Задължение на съда за изясняване на исковата молба при съсобственост

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 341

Гр. София, 11.06.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в публично съдебно заседание на шести юни през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева к. гр. дело №5309/2023г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №16864/19.07.2023г. на Д. Т. Ж., ЕГН [ЕГН] и Д. А. Ж., ЕГН [ЕГН] чрез адв. Н. Генчев срещу Решение №843/19.06.2023г., в частта му, с която се потвърждава първоинстанционното решение в отхвърлителната му част. Според жалбоподателите в тази част решението е неправилно поради неправилна правна квалификация и поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила - несъобразяване на възражение, относно доклада по делото, евентуално неуважено искане за изменение на иска. Излагат, че съдът е разгледал единствено иск с правна квалификация - чл.31, ал.2 ЗС, като го е уважил частично - за периода 12.08.2019г. - 20.02.2020г., и го е отхвърлил за периода 13.04.2017г. - 11.08.2019г. Твърдят, че съдът не е разгледал иска им с правна квалификация - чл.30, ал.З ЗС за периода 13.04.2017г. - 11.08.2019г., въпреки искането и уточнението, направени от тях във въззивната жалба. Излагат, че неправилната правна квалификация води до неправилност на постановеното решение поради нарушение на материалния закон, в хипотезата на чл.281, ал.1, т.З ГПК. Твърдят, че ищците в качеството си на съсобственици претендират от другия съсобственик обезщетение за лишаването им от ползите от съсобствния имот в периода от 13.04.2017г. до 20.02.2020г. Тъй като през исковия период се обособяват два под-периода при различни релевантни за упражненото материално право факти , считат , че следва да се даде и различна квалификация на двата иска по чл.31, ал.2 ЗС и по чл.30, ал.З ЗС, независимо, че петитумът е един и същ, за което съдът не само не е проявил активност, но е отказал да приеме и втора правна квалификация на иска по чл. 30, ал.3 ЗС. Според касаторите въззивният съд е бил сезиран с тези пропуски, извършени още от първоинстанционния съд, но не ги е преодолял, което е довело до опорочаване на крайния му акт. В о.с.з. касационната жалба се поддържа чрез пълномощник.

Чрез депозирания писмен отговор ответникът Г. М. Г. излага становище за неоснователност на касационната жалба. Счита, че въз основа на формулирания петитум и изложените факти, съдът правилно е определил правната квалификация на предявения иск като такъв по чл. 31, ал.2 ЗС. Излага, че след като иск по чл. 30, ал.3 ЗС не е бил предявен, то напълно необосновано се явява възражението, че съдът не го бил разгледал.

Третото лице помагач- В. И. в о.с.з. чрез пълномощника си излага становище за основателност на касационната жалба, като моли същата да бъде уважена.

Постъпила е и касационна жалба вх. №18129/04.08.2023г. от Г. М. Г., ЕГН [ЕГН], чрез адв. Бл. П. – САК срещу Решение №843/1906.2023г., постановено по въззивно гр. дело №20221000503402 по описа на САС, в частта, с която се потвърждава Решение №262669/10.08.2022г., постановено по гр. дело №2235/2020 г. по описа на СГС, в частта, с която той е осъден да заплати на Д. Т. Ж. и Д. А. Ж. сумата от 32 280 лв. на основание чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на съсобствен имот за периода от 12.08.2019г. до 20.02.2020г., ведно със законна лихва от 20.02.2020г. до окончателното плащане; сумата от 2069, 72 лв. на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК и сумата от 455, 72 лв. на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК за разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция. Счита, че решението в обжалваната част е очевидно неправилно, като наред с това е налице и касационното основание по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, а именно решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Счита, че в конкретния случаи не е налице „лично ползване" на процесния имот от съсобственика Г. Г. по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС, предвид което искът неправилно е бил частично уважен спрямо него. Твърди, че необосновани са и констатациите, че хотелът бил предоставен на „РАЙ - Г 2011" ЕООД за безвъзмездно ползване, тъй като се установява, че уговорената месечна наемна цена за ползването на комплекса е 6000.00 лв., но доколкото ищците не са предявили евентуален иск по реда на чл. 30, ал. 3 от ЗС, то те не могат да претендират евентуално съответната част от тях.

Чрез депозирания отговор Д. Т. Ж. и Д. А.. Ж. молят касационната жалба да не бъде допускана до обжалване. Считат, че не е налице и твърдяната от касатора „очевидна неправилност“, тъй като изложените от него съображения попадат в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.

С определение №700/19.02.2024г. касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на осн. чл. 280, ал. 2 ГПК за преценка на неговата допустимост във връзка със задължението на съда да даде правилна правна квалификация на предявения иск, изхождайки от наведените в исковата молба обстоятелства и формулиран петитум, което да обективира в доклада си по чл.146 ГПК.

По касационното основание, настоящият състав на Върховния касационен съд, съобрази следното:

Съгласно разпоредбите на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 от ГПК , спорният предмет на делото се въвежда от ищеца поначало с исковата молба. Фактическите твърдения, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, съставляват основанието на иска, а петитумът - указва вида и съдържанието на търсената съдебна защита. Прието и утвърдено в теорията и съдебната практика е, че определянето на правната квалификация на иска е задължение на съда, който изхожда от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, формиращи основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. Съобразно принципа на диспозитивното начало в гражданския процес спорът следва да се разреши съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, като се обсъдят релевантните за спора факти, доказателствата, доводите на страните и се приложи съответният материален закон. С оглед същността на въззивното производство като продължение на първоинстанционното аналогични са и задълженията на въззивния съд относно правилното квалифициране на спорното право. Въззивният съд е длъжен да осигури правилното приложение на материалния закон дори във въззивната жалба да няма оплакване за нарушаването му, като извърши самостоятелна проверка на правната квалификация и определи приложимата правна норма с оглед изложените в исковата молба обстоятелства като основание на предявения иск, като не е обвързан от дадената от самия ищец такава. Правната квалификация на всеки иск е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато с последното решаващият съд е нарушил принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, произнасяйки се извън определения от страните по спора предмет на делото и обхвата на търсената от ищеца защита.

Когато фактическите твърдения в исковата молба са неясни, непълни и/или противоречиви, или има несъответствие между тях и петитума на молбата, съгласно разпоредбите на чл. 129 от ГПК съдът служебно следва да даде указания на ищеца за отстраняване на нередовностите на исковата молба. Ищецът може и без да са му дадени указания да уточни и поясни исковата си молба. Съгласно чл. 129, ал. 5 от ГПК , поправената искова молба се счита за редовна от деня на подаването й. Поначало отстраняването на нередовностите на исковата молба следва да стане преди връчването на препис от нея на ответника и преди доклада на първоинстанционния съд. Когато исковата молба е останала нередовна, уточняването на основанието и петитума на иска може и следва да се направи и по-късно, тъй като всяка съдебна инстанция следи служебно за редовността на исковата молба /в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС/. В тези случаи поправената искова молба също се счита за редовна от деня на подаването й, но съдът следва отново да даде указания на страните относно разпределението на доказателствената тежест и възможността да извършат процесуални действия по посочване на относими доказателства – съобразно уточнените искове, като действията на въззивната инстанция са съобразно задължителните указания и разяснения в т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС. Когато исковата молба е останала нередовна и пред въззивната инстанция поради това, че изложените в нея и в последващите уточняващи молби обстоятелства, съставляващи основание на иска са неясно и непълно изложени, то предприетото от ищеца уточнение на исковата молба, не съставлява изменение на иска по смисъла на чл. 214, ал. 1 от ГПК . Това е така, защото спазването на тези изисквания може да се провери от съда само при редовна искова молба, т. е. – когато обстоятелствата, съставляващи основанията на иска, както и самото искане към съда, са вече ясно, пълно и непротиворечиво очертани.

При така изложените съображения по основанието за допускане на касационно обжалване, при извършената служебна проверка, предвид оплакванията и доводите на касатора относно процесуалната допустимост на обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав на ВКС съобрази следното:

Ищците Д. Т. Ж. и Д. А. Ж. твърдят, че са собственици на 1/2 ид.ч. от хотелски комплекс, находящ се в [населено място], кв.Г. М., [улица], представляващ хотел на 3-4 етажа, по силата на договори за дарение и покупко-продажба от 12.04.2017г., а ответникът Г. Г. е собственик на другата 1/2 ид.ч. Излагат, че ответникът упражнява държане на целия имот, като извлича ползи само за себе си, без да има основание за това. Неоснователното му обогатяване се изразява в спестения наем, който би плащал за ползването на частта от имота за периода 13.04.2017г до 20.02.2020г., която е тяхна собственост. Посочват, че биха получавали сумата от 170 000лв. като граждански плод от частта от тяхната собственост, и която ответникът би дължал като наем за този период. По изложените съображения претендират ответникът да бъде осъден да им заплати сумата от 170 000лв. като обезщетение за ползваната от него, без основание Ѕ ид.ч. от процесния имот за периода 13.04.2017г. до 20.02.2020г., ведно със законната лихва от предявяване на иска до окончателното изплащане.

Ответникът- Г. М. Г. счита предявеният иск за неоснователен. Не оспорва, че считано от 12.04.2017г. ищците са съсобственици, но излага, че за процесната Ѕ ид.ч. е сключен договор за наем с достоверна дата от 18.05.2016г. с И. С. Г., която на свой ред е преотдала Ѕ ид.ч. на „Рай-Г 2011“ ЕООД, който ползва и другата-непроцесната Ѕ ид.ч. от имота, на самостоятелно основание-договор за наем с наемодателя-ответник. Счита, че макар и Ѕ ид.ч. на Д. и Д. Ж. от хотелския комплекс да се ползва от „Рай-Г 2011“ ЕООД, тъй като те са го отдали под наем на Т. Б., поради което последният им дължи наем. На следващо място възразява, че нотариалната покана за предаване на имота е получена на 12.08.2019г., поради което претендираното обезщетение не следва да се дължи преди тази дата. По изложените съображения моли исковата претенция да се отхвърли.

Третото лице-помагач В. С. И. е заявил, че не е упълномощавал Г. Г. да сключи договор за наем с И. Г., съответно с „Рай Г 2011“ ЕООД, не е знаел за договорите и те го увреждат, като твърди и, че Г. Г. е договарял сам със себе си.

В съдебно заседание, проведено на 17.09.2021г. ищецът Д. Ж. поддържа, че предявеният от него и съпругата му Д. Ж. иск- като собственици на 1/2 ид.ч. от процесния имот е срещу ответника, който го ползва лично и не им дава да го ползват. В същото съдебно заседание, след направените уточнения, съдът е извършил доклад на предявения иск, като е дал правна квалификация на същия – чл.31, ал.2 от Закона за собствеността, като е посочил, че по делото е спорно дали имотът се ползва лично от ответника или от трето лице по договор за наем. В края на протокола е посочено, че съдът дава едноседмичен срок на страните за кратко становище по доклада на делото.

С молба с вх. №351026/28.09.2021г. ищците не оспорват, че имотът реално се ползва от трето лице „Рай Г 2011“ ЕООД, като ответникът е получавал гражданските плодове от имота. Правят уточнение, че исковата претенция, считано от 13.04.2017г. до получаване на писменото искане от ответника на 12.08.2019г. е по чл.30, ал.3 ЗС, а след получаване на писменото искане - по чл.31, ал.2 ЗС.

С определение, постановено в о.с.з., проведено на 26.11.2021г. първоинстанционният съд е приел, че с молбата от 28.09.2021г. ищците са посочили нови факти, незаявени с исковата молба или в предходното съдебно заседание, което води до предявяване на нов иск, който е различен от първоначално предявеният, поради което съдът не приема тези уточнения.

С молба с вх. №272885/7.03.2022г., ищците, чрез своя адвокат са поискали изменение на доклада по делото, като се приеме, че предявеният иск е за обезщетение за лишаване на съсобственик от ползите от съсобствен имот, от друг съсобственик, като излагат, че в исковата молба това е заявено чрез израза „упражнявайки държане върху целия имот, ответникът извлича всички ползи от него само за себе си, без да има основание за това“. Правят изменение на исковата претенция относно обстоятелствата, на които се основава част от него, без да изменят петитума. В условията на евентуалност е направено искане за допускане на изменение на предявения иск, като исковата претенция от 13.04.2017г. до получаване на писменото искане на ищците-12.08.2019г. да се счита предявена по чл.30, ал.3, вр. с чл.93 ЗС.

С първоинстанционното решение, постановено по гр.д. №2235/2020г. по описа на СГС, Г. М. Г. е осъден да заплати на Д. Т. Ж. и Д. А. Ж. сумата от 32 280,00 лева, представляваща обезщетение за лишаване от ползването на съсобствен имот от 12.08.2019г. до 20.02.2020г. на основание чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността, ведно със законната лихва от 20.02.2020 г. до окончателното изплащане, и сумата 2 069,72 лева на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноски по делото, като искът е отхвърлен за разликата над 32 280лв. до пълния предявен размер от 170 000лв. За да уважи частично исковата претенция, съдът е приел, че ответникът е предоставил на трето лице безвъзмездно да ползва процесния имот, като договорът за наем е нищожен и с него не е отдаден под наем имота от В. И. на И. Г., а след това от нея на дружеството. Прието е, че не е установено Г. Г. да е предоставил на дружеството възмездно да ползва 1/2 ид.ч. на ищците от хотелския комплекс, поради което дружеството ползва имота безвъзмездно, а ползването му е било предоставено от Г. Г., който на 12.08.2019г е получил нотариална покана от ищците за заплащане на обезщетение, поради което им дължи такова за периода 12.08.2019г до 20.02.2020г. в размер на 32 280лв., като искът е отхвърлен за разликата над 32 280лв. до 170 000лв

Във въззивната си жалба срещу отхвърлителната част на решение №262669/10.08.2022г., постановено по гр.д. №2235/2020г. на СГС, ГО, Д. и Д. Ж., излагат, че първоинстанционният съд неправилно е приложил материалния закон, не е дал правилна правна квалификация и е допуснал съществено нарушение на процесуалните правила. Твърдели са, че съдът е разгледал иск по чл.31, ал.2 ЗС, като е уважил същия за периода 12.08.2019г-20.02.2020г. и го е отхвърлил за 13.04.2017г до 11.08.2019г., като не е разгледал иска им с правно основание чл.30, ал.3 ЗС за периода 13.04.2017г. до 11.08.2019г. въпреки изложеното в исковата молба и направеното уточнение. Излагат, че с предявеният иск се претендира обезщетение за лишаване от ползите - гражданските плодове от съсобствен имот от единия съсобственик-ответника спрямо другите собственици-ищците, като исковият период е 13.04.2017г. до 20.02.2020г., в който се обособяват два периода при различни релевантни факти. Твърдят, че първоинстанционният съд не е проявил активност и е отклонил исканията на ищците за изменение на доклада по делото с две молби от 28.09.2021г и от 7.03.2022г, разгледани в съдебно заседание на 26.11.2021г и 18.03.2022г. Считат, че след като проект за доклад преди първото по делото заседание не е изготвян и изпращан на страните, то няма пречка да се иска изменение на доклада.

Въззивният съд е приел, че след извършване на доклада по делото с уточняваща молба с вх. № 351026/28.09.2021г. ищците Д. Ж. и Д. Ж. са направили уточнение, че исковата претенция от 13.04.2017г. до 12.08.2019г. е с правно основание чл.30, ал.3 ЗС, тъй като имотът е бил ползван от трето лице по делото „Рай Г 2011“ ЕООД, а не от ответника Г. М. Г.. С оглед изложеното в исковата молба е счел, че не се установява да е бил предявяван такъв иск, като използването на думата „ползи“, не може да обоснове, че е предявен иск за периода от 13.04.2017г. до 12.08.2019г. с правно основание чл.30, ал.3 ЗС, а и самите ищци са заявили, че към този момент не са знаели, че имотът се ползва от трето лице. Дори и след узнаване на този факт в първото по делото съдебно заседание не е било направено искане за уточнение на исковата претенция по чл.31, ал.2 ЗС, поради което е приел за неоснователно твърдението, че първоинстанционният съд е допуснал процесуално нарушение като не е приел „уточнение“ или изменение на иска за част от периода. След като е обсъдил събраните по делото доказателства, въззивният съд е счел, че претенцията по чл. 31, ал. 2 от Закона за собствеността е частично основателна, предвид което е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната част.

Настоящият съдебен състав намира, че така постановеното въззивно решение е процесуално недопустимо по следните съображения:

В исковата си молба ищците твърдят, че въпреки, че ответникът е собственик само на Ѕ ид.част, той държи целия имот, вкл. тяхната 1/2 идеална част и извлича всички ползи само за себе си, без да има основания за това, като неоснователно се обогатява от тяхната част, и препятстват възможността те да получават облаги и да се възползват от него в обема на правата, които притежават. Неоснователното обогатяване на ответника се изразява в облагодетелстването му от спестения наем, който би плащал за ползването на частта от имота, която му е чужда. Молят ответникът да бъде осъден да им заплати обезщетение за това, че ползва целия имот, без основание за процесния период от 13.04.2017г. до 20.02.2020г.

В съдебно заседание, проведено на 17.09.2021г. ищецът Д. Ж. поддържа, че предявеният от него и съпругата му Д. Ж. иск- като собственици на 1/2 ид.ч. от процесния имот е срещу ответника, който го ползва лично и не им дава да го ползват.

Т.е. първоначалните твърдения на ищците са, че в процесния период са били лишени от възможността да ползват съсобствения си имот, респ. да си служат с общата вещ, тъй като ответникът го е ползвал сам и е изличал всички ползи от него. След получаване на писмения отговор, ищците установяват, че процесният имот, представляващ хотел е бил отдаден под наем от ответника на трето лице.

При тези данни по делото, фактическите твърдения в исковата молба са останали неясни и непълни и се констатира несъответствие между тях и петитума на молбата, поради което в съответствие с разпоредбата на чл. 129 от ГПК съдът служебно е следвало да даде указания на ищците за отстраняване на констатираните нередовности. Поначало отстраняването на нередовностите на исковата молба следва да стане преди връчването на препис от нея на ответника и преди доклада на първоинстанционния съд, но тъй като всяка съдебна инстанция служебно следи за редовността на исковата молба, то въззивният съд е следвало след като констатира този пропуск, да даде съответните указания /в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС/- още повече, че такива оплаквания са били наведени във въззивната жалба. В тези случаи поправената искова молба също се счита за редовна от деня на подаването й, но въззивният съд, съобразно задължителните разяснения, дадени с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, следва отново да даде указания на страните относно разпределението на доказателствената тежест и възможността да извършат процесуални действия по посочване на относими доказателства.

Въззивният съд е следвало да укаже на ищците да уточнят твърденията и претенцията си, след което да даде правилната правна квалификация на предявените искове, като съобрази мотивите на ТР № 7 от 02.11.2012 г. по тълк. д. № 7/2012 г., ОСГК, ВКС, където се съдържа принципно разграничение между правото на обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС като средство за защита на лишените от възможност пряко да си служат с общата вещ съобразно притежавания дял съсобственици и компенсация срещу неправомерното ползване на един от съсобствениците, и претенциите за добиви от съсобствената вещ, на основание чл. 30, ал. 3 във вр. с чл. 93 ЗС .

Като е определена правна квалификация на основание чл. 31, ал.2 от Закона за собствеността, без да се дадат допълнителни указания на ищците да уточнят твърденията си във връзка предявения иск, исковата молба е останала нередовна, от което следва извод за недопустимост на въззивното решение.

По изложените съображения, обжалваното въззивно решение, като процесуално недопустимо, следва да се обезсили и делото следва да бъде върнато на апелативния съд. След връщането на делото, въззивният съд следва да даде указания на ищците за отстраняване на установената по-горе нередовност на исковата им молба за да обезпечи постановяване на допустим съдебен акт по съществото на спора. В зависимост от изпълнението на тези указания, апелативният съд следва да предприеме по-нататъшни съдопроизводствени действия съгласно задължителните указания, съдържащи се в т. 5 от ТР №1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, и в т. 4 от ТР №1/17.07.2001г. на ОСГК на ВКС, и предвид изложеното в мотивите към настоящото касационно решение.

Въззивният съд следва да се произнесе и относно разноските, претендирани и направени от страните, включително пред настоящата касационна инстанция, – съобразно крайния изход на делото, съгласно разпоредбите на чл. 78 , чл. 81 и чл. 294, ал. 2 от ГПК .

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение №843/19.06.2023г., постановено по възз. гр. дело №3402 по описа за 2022г. на Софийския апелативен съд.

ВРЪЩА делото на Софийския апелативен съд за ново разглеждане от друг състав.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: ______________________

Членове:

1. ____________________

2. ____________________