Отмяна на осъждане за данъчно престъпление поради противоречия в мотивите

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 288
гр. София, 23 юни 2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дванадесети юни две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БЛАГА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

НИКОЛАЙ ДЖУРКОВСКИ

при секретаря Невена Пелова

и с участието на прокурора Росица Славова

като изслуша докладваното от съдия ДЖУРКОВСКИ наказателно дело № 455/2026 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано на основание чл. 346 т.1 от НПК по касационна жалба на подсъдимия М. А. И. срещу решение № 56/26.03.2026 г. на Апелативен съд — Пловдив, постановено по ВНОХД № 312/2024 г. по описа същия съд, в частта му, с която е потвърдена присъда № 260013 от 13.04.2022 г. на Пловдивския окръжен съд по НОХД № 895/2020 г. относно осъждането на подсъдимия за престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т.7 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, касаещо данъчните периоди м. декември 2012 г. и м. февруари 2013 г., за което на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложено наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на което на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

Касационната жалба е насочена срещу решението на въззивния съд в осъдителната му наказателна част. В нея цифрово са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК - неправилно приложение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила.

Касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК е очертано чрез група нарушения, за които се претендира, че са ограничили правото на защита на подсъдимия и са довели до неправилни фактически изводи. Към тази група (съществени процесуални) нарушения са отнесени оплаквания:

На първо място, за едностранна и непълна оценка на доказателствата, наличието на която е обосновано с доводи:

- че съдът е възприел безкритично: - ревизионни констатации по ДОПК, които не установяват авторство; - твърдения за „използвани“ документи, без да е установено кой ги е съставил; - експертни изводи при наличие на противоречия между свидетелски показания и експертизи.

- че са нарушени чл. 13 от НПК и чл. 107, ал. 5 от НПК.

На второ място, за липса на анализ на съществени противоречия, поради това, че в мотивите отсъства: - оценка на противоречията между свидетелите С., П., С., Б. и Г.; - разглеждане на доказателствата за отсъствието му от страната през част от инкриминираните дати; - анализ на факта, че експертизите установяват само полагане на подписи, а не съставяне или въвеждане на документи в счетоводството. Изтъква се, че тези пропуски представляват съществено нарушение по чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК.

На трето място, за нарушение на принципа „in dubio pro гео“ (бел. ВКС „при съмнение – в полза на обвиняемия“). Това оплакване се аргументира с твърдения за множество неотстранени съмнения относно: авторството; реалността на сделките; участието на подсъдимия в счетоводната дейност; действителния извършител. В тази връзка се изтъква, че съдът е бил длъжен да приложи чл. 303, ал. 2 от НПК, предвиждащ, че присъдата не може да се основава на предположения, както и че е нарушен конституционният стандарт за презумпция за невиновност.

В обхвата на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК е заявено и оплакване за необоснованост на атакувания съдебен акт. Същото е мотивирано с аргументи, че апелативният съд е възприел фактически изводи, които не се подкрепят от доказателствата и почиват на предположения, а не на категорични факти; както и че се отхвърлят без мотиви доказателства в полза на подсъдимия. Като примери в тази насока се сочат липсата на категорични доказателства за нереалност на всички доставки; това, че експертизите не са изследвали съставянето на документите и че ревизионните актове не доказват наказателна отговорност.

Наличието на касационно основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК се основава на претенции за нарушения в две насоки:

Първата - неправилно приета форма на умисъл. Това оплакване е мотивирано с доводи, че съставът на чл. 255 от НК е умишлен и че в случая липсват доказателства за пряк умисъл по смисъла на чл. 11,ал. 2 от НК, тъй като не е доказано, че подсъдимият е знаел за липсата на доставки; не е доказано, че е нареждал подаването на данни; не е доказано, че е разполагал със счетоводните регистри, а е установено единствено, че е полагал подписи върху документи, съставяни от други лица. Настоява се, че самото притежание на пълномощно не представлява авторство, нито доказва умисъл, както и че при липса на доказано знание е приложима нормата на чл. 14, ал. 1 от НК - незнанието на факта изключва умисъла.

Втората - неправилно приемане на „посредствено извършителство“. В подкрепа на това възражение се сочи, че в атакуваното решение се приема, че подсъдимият е действал „чрез“ управителя И. Г., въпреки че Г. е подписвал декларациите чрез КЕП, издаден на негово име; въпреки, че съдът приема, че той не е знаел за престъплението; и въпреки, че посредственото извършителство изисква инструментът да е невиновен, но че това не е установено.

В касационната жалба са заявени искания ВКС да постанови: - отмяна на въззивното решение и оправдаване по повдигнатото обвинение; - връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на Апелативния съд - Пловдив (чл. 354, ал. 3, т. 2 от НПК); - и прилагане на по-лек закон или минимизиране на наказанието при условията на чл. 55 от НК.

