Осъждане за обсебване на парични средства, предоставени за пазене

Текстът на акта

Ключови фрази

Обсебване * техническа грешка

Р Е Ш Е Н И Е

№ 416

гр. София, 12.07.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември през 2023 г. в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАДА ПАУНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА

МИЛЕНА ПАНЕВА

при участието на секретаря Илияна Рангелова и в присъствието на прокурора Ваня Илиева разгледа докладваното от съдия Панева наказателно дело № 571 по описа за 2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано по жалба, подадена от подсъдимата С. Л. и от защитника й – адв. Й. А. от АК – [населено място] срещу присъда № 13 от 04.04.2023 г. по ВНОХД № 140/2023 г. на Плевенския окръжен съд.

С жалбата се поддържат касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК. Направено е искане за отмяна на въззивната присъда в частта, с която подсъдимата е призната за виновна в противозаконно присвояване на сумата от 7897,95 лева, както и в частта досежно осъждането й да заплати направените по воденето на делото разноски.

В депозирано в срока по чл. 351, ал. 4 НПК допълнение към жалбата изложените в нея доводи са доразвити, като са изтъкнати и нови с претенция да обосновават поддържаните с основната жалба касационни основания.

В съдебното заседание пред настоящия състав защитникът на подсъдимата поддържа касационната жалба, изложените в нея и в допълнението към нея съображения и направеното искане. Акцентира на това, че електронните подписи на членовете на въззивния съдебен състав са положени върху присъдата в електронния й вид след приключването на съдебното заседание, в което тази присъда е била обявена. Заявява подкрепа за отправеното от подсъдимата искане за отмяна на постановеното в закрито заседание от въззивния съд определение № 260 от 15.03.2023 г., с което е отменен хода на делото по същество и разглеждането му е върнато в открито заседание. Настоява произнасянето на касационната инстанция да обхване както тези съображения, така и останалите, изложени в основната жалба и в допълнението към нея и да отмени въззивната присъда, включително в частта, с която подсъдимата е осъдена да заплати направените по воденето на делото разноски.

Представителят на Върховната прокуратура пледира за оставяне на въззивната присъда в сила. Мотивира становище за отсъствие на съществени процесуални нарушения в дейността на съдилищата от предходните инстанции, както и на органите на досъдебното производство. Счита, че материалният закон е приложен правилно.

Частният обвинител С. П. и повереникът й, редовно уведомени за съдебното заседание, не вземат лично участие в него. От адв. Р. И. е постъпило възражение срещу касационната жалба, в което е заявена подкрепа в полза на фактическите констатации на въззивния съд, оценен като правилен е подхода на този съд към показанията на С. П., както и към заключението на съдебно-психиатричната експертиза за П.. Заявена е подкрепа и по отношение на заложените в оспорената присъда правни изводи. Възраженията по касационната жалба са преценени като неоснователни.Изложени са съображения в тази насока. Отправено е към касационната инстанция да разгледа делото по същество и да постанови решение, с което да остави в сила обжалваната присъда.

Подсъдимата Л. се солидаризира с казаното от своя защитник и заявява, че поддържа всички доводи в основната жалба и в допълнението към нея. В последната си дума настоява, че не е извършила престъпление с характеристиките на измама, нито на присвояване. Изтъква, че оправдателната присъда на първата инстанция по същество е била придружена от обвинителни мотиви, както и че е било недопустимо един и същ прокурор да участва в двете фази на процеса. Заявява изненада от това, че след като делото е било обявено от въззивния съд за решаване, е последвало оспореното от нея постановено в закрито заседание определение.

Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното:

С присъда № 164 от 29.11.2022 г., постановена по НОХД № 705/2021 г. състав на районния съд в [населено място] е признал подсъдимата С. В. Л. за невиновна в това на 28.08.2018 г. в [населено място] противозаконно да е присвоила чужди движими вещи, които пазела – парична сума в размер на 23 427,95 лева, собствена на С. Л. П. от [населено място], поради което и на осн. чл. 304 НПК я е оправдал по обвинението по чл. 206, ал. 1 НК. На осн. чл. 190, ал. 1 НПК е оставил за сметка на държавата направените по делото разноски.

В рамките на иницииран от прокурора и от частния обвинител П. въззивен контрол и с оспорената по касационен ред въззивна присъда състав на Плевенския окръжен съд е отменил първоинстанционната присъда в частта, с която подсъдимата е била призната за невиновна по обвинението за това на 28.08.2018 г. противозаконно да е присвоила сумата от 7897,95 лева и е признал Л. за виновна в това, че на посочената дата в [населено място] противозаконно е присвоила чужди движими вещи, които пазела, а именно парична сума от 7897,95 лева, собствена на С. Л. П. от [населено място] , поради което и на осн. чл. 206, ал. 1 НК и чл. 54 НК й е наложил наказание от една година лишаване от свобода, изпълнението на което отложил на осн. чл. 66, ал. 1 НК за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. Постановено е потвърждаване на присъдата в останалата й част. С оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК съдът е възложил в тежест на подсъдимата заплащането на направените по воденето му разноски.

Касационната жалба срещу този акт е неоснователна. Поддържаната с нея претенция за допуснати съществени процесуални нарушения е обвързана на първо място с възражение, че в досъдебното производство материалите от разследването не са били предявени на подсъдимата.

Непредявяването на материалите от разследването на обвиняемия, когато е допуснато такова, представлява процесуално нарушение и то от категорията на съществените. Само по себе си обаче то не може да наложи връщане на делото в предходната процесуална фаза, защото е отстранимо в рамките на съдебното производство. Съгл. чл. 247в, ал. 5 НПК, насрочвайки образуваното по обвинителен акт дело в разпоредително заседание, съдията-докладчик е длъжен да осигури възможност на лицата, имащи право да участват в това заседание (т.е. и на подсъдимия), да се запознаят с материалите по делото и да направят необходимите извлечения. В случая след призоваването й за разпоредителното заседание и до датата на провеждането на същото подсъдимата е имала на разположение десет месеца (и една календарна година до началото на съдебното следствие) за проучване на материалите от досъдебното производство. По този начин й е била дадена възможност преди да започне разглеждането на делото по същество да се запознае с всички обстоятелства по възведеното срещу нея обвинение, както и с представените от прокурора материали по него.

Отделен от този е въпросът доколко многократното предоставяне от страна на водещия разследването на материалите от разследването на подсъдимата за запознаване и практически противопоставеният от нея отказ по различни причини да се възползва от тази възможност може да се третира като лишаване от процесуално право. По-важно е обаче, че в съдебната фаза и преди започване на съдебното следствие подсъдимата е разполагала с достатъчно време, за да проучи материалите от досъдебното производство, на които обвинението е основано.

Не назовава процесуален порок и възражението, че обвинителния акт, по който е проведено съдебното производство е втори по ред, след като делото веднъж е било върнато от разпоредително заседание за отстраняване на съществени процесуални нарушения, като е изготвен без да са събрани нови доказателства, променящи първоначално установената фактическа обстановка и налагащи отклоняване от предходно заявената от прокурора позиция за спиране на досъдебното производство.

Връщането на делото на прокурора от разпоредително заседание задължава този орган да изпълни указанията на съда, но не и непременно да внесе съдържателно нов обвинителен акт, ако основанията за връщането не са били свързани с неговото качество от гледище на процесуалните изисквания към изготвянето му.

Съставянето на обвинителен акт и внасянето му в съда са процесуални действия, подчинени на суверенната преценка на прокурора. Тази преценка не подлежи на съдебен контрол. Съдът не разполага с процесуален механизъм за противопоставяне на внесения пред него обвинителен акт от гледище на неговата правилност или на обосноваността му чрез събраните в досъдебното производство доказателства. В стадия на разпоредителното заседание съдът дължи проверка на съдържанието на този акт единствено от гледище на условията по чл. 246 НПК, но не и от гледище на основателността на повдигнатото обвинение. В процесуален порядък на този етап от съдебната фаза нито съдията-докладчик, насрочвайки разпоредително заседание, нито съдебният състав, провеждайки това заседание може да откаже разглеждане на обвинението с аргумент, че не са събрани доказателства, нито може да го върне на прокурора с указания в тази насока. Относно обосноваността на обвинението съдът има правомощия да се произнесе едва след като сам проведе съдебно следствие, съответно след като лично и непосредствено събере и провери представените от прокурора доказателства.

Поради всичко посочено закономерна се явява липсата на противопоставени в разпоредителното заседание пред районния съд възражения от страна на подсъ димата и на защитника й срещу качеството на обвинителния акт, като поначало тази липса поставя в действие забраната по чл. 248, ал. 3 НПК.

Неоснователно е възражението срещу възможността на въззивния съд след като веднъж е изслушал съдебните прения и е обявил, че ще се произнесе с решение, да проведе закрито съдебно заседание, да отмени дадения ход по същество и да върне въззивното производство в стадия на съдебното заседание, както в случая е действал въззивния състав.

Съпътстващите това възражение съждения са основани на погрешна представа за валидните във въззивното производство процесуални правила, както и за фундаментални за наказателния процес положения. Процесуалният механизъм на въззивния съдебен контрол е конструиран по начин такъв, че да осигури ефективна проверка на невлязлата в сила първоинстанционна присъда от гледна точка на нейната законосъобразност, обоснованост и справедливост. Затова извън специфичната за въззивното производство регламентация, чл. 317 НПК препраща към правилата за производството пред първата инстанция. Част от тези правила представлява предвидената в чл. 302 НПК възможност за съда, когато при провеждане на съвещанието за постановяване на присъдата прецени, че обстоятелствата по делото не са достатъчно изяснени, да възобнови съдебното следствие. С тази разлика, че първостепенният съд е задължен да направи съответната преценка по чл. 302 НПК в рамките на същото съдебно заседание, в което е изслушал съдебните прения, а въззивният съд поради липсата на задължение да се произнесе с решение в същото заседание, може да се произнесе с определение в закрито заседание. Именно това е сторил в настоящия случай въззивният съд, като с определение от проведено на 15.03.2023 г. закрито заседание е постановил отмяна на хода по същество и е върнал делото в стадия на съдебното заседание, констатирайки, че следва да се предостави на подсъдимата възможност да даде обяснения по обвинението.

Според касатора единствените възможности за съда да постанови допълнително определение са в указаните в чл. 306 НПК хипотези, като всички останали съдебни произнасяния са допустими само в открито заседание. Възражението е неоснователно, защото определенията, които съдът постановява са разнообразни в същността им и по процесуалното им значение. Както чрез всеки друг процесуален акт, така и чрез тях съдът дава отговор на определен правен или процедурен въпрос, който възниква при разглеждането на делото. Затова е предвиден и различен режим за обжалването им. Голяма част от тях представляват „междинни“ актове, т.е. такива, с които съдът се произнася по процедурни въпроси. Постановеното по реда на чл. 317 вр. чл. 302 НПК и коментирано тук определение на въззивния съд е предназначено да реши именно процедурен въпрос, като липсва процесуално изискване постановяването му да стане само в открито съдебно заседание и в присъствието на страните. Забраните, поддържани в касационната жалба относно реда за постановяването на този акт не съществуват в НПК, поради което несъобразяването на въззивната инстанция с тях не представлява процесуален порок в дейността й.

Това определение е сред съдебните определения, които не подлежат на обжалване и протестиране отделно от крайния съдебен акт, поради което липсата на указание в него за срока за обжалването му не е ограничило правата на подсъдимата, както се настоява в жалбата.

Преценената от въззивния съд необходимост да са даде възможност на подсъдимата да депозира обяснения не е в нарушение на процесуалния закон. Това, че при насрочване на делото въззивният състав е преценил, че не е нужно провеждане на съдебно следствие не е изключвало възможността му впоследствие да преосмисли първоначалната си преценка, защото в дейността си въззивният съд е подчинен на принципите за разкриване на обективната истина (чл. 13 НПК) и за осигуряване на обективност, всестранност и пълнота на процесуалното изследване (чл. 14 НПК).

Като последна инстанция по фактите, въззивният съд трябва да изгради собствени изводи относно фактологията. За тази цел и доколкото е обвързан от посочените принципи този съд е длъжен да извърши собствен анализ на доказателствата и на доказателствените източници, съответно да прецени дали извън използваните от предходната инстанция такива съществуват и други необходими и достъпни доказателствени източници. В случая като такъв доказателствен източник въззивният съд е преценил обясненията на подсъдимата. Още повече, че в проведеното на 12.04.2022 г. заседание пред първостепенния съд, в което е бил даден ход на съдебното следствие, Л. е заявила отказ да дава обяснения не въобще, както се твърди в жалбата, а единствено и само на конкретния етап от разглеждането на делото. При това положение с пълно основание въззивният съд е преценил, че следва да й предостави възможност да се възползва от правото си да даде обяснения, още повече, че въззивното производство е последния възможен момент, в който тя би могла да го стори. В тази връзка следва да се отбележи предвидената в чл. 115, ал. 3 НПК възможност за обвиняемия/подсъдимия да дава обяснения във всеки момент от разследването, съответно от съдебното следствие.

Фундаментално погрешно е настояването, че обясненията на подсъдимия в наказателния процес са доказателствено средство, което „не е задължително за използване“ и че те не са важни за изясняването на фактите, защото в противен случай НПК би въздигнал даването на обяснения в задължение за подсъдимия.

Според чл. 55 НПК част от комплекса процесуални права, които има обвиняемият, респ. подсъдимия в наказателното производство е именно правото да даде обяснения. Чрез реализацията на това право той може да изложи доводи в полза на защитната си теза и срещу повдигнатото му обвинение, съответно да внесе доказателства по делото. Когато подсъдимият/обвиняемият пожелае да даде обяснения, тези обяснения се реализират като доказателствено средство. Доказателствено средство, което „не е задължително за използване“ НПК не предвижда. След като едно доказатествено средство е налично по делото, било то писмено, гласно или веществено, съдът е длъжен да го обсъди самостоятелно и в контекста на останалата доказателствена съвкупност и на тази база да прецени дали да му се довери.

Освен доказателствено средство, обясненията са и средство за защита. Тази двойствена тяхна природа е свързана с непосредствения процесуален интерес на лицето – обвиняем или подсъдим да отстоява правата и законните си интереси, като в същото време представя доказателства в подкрепа на процесуалната си позиция. От това в най-общ план произтича предвиденото от закона право на подсъдимия/обвиняемия да откаже да дава обяснения – не защото обясненията му не са важни за доказателствения процес (както считат подсъдимата и защитника й), а защото даването им е средство за защита и част от комплекса процесуални права, от упражняването на които подсъдимият е свободен да се възползва или да откаже да го направи. Затова даването на обяснения не е въздигнато в задължение, а не защото обясненията не са важни за доказването.

Забраната по чл. 116, ал. 1 НПК няма отношение към коментирания проблем, противно на поддържаното с касационната жалба. Тази забрана е свързана с факта на неприложимост в нашия наказателен процес на формалната теория за оценка на доказателствата. Затова НПК предписва изрично, че доказателствата и средствата за тяхното установяване не могат да имат предварително определена сила (чл. 14, ал. 2 ), както и че самопризнанието на обвиняемия не освобождава съответните органи от задължението им да събират и други доказателства по делото (чл. 116, ал. 2).

Без основания се настоява, че въззивния съд е нарушил закона и е злепоставил интересите на подсъдимата, отказвайки да уважи поискания от нея и от защитника й отвод на прокурор С., тъй като той е наблюдавал досъдебното производство, изготвил е обвинителния акт, както и въззивния протест, а след това е взел участие и в първото съдебно заседание пред въззивната инстанция. Посочените обстоятелства не правят опасенията на подсъдимата и на защитника й обективно оправдани. Прокурорът е единствено страна в съдебното производство за разлика от съда, който е призван да арбитрира обективно и безпристрастно между страните. От гледище на същностния смисъл на процесуалната функция, която изпълнява, той не би могъл да не е ангажиран с тезата на обвинението. В касационната жалба не се твърди, а и не се установява от материалите по делото личен интерес на прокурор С. по това дело, нито негови прояви на лично пристрастие, като поведението и активността му в процеса са останали в рамките на необходимото за изпълнение на отредената му от закона процесуална роля. При това положение и доколкото НПК не въвежда забрана един и същ прокурор да участва в досъдебното производство и в съдебната фаза, при това дори пред всички съдебни инстанции, отказът на въззиния съд да уважи поискания отвод на прокурор С. не е компрометирал интересите на подсъдимата и справедливостта на процеса. Още повече, че въззивното разглеждане на делото е приключило с участието на друг прокурор, различен от този, на когото е бил поискан отвод.

Възразява се и срещу съдържанието на въззивния протест, като се твърди отсъствие на процесуални основания за въззивния съд да допусне разглеждането му. Възражението е основано неправилно разбиране относно обхвата на въззивната и на касационната проверка, както и на невъзможна аналогия между касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 НПК, респ. разпоредбата на чл. 348, ал. 2 НПК и основанието по чл. 318, ал. 2 НПК за подаване на въззивен протест.

Съгласно чл. 313 НПК въззивната инстанция проверява правилността на невлязлата в сила присъда. Понятието „правилност“ е използвано от закона като общо, родово понятие, чието значение обхваща правилно прилагане на материалния и на процесуалния закон, обоснованост и справедливост на присъдата. Затова, когато предоставя на прокурора правомощие да подаде протест, „когато намери, че постановената присъда е неправилна“, законът има предвид преценка за допуснати процесуални нарушения, неправилно прилагане на материалния закон, необоснованост на присъдата или липса на справедливост на наложеното с нея наказание. Докато предписанието на чл. 348, ал. 2 НПК има предвид единствено и само материалния закон. Освен това, предварително формулираните от страните, в т.ч. и от прокурора основания за въззивна проверка не ограничават нейния обхват. Както неведнъж съдебната практика е посочвала, въззивната инстанция действа не в рамките на сезиралата я жалба или протест, а действа по повод на тези документи, като е длъжна да извърши цялостна проверка на атакувания пред нея първоинстанционен съдебен акт, независимо от основанията, посочени от страните. В случая въззивният съд е извършил именно това по повод на подадения пред него протест.

Без основание се твърди, че въззивният съд е допуснал съществен процесуален порок, като е обявил неподписана от членовете на съдебния състав присъда, доколкото електронните им подписи са положени върху документа след приключването на съдебното заседание, в което присъдата е била обявена.

С измененията и допълненията на ЗСВ, обн., ДВ, бр. 62/2016 г. (в сила от 09.08.2016 г.) бе зададено като обща насока в дейността на органите на съдебната власт въвеждането на електронното правосъдие. Процесуалната регламентация в тази връзка обаче бе въведена със ЗИДГПК (обн., ДВ, бр. 110 от 29.12.2020 г., в сила от 30.06.2021 г., § 22 от Преходните и заключителните разпоредби към закона). Съответно, допълването на чл. 33 НПК с новата седма алинея, както и изменението на чл. 310, ал. 1 НПК, предвиждащо обявяване на присъдата незабавно, след като е подписана с квалифициран електронен подпис от всички членове на съдебния състав, са влезли в сила от 30.06.2021 г. Същевременно с § 218, ал. 1 от ПЗР към Закона за изменение и допълнение на Закона за съдебната власт (ДВ, бр. 62 от 2016 г., в сила от 9.08.2016 г., доп., бр. 76 от 2016 г., в сила от 9.08.2016 г., изм. и доп., бр. 49 от 2018 г., изм., бр. 11 от 2020 г., в сила от 8.08.2019 г., бр. 110 от 2020 г., в сила от 31.12.2020 г.) е предвидено, че всички дела, образувани на хартиен носител в тригодишен срок от влизането в сила на този закон, се приключват по досегашния ред. А с § 216, ал. 1, т. 3 от ПЗР към същия закон, до 30.06.2021 г. издаването на актовете и извършването на предвидените в закона процесуални действия в електронна форма е предвидено единствено като възможност.

Следователно за конкретното въззивно производство електронната форма се явява възможна, но не и водеща, а още по-малко единствено валидна, като се има предвид, че съдебното дело е образувано пред Районния съд на 06.04.2021 г.

Отделно от това, чл. 247а, ал. 1 НПК изрично предвижда, че електронното дело се образува при извършване на процесуално действие, което поставя началото на съдебното производство. В случая това действие е внасянето на обвинителния акт от прокурора в Плевенския районен съд, случило се на 06.04.2021 г., т.е. преди влизането в сила на горепосочените изменения и допълнения в ЗСВ, както и в НПК и закономерно извършено в традиционната към този момент форма – на хартиен носител. В такава форма е и самия обвинителен акт, по който е образувано съдебното производство. При това положение и след като обвинителният акт е представен на хартиен носител и електронно дело не е било образувано от самото начало на съдебното производство (поради отсъствие на процесуален регламент), не може да се настоява, че легитимната форма на съдебните актове, в т.ч. и на присъдите – първоинстанционна и въззивна, може да бъде друга, освен на хартиен носител и с положени върху тях саморъчни мастилени подписи на членовете на съдебния състав. Неприемливо е да се счита, че наказателното дело може в една своя част да е в електронен вид, а в друга част да съществува на хартия. Съществуването на подобна хибридна форма НПК не допуска.

Възразява се на следващо място, че мотивите на въззивния съд в по-голямата им част представляват препис на мотивите на първостепенния съд, а същевременно резултатът е диаметрален.

Всъщност въззивният съд е възприел установената от първата инстанция фактическа обстановка и е ползвал именно на нея, за да формулира осъдителните свои изводи, но това не прави актът му процесуално укорим. Забрана за следване на такъв подход няма в закона. Достатъчно е от въззивния акт да е видно, че избраният метод не представлява произволно и механично присъединяване към фактическите изводи и доказателствените аргументи на първия съд, а е базиран на действителна и качествена контролна преценка на тяхната правилност. В случая въззивният акт не оставя съмнение, че произнасянето на въззивния съд е преминало през необходимата и дължима от този съд проверка на правилността на оспорената пред него присъда, като е осъществен цялостен контрол над нея и пълноценно е изпълнена задачата на въззивната инстанция за проверка на фактическата и юридическата нейна обоснованост. Прочитът на мотивите към въззивната присъда ясно показва не само съгласието на въззивния съд с подхода на първата инстанция към доказателствените източници. Този съд е изложил собствени аргументи, които са му позволили да се солидаризира с фактическите изводи на първата инстанция и същевременно да отхвърли формулираното от нея убеждение за липса на доказателства в полза на обвинението. Изводите за релевантните обстоятелства и факти са формирани в точно съответствие с информацията от събраните доказателства, а аргументите на съда обхващат всички доказателства и доказателствени източници, като противно на твърдяното в касационната жалба не е допуснато избирателно третиране на фактически обстоятелства и едностранчивост на подхода. Напротив, налице е коректност, правилност и последователност в разсъжденията.

Погрешното изписване в мотивите на въззивната присъда на датата на съдебното заседание, в което е разпитана С. П. – 07.04.2022 г. вместо 12.04.2022 г. не е процесуален порок и още по-малко съществен такъв. Касае се за техническа грешка, която по никакъв начин не е затруднила подсъдимата в упражняването на процесуалните й права. По-важно е, че свид. П. е била разпитана съобразно с процесуалните правила, а показанията й са ползвани от въззивната инстанция, като са подложени на нужния анализ и съпоставка с останалата информационна база по делото преди да бъде формулирано съдебното убеждение относно тяхната достоверност и частите, в които безусловно изискват доверие. Следвайки именно този подход, въззивният съд е формирал окончателните свои изводи по фактите относно размера на сумите, получени от С. П. при продажбата на земеделските земи, относно размера на сумите, които тя е предала след това на подсъдимата, а последната е внесла по сметка на сина си в ЦКБ АД. Съобразно с това, което е приел за безсъмнено доказано въззивният съд е формулирал и осъдителните си изводи, редуцирайки размера на инкриминираните парични средства. В тази връзка и все с оглед на възраженията на касатора следва да се отбележи, че констатациите, заложени в съдебно-психиатричната експертиза за свид. П. не са останали извън вниманието на въззивния съд. За разлика от касатора обаче, този съд е ползвал експертните изводи не избирателно и фрагментарно, а в тяхната пълнота, последователност и логическа завършеност.

Ако въззивният съд е отказал да ползва съобщеното от свид. П. пред вещото лице в рамките на проведеното нейно интервю за нуждите на назначената й съдебно-психиатрична експертиза, той не е нарушил закона, а го е приложил точно. Защото интервюто не е доказателствен способ, съответно и изложените в неговите рамки твърдения на П. не са доказателствен източник.

Що се касае до липсата на справка от съответните институции за необслужвани от свид. П. кредити, искане в този смисъл не е било поставяно от подсъдимата и/или от защитника й на вниманието на възивния съд, за да се претендира на тази основа допуснат порок в доказателствената дейност на този съд и ограничаване на правата на подсъдимата. От друга страна, нито липсата, нито наличието на такава справка може да има пряко отношение към основния факт в процеса – че П. е предоставяла неколкократно свои парични суми на подсъдимата за пазене, които Л. противозаконно е присвоила.

Противно на мнението на касатора въззивната присъда не оставя съмнение , че първоинстанционният акт е отменен в частта относно признаването на подсъдимата за невиновна за присвояване на разликата от 7897,95 лева до 23 427,95 лева, както и че с оглед изхода на делото и на осн. чл. 189, ал. 3 НПК тя трябва да заплати направените по воденето на делото разноски в общ размер на 1118,80 лева, от които 400 лева в полза на частния обвинител П. за направените от нея разходи по делото. В това отношение значение имат и мотивите към въззивната присъда, обосноваващи напълно разпоредителната част на присъдата по отношение на разноските.

Не компрометира присъдата от процесуална гледна точка и фактът, че по обвинението не е инкриминирана като присвоена от подсъдимата сума в размер на 540 лева, но въпреки това въззивният съд е приел за установен факт това, че на свид. П. са били върнати 540 лева, надвнесени от нея за погасяване на паричен дълг към кредитор, че след това е предоставила сумата на подсъдимата, а последната я е внесла по сметка на своя син. Във властта изключително на органите на досъдебното производство е да инкриминират фактите, които преценят. А съдът установява фактическите обстоятелства по делото така, както ги определят доказателствата.

Напълно коректно въззивният съд е интерпретирал заявените пред него от страните техни позиции по делото, като с мотивите към постановената присъда е дал отговор на всички съществени техни възражения.

В останалата им част възраженията, съдържащи се в касационната жалба и в допълнението към нея представят собствената на подсъдимата и на защитника й перспектива към доказателствените източници и оценка на същите от гледище на потребностите на защитавания персонален интерес, а не сочат допуснати от въззивния съд процесуални нарушения при формирането на изводите му по фактите, поради което е невъзможно да ангажират вниманието на касационната инстанция. Закономерно съдебната оценка на третираните в жалбата свидетелски показания е различна от предложената от защитата и от подсъдимата, доколкото е основана на критерии от извънсубективно естество и е дадена в рамките на цялостния процес по установяване на истината чрез съобразяване на вътрешнологическите характеристики на изложението и неговата съгласуваност с останалите доказателства по делото.

В останалата му част предложеното с допълнението към касационната жалба оспорване, представено в раздели Б и В като „Възражения срещу приетите за установени фактически обстоятелства в мотивите на Окръжен съд гр. Плевен“ и „Възражения във връзка с приетите за установени факти и обстоятелства на мотивите на Окръжен съд гр. Плевен относно обективната и субективната страна на деянието“, включващо оспорването на съдебните констатации относно част от приетите с присъдата факти; дадената оценка на показанията на П.; твърденията за липса на доказателства относно отделни моменти от приетата от въззивния съд фактология по същество представя възражения за необоснованост. Необосноваността, както многократно е разяснявано в практиката на ВКС, не е самостоятелно касационно основание. Върховната инстанция контролира единствено юридическата правилност на оспорения пред нея съдебен акт, без да преценява верността на изложените в него фактически обстоятелства и без да пререшава въпросите относно достоверността на доказателствените материали. В рамките на осъществявания от нея контрол тя е призвана да изследва фактологията относно инкриминираните събития само с оглед на процесуалната законосъобразност на извършените от контролирания съд процесуални действия по допускане, събиране, проверка и оценка на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на този съд. В настоящия случай нарушения в тези аспекти не са допуснати.

Въз основа на правилно установените факти въззивният съд е приложил материалния закон точно, като е извършил качествена съпоставка между наличния фактически материал и нормата на чл.206, ал. 1 НК, тълкувайки тази норма по единствения възможен юридически точен начин. Приемайки, че между подсъдимата и свид. П. практически е бил сключен договор за влог, въззивният съд е определил правната форма на взаимоотношенията между двете, възникнали по повод предаването от страна на П. и приемането за пазене от страна на подсъдимата на паричните суми. Неоснователно се възразява, че предмет на договора за влог не е възможно да бъдат парични средства. Аргумент в противния смисъл може да се изведе от чл. 257 ЗЗД, видно от който е, че предмет на договора за влог е възможно да бъдат и заместими вещи, като в този случай важат правилата за заема. В случая по-важно е, че след като правомерно е владеела предоставяните й от свид. П. парични суми, подсъдимата е започнала в един момент да ги третира като свои собствени.

В останалата им част възраженията в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон са направени единствено като следствие от претендираните с тази жалба съществени процесуални нарушения, наличието на каквито не бе потвърдено при извършената касационна проверка. Ето защо тези възражения също следва да се отхвърлят като неоснователни.

Поради изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 13 от 04.04.2023 г. по ВНОХД № 140/2023 г. на Плевенския окръжен съд.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.