Недопустимост на иск за обявяване на предварителен договор за продажба на движими вещи

Текстът на акта

Ключови фрази

5
Р Е Ш Е Н И Е

№ 25

гр. София, 23.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД , Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Анжела Богданова…………………………………..

като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 4455 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. Д. П., чрез адв. Т. С., срещу въззивно решение № 166/19.07.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 182/2023 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, с което е потвърдено решение № 172/24.03.2023 г. по гр. д. № 1172/2022 г. по описа на Районен съд – Силистра. С първоинстанционното решение, на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е обявен за окончателен предварителен договор, сключен през м. март 2019 г., с който Г. С. Г. продава на С. П. движими вещи (употребявана селскостопанска техника) - Фуражораздаващо ремарке „Straumann 700 multimix“ и Силажна машина „Пьотингер“ за сумата 10 000 лв. и е осъдил купувача да заплати на продавача сумата 7 500 лв., представляваща незаплатена част от продажната цена на вещите, както и сумата 1 983,33 лв. - обезщетение за забава за периода от 01.01.2020 г. до 09.08.2022 г.

В касационната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост и неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.

Ответникът по жалбата – Г. С. Г., представляван от адв. С. Н., не е взел становище по основателността й.

С определение № 2841/10.06.2024 г. касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК, поради вероятност въззивното решение да е недопустимо в частта по претенцията по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, като постановено по иск за обявяване на окончателен на сключен неформален - устен договор за продажба на движими вещи, които са предадени на купувача.

Във връзка с недопустимостта като порок на съдебния акт, практиката на ВКС е установена, че недопустими най-общо са решенията, които са постановени при нарушаване на абсолютните процесуални предпоставки за упражняване правото на иск, както и при десезиране на съда, при произнасяне от страна на въззивния съд по просрочена жалба, по нередовна искова молба и др. Правният интерес е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на иска и наличието му се преценява във всеки един момент от производството, респ. и към момента на подаването на исковата молба.

С уважаването на конститутивния иск по чл. 362 ГПК, вр. чл. 19, ал. 3 ЗЗД се цели да се внесе едностранна промяна в правната сфера на ответника, който не е изпълнил поетото с предварителния договор задължение да сключи окончателен договор, когато за последния се изисква нотариална или нотариално заверена форма (в с.см. - решение № 101/01.08.2018 г. по т. д. № 1704/2017 г., I т. о. на ВКС). С оглед на това правният интерес от предявяването на иска е свързан именно с настъпването на тази промяна в правната сфера на ответната страна, въпреки нейната воля. Сключването на предварителен договор е възможно и правно приложимо само в случаите, когато за окончателния договор е предвидена форма, по-тежка от частната писмена форма (вж. - решение № 1691/27.05.1966 г. по гр. д. № 1042/1966 г. на ВС, I г.о.). Предварителният договор цели да преодолее трудностите, които създава тежката форма, а за договори, които имат уговорена частна писмена форма за действителност или за такива, за които няма никакви формални изисквания, не е правно мислимо сключването на предварителен договор, още повече – „устен“ предварителен договор. Това е така защото, когато има съвпадение между изискваната от закона или уговорена между страните форма на окончателния договор и „предварителен договор“, сключен относно него, всъщност въобще не става дума за предварителен, а за валидно сключен окончателен договор. Допълнително съглашение няма да е нужно, тъй като т.нар. „предварителен“ договор ще изпълнява всички изисквания, на които отговаря и окончателният. В тази връзка, евентуални уговорки за срок или условие, ще са такива, при които е сключен окончателният договор и същите ще породят действието си, без да е необходимо наново сключване на договор. Следователно, при неформален окончателен договор за продажба на движими вещи, които са и предадени на купувача, ако страните са постигнали неформална уговорка, че продажната цена ще се заплаща на вноски в определен срок, то тези условия не характеризират договорът като „предварителен“. В тези случаи искът по чл. 19, ал. 3 ЗЗД ще е недопустим поради липсата на правен интерес, доколкото правните последици, целени от страните (прехвърлянето на собствеността на вещите) ще са настъпили със сключването на договора. Предвид изложеното, устен договор за продажба на движими вещи, за сключването на който не се изисква специална форма, не може да се определя като предварителен по смисъла на чл. 19, ал. 3 ЗЗД, а представлява окончателен договор за продажба, за който е неприложим редът на защита по чл. 362 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното въззивно решение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че през м. март 2019 г. страните са сключили устен предварителен договор за продажба на две движими вещи – употребявани селскостопански машини, като договорили продажна цена от 10 000 лв., която ответникът следвало да заплати на четири равни вноски от по 2 500 лв. в срок до края на 2019 г. Установено е, че ищецът – продавач предал вещите на ответника - купувач, който заплатил само първата вноска от 2 500 лв. Съдът е приел, че договорът е сключен в законоустановена форма (устна) за действителност по чл. 19, ал. 1 ЗЗД, тъй като се касаело за движими вещи, изключени от обхвата на чл. 144, ал. 2 ЗДвП и за продажбата им не се изисква специална форма. Продавачът изпълнил точно задълженията си по договора, а купувачът не заплатил остатъка от цената. Предвид това и като е посочил, че ищецът е доказал правото си на собственост върху процесните вещи, съдът е обявил на основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД устният договор за окончателен. За основателни са счетени и съединените претенции на ищеца за осъждане на ответника да заплати остатъка от продажната цена за вещите в размер на сумата 7 500 лв., както и за дължимото обезщетение за забава за периода от 01.01.2020 г. до 09.08.2022 г. в размер на сумата 1 983,33 лв.

С оглед дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, въззивното решение по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е недопустимо и подлежи на обезсилване, тъй като е постановено при отсъствието на абсолютна процесуална предпоставка за надлежното упражняване на правото на иск – правен интерес. Както се посочи по-горе, допустимостта на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е обусловена от настъпването на правна промяна в правната сфера на ответната страна, която не е изпълнила поето с предварителния договор задължение да се сключи определен окончателен договор. В настоящия случай страните са сключили валиден неформален окончателен договор за покупко-продажба, тъй като се касае за движими селскостопански вещи, изключени от обхвата на чл. 144, ал. 2 ЗДвП и за разпореждането с тях законът не изисква специална форма. В т.нар. „устен предварителен договор“ ищецът и ответникът са постигнали съгласие по всички елементи от същественото съдържание на договора за продажба - неговия предмет, продажната цена, начина и срока на заплащането й, като двете вещи са предадени на купувача. При това положение, сключеният договор е породил всички целени правни последици и поради това има характеристиката на окончателен, а не на предварителен договор по смисъла на чл. 19, ал. 3 ЗЗД. От това следва, че за ищеца не е налице правен интерес от избраната защита и предявеният иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД е недопустим за разглеждане.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 4 ГПК обжалваното въззивно решение и потвърденото с него решение на първоинстанционния съд по иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД са постановени при липсата на абсолютна процесуална предпоставка за упражняване на правото на иск, поради което следва да бъдат обезсилени, а производството по делото в тази част следва да бъде прекратено.

По отношение на предявените от ищеца осъдителни претенции за заплащане на сумата 7 500 лв., представляваща незаплатена част от продажната цена на вещите, както и сумата 1 983,33 лв. - обезщетение за забава за периода от 01.01.2020 г. до 09.08.2022 г., следва да се посочи, че доколкото е налице валидно възникнало облигационно правоотношение за продажба, ответникът – купувач дължи заплащането на уговорената цена. Установено е, че от общата продажна цена на двете машини (10 000 лв.) купувачът е заплатил само сумата от 2 500 лв., поради което същият дължи заплащане на остатъка в размер на 7 500 лв. Крайният уговорен срок за заплащане на продажната цена е изтекъл в края на 2019 г., след което ответникът е изпаднал в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва за периода от 01.01.2020 г. до 09.08.2022 г. в размер на сумата 1 983,33 лева. До същия краен резултат по тези два иска е достигнал и въззивният съд, поради което в тази част въззивното решение следва да се остави в сила.

Въззивното решение подлежи на отмяна изцяло в частта за разноските, като същите следва да се присъдят с оглед крайния изход на спора пред касационната инстанция. Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът дължи на ищеца сумата 1 973 лв. – разноски за трите инстанции, съразмерно на уважената част от предявените искове. На основание чл. 78, ал. 4 ГПК ищецът дължи на ответника сумата 1 340 лв. - разноски за трите инстанции, съразмерно на отхвърлената част от исковете. По компенсация, ответникът дължи на ищеца заплащане на разноски за производството общо в размер на сумата 633 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 166/19.07.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 182/2023 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, с което е потвърдено решение № 172/24.03.2023 г. по гр. д. № 1172/2022 г. по описа на Районен съд – Силистра, в частта, с която по предявения от Г. С. Г., с ЕГН – [ЕГН], срещу С. Д. П., с ЕГН- [ЕГН], иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, е обявен за окончателен устен договор за продажба, сключен през м. март 2019 г., с който Г. С. Г. продава на С. Д. П. движими вещи (употребявана селскостопанска техника) - Фуражораздаващо ремарке „Straumann 700 multimix“ и Силажна машина „Пьотингер“ за сумата 10 000 лв. и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част, поради недопустимост на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 166/19.07.2023 г., постановено по възз. гр. д. № 182/2023 г. по описа на Окръжен съд – Силистра, в останалата обжалвана част, с която С. П. е осъден да заплати на Г. Г. сумата 7 500 лв. - остатък от продажна цена на вещите; и сумата 1 983,33 лв. - обезщетение за забава за периода от 01.01.2020 г. до 09.08.2022 г.

ОТМЕНЯ въззивно решение № 166/19.07.2023 г. по възз. гр. д. № 182/2023 г. на Окръжен съд – Силистра изцяло в частта за разноските.

Вместо това постановява:

ОСЪЖДА С. Д. П., с ЕГН - [ЕГН], по компенсация да заплати на Г. С. Г., с ЕГН - [ЕГН], разноски за производството общо в размер на сумата 633 лв.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.