В срока по чл.351 ал.4 от НПК срещу касационната жалба е постъпило писмено възражение от гражданския ищец държавата, представлявана от министъра на финансите, подадено чрез пълномощника М. К. - юрисконсулт в ТД на НАП – Пловдив, в което се изразява несъгласие с изложените в касационната жалба на М. А. И. доводи. Във възражението е застъпено становище, че обжалваното решение на Апелативен съд – Пловдив е правилно и законосъобразно, издадено в съответствие с материалния закон и установените по делото обстоятелства, без да са допуснати съществени процесуални нарушения. Заявява се мнение, че ПАС, след като е установил безспорно установените факти и ги е анализирал, както поотделно, така и в съвкупност, е достигнал до правилен извод, че подсъдимият М. И. следва да бъде признат за виновен по вмененото му от първоначално повдигнатото обвинение такова по пункт II на обвинителния акт, а именно за престъпление по чл. 255, ал. 3, вр. с ал.1, т. 2, т. 6 и т. 7, вр. с чл. 26 ал.1 от НК, извършено в периода 13.01.2013 г. - 13.03.2013 г., с което е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения на /фирма/ - ДДС в особено големи размери - 52 100.00 лв., както и че в тази връзка правилно е осъдил подсъдимият да заплати в полза на държавата обезщетение за причинените имуществени вреди от горното престъпление, извършено в периода 13.01.2013 г. - 13.03.2013 г., в размер на 52 100.00 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 13.03.2013 г. до окончателното й изплащане. Отправя се молба атакуваното решение да бъде потвърдено. Заявена е и претенция за присъждане на направените по делото разноски - юрисконсултско възнаграждение за осъществената процесуална защита пред настоящата съдебна инстанция в размер на 2463.40 евро (4818.00 лв.), изчислено на основание чл. 13, ал. 2, във връзка е чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

В упражнена лична защита при явяването си в съдебното заседание подсъдимият М. И. поддържа жалбата. Заявява, че не може да се осъди човек, защото вероятно е участвал, вероятно е знаел и вероятно е контролирал. Счита, че това е предположение, а не доказване. Сочи, че съдът е изградил изводите си чрез конструкцията посредствено извършителство, но че извършителите са конкретни лица и са действали самостоятелно и няма доказано подчинение, а това изключва посредственото извършителство. Като още по-съществена намира липсата на доказан умисъл, тъй като няма доказателства, че той е знаел за неверността на документите, за липсата на доставка или че е целял избягване на данъци. Акцентира, че наказателната отговорност изисква вина без съмнение, но че в случая съмненията са очевидни относно това кой е създал документите, кой ги е предал и кой е управлявал реално процеса. Моли ВКС да отменени атакуваното решение и да постанови оправдателна присъда или да върне делото за ново разглеждане.

В предоставената му последна дума подсъдимият И. моли да бъде отменено решението на въззивния съд и да бъда оправдан.

Упълномощените защитници на подсъдимия адв. Д. К. и адв. И. С. не се явяват в заседанието пред касационната инстанция и не вземат становище.

Представителят на ВКП намира, че съображенията на подсъдимия по- скоро сочат на необоснованост на съдебния акт, която не е касационно основание. Счита, че съдът е анализирал достатъчно подробно доказателствата и е стигнал до верния извод, че именно М. И. е осъществил данъчни престъпления в инкриминирания период. Моли да се остави без уважение касационната жалба на подсъдимия И., респ. да се остави в сила решението.

Гражданският ищец държавата, представлявана от министъра на финансите чрез юрисконсулт към ТД на НАП – Пловдив, не изпраща представител.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, след като обсъди релевираните в касационната жалба доводи и изложените в съдебно заседание становища на страните и като извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното:

С присъда № 260013/13.04.2022 г. на Окръжен съд-Пловдив, постановена по НОХД № 895/2020 г. по описа на съда, подсъдимият М. А. И. е признат за виновен в това, че в периода 13.01.2013 г. - 13.03.2013 г., в [населено място], в качеството си на пълномощник на управителя на /фирма/- [населено място], при условията на продължавано престъпление и с посредственото извършителство (чрез управителя на дружеството И. А. Г.), е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения на /фирма/ в особено големи размери - данък върху добавената стойност (ДДС) с общ размер 52 100 лв. като при водене на счетоводството и представяне на информацията пред органите по приходите - ТД на НАП - Пловдив е използвал документи с невярно съдържание - отчетни регистри, съгласно чл. 124, ал. 1, т. 1 от ЗДДС и чл.113, ал. 1 и ал. 3 от ППЗДДС - дневник за покупки на /фирма/- [населено място], в които е отразил данъчни фактури по неполучени доставки с право на пълен данъчен кредит, съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗДДС, без да са налице доставки, по смисъла на чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС и е потвърдил неистина в подадените пред ТД на НАП - Пловдив справки - декларации по ЗДДС, по чл. 125, ал. 1 от ЗДДС и чл. 116, ал.1 от ППЗДДС, за данъчни периоди - м. декември 2012 г. и м. февруари 2013 г., като на основание чл. 92, ал. 1 вр. чл. 88, ал. 3 от ЗДДС, е приспаднал неследващ се данъчен кредит, както следва:

1.На 13.01.2013 г., в [населено място], е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения - данък върху добавената стойност в размер на 7 000 лв., като е потвърдил неистина в подадена по електронен път справка декларация по ЗДДС вх. № 160021029934/13.01.2013 г. за данъчен период м. декември 2012 г. (относно размера на данъчната основа на доставките с право на пълен данъчен кредит /Раздел „Б“, клетка 31/ и размера на ДДС за внасяне /Раздел „В“, клетка 50/) - декларирал е в раздел „Б“, клетка 31, относно размера на данъчната основа на получените доставки с право на пълен данъчен кредит - 35 000 лв. и размер на начисления ДДС с право на пълен данъчен кредит - 7 000 лв., вместо действителния - 0.00 лв., а в раздел „В“, клетка 50 - ДДС за внасяне в размер на 200.00 лв., вместо действителния ДДС за внасяне - 6 800.00 лв., като е използвал документ с невярно съдържание - дневник за покупките на /фирма/, [населено място], за м. декември 2012 г., в който е отразена фактура № 23/03.12.2012 г. с издател /фирма/- [населено място], с данъчна основа - 35 000 лв. и начислен ДДС - 7 000 лв., без да е налице действителна доставка с право на пълен данъчен кредит, по смисъла на чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС, и е приспаднал неследващ се данъчен кредит в размер на 7 000 лв.;

2.На 13.03.2013 г. в [населено място], е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения - данък върху добавената стойност в размер на 45 100 лв., като е потвърдил неистина в подадена по електронен път справка декларация по ЗДДС вх. №16002145269/13.03.2013 г., за данъчен период м. февруари 2013 г. (относно размера на данъчната основа на доставките с право на пълен данъчен кредит /Раздел „Б“, клетка 31/ и размера на ДДС за внасяне /Раздел „В“, клетка 50/) - декларирал е в раздел „Б“, клетка 31, относно размера на данъчната основа на получените доставки с право на пълен данъчен кредит - 225 500 лв. и размер на начисления ДДС с право на пълен данъчен кредит - 45 100 лв., вместо действителния - 0.00 лв., а в раздел „В“, клетка 50 - ДДС за внасяне в размер на 0.00 лв., вместо действителния ДДС за внасяне - 45 100 лв., като е използвал документ с невярно съдържание - дневник за покупките на /фирма/, [населено място] за м. февруари 2013 г., в който е отразена фактура № [ЕГН]/05.02.2013 г. с издател /фирма/, [населено място], с данъчна основа - 225 500 лв. и начислен ДДС 45 100 лв., без да е налице действителна доставка с право на пълен данъчен кредит, по смисъла на чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС, и е приспаднал неследващ се данъчен кредит в размер на 45 100 лв., поради което и на основание чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на една година лишаване от свобода, като на основание чл. 66, ал. 1 от НК така наложеното наказание е отложено за изтърпяване с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

С присъдата на основание чл. 304 от НПК подсъдимият М. А. И. е признат за невиновен и оправдан по първоначално повдигнатото му обвинение в това да е съставил документи с невярно съдържание - отчетни регистри - дневник за продажбите на /фирма/, [населено място], съгласно чл. 124, ал. 1, т. 1 от ЗЗДС и чл. 113, ал. 1 и ал. 3 от ППЗДДС, в които да е отразил данъчни фактури по неполучени доставки с право на пълен данъчен кредит, съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗДДС, без да са налице доставки, по смисъла на чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС, както и в това през периода 14.08.2012 г. до 14.06.2013 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, сам, в качеството си на пълномощник на /фирма/, [населено място] и с посредственото извършителство (чрез управителя И. А. Г.), да е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения за /фирма/, [населено място] - данък върху добавената стойност по ЗДДС, в особено големи размери на обща стойност 450 580,07 лв., както следва:

1.През периода 14.08.2012 г. — 13.05.2013 г., в [населено място] да е затаил истина в подадени от името на /фирма/, [населено място] пред ТД на НАП - Пловдив справки декларации (СД), които се изискват по чл. 125, ал. 1, т. 2 - 3 и ал. 2 от ЗДДС, като не е включил данъчната основа и размера на ДДС при определяне резултата за съответните данъчни периоди по извършени доставки с получател „ [улица]“ , с обща данъчна основа (ДО) 154 300 лв. и при водене на счетоводството, и при представяне на информация пред органите по приходите - ТД на НАП — Пловдив, да е съставил и използвал документи с невярно съдържание: отчетни регистри - Дневници за продажбите, съгласно чл. 124, ал. 1, т. 2 от ЗДДС и чл. 113, ал. 1 и ал. 2 от ППЗДДС, в които да не е отразил издадените фактури за тези доставки, в резултат на което да не е бил начислен и внесен от дружеството данък добавена стойност в размер общо на 30 860 лв.

2. През периода 14.09.2012 г. - 14.06.2013 г., в [населено място], при водене на счетоводството и при представяне на информация пред органите по приходите - ТД на НАП - Пловдив, да е съставил и използвал документи с невярно съдържание: отчетни регистри - дневници за продажбите на /фирма/, [населено място], съгласно чл. 124, ал. 1, т. 2 от ЗДДС и чл. 113, ал.1 и ал. 3 от ППЗДДС, в които да е отразил, неиздавани и несъществуващи кредитни известия, както и да е потвърдил неистина в подадени справки декларации по ЗДДС, по чл. 125, ал. 1 от ЗДДС и чл. 116, ал. 1 от ППЗДДС, в които да е намалил размера на данъка върху добавената стойност за внасяне от /фирма/, [населено място], с общо 419 720.27 лв.

С присъдата е отхвърлен като неоснователен приетият за съвместно разглеждане в наказателния процес граждански иск, предявен от процесуалния представител на министъра на финансите, против подсъдимия М. А. И. за сумата от 502 680.07 лв., представляваща обезщетение за причинените имуществени вреди на държавата в резултат на инкриминираното престъпление, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от момента на увреждането за съответните данъчни периоди до окончателното й изплащане, както и направените по делото разноски, поради изтекла давност и е прекратено производството по гражданския иск.

С присъдата на основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият е осъден да заплати направените по делото разноски.

Срещу така постановената присъда са били подадени протест от прокурор при ОП - Пловдив, жалба от юрисконсулт при ТД на НАП - Пловдив като пълномощник на министъра на финансите в качеството му на представляващ държавата и жалба от подсъдимия М. А. И., като въз основа на тези иницииращи документи пред АС-Пловдив е било образувано ВНОХД № 312/2024 г. Същото е приключило с постановяването на атакуваното пред касационната инстанция въззивно решение № 56/26.03.2026 г., с което първоинстанционната присъда е изменена в гражданско - правната й част, като: - подсъдимият М. А. И. е осъден да заплати в полза на държавата, представлявана от министъра на финансите, обезщетение за причинените имуществени вреди за престъплението по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, извършено в периода 13.01.2013 г. - 13.03.2013 г. в размер на 52 100.00 лв., ведно със законната лихва върху тази сума считано от 13.03.2013 г. до окончателното й изплащане и е отхвърлен гражданския иск до пълния му предявен размер за разликата до 502 680.07 лв. като неоснователен и недоказан; - подсъдимият М. А. И. е осъден да заплати по бюджета на съдебната власт, бюджетната сметка на Апелативен съд - Пловдив, сумата от 1084.00 лв., представляваща държавна такса върху уважения размер на гражданския иск. С въззивното решение присъдата е потвърдена в останалата й част. С решението на основание чл. 189, ал. 3 от НПК вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. подсъдимият М. А. И. е осъден да заплати на ТД на НАП - Пловдив сумата от 4 818.00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

Касационната жалба е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2 от НПК; в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок; и срещу акт, подлежащ на касационна проверка на основание чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледана по същество, е основателна, макар и не по изложените в нея съображения.

Доколкото ВКС се произнася единствено по надлежно релевирани касационни основания, се налага да бъдат направени предварителни уточнения, очертаващи рамката на настоящата касационна проверка.

Пределите на касационния контрол са определени в чл. 347, ал. 1 от НПК и те са ограничени до проверка на присъдата или решението само в обжалваната част и по отношение на обжалвалите лица. Изключение от това положение е допустимо единствено при условията на чл. 347, ал. 2 от НПК (относно необжалвалите подсъдимия), както и при служебно констатиране на някое от абсолютните нарушения на процесуалните правила по чл. 348, ал. 3, т. 2 - 4 от НПК или на нарушение на материалния закон, което съществено е увредило правата и интересите на подсъдимия. Съобразно разпоредбата на чл.347 ал.1 от НПК в случая касационната проверка следва да обхваща само обжалваната част на въззивното решение, с която е потвърдено осъждането на подсъдимия за извършено престъпление по чл. 255 от НК и му е наложено наказание една година лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено на основание чл. 66 от НК. При липсата на жалба от подсъдимия и на гражданския ищец по отношение частта, с която въззивният съд се е произнесъл по предявения и приет за съвместно разглеждане граждански иск, тази част от съдебния акт остава извън рамките на настоящия касационен контрол. Именно на това основание не следва да бъде обсъждано и депозираното от гражданския ищец държавата (чрез процесуалния представител юрисконсулт М. К.) възражение срещу касационната жалба в частта му относно гражданската част на присъдата. А в частта му относно наказателната част на присъдата това възражение не следва да бъде коментирано на основание чл. 87 ал.2 от НПК. Съгласно тази разпоредба гражданският ищец упражнява правата по ал. 1 на чл.87 от НПК в пределите, необходими за доказване на основанието и размера на гражданския иск. Следователно гражданският ищец може да упражнява и реализира предоставените му от процесуалния закон права само по въпросите за допустимостта, основателността и размера на гражданския иск, но не и по тези, касаещи наказателната отговорност на подсъдимия. Затова с оглед процесуалното качество на гражданския ищец, което не позволява упражняването на права относно съдебния акт в наказателната му част, развитите във възражението срещу касационната жалба доводи, отнасящи се до наказателната част на присъдата, следва да се оставят без разглеждане. Заключението на ВКС, че в своята цялост възражението на гражданския ищец срещу касационната жалба не следва да бъде обсъждано в настоящото производство, обуславя и изначалната неоснователност на заявената в това възражение претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за осъществената процесуална защита пред касационната инстанция в размер на 2463.40 евро (4818.00 лв.), изчислено на основание чл. 13, ал. 2, във връзка е чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Независимо от отнасянето му към аргументите в подкрепа на заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1 т.2 от НПК, от обхвата на касационния контрол следва да се изключи оплакването за необоснованост на въззивното решение, тъй като необосноваността не представлява касационно основание и затова поначало тя не може да бъдат предмет на проверка от ВКС в производство по Глава 23 от НПК, поради което не следва да бъде обсъждана. На това основание без разглеждане следва да бъдат оставени и изложените в жалбата аргументи, на които се основава претенцията за необоснованост – че съдът е възприел фактически изводи, които не се подкрепят от доказателствата; че липсват категорични доказателства за нереалност на всички доставки; и че ревизионните актове не доказват наказателна отговорност. Въпреки използваната формулировка за процесуални нарушения, по своето естество изложените възражения се свързват с необосноваността на въззивния акт, което не е самостоятелно касационно основание.

На следващо място, претенцията за наличието на касационното основание „неправилно приложение на материалния закон“ е мотивирана и с довод за липсата на доказателства за пряк умисъл. Той е подкрепен с твърдения, че не е доказано подсъдимият да е знаел за липсата на доставки; че не е доказано подсъдимият да е нареждал подаването на данни; и че не е доказано да е разполагал със счетоводните регистри и да е знаел за неверността на документите. Чрез всички тези твърдения на практика се аргументира оплакване за фактическа необоснованост на приетите за установени от въззивния съд фактически положения относно вината на подсъдимия и нейната форма. В тази връзка следва да се напомни, че установяването наличието на вината и определянето на нейната форма е дейност по установяването на фактически положения (по доказването), а не по приложението на материалния закон (по правната квалификация), доколкото вината като субективен елемент от състава на престъплението се извлича от поведението на дееца, а не от собствената му субективна преценка за деянието и резултата от същото (в този смисъл са решения № 116/1999 г. на ВКС, І НО; № 200 от 08.07.2015 г. по к. д. № 265/2015 г., I НО на ВКС, № 160 от 03.12.2021 г. по н. д. № 702/2020 г., ІІ н.о. на ВКС). В случая възражението за недоказаност на вината във формата на пряк умисъл в същината си е такова за недоказаност на обвинението по чл. 255 от НК и е израз на несъгласие с направените от решаващия съд фактически изводи относно обстоятелствата за субективната страна на това обвинение. Възражението за недоказаност на обвинението предполага и изисква оценка на доказателствата от страна на касационната инстанция, в резултат от която може да бъдат приети нови фактически положения. Но това е недопустимо в касационното производство (арг. от чл. 348, ал. 1 и чл. 354, ал. 1 – 3 от НПК) с изключение единствено в хипотезата по чл. 354, ал. 5 от НПК, която в случая не е налице. Следователно недоказаността не е изведена в процесуалния закон като касационно основание (в многобройни свои решения ВКС приема, че твърдението за недоказаност не е основание за касационна проверка - виж решения № 348 от 16.10.2014 г. по н.д. № 965/2014 г., І н.о., № 149 от 12.07.2016 г. по н.д. № 437/2016 г., ІІІ н.о., № 177 от 08.08.2017 г. по н. д. № 114/2017 г., ІІ н.о.; № 170 от 13.11.2018 г. по н.д. № 867/2018 г., ІІІ н.о.; № 215 от 07.03.2018 г. по н.д. № 1016/2017 г., ІІІ н.о.; № 77 от 27.07.2020 г. по н.д. № 194/2020 г., ІІ н.о., № 8 от 05.02.2021 г. по н.д. № 655/2020 г., ІІІ н.о., № 192 от 29.01.2021 г. по н.д. № 696/2020 Г., ІІ н.о.; № 60123 от 22.06.2021 г. по н.д. № 423/2021 г., І н.о.; № 415 от 15.10.2025 г. по н. д. № 734/2025 г., ІІ н.о.). А след като ВКС не може да прави свои констатации по въпросите за доказаност или недоказаност на обвинението (било то от обективна или субективна страна), той не е оправомощен да се произнася по тях в настоящото производство. Затова коментираното оплакване за недоказаност на пряк умисъл за извършване на деянието, независимо от отнасянето му към заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т.1 от НПК, остава извън пределите на осъществявания по делото редовен касационен контрол.

По повод гореизложеното следва да се напомни, че с оглед забраната за установяване на нови факти (с изключение на хипотезата на чл. 354, ал. 5 НПК, каквато не е налице в разглеждания случай) поначало не е възможно да бъде постигнат целеният от подсъдимия процесуален резултат – да се приеме, че не е извършил престъплението, за което е признат за виновен и му е наложено наказание, и да бъде оправдан, доколкото постигането на този резултат е свързано с възприемането на различни фактически положения относно извършването на деянието и неговото авторство (чл.102 т.1 от НПК). Поради това отправеното искане за оправдаване на подсъдимия е изначално неоснователно, тъй като то предполага възприемане на нови фактически положения, каквито в настоящото производство ВКС не може да извежда.

По-голямата част от изложените в жалбата оплаквания, обосноваващи претенцията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, са бланкетни, схематични, съдържащи само общи фрази и затова лишени от всякаква конкретика, което ги прави неясни и в някои отношения дори смислово неразбираеми. А това не позволява обсъждането им по същество. От такова естество са възраженията:

- за едностранна и непълна оценка на доказателствата - че съдът е възприел безкритично: ревизионни констатации по ДОПК, които не установяват авторство; твърдения за „използвани“ документи, без да е установено кой ги е съставил; и експертни изводи при наличие на противоречия между свидетелски показания и експертизи.

- че са нарушени чл. 13 НПК и чл. 107, ал. 5 НПК.

- за липса на анализ на съществени противоречия, тъй като в мотивите отсъствала: - оценка на противоречията между свидетелите С., П., С., Б. и Г.; -за разглеждане на доказателствата за отсъствието на подсъдимия от страната през част от инкриминираните дати; - за анализ на факта, че експертизите установяват само полагане на подписи, а не съставяне или въвеждане на документи в счетоводството.

- че се отхвърлят без мотиви доказателства в полза на подсъдимия.

- че експертизите не са изследвали съставянето на документите.

В тези твърде оскъдни по своето съдържание възражения не се посочва кои ревизионни констатации по ДОПК съдът е възприел безкритично; кои твърдения за „използвани“ документи съдът е възприел безкритично, без да е установено кой ги е съставил; кои експертни изводи съдът е възприел безкритично при наличие на противоречия между свидетелски показания и експертизи; в какво точно се изразяват претендираните нарушения на чл. 13 НПК и чл. 107, ал. 5 НПК; не се уточнява оценка на противоречията между кои точно свидетели липсва (доколкото посочването на свидетелите само с инициали съвсем не е достатъчно за индивидуализирането им), като не се сочи и в какво точно се изразяват претендираните противоречия и за кои обстоятелства се отнасят. Предвид обстоятелството, че повдигнатото обвинение е за престъпление, реализирано чрез посредствено извършителство, не се отбелязва в какъв точно аспект е следвало да бъдат разглеждани доказателствата за отсъствието на подсъдимия от страната през част от инкриминираните дати, като не се сочи и защо липсата на мотиви в тази насока обосновава допуснато от контролирания съд процесуално нарушение. В тази връзка следва само да бъде добавено, че поради формулировката на обвинението деянието да е осъществено при посредствено извършителство е релевантно къде са подадени справките- декларации от непосредствения (фактическия) извършител, а не къде точно се е намирал по това време подсъдимият. Не се уточняват кои са експертизите, които установяват само полагане на подписи, а не съставяне или въвеждане на документи в счетоводството, и с какво липсата на твърдяния анализ на този факт (че установяват само полагане на подписи, а не съставяне или въвеждане на документи в счетоводството) се е отразила на процесуалната законосъобразност на извършената от въззивния съд доказателствена дейност. Не се прецизира при възприемането на кои фактически изводи съдът е отхвърлил без мотиви доказателства в полза на подсъдимия, като не са конкретизирани кои са твърдяните отхвърлени доказателства. Не се визира съставянето на кои документи експертизите не са изследвали, като твърдението в тази насока не е обвързано с оплакване за конкретно допуснато от контролирания съд процесуално нарушение. Всичко това води до извод, че касаторът не е защитил и аргументирал тези свои оплаквания чрез излагане на конкретни съображения. Формулирани по този начин, изброените възражения се явяват декларативни и ненадлежно конкретизирани в съответствие с изискването на чл. 351, ал. 1 от НПК в жалбата да се посочи „в какво се състои касационното основание и данните, които го подкрепят“. Затова те не съставляват годно основание за касационна проверка. Съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК ВКС се произнася единствено по възведените оплаквания, които трябва да са уточнени, за да означат ясно рамките на касационната проверка. А след като обжалващата страна не е положила дължимите усилия за изпълнението на това изискване, за върховната съдебна инстанция е невъзможно да изпълни предписанието на чл. 354, ал. 4 вр. чл. 339, ал. 1 и ал. 2 от НПК поради липса на годни възражения. Но тъй като касационната инстанция няма задължения да предполага и тълкува волята на оспорващата страна, респ. няма правомощия по свой почин и по собствено усмотрение да отстрани констатираните неясноти, тя обективно е лишена от възможност да даде мотивиран отговор на тези възражения. Поради това е невъзможно коментираните възражения да получат конкретен отговор по касационен ред.

Заявеното в жалбата искане за минимизиране на наказанието при условията на чл. 55 от НК не е достатъчно да обоснове касационно основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НПК. В подкрепа на това искане, очевидно изразяващо недоволство от размера на наложеното наказание, в касационната жалба не са изложени никакви съображения относно допуснати нарушения във връзка с определяне на наказанието, каквито принципно визира въведеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. С оглед на това ВКС не следва да се произнася по горното искане, касаещо наказанието.

Останалите оплаквания в жалбата, в които се изразява недоволство срещу дейността на апелативния съд по установяването на фактите на деянието поради множество неотстранени съмнения относно авторството; реалността на сделките; участието на подсъдимия в счетоводната дейност; и действителния извършител, макар и лаконично мотивирани, съдържат минимално изискуемата конкретика, за да получат отговор, и затова се явяват допустими за разглеждане. На практика те са обвързани с претенцията за нарушения на чл. 303 ал.1 и ал.2 от НПК в контекста на нарушаване на презумпцията за невиновност - относими към заявеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.

При извършения контрол за законосъобразността на доказателствената дейност на въззивния съд и в частност за спазването на процесуалните изисквания за правилно формиране на вътрешното му убеждение ВКС намира, че атакуваното въззивно решение не почива на предположения относно изводите за нереалността на сделките (включени в данъчните периоди, за които подсъдимият е признат за виновен) и съпричастността на подсъдимия към счетоводната дейност на дружеството. В случая изводите за нереалността на сделките, както и за съпричастността на подсъдимия към дейността на дружеството, в т.ч и счетоводната, съвсем не са разколебани и предполагаеми, а са доказателствено обезпечени в необходимата степен на категоричност. ВКС изцяло споделя становището на апелативния съд, че по делото е налице съвкупност от убедителни, устойчиви и кореспондиращи помежду си многобройни преки и косвени доказателства, които, оценени в тяхното логическо единство и взаимна връзка, установяват, че всички инкриминирани доставки в представените пред органите по приходите на ТД на НАП – Пловдив отчетни регистри – дневници за покупки на /фирма/ за данъчните периоди м. декември 2012 г. и м. февруари 2013 г., не са реално осъществени, както и че в тези периоди именно подсъдимият е осъществявал фактическото управление на търговската дейност на /фирма/ , и че с оглед на това негова е отговорността и за счетоводната дейност на дружеството. В тази насока правилно са отчетени и ценени многобройните по обем данни, подробно описани и анализирани на стр. 46-49 в атакуваното решение, като тяхното изчерпателно изброяване и вярното им доказателствено интерпретиране от въззивния съд изключва необходимостта същите отново да бъдат посочвани и коментирани от ВКС.

Възраженията за неотстранени съмнения относно авторството и действителния извършител се явяват обвързани с оплакването за неправилно приемане на „посредствено извършителство“, осъществено с действия на подсъдимия чрез управителя на дружеството. Така, оспорвайки възприетия механизъм на осъществяване на престъплението - чрез посредствено извършителство, касаторът на практика оспорва несъмнеността на възприетото извършителство (авторство) в негово лице, като лансира тезата за необмислен друг възможен извършител (автор на деянието).

По повод отправения упрек за неправилното приемане на посредствено извършителство ВКС намира следното:

Оценката на инкриминираните по делото факти насочва на извод, че предложената от прокурора в обвинителния акт и възприета от съдилищата правна конструкция на механизма на осъществяване на данъчното престъпление - при посредствено извършителство чрез управителя на дружеството И. А. Г. - се явява некоректна и несъответна на възприетото в теорията и съдебната практика разбиране за посредственото извършителство като форма на единично извършителство.

Посредствено извършителство има, когато деецът съзнателно е мотивирал някое трето лице да извърши изпълнителното деяние на умишлено престъпление, в резултат на което фактическият извършител се явява оръдието за осъществяване на съответното престъпление, като от него (фактическия извършител) не може да се търси наказателна отговорност. Т.е., посредствен извършител е този, който осъществява престъпния състав не лично със свои действия, а чрез друго лице като му въздейства психически да извърши изпълнителното деяние, без обаче това друго лице да действа виновно (с умисъл).

В случая въззивният съд е споделил като обоснован и законосъобразен извода на окръжния съд, че подсъдимият М. И. е осъществил от обективна и субективна страна вмененото му във вина по пункт II на обвинителния акт престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 НК, извършено в периода 13.01.2013 г. – 13.03.2013 г., в качеството му на пълномощник на управителя на /фирма/ и чрез посредствено извършителство, а именно - чрез управителя на дружеството И. А. Г.. Така възприетата конструкция на осъществяване на изпълнението на престъплението при посредствено извършителство чрез управителя на дружеството И. А. Г. не е обаче подложена на изричен коментар и обсъждане в решението, като наличието й не е мотивирано с никакви конкретни съображения, от които да става ясно защо е възприета тази конструкция относно механизма на извършване на престъплението. Единствените относими към тази проблематика доводи на апелативния съд се свеждат до заключенията (на стр.60), че „Категорично установен е фактът, че справките – декларации по ЗДДС и приложените към тях дневници за покупки и продажби за данъчни периоди м. декември 2012 г. и м. февруари 2013 г. са подадени пред ТД на НАП по електронен път с квалифициран електронен подпис на /фирма/ , заявлението за издаване, на който е подадено от подсъдимия М. И. в качеството му на пълномощник на управителя /фирма/ . и че „Безспорно е установено, че вписаният управител И. Г. не е съзнавал и не е знаел, че тези действия са осъществени от пълномощника му – подсъдимия М. И.. Затова и не може да се говори за съзнание за тяхната съставомерност у представляващия дружеството.“ В тези съображения не се съдържа обаче отговор на въпроса защо е прието, че в случая е налице фигурата на посредственото извършителство и то в посочената конфигурация – подсъдимият като посредствен извършител да е осъществил състава на престъплението, използвайки управителя на дружеството, действащ невиновно, като свое „оръдие“. За да действа като „оръдие“ на посредствения извършител, управителят И. А. Г. в случая е следвало сам и непосредствено да е осъществил изпълнителното деяние на престъплението – да е подал пред ТД на НАП – Пловдив справките – декларации по ЗДДС. Но в този аспект изобщо не са изложени съображения и не е коментирано дали въобще управителят И. А. Г. е извършвал действия по подаване на справките – декларации за процесните данъчни периоди, като видно от мотивите на решението такъв факт не е приет за установен (впрочем такъв не се твърди и в обвинителния акт). Тази непълнота в изложените съображения е съществена, тъй като пряко засяга отговора на въпроса извършено ли е деянието от подсъдимия (чл.301 ал.1 т.1, пр.2 от НПК), който съдът е длъжен да даде, и същевременно препятства установяването на волята на решаващия съдебен орган по този въпрос, както и проверката на вътрешното му убеждение. С оглед на това в случая тя обосновава процесуалното нарушение „липса на мотиви“.

Отделно от това във въззивното решение липсва ясна, категорична и непротиворечиво заявена позиция относно обстоятелството кое е лицето, извършило фактическото подаване на справките – декларации за процесните два данъчни периода. Както бе вече посочено, при обосноваване на правните си изводи въззивният съд е приел, че подсъдимият е осъществил престъплението при посредствено извършителство чрез управителя на дружеството И. А. Г., като при водене на счетоводството и представяне на информацията пред органите по приходите –ТД на НАП – Пловдив, е използвал документи с невярно съдържание –отчетни регистри, съгласно чл. 124, ал. 1, т. 1 от ЗЗДС и чл. 113, ал. 1 и ал. 3 от ППЗДДС – дневник за покупки на /фирма/ , в които са отразени данъчни фактури по неполучени доставки с право на пълен данъчен кредит, съгласно чл. 68, ал. 1 от ЗДДС, без да са налице доставки, по смисъла на чл. 6 и чл. 9 от ЗДДС и е потвърдил неистина в подадените пред ТД на НАП – Пловдив справки – декларации по ЗДДС – по чл. 125, ал. 1 от ЗДДС и чл. 116, ал. 1 от ППЗДДС за данъчни периоди – м. декември 2012 г. и за м. февруари 2013 г., като на основание чл. 92, ал. 1 във вр. чл. 88, ал. 3 от ЗДДС е приспаднал неследващ се данъчен кредит. С формулирането на тези изводи (за посредствено извършителство) апелативният съд имплицитно приема, че изпълнителното деяние на престъплението реално е било осъществено от управителя на дружеството И. А. Г.. От друга страна, обаче, на стр. 10, 11 и 47 в решението последователно приема, че изготвянето и подаването по електронен път с квалифициран електронен подпис на /фирма/ , сер. № /серия, номер/ на справки-декларации по ЗДДС и приложените към тях копия на Отчетни регистри (дневниците за покупки и дневниците за продажби) за периода м. 10.2012 г. – м. 05.2013 г. (което включва и процесните два данъчни периода) е осъществено от свидетеля Х. С.. Но така описаните факти относно действията на св. Х. С. (за които, между другото, не се съдържат твърдения в обвинителния акт) насочват на съвсем друга конфигурация на посредственото извършителство – с участието вече на самия Х. С. в самото фактическо осъществяване на изпълнителното деяние на престъплението, доколкото липсват данни и не е установено последният да е съзнавал, че са използвани документи с невярно съдържание –отчетни регистри - дневник за покупки на /фирма/ , в които са отразени данъчни фактури по неполучени доставки с право на пълен данъчен кредит, без да са налице доставки по тях.

Изложеното в предходния абзац дава основание на ВКС да приеме, че в решението е налице непоследователно и противоречиво обосноваване на начина (механизма) на осъществяване на изпълнението на престъплението от подсъдимия. От една страна са изложени правни изводи това да е сторено при посредствено извършителство чрез управителя на дружеството И. А. Г.. От друга, са изведени и приети факти, които ясно насочват това да се е случило при посредствено извършителство с участието на св.Х. С. в самото осъществяване на изпълнителното деяние на престъплението, доколкото е посочено, че изготвянето и подаването по електронен път с квалифициран електронен подпис на /фирма/ , сер. № /серия, номер/ на справки-декларации по ЗДДС и приложените към тях копия на Отчетни регистри (дневниците за покупки и дневниците за продажби) за процесните данъчни периоди е осъществено от св. Х. С.. В случая безспорно се касае за съществено противоречие в мотивите. Първо, защото посочените две заключения смислово се изключват, и, второ, тъй като това противоречие засяга не отделни части и изрази от решението, а становището на съда по поставения пред него за решаване въпрос по чл.301 ал.1 т.1, пр.2 от НПК. Тези вътрешнологически противоречия в изложените съображения препятстват установяването на волята на въззивния съдебен състав и проверката на вътрешното му убеждение по коментирания въпрос, поради което самостоятелно обосновават процесуално нарушение „липса на мотиви“.

Наведените в касационната жалба възражения за неотстранени съмнения относно авторството и действителния извършител, както и за неправилно приемане на посредствено извършителство, реално не са пряко обвързани с оплаквания за съществени пороци в мотивите на атакуваното решение от вида на констатираните по-горе. Това, обаче, не е процесуална пречка ВКС служебно да установи такива пороци, респ. служебно да установи допуснато от въззивния съд особено съществено нарушение на процесуалните правила, изразяващо се в липса на мотиви на постановения от него съдебен акт. Дори напротив, когато в редовното триинстанционно касационно производство се установи наличието на процесуални нарушения, които са от такова естество, че основно опорочават наказателния процес, респ. постановения в него съдебен акт, ВКС е задължен служебно да ги констатира, като това задължение произтича от възложената му по силата на чл. 124 от КРБ компетентност да осъществява върховен надзор за точното и еднакво прилагане на законите от съдилищата. Такива са абсолютните процесуални нарушения, посочени в чл. 348, ал. 3, т. 2 - т. 4 от НПК. В разглеждания случай въззивното решение съдържа непълни и противоречиви мотиви по въпроса за посредственото извършителство, в условията на което е прието да е осъществено престъплението от М. И.. Непълните и противоречиви мотиви на апелативния съд по въпрос с решаващо значение за ангажирането на наказателната отговорност на подсъдимия са равнозначни на липса на мотиви на постановения от него съдебен акт. Последното е абсолютно съществено нарушение на процесуалните правила, което обосновава изключението от правилото, че касационната проверка не може да надхвърля рамките на конкретно изложените в жалбата доводи.

Липсата на мотиви представлява съществено процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК и поради естеството си то не би могло да бъде отстранено в рамките на правомощията на касационната инстанция. Затова единственият процесуален механизъм за отстраняването на това нарушение е частична отмяна на решението в обжалваната осъдителна наказателна част, в необжалваната гражданска осъдителна част, както и в частта за разноските, касаеща тази част, и връщане на делото за ново разглеждане в тези му части от друг състав на въззивния съд за отстраняване на констатираното съществено нарушение на процесуалните правила. В случая решението подлежи на отмяна и в необжалваната гражданска осъдителна част, както и в частта за разноските, касаеща тази част, доколкото в тези части решението не е влязло в сила (по аргумент от т. 4, изр. 3 от ТР № 5/21.05.2018 г. по т.д. № 5/2017 г. на ОСНК на ВКС) и въпросите за отговорността на подсъдимия за деянието, което се явява и основание на предявения граждански иск, ще подлежат на ново разглеждане.

По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 5 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 56/26.03.2026 г. на Апелативен съд — Пловдив, постановено по ВНОХД № 312/2024 г. по описа същия съд:

- в ЧАСТТА, в която е потвърдена присъда № 260013 от 13.04.2022 г. на Пловдивския окръжен съд по НОХД № 895/2020 г. относно осъждането на подсъдимия М. А. И. за престъпление по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т.7 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, касаещо данъчните периоди м. декември 2012 г. и м. февруари 2013 г., за което на основание чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложено наказание една година лишаване от свобода, отложено за изтърпяване на основание чл. 66, ал. 1 от НК с изпитателен срок от три години, считано от влизане на присъдата в сила.

- в ЧАСТТА, в която подсъдимият М. А. И. е осъден да заплати в полза на държавата, представлявана от министъра на финансите, обезщетение за причинените имуществени вреди от престъплението по чл. 255, ал. 3 вр. ал. 1, т. 2, т. 6 и т. 7 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, извършено в периода 13.01.2013 г. - 13.03.2013 г. в размер на 52 100.00 лв., ведно със законната лихва върху тази сума считано от 13.03.2013 г. до окончателното й изплащане.

- в ЧАСТТА, в която подсъдимият М. А. И. е осъден да заплати по бюджета на съдебната власт, бюджетната сметка на Апелативен съд - Пловдив, сумата от 1084.00 лв., представляваща държавната такса върху уважения размер на гражданския иск, и на основание чл. 189, ал. 3 от НПК вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. е осъден да заплати на ТД на НАП - Пловдив сумата от 4 818.00 лв., представляваща юрисконсултско възнаграждение.

В отменените части на въззивното решение ВРЪЩА делото на Апелативен съд – Пловдив за ново разглеждане от друг състав от стадия на съдебното заседание.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: