жива Декова

Членове: Александър Цонев

Филип Владимиров

като разгледа докладваното от съдия Александър Цонев гражданско дело № 419 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Г. срещу решение 883/23г. на САС, с което касаторката е осъдена да плати на ищеца Адвокатско дружество „Симеонов и Дерменджиев“ 152969лв. адвокатско възнаграждение. Въвеждат се основания за неправилност и необоснованост на въззивното решение.

В срока за отговор са направени възражения по основателността на касационната жалба от Адвокатското дружество.

Касационното обжалване е допуснато поради вероятна недопустимост на въззивното решение.

За да се произнесе по допстимостта на въззивното решение, евентуално по съществото на касационната жалба и по съществото на спора, ВКС взе предвид следното:

Ищецът Адвокатско дружество „Симеонов и Дерменджиев“ е предявил иск, който го е квалифицирал по чл. 79 във връзка с чл. 288 ЗЗД. Въвел е твърдения, че е сключил договор за правна помощ през 2018г. с ответницата М. Г. по дело за делба на съсобствени на ответницата недвижими имоти. В договора за правна помощ било уговорено резултатно възнаграждение в размер на 15% от стойността на полученото от ответницата имущество при делбата, вкл. индивидуално право на собственост и парични суми за уравнение на дяловете, както и суми по чл. 30 СК. Но ответницата неоснователно оттеглила пълномощното и прекратила договора за правна помощ през 2020г. по време на висящността на делото за делба. Според ищеца, ответницата дължи цялото договорено възнаграждение, което е определяемо според размера на данъчната оценка на шестте недвижими имоти, предмет на делбата, като стойността на нейния дял възлиза на 1020000лв., откъдето се претендира възнаграждение в размер на 152969лв., без ДДС.

В срока за отговор ответницата е възразила, че е оттеглила пълномощното, тъй като е снела доверието от пълномощника. Заявява, че изпълнителят неоснователно е забавил реализирането на поръчката. В рамките на две години не било постигнато споразумение. Освен това била заплашена от представител на дружеството, че „няма да е първият осъден клиент“, и поради възбуден страх снела доверието си от пълномощника. Изразено е становище, че дружеството има право на вземане само за частичното изпълнение на поръчката съгласно чл. 288, ал.1 и ал.2 от ЗЗД, както и че възнаграждението следва да се определи от Адвокатския съвет по Наредбата на Висшия адвокатски съвет.

Преди първото по делото заседание ищецът е заявил в писмено становище, че несбъдване на условието за плащане на възнаграждението се дължи на недобросъвестно поведение на ответника. Иска се допълване на доклада с това основание.

В първото по делото заседание съдът е квалифицирал иска по чл. 79 във връзка с чл. 288 ЗЗД, като изрично е постановил, че допълва доклада с оспорванията на ищеца, направени в молбата преди първото съдебно заседание. Не е разпределена доказателствена тежест по чл. 26, ал.2 от ЗАдв., както и по чл. 25 ЗЗД.

В писмената защита пред първа инстанция ищецът претендира възнаграждението си на основание чл. 26, ал.2 от Закона за адвокатурата във връзка с чл. 25 ЗЗД, тъй като плащането на резултатното възнаграждение било поставено под отлагателно условие.

СГС е приел, че договорът за правна помощ е бил точно изпълняван от ищеца. След сключването на договора за правна помощ, от името на ответницата са били предявени два иска- иск за делба на съсобствените имоти и иск за плащане на обезщетение по чл. 31, ал.2 от ЗС, поради лишаване от ползване върху един от имотите. В същия период срещу ответницата е бил предявен иск за плащане на обезщетение за лишаване от ползване на част от съсобствените имоти, по което дело ответницата е била представлявана от дружеството ищец въз основа на процесния договор за правна помощ. По последното дело е бил подаден отговор и с влязло в сила решение този иск е бил отхвърлен изцяло. По делото за делб, образувано през 2020г. срещу М. Г., е бил предявен инцидентен установителен иск от насрещната страна за изключителна собственост върху един от съсобствените имоти, по който иск дружеството ищец е подало отговор. Делото за делба е прекратено поради оттегляне на иска от ответницата и съгласие на другата страна, а делото по чл. 31, ал.2 ЗС е било прекратено, поради отказ от иска, направен от ответницата.

СГС е приел, че договорът за правна помощ е бил прекратен неоснователно, доколкото не било доказано липсата на изпълнение от страна на пълномощника, поради което ответницата дължи уговореното възнаграждение в цял размер на основание чл. 26, ал.2 от Закона за адвокатурата. Но тъй като това възнаграждение се дължало само при осъществен резултат, а ответницата недобросъвестно попречила за реализирането му, то на основание чл. 25 ЗЗД следвало да се приеме, че условието се е сбъднало, поради което определил възнаграждение в размер на 15% от стойността на дела на ответницата в съсобствеността, изчислен на база данъчната оценка на недвижимите имоти, и съответно присъдил исканата сума от 152969лв..

Във въззивната жалба на ответника М. Г. се оспорват изводите на СГС. Изразява се становище, че договорът за правна помощ е бил сключен най- вече за постигане на споразумение за доброволна делба, а в рамките на 2 години този резултат не е бил осъществен. Освен това отношенията между доверител и довереник били съпътствани от възбуждане на страх в ответницата от бъдещото и осъждане. Възразява се, че не е действала недобросъвестно, доколкото е имала право да се откаже от поръчката с едностранно волеизявление. Уговореното възнаграждение не е определяемо, поради което съдът не може да го определи.

САС е приел, че липсва неизпълнение от дружеството, поради което неоснователно е била прекратена поръчката, откъдето се дължи целия размер на уговореното възнаграждение съгласно чл. 26, ал.2 от ЗАдв, който размер бил определяеми и поставен под отлагателно условие. Ответницата дължала възнаграждението на основание чл. 25 ЗЗД, поради недобросъвестно попречване на сбъдване на условието, уговорено в договора за правна помощ, а именно недобросъвестно била попречила на реализирането на делбата.

В касационната жалба на ответницата М. Г. се оспорват изводите на въззивния съд по чл. 26, ал.2 от Закона за адвокатурата, във връзка с чл. 25 ЗЗД. Отново се излагат съображения, че в рамките на две години адвокатското дружество неоснователно е забавило сключването на споразумение за доброволна делба; че неосъщественият резултат представлявал неизпълнение, а не несбъдване на условието; че ответницата не е попречила на сбъдването на условието; че ответницата не е имала интерес от несбъдване на условието; че ВС не е определил формата на вината по чл. 25 ЗЗД; че уговорката в договора за правна помощ, а именно, че се дължи възнаграждение, без да е извършена услуга, е неравноправна клауза. В съдебно заседание се развива тезата, че нормата на чл. 26, ал.2 ЗАдв. не включва резултатно възнаграждение и се отнася само за възнаграждение за труд, както и че при неоснователен отказ от договор за правна помощ не се реализира състава на чл. 25, ал.1 ЗЗД.

В отговора на касационната жалба ищецът развива доводи, че решението на въззивния съд е допустимо и не е нарушено диспозитивното начало в процеса, както и че възнаграждението за резултат на адвокат се дължи на основание чл. 26, ал.2 ЗАдв. във връзка с чл. 25, ал.1 ЗЗД, когато доверителят неоснователно е оттеглил поръчката. Тази теза допълнително е развита в съдебно заседание и в писмени бележки, депозирани преди откритото заседание.

По въпроса относно вероятната недопустимост на въззивното решение, ВКС намира за основателни възраженията на ищеца, че въззивното решение е допустимо. Съдът се е произнесъл по предявения иск, а това е иск с правно основание чл. 26, ал.2 ЗАдв. Първоначалната правна квалификация- чл. 79 ЗЗД във връзка с чл. 288 ЗЗД, дадена от ищеца в исковата молба, не обвързва съда. Въведеният допълнителен факт от ищеца преди първото по делото заседание, че ответникът с недобросъвестното си поведение е попречил на сбъдването на условието, е процесуално действие, извършено в преклузивния срок съгласно чл. 143, ал.2 ГПК. Според ищеца недобросъвестното поведение е неоснователното оттегляне на поръчката от ответника, което е попречило на сбъдване на условието за извършване на делбата, за да се плати адвокатското възнаграждение за резултат. Този допълнителен факт, с правна квалификация по чл. 25, ал.1 ГПК, не изменя предмета на делото, не е налице предявяване на нов иск, а се касае за допълнителен факт, който според ищеца е елемент от фактическия състав на чл. 26, ал.2 ЗАдв, доколкото било уговорено резултатно адвокатско възнаграждение, а не възнаграждение за труд. Първоинстанционният съд не е разпределил доказателствената тежест по спорните факти от хипотезата на чл. 26, ал.2 ЗАдв и чл. 25, ал.1 ГПК, но това е нарушение на съдопроизводствените правила, което не води до недопустимост на въззивното решение. Въззивният съд също не е дал указания по разпределение на доказателствената тежест относно приложението на императивна материалноправна норма, каквато е разпоредбата на чл. 25, ал.1 ЗЗД. Последната норма урежда правна фикция, настъпването на неблагоприятни последици при недобросъвестно поведение, поради което е императивна норма, доколкото е предвидена в защита на обществения интерес. Но това нарушение на съдопроизводствените правила от въззивния съд също не води до недопустимост на въззивното решение, а до неправилност, която обаче следва да бъде въведена като касационно основание, за да добие правна релевантност съгласно чл. 290, ал.2 ГПК.

По основния спорен въпрос между страните- дали упражняването на потестативното право за оттегляне на поръчката представлява недобросъвестно поведение по чл. 25, ал.1 ЗЗД, ВКС намира за основателно становището на ответника. По принцип упражняването на субективно право е недобросъвестно поведение само в хипотезата на злоупотреба с право, когато правото се упражнява, за да се увреди другата страна. В случая е налице специална норма на чл. 26, ал.2 ЗАдв., според която доверителят има субективно потестативно право да оттегли поръчката, независимо от причината за това. Дори при неоснователен отказ, договорът се прекратява с едностранно волеизявление- отказ на доверителя. Следователно неоснователното оттегляне на поръчката не е злоупотреба с право, нито недобросъвестно поведение по чл. 25, ал.1 ЗЗД, а е правомерно упражняване на субективно право. Разликата е, че при основателен отказ правото на възнаграждение се дължи частично съгласно свършената работа, а при неоснователен отказ от поръчката, правото на възнаграждение се дължи за цялата уговорена работа. И така законът урежда като последица прекратяване на договора за поръчка, но не и погасяване на правото на възнаграждение на адвоката, то се запазва като разликата в двете хипотези е в размера на възнаграждението. Нормата на чл. 26, ал.2 ЗАдв. не уреждат санкция за виновно неизпълнение, договорна отговорност, обезщетение за вреди, а урежда размера на възнаграждението за труд. То се дължи и когато не е уговорено съгласно чл. 36, ал.1 ЗАдв. и може да се определи както за частично свършена работа, така и за цялата уговорена работа. Диспозицията от нормата на чл. 26, ал.2 ЗАдв. не включва в обема си адвокатското възнаграждение за резултат, тъй като възнаграждението за резултат е поставено под условие, сбъдване на бъдещо несигурно събитие. Тъй като условието не може да се сбъдне, защото договорът за поръчка е прекратен, то възнаграждението за резултат не е възникнало и не се дължи. Нормата на чл. 25, ал.1 ЗЗД не се прилага, защото оттеглянето на поръчката е упражняване на субективно потестативно право, а не недобросъвестно поведение, както се посочи по- горе, освен това нормата на чл. 26, ал.2 ЗАдв. не урежда санкция или обезщетение за вреди, за да се приеме, че се дължи възнаграждението за резултат като някаква форма на гражданска отговорност.

При така дадения отговор на основния спорен въпрос между страните, ВКС намира, че въззивното решение е неправилно, а искът е неоснователен. Страните по делото са сключили договор за правна защита и съдействие по дело за делба и претенция за присъждане на суми от личен влог по реда на чл. 30 СК съгласно т.1.1 от договора, а в 6.1. страните са уговорили, че се плаща възнаграждение в размер на 15% от пълния размер на стойността на имуществото, върху което, в резултат на действията на изпълнителя, възложителя ще бъде единствен собственик, като под имущество страните разбират право на собственост върху недвижими имоти, средства за уравняване на дялове и средства, присъдени по претенция по чл. 30 СК. ВКС счита, че между страните е уговорено резултатно възнаграждение, тъй като възникването му зависи от изхода на делото за делба, както и от изхода на дело за претенции по чл. 30 СК. Доколкото е възможно ответницата да не бъде призната за съсобственик на имотите, за които претендира да притежава идеални части от правото на собственост, включително насрещната страна да бъде призната за изключителен собственик на имотите или някой от тях, както и доколкото е възможно да не бъдат присъдени суми на ответницата по чл. 30 СК, въпреки оказаната правна помощ, възнаграждение няма да се дължи. Следователно уговореното възнаграждение е за резултат, а не за положен труд.

Тъй като е уговорено резултатно възнаграждение, при едностранен отказ от договора за правна защита и съдействие, направен от ответницата, то това резултатно възнаграждение не се дължи на основание чл. 26, ал.2 от Закона за адвокатурата, по съображенията изложени по- горе при отговора на основания спорен въпрос между страните. На адвокатското дружество се дължи единствено и само възнаграждение за труд, което като размер следва да се определи от ВАдвС съгласно чл. 36, ал.3 от ЗАдв., но определянето му не е в правомощията на съда.

При този изход на спора в полза на ищцата следва да се присъдят направените разноски за трите инстанции съгласно искането и представените доказателства за извършването им, включително Списък за разноски пред трите инстанции, както следва: 4589,38лв. за СГС, 7648,76лв. за САС и 11089лв. за ВКС. Неоснователно е възражението за прекомерност, направено от ищеца пред ВКС, доколкото производството пред ВКС се е развило в двете си фази, и делото се отличава с правна сложност, доколкото по основния спорен въпрос между страните няма установена практика на съда.

Воден от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение №883/ 27.06.23г. на САС, 8 състав.

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен на основание чл. 26, ал.2 от Закона за адвокатурата от Адвокатско дружество “Симеонов и Дерменджиев“ срещу М. А. Г. за плащане на сумата от 152 969лв..

Осъжда ищеца Адвокатско дружество “Симеонов и Дерменджиев“ да плати на ответника М. А. Г. 23327,14лв. разноски за трите инстанции.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: