Към съдържанието
Питай законите

Практика · Върховен касационен съд · 01 Януари 2024

ВКС потвърди присъдата за умишлено убийство на майка в безпомощно състояние

Върховен касационен съд · 01 Януари 2024

Резюме, съставено автоматично от текста на акта. Меродавен е самият акт по-долу.

Подсъдима оспорва осъдителната си присъда от 6 години лишаване от свобода за убийството на собствената си майка, намираща се в безпомощно състояние и извършено по особено мъчителен начин. Защитата твърди негодност на свидетелски показания, съмнения относно автора на деянието и процесуални пороци. Върховният касационен съд намира жалбата за неоснователна и оставя присъдата в сила, като приема наказанието за правилно определено под законовия минимум.

Какво приема съдът

Свидетелските показания от досъдебното производство са процесуално годни, когато присъствието на полицейски служител при разпита е било чисто техническо и лицето не е имало процесуално качество на заподозрян или обвиняем. При наличие на многобройни смекчаващи обстоятелства наложеното наказание под законовия минимум е законосъобразно и справедливо.

Приложени разпоредби

Всяка посочена разпоредба е проверена да се среща в текста на акта.

убийство на майкабезпомощно състояниеособено мъчителен начинсвидетелски показаниясмекчаващи обстоятелствачл. 55 НК

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство на баща, майка, рожден син или дъщеря * определяне на наказание при условията на чл. 55, ал. 1 НК * оговор * Убийство на лице в безпомощно състояние * особено мъчителен начин * убийство по особено мъчителен начин

Р Е Ш Е Н И Е

№ 26

гр. София, 10 януари 2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, ІII НО, в публично заседание на двадесет и осми ноември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА

МАРИЯ МИТЕВА

при секретаря Илияна Петкова

и в присъствието на прокурора Ваня Илиева

изслуша докладваното от

съдия ИВАНОВА касационно дело № 925 по описа за 2023 г

Касационното производство е образувано по жалба на защитата на подсъдимата Д. А. В. срещу решение на Пловдивски апелативен съд № 160 от 18.08.2023 г, по ВНОХД № 162/23, с което е потвърдена присъда на Окръжен съд, Хасково, № 4 от 19.01.2023 г, по НОХД № 722/21, с която подсъдимата е призната за виновна в това, че на 30.06.2020 г в [населено място], умишлено е умъртвила майка си Г. Ж. В., която се е намирала в безпомощно състояние, като деянието е извършено по особено мъчителен начин за убитата, с оглед на което и на основание 116, ал. 1, т. 3, т. 5 и т. 6 вр. чл. 115 вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 НК, е осъдена на шест години „лишаване от свобода“, при „строг“ режим, със зачитане на предварителното задържане, считано от 5.07.2020 г.

С жалбата се релевират всички касационни основания. Изтъкват се следните аргументи: Осъждането на подсъдимата е в отклонение от изискванията по чл. 303 НПК. Игнорирани са показанията на свидетелите от съдебната фаза, а е кредитирано заявеното от св. М. В. на досъдебната фаза, въз основа на което е формиран изводът за виновност на подсъдимата. Не е взето предвид, че описаният от св. М. В. механизъм на причиняване на смъртта не съответства на обективните находки по тялото на пострадалата. Невярно е интерпретирано експертното становище относно механизма на причиняване на телесните увреди, довели до смъртта на пострадалата. Не е взето предвид обстоятелството, че по дървения предмет / бухалка /, приложен като веществено доказателство, са открити биологични следи единствено от св. М. В.. Липсата на следи от подсъдимата по дървения предмет разколебава приетата от съда теза за авторството на деянието. Не е доказателствено обезпечен изводът, че подсъдимата е притискала с колене тялото на майка си и по този механизъм е причинила уврежданията в гръдната й област. Не е взето предвид, че кредитираните показания на св. М. В. от досъдебната фаза, приобщени в съдебната такава, са негодни, имайки предвид, че при разпита на свидетелката на досъдебната фаза е присъствал полицейски инспектор. Извън вниманието на съда е останало това, че св. М. В. се отличава със специфични личностови особености, които влияят на способността й правилно да възприема и възпроизвежда факти от обективната действителност. Не е съобразено и обстоятелството, че посочената свидетелка е заинтересована от изхода на делото, което следва да бъде съобразено при оценката за достоверност на нейните показания. Към момента на даване на показанията й на досъдебната фаза тя е имала качеството на „заподозряно лице“, което обуславя извода, че нейните твърдения представляват „оговор“. Не е съобразено обстоятелството, че по това време свидетелката е била „задържана под стража“ и макар да не била привлечена като обвиняема, е следвало да разполага с правата на обвиняем по чл. 5 и чл. 6 от Европейската конвенция за правата на човека. Недопустимо е осъдителна присъда да почива на показанията на такъв свидетел, както и на показания, депозирани от полицейски служители, възпроизвеждащи сведения, които са узнали при проведени от тях беседи. Съдът се е доверил на експертните изводи относно личността на подсъдимата, изведени от вещите лица, автори на СППЕ, че тя е лице, склонно към асоциално поведение, със занижен личностен и емоционален самоконтрол, но не е съобразил показанията на св. М., св. П., св. Д. А., св. В. И., които я обрисуват като личност с положителни характеристични данни. Не е безспорно установена датата на инкриминираното деяние. Въззивното решение е изготвено в отклонение от изискванията на чл. 339 НПК. Апелативният съд се е позовал на доказателствения анализ, направен от първата инстанция, без да извърши собствен такъв. В обжалвания съдебен акт се съдържат изрази, имащи отношение към начина на формиране на решението / единодушно или с мнозинство /, които пораждат неяснота с какво мнозинство е взето решението от въззивната инстанция. Апелативният съд е нарушил чл. 13 и чл. 14 НПК. Допуснато е нарушение на материалния закон. Наложеното наказание е явно несправедливо.

С жалбата се прави искане за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаване на подсъдимата или за отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане.

В съдебно заседание на ВКС защитата пледира за уважаване на жалбата.

Подсъдимата жалбоподател моли да бъде оправдана.

Представителят на ВКП изразява становище за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на своята компетентност, намери следното:

Настоящата инстанция счита, че релевираните съществени процесуални нарушения не са допуснати, а възраженията на защитата в тази насока не могат да бъдат споделени. Съображенията за това са следните:

Въззивният акт не страда от процесуални пороци. Контролният съд е спазил изискванията по чл. 339, ал. 1 и 2 НПК, както и тези по чл. 314 НПК и е извършил цялостна въззивна проверка на постановената присъда. Съдебният акт на първата инстанция е подписан с особено мнение на двама от членовете на състава / основното мнение е формирано от останалите трима /. При коментара на правилността на основното мнение, въззивният съд си е служил с израза „мнозинството от съдебния състав“, като е имал предвид този на първата инстанция. При този допустим процесуален подход обаче се е стигнало до техническа грешка, която защитата оценява като съществено процесуално нарушение, а именно: в решението е посочено „мнозинството от настоящия състав“, макар и от контекста да става ясно, че се отнася до състава на съда в първата инстанция. Следователно, от съдържанието на решението може да бъде изведена волята на контролния съд по изхода на делото, а допуснатата техническа грешка не би могла да се отрази негативно на правото на защита и да се оцени като процесуално нарушение.

Липсва процесуално нарушение и при анализа на доказателствената съвкупност, което да опорочава формираното вътрешно съдийско убеждение, както и липсва нарушение на заложения в процесуалния закон стандарт за постановяване, респективно, потвърждаване на осъдителна присъда. Въззивната инстанция е направила собствен доказателствен анализ, съобразен с изискванията на чл. 14 НПК, при което е достигнала до верния извод, че са налице основания за потвърждаване на осъдителната присъда. Съдът е подходил с необходимата критичност към гласните доказателства, изводими от показанията на св. М. В., очевидец на деянието, отчитайки нейната близка родствена връзка с подсъдимата / двете са сестри /. По делото е изяснено, че е имало случай, при който свидетелката е упражнила насилие спрямо пострадалата в период, предшестващ инкриминираното деяние, но на датата на деянието не е участвала в побоя, довел до настъпване на престъпния резултат. Съобразено е заключението на СППЕ, че М. В. разполага със способност правилно да възприема фактите от обективната действителност и да ги възпроизвежда, тоест, правилно е решен въпроса относно нейната свидетелска годност, която е налице. Съдът е съпоставил показанията й относно начина, по който подсъдимата е упражнила насилие спрямо майка им на 30.06.2020 г, с обективните находки по тялото на починалата, изводими от СМЕ-зи, и в този контекст са формирани доказателствените изводи. Взети са предвид и показанията на св. И. и св. А., респективно, обясненията на подсъдимата, която не е отрекла участието си в упражненото на инкриминираната дата насилие. От съществено доказателствено значение е това, че смъртта на пострадалата е предизвикана от побой, нанесен на 30.06.2020 г, на която дата липсва спор, че насилието спрямо пострадалата е упражнено единствено от подсъдимата / в тази насока са, както показанията на св. М. В., така и обясненията на подсъдимата /. Установено е, че св. И и св. А. не са присъствали в помещението на жилището, в което са се развили инкриминираните събития, поради което техните показания не способстват за изясняване на въпроса кой е автор на упражненото спрямо пострадалата насилие. В обясненията си подсъдимата признава, че на 30.06.2020 г, връщайки се от поликлиниката, чула реплики по свой адрес, които я подразнили, което провокирало словесен конфликт с пострадалата, прераснал в нанасяне на побой. Различието в гласните доказателства, изводими от показанията на св. М. В. и обясненията на подсъдимата, се свежда единствено до интензитета на упражненото насилие / броя на ударите и мястото по тялото на починалата, по които са нанесени /, но не и относно лицето, което е отговорно за побоя. Съдът е приел за достоверни показанията на св. М. В. от досъдебната фаза, надлежно приобщени, в които е залегнало твърдението, че побоят, нанесен на 30.06.2020 г, е бил интензивен и е продължил до момента, в който възрастната жена е спряла да се съпротивлява, тъй като това съответства на обективните находки по тялото на починалата, сочещи на множество травми, нанесени със значителна сила. Неоснователно се възразява срещу процесуалната годност на кредитираните показания, дадени на 5.07.2020 г, по време, когато вече е имало привлечен обвиняем в лицето на Д. В.. Към този момент, липсват данни св. М. В. да е имала качеството „заподозряно лице“ по смисъла на Конвенцията за правата на човека, респективно, липсват данни да е била „задържана под стража“, в която хипотеза несъмнено би имала правата на обвиняемо лице по Конвенцията. От материалите по делото е видно, че на 5.07.2020 г тя е имала качеството на свидетел и в това качество е участвала в следствен експеримент, проведен на същата дата. Не може да бъде споделен довода, че показанията на св. М. В. представляват „оговор“ и следва да се ценят като такива. По време на досъдебната фаза тя е имала единствено качеството свидетел и казаното от нея има процесуална стойност на свидетелски показания. Вярно е, че на 5.07.2020 г свидетелката е разпитана в присъствието на полицейски служител, какъвто е вписан в протокола за разпит, но от данните в протокола може да се направи извод, че посоченото лице само технически е присъствало по време на разпита, но не е взело участие в процесуално-следственото действие. В посочената хипотеза свидетелските показания не губят своята доказателствена стойност и затова не е имало пречка да бъдат приобщени по съответния процесуален ред и да бъдат ползвани от съда при формиране на вътрешното убеждение. Съществено в доказателствен аспект е това, че след прочитането им в съдебната фаза, свидетелката е заявила, че казаното пред разследващия орган е вярно и го поддържа. Що се отнася до казаното от нея, че е била заплашена от органите на МВР, правилно съдът не е дял вяра на това твърдение, което освен че е декларативно, не кореспондира с ясно изразената от нея позиция, че поддържа показанията си от досъдебната фаза. На следващо място, при формиране на вътрешното убеждение съдът е съобразил експертните изводи относно получените от починалата травми и показанията на св. А. и св. Г., възприели състоянието на пострадалата преди причинения й побой, когато тя все още е била в относително добро здравословно състояние. Неоснователно се сочи, че са ползвани показанията на полицейските служители св. Ц. и св. П., получили сведения посредством проведени от тях беседи със сестрите В., преди повдигане на обвинението. Във въззивния акт, а преди това, в мотивите към присъдата на първата инстанция, изрично е посочено, че такива сведения нямат доказателствена стойност и няма да бъдат ползвани при извеждане на изводите по релевантните факти, което становище е правилно и в съответствие с процесуалните правила за оценка на доказателствената съвкупност.

Неоснователно се възразява срещу приетия от съда механизъм на причиняване на смъртта. Съдът е съобразил, че ударите са нанесени с юмруци и с ръце по главата, устата, гърдите, и по други места на тялото, както и по крайниците на пострадалата. Изяснено е, че по време на нанасяне на побоя, подсъдимата е притискала тялото на майка си към земята. В резултат от упражненото насилие на 30.06.2020 г пострадалата е получила следните увреждания: множествена травма в областта на главата, тялото и крайниците, травма в областта на главата, счупване на ребра, контузия на белия дроб. Причина за смъртта й е травматичен шок, възникнал в резултат на множеството травми, предизвикали силни болки и остра анемия в резултат на подкожни кръвонасядания. Установена е пряка причинна връзка между смъртта на пострадалата и причинените й травматични увреждания. Даден е отрицателен отговор на въпроса дали смъртта е причинена от септичен шок. Що се отнася до възражението, че по дървения предмет / бухалка / не са открити биологични следи от подсъдимата, а само такива, оставени от св. М. В., това е обяснимо с оглед на обстоятелството, че побоят е нанесен с ръце и крака, без използване на предмети. В тази насока са освен гласните доказателства, изводими от показанията на свидетелката очевидец М. В., така и изводите на СМЕ, че по тялото на починалата не е имало следи от удари с предмет. Ето защо, доводът, че доколкото по бухалката не са открити следи от подсъдимата, това води до съмнение относно нейното авторство, е неоснователен и не може да бъде споделен.

Верен е и фактическият извод относно датата на настъпване на смъртта, която съвпада с инкриминираната дата / 30.06.2020 г /. Този извод следва от заключението на вещото лице, направило аутопсия на трупа и констатирало смърт от второ-трето денонощие, съобразно момента на откриване на трупа: 3.07.2020 г. Взето е предвид и експертното становище, че в резултат на побоя от 30.06.2020 г, смъртта е настъпила в течение на минути, в непродължителен период от време.

Неоснователно се сочи, че при изясняване на фактическата обстановка е допуснато нарушение по чл. 13 НПК. Съдът е събрал в пълнота необходимите и относими доказателства, въз основа на които е разкрил обективната истина, поради което не е останало неизяснено нито едно обстоятелство, включено в предмета на доказване. Съвкупността от доказателства, необходими за правилното решаване на делото, е събрана още от първата инстанция, поради което не е възникнала процесуална необходимост от приобщаване на нови доказателства във въззивното производство.

Не е допуснато процесуално нарушение при анализа на СППЕ относно личността на подсъдимата, а възражението в тази насока е неоснователно. Изяснено е, че се касае за личност със занижен самоконтрол, с ниско общо ниво на интелект, със склонност към агресивни и асоциални действия, с ниско ниво на морално-етични ценности. Съдът е съобразил и положителните характеристични данни за нея, изводими от свидетелските показания. Особеностите на личността на подсъдимата, изяснени от СППЕ, не се конкурират с данните за личността й / положителните й характеристични данни /, а подлежат на оценка заедно с тях, какъвто подход е избрал и съдът. При определяне на наказанието е взел предвид, както данните за личността й, очертани от СППЕ, така и тези, имащи отношение към нейната личностова характеристика, като всички те са отчетени при преценката за вида и тежестта на наказанието, което й се следва за извършеното престъпление.

С оглед на изложеното, настоящата инстанция намери, че липсва нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, откъдето следва, че не се поражда процесуална необходимост от отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглежданте от друг състав на апелативния съд, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено.

Не е допуснато и нарушение по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК.

При правилно установените релевантни факти деянието е съставомерно по чл. 116, ал. 1, т. 3, т. 5 и т. 6 вр. чл. 115 НК, каквато е възприетата по делото правна квалификация, тоест, приложен е материалният закон, който е следвало да бъде приложен.

Не може да бъде удовлетворено искането на подсъдимата за отмяна на осъдителните съдебни актове и оправдаването й от настоящата инстанция, тъй като това би било възможно само в хипотезата на чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, която, в случая, не е налице.

Не е допуснато и нарушене по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

Въззивният съд е дал правилен отговор на въпроса относно справедливостта на наказанието, като е отбелязал, че определеното от първата инстанция наказание „лишаване от свобода“ при условията на чл. 55 НК е справедливо. В тази насока са съобразени множеството смекчаващи обстоятелства с характер на многобройни такива по смисъла на чл. 55 НК, каквито са: формата на вината / евентуален умисъл/,изразеното от подсъдимата съжаление, необремененото й съдебно минало, положителните й характеристични данни, психичните особености на нейната личност, които я очертават като лице със занижен самоконтрол, ниско ниво на формирани морално-етични ценности, ниска степен на развитие на интелекта. Взета е предвид и степента на обществена опасност на деянието, която е завишена предвид обстоятелството, че агресивното поведение е проявено към възрастен и болен човек, за когото подсъдимата е поела ангажимента да се грижи.

С оглед на изложеното, настоящата инстанция също счита, че определеното при хипотезата на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК наказание шест години „лишаване от свобода“, при „строг“ режим, съответства на специфичния комплекс от обстоятелства, релевантни за наказателната отговорност на подсъдимата, и би могло да изпълни целите по чл. 36 НК. Следователно, наказанието е справедливо съобразно законовия критерий по чл. 348, ал. 5 НПК, в която хипотеза не са налице условия за по-нататъшното му смекчаване от настоящата съдебна инстанция, а искането в тази насока не може да бъде удовлетворено.

Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, ВКС, ІII НО,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ в СИЛА въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 160 от 18.08.2023 г, по ВНОХД № 162/23.

Решението не подлежи на обжалване .

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Съдебните актове са публични; имената на физическите лица в тях са заличени от съда. Резюмето не е правен съвет. Имате подобен случай? Попитайте законите.