Придобиване по давност на наследствен имот между съсобственици

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 247

гр. София, 21.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Второ отделение, първи състав, в открито съдебно заседание на двадесет и пети септември две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: ГЕРГАНА НИКОВА

СОНЯ НАЙДЕНОВА

при участието на секретаря Теодора Иванова, изслуша докладваното от съдия Гергана Никова гр.дело № 4508 по описа за 2022 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С постановеното по настоящото дело по реда на чл. 288 ГПК Определение № 1218 от 22.05.2023 г. подадената от Е. Е. С. чрез адвокат Х. Т. от САК касационна жалба е преценена като процесуално допустима и е допуснато касационното обжалване на въззивно Решение № 2055 от 26.07.2022 г. по в.гр.д.№ 9788/2021 г. на СГС, г.о. ІV „б” състав в частта, с която (след отменяването в тази му част на Решение № 20102174 от 22.04.2021 г. по гр.д.№ 19458/2020 г. на СРС, ІІ г.о., 56 състав) е отхвърлен предявеният от Е. Е. С. против К. Е. П. иск за делба по отношение на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект от сграда - апартамент № 34, подробно описан в диспозитива, заснет с идентификатор ***** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-32 от 01.04.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с предназначение на самостоятелния обект: Жилище, апартамент, с площ от 66,13 кв.м., който се намира в сграда с идентификатор ****, построена в поземлен имот с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес].

С касационната жалба и писмена защита се поддържа, че обжалваното решение е неправилно по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторката моли да бъде отменено, като се постанови ново по съществото на спора, с което да бъде допусната делба на процесния обект. Претендира разноски.

Ответницата по касация К. Е. П., представлявана в процеса от адвокат Б. Б. от САК, е депозирала отговор на касационната жалба, в който възразява срещу основателността й. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила. Претендира разноски.

Състав на ВКС, Второ отделение на Гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290 - чл. 293 ГПК, намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че собствеността върху процесното жилище е принадлежала на родителите на страните – майката Р. С. У. (починала на 15.10.1999 г.) и бащата Е. С. У. (починал на 11.05.2002 г.). След смъртта им, по силата на наследственото правоприемство, имотът е преминал в собственост на съделителките при равни права на основание чл. 5, ал. 1 ЗН.

Основният спор между страните е дали ответницата К. Е. П. е установила владение върху процесния апартамент и е придобила собствеността по силата на изтекла в нейна полза придобивна давност. В тази връзка въззивният съд е приел, че районният съд не е анализирал свидетелските показания в тяхната съвкупност и при прилагане на разпоредбата на чл. 172 ГПК, като не са изложени съображения защо са кредитирани само показанията на разпитаната свидетелка П. С. (дъщеря на ищцата Е. Е. С.). От своя страна въззивният съд е кредитирал показанията на свидетеля К. П. (син на ответницата К. Е. П.) и на Р. Б., декларирайки, че е преценил евентуалната заинтересованост на свидетелите К. П. и П. С., без да уточнява критериите, по които е извършил това. Формиран е извод, че К. Е. П. е установила фактическа власт върху апартамента, а Е. Е. С. – върху другия съсобствен имот (къща в [населено място]) от момента на възникване на съсобствеността след смъртта на родителите им (2002 г.). От този момент ищцата не е допускана до апартамента, а К. Е. П. не е имала достъп до къщата. Доказателствата по делото не дават основание за извод, че е съществувала уговорка между сестрите за разпределяне на наследствените имоти, но това не се отразява върху формираната от ответницата воля да владее апартамента изцяло като свой, което е установено от показанията на свидетелите К. П. и Р. Б.. В тежест на ищцата е било да установи, че се е противопоставила на установеното от съсобственика й владение върху имота като извърши действия, които са годни да прекъснат давността, доказателства за каквито не са ангажирани по делото. Прието е, че въз основа на събраните по делото доказателства се установява при условията на пълно и главно доказване, че ответницата е придобила правото на собственост върху апартамента по силата на изтекла в нейна полза придобивна давност и предявеният иск за делбата му се явява неоснователен.

Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за преценката на събраните по делото гласни доказателства. В практиката на ВКС се приема, че гласните доказателства, щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането на установяваните факти, както и обстоятелствата при възпроизвеждането. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени посочените обстоятелства при възприемането и възпроизвеждането по отношение на всеки поотделно, а още и дали те са възприемали осъществяването на релевантните факти едновременно или по различно време; дали впечатленията им са спорадични или системи; доколко показанията са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства. Така формираната практика се споделя от настоящия състав на ВКС и е относима към разглеждания случай.

Съобразявайки практиката по значимия за спора правен въпрос, по основателността на касационната жалба съставът на ВКС намира следното:

Предмет на разглеждане е иск за делба на наследствено имущество – процесният апартамент с идентификатор *****, притежаван първоначално от родителите на двете съделителки, а след настъпилата на 11.05.2002 г. смърт на баща им (предшествана от настъпилата на 15.10.1999 г. смърт на майка им) съсобственици са станали страните по делото при равни права (по 1/2 ид.част).

С отговора на исковата молба ответницата (по иска и по касация) е заявила възражение за изтекла в нейна полза придобивна давност с начален момент 15.10.1999 г. – датата на смъртта на майката на страните. Към този момент двете съделителки са се явявали участници в съсобствеността на унаследения апартамент и при упражняване на фактическата власт са владелци за своята и държатели за идеалните части на останалите наследници. Съгласно практиката на ВКС, когато съсобственик е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си, т.е. да докаже, че промяната в намерението, с което упражнява фактическата власт върху вещта е достигнала до знанието на невладеещите съсобственици. В този смисъл са разясненията, дадени в ТР № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ВКС, ОСГК, както и Решение № 381 от 25.10.2010 г. по гр.д.№ 37/2010 г. на ВКС, II г.о. Когато собственическото отношение се манифестира пред трети лица, но поведението на владелеца спрямо останалите съсобственици е такова, че не може да се каже със сигурност дали владее цялата вещ за себе си или упражнява законовото си право по чл. 31, ал.1 ЗС да си служи с общата вещ, владението не може да бъде окачествено като несъмнително. Промяната на намерението и своенето на частите на останалите следва да е демонстрирано недвусмислено.

Относно необходимите едностранни действия, които следва да бъдат обективирани от страна на държателя спрямо собственика, за да се промени държането във владение като предпоставка за придобиване по давност на чужди идеални части от правото на собственост, в практиката на ВКС се приема, че действия по извършване на ремонти и подобряване на имота, които могат да се възприемат и като действия по поддръжка на съсобствената вещ от един от съсобствениците (за което той може да иска припадащата се част от разходите от другите съсобственици на основание чл. 30, ал.3 ЗС), не надхвърлят нуждите на обикновеното ползване и не може да се приемат като достатъчно доказателство за установено владение върху чуждите идеални части (Решение № 211 от 15.01.2018 г. по гр.д.№ 481/2017 г. на ВКС, І г.о.). Резултатът е аналогичен и относно действията по заплащане на разходи по имота (данъци, сметки).

За установяване на релевантните за спора обстоятелства, в о.с.з. на 22.03.2021 г. са разпитани трима свидетели.

В показанията си свидетелката П. С. С. (дъщеря на касаторката) заявява, че е родена през 1983 г. и е живяла в процесния апартамент с родителите на страните до 1990 г., като те отглеждали и 4 години по-малкия й братовчед (свидетеля К. А. П.). По това време леля й и съпругът й живеели в[жк], но след като напуснала дома на свекървата си, К. Е. П. заживяла при родителите си. На по-късен етап К. Е. П. и съпругът й си купили друго жилище, но така и не взели мебелите си и те останали при бабата и дядото на свидетелката. Според П. С. С. никога не е имало договорки за апартамента и къщата (другия делбен имот), като баба й и дядо й казвали да се оправят след смъртта им. Съпругът на К. Е. П. починал на 09.09.2020 г. и 20 дни след това се осъществила среща между двете сестри и децата им - свидетелите П. С. С. и К. А. П.. Последният направил предложение да бъдат продадени апартамента и къщата, с което касаторката и дъщеря й се съгласили. В последващ разговор обаче им било заявено, че сега не е времето за това.

В показанията си свидетелят К. А. П. (син на К. Е. П.) заявява, че майка му живее в процесния апартамент от дете - около 5-годишна, заедно с майка си, баща си и с него. Майка му се грижела за родителите си, които били много болни. Твърди, че майка му и леля му се били разбрали за това апартаментът да остане за К. Е. П., а къщата - за леля му Е. Е. С.. За тази уговорка знаели баба му, дядо му и вуйчо му, които били съгласни с това разпределение, тъй като майката и бащата на свидетеля ги гледали. На тези разговори присъствал и вуйчо му Х.. Заявява, че знае от майка си за уговорката с леля му, а след това съобщава, че е присъствал на уговорката между майка му и леля му пред баба му и дядо му. Сестрите развалили отношенията си след смъртта на баба му и дядо му, тъй като леля му започнала да си иска апартамента, а майка му реагирала остро, тъй като имали уговорка. Заявява, че баща му е починал 2020 г., но не се сеща кой месец. Отрича да са се събирали с леля му и братовчедка му и да е давал предложения.

Свидетелката Р. А. Б. заявява, че познава К. Е. П. от 20 години и оттогава знае, че живее в кв. С.. Известно й било, че К. имала болни родители, за които се грижела и често се чували със сестра си по телефона. Свидетелката чула в разговор, че К. казала, че имат уговорка апартаментът да остане за нея, а къщата - за Е.. Вуйчото казвал на К., че щом гледа родителите си, трябва апартамента да остане за нея. Заявява, че след смъртта на родителите им започнала разправията, като К. пускала високоговорител пред Р. Б., която била свидетелка на 2-3 разговора. Чувала как Е. крещи. Завършва показанията си с изявлението „К. твърди, че има споразумения между нея и Е.“.

Представен е препис-извлечение от Домова книга с Книга на собствениците, съобразно който К. Е. П. е вписана като собственик на апартамент № 34 в [населено място],[жк], [жилищен адрес] на 21.02.2010 г. Съгласно платежни нареждания е заплатила дължимите от Е. Е. С. данък и ТБО за 2017 г. (на 20.02.2018 г.) и за 2018 г. (на 04.01.2019 г.). Останалите 3 платежни документи не удостоверяват кой е извършил плащане.

Основателно е оплакването на касаторката, че въззивният съд не е извършил преценка на свидетелските показания в съответствие с критериите, изведени в практиката на ВКС. Мотивите на въззивния акт съдържат единствено декларативно изявление, че съдът е отчел евентуалната заинтересованост на свидетелите К. П. и П. С., като отсъства уточнение за критериите, които е приложил, за да възприеме свидетелските показания като достоверни. Допуснато е нарушение на чл. 12 и чл. 172 ГПК, което се е отразило на правилността на въззивния акт и налага неговото отменяване. Доколкото не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, ВКС следва да постанови ново решение по съществото на спора след самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства.

Изследвайки доказателствената стойност на свидетелските показания, включително при съобразяване разпоредбата на чл. 172 ГПК досежно изложеното от П. С. С. и от К. А. П., ВКС намира следното:

Според изложеното от П. С., свидетелят К. П. е четири години по-малък от нея и тъй като тя е родена през 1983 г., следователно той е роден през или около 1987 г. Това означава, че е бил на около 12 години към момента на смъртта на баба му, на около 14-15 години към момента на смъртта на дядо му и (разпитан на 22.03.2021 г.) говори за събития отпреди 20-22 години. В тази връзка и предвид естеството на подлежащия на изследване въпрос (имуществени отношения между майка му и леля му) на първо място следва да се прецени доколко свидетелят е бил в състояние точно да възприеме, да запамети, самостоятелно да оцени и вярно да пресъздаде пред съда евентуални уговорки за разпределяне на съсобствено имущество. Данните по делото не дават основание да се направи заключение за наличието на такава годност. Разпитан на възраст около 33-34 години, свидетелят не може да посочи месеца, когато е починал баща му, а тази смърт е настъпила 6 месеца и половина преди датата на изслушването му. Ако във възраст, когато е нормално да се очаква способностите на едно лице да възприема и възпроизвежда информация да са развити в пълна степен, свидетелят не е в състояние да запамети и посочи факт с изключителна важност за неговия личен живот, то е нелогично да се приеме, че тези способности са били по-силно изявени в периода на преминаване от детската възраст и то по отношение на въпрос, чието естество го определя като несвойствен за ежедневното функциониране на личност във възрастта на пубертета. Предвид това и при отчитане пряката заинтересованост от постановяването на решение в полза на страната, посочила го като свидетел, съставът на ВКС приема, че, разказвайки за наличието на уговорки относно разпределение на приживе притежаваното от баба му и дядо му имущество за времето след смъртта им, свидетелят пресъздава не свои впечатления, а възпроизвежда позицията на майка си. Показателно в тази връзка е споменаването на вуйчото Х.. Съгласно тълковния речник на българския език думата „вуйчо“ отразява родствена връзка, като с нея се обозначава б рата на майката на лицето. Майката на свидетеля няма брат, т.е. свидетелят няма вуйчо на име Х.. От контекста на споменаването за „вуйчо“ в показанията на свидетелката Р. Б. може да се направи заключение, че вуйчо има, но той не е на свидетеля, а на майка му. Това, както и останалите изложени по-горе съображения мотивират състава на ВКС да приеме, че изнесеното в показанията на свидетеля К. П. представлява преразказ на твърдения на майка му и не може да бъде оценено като годно доказателство за подлежащите на установяване факти.

В показанията си свидетелката Р. Б. заявява, че познава ответницата от 20 години, т.е. след 1999 г., когато майката на К. П. вече е била починала. Независимо от това свидетелката заявява „понеже К. имаше болни родители и се грижеше за тях …“. Предвид давността на отношенията й с ответницата, свидетелката няма как да има преки впечатления за фактите, осъществили се преди 1999 г., но това не й е попречило да говори за тях като за непосредствено възприети. Това само по себе си поставя под съмнение желанието на свидетелката да ограничи показанията си само до факти, за които има лични наблюдения, без да препредава твърдения, направени пред нея от ответницата. По-нататък свидетелката разказва за проведени пред нея телефонни разговори като най-напред ги определя като „много“, а впоследствие конкретизира, че става въпрос за „2-3 пъти“. Изложеното свидетелства за емоционална заинтересованост на свидетелката в подкрепа каузата на приятелката й, което преценено наред с отсъствието на всякаква конкретност за времето и обстановката, при които са провеждани възприетите от свидетелката разговори и направените конкретни изявления от отделните участници в тях мотивира извод, че тези показания са лишени от достоверност.

Извън показанията на свидетелите К. П. и Р. Б., няма други доказателства, които да обосновават извод, че ответницата - било приживе на баща си, било след това, е извършила действия, с които да е обективирала пред сестра си промяна в намерението си от такова да държи в такова да свои идеалните части на Е. Е. С. от процесния имот. Данни в този смисъл не се съдържат в показанията на свидетелката П. С., нито произтичат от двукратно извършеното плащане на дължимите от касаторката данък сгради и ТБО. Подобни последици не произтичат и от вписването имената на К. П., съпруга и детето й в Книгата на собствениците в сградата на [жилищен адрес] в [населено място],[жк], доколкото това действие нито отрича правата на касаторката, нито е извършено пред нея.

В обобщение - от 15.10.1999 г. ответницата се явява владелец за собствените си и държател за идеалните части на сестра си, поради което в отношенията между двете презумпцията по чл. 69 ЗС се счита за оборена. След като ответницата се позовава на придобивна давност за чуждата 1/2 идеална част, в нейна тежест е било да докаже, че е извършила действия, с които е обективирала спрямо касаторката намерението да владее нейните идеални части за себе си. По делото не са събрани доказателства, въз основа на които да може да се направи извод, че К. П. е извършила едностранни действия, посредством които е обективирала и манифестирала пред сестра си преобръщане на владението (interversio possessionis), т.е. че е престанала да държи идеалните части от вещта за сестра си и е започнала да ги владее за себе си с намерение да ги свои. До предявяването на иска за делба тя не се е позовала на изтекла в нейна полза давност по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4/2012 г. на ВКС, ОСГК. Съгласно практиката на ВКС само по себе си декларирането на имот като изключителна собственост, както и заплащането на дължимите за него данъци, не представляват своене на вещта по смисъла на чл. 79 ЗС (Решение № 37 от 26.03.2018 г. по гр.д.№ 1969/2017 год. на ВКС, II г.о., Решение № 195 от 28.06.2011 г. по гр.д.№ 86/2011 г. на ВКС, II г.о.), а в случая дори и подобно действие не е извършено от страна на ответницата в момент предхождащ с повече от 10 години предявяването на исковата молба. Обстоятелството, че касаторката не е живяла в имота само по себе си не означава нито че тя се е отказала от правата си, нито че същите са придобити от сестра й по давност.

По изложените съображения въззивното решение следва да бъде отменено и вместо него да се постанови друго, с което да се допусне делба на процесния имот при квоти от по 1/2 идеална част за всяка от страните по делото, съобразно правата им произтичащи от чл. 5, ал. 1 ЗН.

Съобразно изхода на спора и практиката по приложението на чл. 355 и чл. 78 ГПК (т. 9 от ППВС № 7/1973 г., Определение № 4 от 06.01.2011 г. по ч.гр.д.№ 542/2010 г. на ВКС, ІІ г.о.), в тежест на ответницата следва да бъдат възложени разноските, направени от касаторката пред въззивната и касационната инстанции, а именно сумата 4 855 лева съгласно представените списъци на разноските и доказателства за извършени плащания.

Воден от изложеното и съобразно чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯВА въззивно Решение № 2055 от 26.07.2022 г. по в.гр.д.№ 9788/2021 г. на СГС, г.о. ІV „б” състав в частта, с която (след отменяването в тази му част на Решение № 20102174 от 22.04.2021 г. по гр.д.№ 19458/2020 г. на СРС, ІІ г.о., 56 състав) е отхвърлен предявеният от Е. Е. С. против К. Е. П. иск за делба по отношение на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект от сграда - апартамент № 34, заснет с идентификатор ***** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-32 от 01.04.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК,

като вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ДОПУСКА делба на недвижим имот, представляващ самостоятелен обект от сграда - апартамент № 34, заснет с идентификатор ***** по КККР, одобрени със заповед № РД-18-32 от 01.04.2016 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с предназначение на самостоятелния обект: Жилище, апартамент, с площ от 66,13 кв.м., който се намира в сграда с идентификатор ****, построена в поземлен имот с идентификатор ***, с административен адрес: [населено място],[жк], [жилищен адрес] и се състои от две стаи, кухня и обслужващи помещения, заедно с таванско помещение № 57, с площ от 4,97 кв.м., и съответните идеални части от общите части на сградата и 1,495 % ид.ч. от правото на строеж върху мястото, при съседи на жилището: изток - зелена площ, запад - ап. 33, север - улица, юг - стълбище, отгоре - ап. 38, отдолу - ап. 30, и съседи на таванското помещение: изток - стълбище, запад - зелена площ, север - стълбище и юг - таван, а съгласно схема № 15-97327 от 31.01.2020 г. на самостоятелен обект в сграда, издадена от СГКК - гр. София, съгласно КККР на гр. София, одобрени със заповед № РД-18-32 от 01.04.2016 г., е със съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж - *****, под обекта - *****, над обекта - *****, която да се извърши между съсобственици и при квоти: 1/2 (една втора) идеална част за Е. Е. С. и 1/2 (една втора) идеална част за К. Е. П..

ОСЪЖДА К. Е. П. ДА ЗАПЛАТИ на Е. Е. С. сумата 4 855 (четири хиляди осемстотин петдесет и пет) лева – разноски за защитата пред ВКС и СГС.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: