Отговорност на трето задължено лице при плащане в нарушение на запор

Текстът на акта

Ключови фрази

Страница 8 от 8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 169/Гр. София, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България , Търговска колегия, Първо отделение, 5-ти състав, в открито съдебно заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА БОЖИЛОВА

ЧЛЕНОВЕ: АННА НЕНОВА

ТАТЯНА КОСТАДИНОВА
разгледа докладваното от съдия Костадинова к.т.д. № 1578/2025 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
С Определение № 3363/28.11.2025 г. по жалба на [община] е допуснато касационно обжалване на Решение № 119/16.04.2025 г. по в.т.д. № 696/2023 г. на АС-Пловдив, с което е потвърдено Решение № 260157/02.12.2020 г. по т.д. № 728/2017 г. на ОС-Пловдив за уважаване на предявените от „МИДЕКС“ ООД срещу касатора осъдителни искове с правно основание чл. 452, ал. 3, изр. 1 ГПК и чл. 86 ЗЗД.
Наведени са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че целта на иска по чл. 452, ал. 3 ГПК е кредиторът да бъде обезщетен за реалната си вреда, съизмерима със стойността, която би получил при надлежно изпълнение на запора след извършено от съдебния изпълнител разпределение. Според него въззивният съд погрешно не е съобразил наличието на привилегировани преди ищеца взискатели, установимо от заключенията на счетоводните експертизи, и неправилно е приравнил по правни последици иска по чл. 452, ал. 3 ГПК с този по чл. 510, пр. 2 ГПК, допускайки по този начин предявяване от ищеца на чужди (на останалите взискатели) права. Касаторът счита също, че искът за стойността на извършеното в полза на заложен кредитор на длъжника плащане е изцяло неоснователен, тъй като получилият сумата е трето лице (а не самият длъжник), което освен това поради недължаща се на касатора техническа грешка се е явило недвусмислено овластено по смисъла на чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД. Допълва, че превеждането на сумата към депозитаря по ЗОЗ го освобождава и защото последният е следвало да извърши разпределение в полза на лицето, вписало по-рано запор в ЦРОЗ. Заявява още, че с процесните суми са погасени незапорирани вземания, които не произтичат от посочения в запорното съобщение договор: гаранция за добро изпълнение, предоставена преди сключване на договора, и възнаграждение за дейности, извършени след изтичане на срока на договора, чието действие не е било надлежно продължено при условията на ЗОП. Относно лихвата за забава сочи нарушение на материалния закон поради уважаване на претенциите при липса на отправена покана. С изложените съображения касаторът моли за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете.
Ответникът „МИДЕКС“ ООД намира жалбата за неоснователна. Поддържа, че релевантно за материалната му легитимация по чл. 452, ал. 3 ГПК е единствено качеството му на взискател и извършеното от третото задължено лице не по сметка на съдебния изпълнител плащане, но не и актуалният размер на вземането му като взискател или наличието на привилегировани кредитори, чиито вземания в случая, дори да съществуват, са погасени по давност. Сочи, че плащането, извършено от касатора на заложния кредитор, ползва длъжника и попада в обхвата на предявения иск, още повече че залогът е вписан след налагане на процесния запор. Допълва, че всички плащания, извършени от третото задължено лице, касаят запорирани вземания, както и че касаторът дължи лихва от момента на извършването им с оглед деликтния характер на отговорността му. Моли решението да бъде оставено в сила.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, приема следното:
Производството е образувано по предявени от „МИДЕКС“ ЕООД (сега ООД) срещу [община] осъдителни искове с правно основание чл. 452, ал. 3, изр. 1 ГПК и чл. 86 ЗЗД за следните суми: 154 362,64 лв. – стойност на три плащания по запорирани вземания, извършени в полза на длъжника „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД след налагане на изпълнителен запор, и 46 712,66 лв. – обезщетение за забава за периода след извършване на неправомерните плащания до предявяване на исковете. Като помагачи на ответника са конституирани получателите на плащанията – длъжникът „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД и заложният му кредитор Н. Г. Е., срещу които са предявени обратни искове.
Първоинстанционният съд е установил, че “ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД е осъдено да заплати на „МИДЕКС“ ООД 400 416,55 лв. – главница, 21 141,23 лв. и 10 520,28 лв. – обезщетения за забава; на 03.06.2013 г. в образуваното от кредитора изпълнително производство е наложен запор върху вземанията на длъжника от [община] по договор за ремонт на асфалтови настилки от 26.09.2012 г., вписан в ЦРОЗ на 19.06.2013 г.; на 30.04.2014 г. [община] е платила дължимо от нея по договора за ремонт възнаграждение, като част от сумата (87 310 лв.) е наредила по сметка на депозитар по ЗОЗ за погасяване на задължение на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД по вписан на 21.12.2013 г. особен залог, а друга част (32 690,64 лв.) е превела на длъжника „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД, на когото на 08.01.2015 г. е възстановила и дадената по договора гаранция в размер от 34 362 лв. Отчитайки, че общата стойност на трите плащания не надвишава вземанията на ищеца към момента на устните състезания, съдът е заключил, че са налице материалноправните предпоставки на чл. 452, ал. 3 ГПК (плащане в полза на длъжника или на посочено от него лице след получаване на запорното съобщение) и е уважил исковете за главница, както и тези за лихва за забава, дължима според съда от извършване на плащанията. Обратният иск срещу длъжника също е уважен (и решението в тази част е влязло в сила), а срещу заложния кредитор – отхвърлен поради неосъществяване на фактическия състав на чл. 56 ЗЗД.
При първото въззивно разглеждане съдът е споделил извода, че процесните плащания са извършени в нарушение на запора, но е приел, че взискателят не е легитимиран да получи в своя полза стойността им, а само да иска от третото задължено лице да плати повторно сумата по сметка на съдебния изпълнител, по който начин е уважил исковете. Потвърдено е отхвърлянето на обратния иск срещу Е..
Въззивното решение е обезсилено като постановено по непредявен иск. При второто въззивно разглеждане производството по обратния иск срещу Е. е прекратено на основание чл. 230, ал. 1 ГПК и е приета допълнителна счетоводна експертиза за установяване настоящия размер на задълженията на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД към ищеца, на публичните му задължения към държавата и дължимите по изпълнението такси и разноски. С постановеното при условията на 294 ГПК въззивно решение съдът е счел, че за уважаване на иска по чл. 452, ал. 3 ГПК е достатъчно да се установи наличие на неудовлетворено притезание на ищеца-взискател и плащане от третото задължено по запора лице, извършено не по сметка на съдебния изпълнител. Възражението на въззивника, че при надлежно изпълнение на запора вземането на ищеца не би било удовлетворено при спазване на привилегиите по чл. 136 ЗЗД, е прието за ирелевантно с довод, че предявилият иска по чл. 452, ал. 3 ГПК взискател няма задължение да предаде на съдебния изпълнител получената в резултат от успешното му провеждане сума и съответно привилегированите кредитори не биха се удовлетворили от нея. За да обоснове разпростирането на запора върху извършените от ответника плащания, въззивният съд е аргументирал, че щом платеното възнаграждение е за работа, предприета в изпълнение на договора за строителство, дори и след изтичане на срока му, то има своето основание именно в договора, каквото основание има и задължението за връщане на гаранцията, дължима в корелативна връзка с изпълнението на възложените работи. Оплакването, че превеждането на сума по сметка на депозитаря по ЗОЗ не съставлява плащане на длъжника по смисъла на чл. 452, ал. 3 ГПК, също е намерено за неоснователно с оглед ползата, която това плащане е донесло на длъжника, към когото ответникът е погасил своето задължение. Относно претенцията за лихва е споделен изводът на първоинстанционния съд, че за изпадане в забава не е необходима покана поради деликтния характер на отговорността на третото задължено лице. В резултат първоинстанционното решение по главните искове е потвърдено.
При тези данни е допуснато касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: Зависи ли размерът на дължимото по чл. 452, ал. 3 ГПК плащане от стойността, която предявилият иска взискател би получил в изпълнителното производство, ако запорът беше изпълнен надлежно, а постъпилата от изпълнението му сума - разпределена съобразно чл. 136 ЗЗД?
По въпроса:
Ако не оспорва запорираното изискуемо парично вземане, третото задължено лице по чл. 507 ГПК дължи да го изпълни чрез плащане по сметка на съдебния изпълнител, наложил запора, щом същият е легитимиран да проведе изпълнение върху това вземане при спазване на конкуренцията на принудителни действия по ГПК, ЗОЗ и ТЗ. Стори ли това, с платеното ще бъде удовлетворен единственият взискател (и съдебният изпълнител – за вземането си за такси), а ако са конституирани повече взискатели – между тях на основание чл. 460 ГПК ще бъде извършено разпределение на платеното по реда, посочен в чл. 136 ЗЗД.
Въпреки че не оспорва изискуемото си запорирано задължение обаче, третото задължено лице може и да не изпълни запора – било като изобщо не плати, било като плати „зле“, т.е. не по сметка на легитимирания да получи плащането съдебен изпълнител. При пълно неизпълнение пред взискателя се открива възможността по чл. 510 ГПК да поиска вземането да му бъде възложено за събиране или да го получи вместо плащане. Лошото плащане пък – тъй като е противоправно (а и презумптивно виновно), съставлява основание за ангажиране на деликтната отговорност на третото задължено лице чрез специалния иск по чл. 452, ал. 3 ГПК. Деликтното основание на задължението за повторно плащане, възприето от практиката на ВКС (напр. Решение № 352/23.12.2025 г. по к.т.д. № 858/2023 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.), произтича от фактите, при които тази отговорност възниква: 1). тя е резултат от неправомерно поведение (неизпълнение на заповед на овластен орган), 2). между взискателя и третото задължено лице не съществува договорна връзка, 3). „лошото“ плащане не размества блага между тях, нито е функционална причина за обогатяването и обедняването им без основание.
От деликтния характер следва и целта на института на чл. 452, ал. 3 ГПК, а именно - да постави предявилия иска взискател в положението, което той би имал при точно изпълнение на запора, като го обезщети за вредата, претърпяна от „лошото“ изпълнение. Не се цели „поощряване“ на този взискател чрез привилегия, която той инак не би имал, нито чрез обогатяване - ако към момента на устните състезания ищецът вече е удовлетворен по друг начин (вземането му е погасено с други принудителни или доброволни способи), вредоносният резултат за него ще е заличен и той не следва да получи обезщетение чрез „повторно“ плащане от третото задължено лице. Необходимо е обаче да се избегне и „наказване“ на третото задължено лице, до каквото би се стигнало, ако на всеки предявил иска взискател се признае право да получи пълния размер на извършеното от третото лице плащане, без да се преценява размерът, до който вземането на ищеца би се погасило при точно изпълнение на запора. В такъв случай осъждането на третото лице би надхвърлило обезщетителната функция, а това е несъвместимо с основанието на отговорността на ответника.
Следователно плащането, което ответникът по чл. 452, ал. 3 ГПК дължи, е равно на по-малката от следните суми: стойността на ненадлежното плащане, стойността, с която вземането на ищеца би се погасило при разпределение по чл. 460 ГПК вр. чл. 136 ЗЗД, извършено към момента на плащането, и стойността на вземането на взискателя към момента на устните състезания.
По съществото на касационната жалба:
Фактическата обстановка е правилно установена от въззивния съд: по изп.д. № 20137090400195 (понастоящем преобразувано в изп.д. № 20258000400833) ищецът е имал качеството взискател съгласно изпълнителен лист, издаден въз основа на арбитражно решение от 01.03.2013 г. за парични вземания за главница в размер от 400 416,55 лв., лихва за забава в размер от 21 141,23 лв. и 10 520,28 лв. и разноски; на 30.06.2013 г. е наложен запор върху вземанията на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД от [община] по договор № 12ДГ1111/26.09.2012 г. за текущ ремонт на пътни асфалтови настилки на територията на [населено място]; на 05.06.2013 г. третото задължено лице е отговорило на съдебния изпълнител, че към момента няма изискуеми задължения по договора, наложени други запори или претенции на трети лица по отношение на запорираните вземания; на 07.06.2013 г. съдебният изпълнител е уведомил [община], че всички бъдещи вземания, произтичащи от посочения договор, следва да се считат запорирани; на 19.06.2013 г. запорът е вписан в ЦРОЗ; на 21.12.2013 г. в ЦРОЗ е вписан особен залог върху същите вземания в полза на заложния кредитор Г. Н. Е. (към този момент – законен представител на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД); на 13.03.2014 г. [община] е получила уведомление от депозитар по ЗОЗ, че на 11.03.2014 г. е вписано пристъпване към изпълнение на заложените вземания, като в писмото датата на вписване на залога в ЗОЗ е посочена грешно 21.12.2012 г., но заложното право е индивидуализирано с номер на вписването, съдържащ означение на правилната дата (№ 20131221…); на 30.04.2014 г. [община] е извършила плащане по фактура № 387/20.03.2014 г., издадена във връзка с договора за СМР, като част от сумата е преведена на длъжника (32 690,64 лв.), а друга (87 310 лв.) – по сметка на депозитаря в погашение на задължението, обезпечено с особения залог; на 08.01.2015 г. е извършено трето плащане от [община] по сметка на длъжника в размер от 34 362 лв. с основание възстановяване на внесена по договора гаранция за изпълнение; към датата на трите плащания, извършени след налагане на запора, както и към настоящия момент вземанията на ищеца към „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД, за които е образувано изп.д. № 20137090400195, са непогасени и надхвърлят по стойност сбора от процесните платените суми (погашенията, на които ответникът се позовава, касаят друга част от вземането, обективирано в Споразумение от 11.03.2011 г. и Анекс от 21.02.2012 г., а не частта, за която е издаден изпълнителният лист, послужил за образуване на процесното изпълнително производство, и това обстоятелство е категорично установено както от приетите счетоводни експертизи, така и от удостоверенията от съдебния изпълнител, и не е надлежно опровергано от ответника).
При тези факти правилно въззивният съд е окачествил плащанията по сметка на длъжника като противоправни, тъй като са извършени след налагане на запора. Плащането на депозитаря, изпълняващ обезпеченото със залог вземане на Е., също е неправомерно, защото, за да е овластен да получи сумата вместо наложилия запора съдебен изпълнител (и да направи разпределение), депозитарят е следвало да изпълнява вписан преди вписване на запора залог (арг. чл. 12, ал. 1 и 2 ЗОЗ; извод, който се подкрепя и от новоприетата разпоредба на чл. 32, ал. 7 ЗОЗ). В случая залогът е бил вписан последващо, а възможността за проверка на това обстоятелство в публичния ЦРОЗ изключва оборването на презумпцията за вина на третото задължено лице. Тезата на касатора, че не е бил задължен на такава проверка, е ирелевантна в случая, доколкото датата на вписване на запора е била видна и от посочения от депозитаря номер на вписването.
Правилно е определен и характерът на плащанията като такива по договора за изработка, който е предмет на запора. Извършването на работата след изтичане на уговорения срок не отнема договорния характер на задължението за възмездяването й, щом работата е приета като изпълнена по договора. Връщането на внесената гаранция пък е задължение, което ответникът е имал тъкмо в качеството си на възложител по договорното правоотношение.
Предвид отговора на правния въпрос обаче изложеното не е достатъчно за уважаване на исковете – необходимо е да се установи, че при правилно изпълнение на запора (при плащане по сметка на съдебния изпълнител) ищецът би се удовлетворил от получената сума (или от част от нея). Относимо е следователно дали към момента на плащането, извършено в нарушение на запора, има привилегировани преди ищеца кредитори с вземания на стойност, равна или по-голяма от размера на платеното, защото ако такива няма, към този момент за ищеца би настъпил и вредоносният резултат от противоправното деяние (наличието на кредитори към момента на устните състезания и размерът и привилегиите на техните вземания са ирелевантни и събраните за тях доказателства не подлежат на обсъждане; по същото съображение е неотносимо и последващото погасяване на привилегированите вземания, вкл. по давност, каквото възражение е направил касаторът).
В процесното изпълнително производство единственият присъединен (по право) взискател е държавата, но от второто заключение на счетоводната експертиза, прието в първоинстанционното производство, се установява, че към 30.04.2014 г. (момента на първите две плащания) тя няма вземания към „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД, поради което и не би могла да претендира привилегия по чл. 136, т. 6 ЗЗД. Привилегия пред хирографарните вземания на ищеца по изпълнителния лист би могло да има вземане за разноски по изпълнението (чл. 136, т. 1 ЗЗД), но в случая не се установява друго лице, различно от ищеца-взискател, да е извършвало разходи по изпълнението, а разноските, сторени от ищеца (за образуване на изпълнителното производство и за плащане на обикновени такси) биха подлежали на удовлетворение от същото запорирано вземане и тяхната стойност формира размера на дължимото от третото задължено лице „повторно“ плащане. Вземане на съдебния изпълнител за такса по т. 26 ТТРЗЧСИ, пропорционална на стойността на процесните плащания, не е възникнало. Тази такса се дължи резултативно – само ако вземането е събрано принудително. Плащането от третото задължено лице след осъждането му по чл. 452, ал. 3 ГПК не е резултат, за който съдебният изпълнител е предприел действия, а има характер на изпълнение на задължение за обезщетение. Невъзникнало вземане не може да бъде зачетено като конкуриращо ищеца, дори ако същото по своята характеристика би било привилегировано пред хирографарния взискател.
Следователно исковете по чл. 452, ал. 3 ГПК относно плащанията от 30.04.2013 г. са основателни и правилно са били уважени от въззивния съд. Това важи и за акцесорните искове за лихва за забава, която при неизпълнение на изпълнителен запор се дължи от плащането (Решение № 352/23.12.2025 г. по к.т.д. № 858/2023 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.), но се претендира за период от три години преди исковата молба – в размер съответно от 9 969,74 лв. и 26 627,13 лв.
Според същото заключение на счетоводната експертиза към момента на третото плащане – 08.01.2015 г., длъжникът е имал задължения към държавата в размер от 62 394,41 лв., които съгласно чл. 136, т. 6 ЗЗД са привилегировани пред вземанията на ищеца по изпълнителния лист. Последният би могъл да е с привилегия от първи ред само за вземания за разноски по изпълнението, но нито тяхното съществуване, нито техният точен размер към релевантния момент (08.01.2015 г.) са доказани от ищеца, носещ тежестта да установи действителната си вреда. От представеното при първото въззивно разглеждане удостоверение от съдебния изпълнител е видно, че ищецът е сторил разноски по изпълнение, чийто размер обаче е удостоверен към нерелевантната дата 14.05.2021 г. (62,70 лв. по т. 31 ТТРЗЧСИ и 648 лв. – обикновени такси). Същевременно следва да се съобрази, че извършените преди 30.04.2014 г. разноски по изпълнението биха били зачетени при определяне на вредата на взискателя от неправомерните плащания от 30.04.2014 г. (доколкото към този момент те като привилегировани биха получили първо удовлетворение), а извършените след 08.01.2015 г. разходи пък не биха били въобще относими към вредоносния резултат от което и да е от трите процесни плащания, вкл. последното. Ето защо без доказване на конкретния размер на привилегированото вземане на ищеца за разноски към 08.01.2015 г. съдът не може да зачете неудовлетворяването му като претърпяна вреда. Следователно плащането от 08.01.2015 г., макар да е противоправно, не е в доказана причинна връзка с вредоносен за ищеца резултат (неудовлетворяването му като взискател), защото и при правомерно поведение на ответника с цялата получена сума (34 362 лв.) би се удовлетворил привилегированият по чл. 136, т. 6 ЗЗД кредитор, а не ищецът. Поради това въззивното решение, с което се потвърждава осъдителното първоинстанционно решение относно исковете за главница и лихва, основани на плащането от 08.01.2015 г., следва да бъде отменено, а претенциите в тази част – отхвърлени.
По разноските:
Съобразно изхода от делото на страните следва да се възложат направените и поискани разноски за всички инстанции. Общият размер на сторените от ищеца във всички инстанции разноски за държавни такси, адвокатска защита и депозит за вещо лице възлиза на 16 563,08 евро. При отчитане на произнасянето по чл. 78, ал. 5 ГПК от въззивния съд и уважената част от исковете на ищеца следва да му се присъди обезщетение за сторените разноски в размер от 11 864,03 евро.
За защита по главните искове ответникът е направил разноски за депозит за вещо лице, държавни такси и юрисконсултска защита в общ размер от 7 937,58 евро, а съобразно отхвърлената част от исковете му се дължи сумата от 1 755,79 евро. Разноските, сторени по обратните искове, не могат да се възложат на ищеца.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 119/16.04.2025 г. по в.т.д. № 696/2023 г. на АС-Пловдив В ЧАСТТА , с която е потвърдено Решение № 260157/02.12.2020 г. по т.д. № 728/2017 г. на ОС-Пловдив за уважаване на предявените от „МИДЕКС“ ООД осъдителни искове по чл. 452, ал. 3, изр. 1 ГПК и чл. 86 ЗЗД за следните суми: 34 362 лв. – главница и 10 115,79 лв. – лихва за забава, и в частта за разноските за всички инстанции.
ОТХВЪРЛЯ предявените от „МИДЕКС“ ООД, ЕИК[ЕИК], срещу [община] искове с правно основание чл. 452, ал. 3, изр. 1 ГПК и чл. 86 ЗЗД за сумата от 17 569,01 евро – главница, формирана от стойността на извършено на 08.01.2015 г. плащане от ответника в полза на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД на запорирано по изп.д. № 20137090400195 вземане, и 5 172,12 евро – лихва за забава.
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 119/16.04.2025 г. по в.т.д. № 696/2023 г. на АС-Пловдив в останалата част.
ОСЪЖДА [община] да заплати на „МИДЕКС“ ООД, ЕИК[ЕИК], на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 11 864,03 евро разноски за всички инстанции и за уважената част от иска.
ОСЪЖДА „МИДЕКС“ ООД, ЕИК[ЕИК], да заплати на [община] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 1 755,79 евро разноски за всички инстанции и за отхвърлената част от исковете.
Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.