Наказателна отговорност за невнасяне на ДДС при липса на задължителна регистрация

Текстът на акта

Ключови фрази

Престъпление по чл. 255, ал. 3 НК * данъчно задължено лице * данъчно задължение * отмяна на въззивна присъда

Р Е Ш Е Н И Е

№ 456

гр.София , 26 септември 2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на шестнадесети май две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: НЕВЕНА ГРОЗЕВА

КАЛИН КАЛПАКЧИЕВ

при участието на секретаря Илияна Петкова

и прокурора от ВКП Сийка Милева

след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 339/2024 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по касационен протест, подаден от Апелативна прокуратура- гр.Велико Търново и касационна жалба от ст.юрисконсулт А. А. в качеството му на процесуален представител на гражданския ищец- Държавата, представлявана от Министъра на финансите, срещу въззивна присъда №4 от 26.02.2024 г., постановена по внохд №357/2023 г. по описа на Великотърновски апелативен съд.

В протеста се релевират касационните основания по чл.348 ал.1 т.1 и т.2 от НПК. Изготвилият го прокурор е отразил изрично в него, че мотивите на съда за постановяването на оправдателна присъда спрямо подсъдимия С. С. по повдигнатото му обвинение, не са му известни, но независимо от това счита, че оправдаването вероятно е обусловено от някое от следните обстоятелства: 1. неправилна оценка на доказателствата, в резултат на което се е стигнало до неправилна преценка на фактологията по делото, което от своя страна пък е довело до неправилно приложение на материалния закон/в тази връзка прокурорът излага фактически обстоятелства, такива каквито той счита, че са били установени/; 2. възприемане от съда на тезата на защитниците на подсъдимия, че след като С.С. не е подал заявление за регистрация по чл.96 ал.1 от ЗДДС, спрямо него не би могла да бъде реализирана наказателна отговорност, а само административна такава. Като контра аргументи на тази теза, прокурорът посочва, че субект на престъплението по чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 от НК е всяко данъчно задължено лице по ЗДДС, което избегне установяването или плащането на данъчни задължения в големи размери, чрез неподаване на декларация, а не само търговци или лица, които са данъчно регистрирани по ЗДДС. Твърди, че за съставомерността на престъплението по чл.255 ал.1 от НК е ирелевантно обстоятелството, че в своята търговска дейност търговците не са издавали документи, в които изрично и отделно да е отбелязвана стойността на вещта/услугата и отделно стойността на ДДС; 3. възможно приложение на чл.9 ал.2 от НК или изводи за наличие единствено на административно нарушение- в тази насока също са изложени доводи в протеста; 4. липса на субективна съставомерност на престъплението. Според прокурора значителния обем на доставките при онлайн- търговията и изпращането/получаването на пратки чрез /фирма/, достигането на изискуемия се по закон оборот за предприемане на регистрация по ЗДДС /обстоятелство, съзнавано от подсъдимия/, укриването от счетоводителя на значителна част от приходни документи за продължителен период от време, обосновават прекия умисъл на дееца; 5. игнориране или превратно тълкуване на показанията на свидетелите Т., О., Б., Ш., К., Д., Я., Ф., Т., К., Д. и пр., установяващи реалността на процесните доставки от /фирма/. В заключение се моли да бъде отменена протестираната въззивна присъда и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд за осъждане на подсъдимия С. по възведеното му обвинение по чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 т.1 във вр.с чл.26 от НК.

В касационната жалба и допълнението към нея, подадени от ст.юк. А., в качеството му на процесуален представител на гражданския ищец Държавата, представлявана от Министъра на финансите, се претендира наличието на касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК, като се твърди, че оправдаването на подсъдимия не е свързано с предпоставките за ангажиране на деликтната отговорност по чл.45 от ЗЗД, които в настоящия случай са налице. Посочва се, че в мотивите си, апелативният съд е приел, че дружеството /фирма/ е извършвало облагаеми доставки на стоки по смисъла на чл.12 ал.1 от ЗДДС, като към 30.04.2011 г. е достигнало облагаемия оборот от 50 000 лв. за период не по-дълъг от последните 12 месеца; че подсъдимият като управител и представляващ това дружество не е изпълнил задължението си по чл.96 ал.1 от ЗДДС да подаде заявление за регистрация на дружеството по ЗДДС нито в законоустановения 14 дневен срок, нито след изтичането му; че през периода 31.05.2011 г. до 30.11.2016 г. /фирма/ е извършвало облагаеми доставки в общ размер на 641 344,59 лв., като ако е било регистрирано по ДДС е следвало да води регистри по чл.124 от ЗДДС, да отразява облагаемите доставки в дневника за продажби и да подава ежемесечни справки- декларации по чл.125 ал.1 от ЗДДС, в които да начислява и декларира ДДС в общ размер на 128 268,91 лева. Моли се присъдата на Великотърновски апелативен съд да бъде изменена в гражданската й част, като бъде уважен гражданския иск за имуществени вреди, причинени на държавата в претендирания размер, ведно със законната лихва.

В постъпилото писмено възражение срещу касационните протест и жалба, изготвено от адв.Б., защитник на подсъдимия С. С., е взето становище, че взаимоотношенията между подсъдимия и държавата са се развили единствено на плоскостта на административните отношения, поради което евентуален спор за разлика в дължимите суми за данъци следва да се разреши по механизмите на административното правораздаване, а не по гражданско правен ред- на основание непозволено увреждане. В тази насока защитникът припомня, че при разглеждане на делото пред въззивната инстанция е направено възражение за изтекла погасителна давност по чл.110 от ЗЗД. Що се отнася до касационния протест, заявява, че прокурорът независимо, че е посочил, че ще представи допълнителни писмени съображения след изготвяне на мотивите към присъдата, не е сторил това, поради което протестът съдържа съждения „на сляпо“. По тази причина и част от направените оспорвания са били свързани с обстоятелства, на които апелативния съд изобщо не се е позовал, за да приеме несъставомерност на инкриминираното престъпление. На следващо място възразява и срещу оплакването в протеста за наличие на процесуални нарушения, допуснати от въззивната инстанция. Изцяло споделя правните съображения, посочени в мотивите на въззивната присъда. В заключение моли да бъдат оставени без уважение подадените касационен протест и касационна жалба.

В срока по чл.351 ал.4 от НПК е постъпило и писмено становище от представителя на гражданския ищец, в което са изложени аргументи, чрез които се обосновава наказателната отговорност на подсъдимия по чл.255 от НК, като се акцентира на следните фактическите изводи: 1. че е налице независима икономическа дейност, подлежаща на облагане с ДДС и над изискуемия праг за регистрация по ЗДДС; 2. че е налице наказателно отговорен субект. Отправя се искане за отмяна на присъдата в гражданската й част и връщане на делото на апелативния съд за ново разглеждане в отменената част, както и за присъждане на разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение.

В съдебното заседание пред Върховния касационен съд, представителят на Върховната прокуратура поддържа протеста срещу оправдателната присъда. Моли касационната жалба на защитата на подсъдимия да бъде оставена без уважение. Не възприема твърденията, че след като подсъдимия в качеството си на управител на /фирма/ не е подал заявление за регистрация по чл.96 ал.1 от ЗДДС, спрямо него не би могло да се реализира наказателна отговорност, а само административна, тъй като размерът на причинената вреда на фиска – над 128 000 лв. „препятства възможни изводи за извършване на административно нарушение, което да не се отличава с висока степен на обществена опасност“ . Акцентира на обстоятелството, че всяко лице, извършващо независима икономическа дейност е данъчно задължено по ЗДДС, като задължението за начисляване на ДДС възниква не поради това, че тези лица са регистрирани по закон, а че са сключили облагаеми сделки и са достигнали облагаем оборот от 50 000 лв. Ето защо, моли да бъде отменена присъдата на апелативния съд. По отношение касационната жалба на гражданския ищец предлага да бъде уважена.

Защитниците на подсъдимия С.- адв.Б. и адв.Н. вземат становище за неоснователност на касационните протест и жалба, поради което молят да не бъдат уважавани. Поддържат изложените съображения в писменото си становище. В допълнение адв.Б. акцентира на обстоятелството, че дори когато едно лице е регистрирано по ЗДДС е възможно да е налице приспадане на ДДС, поради което държавата да не е ощетена и в този смисъл твърди, че приетата от инстанциите счетоводна експертиза „не отговаря на изискванията за доказване на конкретни факти и обстоятелства“ . Във връзка с посоченото експертно заключение, отношение в пледоарията взема и адв.Н., който доразвива съображенията, изложени от другия защитник. В заключение, адвокатите молят да бъде потвърдена присъдата на Великотърновски апелативен съд.

Процесуалният представител на жалбоподателя - граждански ищец, редовно призован за заседанието пред ВКС, не се явява.

В последната си дума подсъдимият С. П. С. моли да бъде потвърдена присъдата на апелативния съд.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение след като обсъди релевираните в касационните протест и жалба оплаквания, писменото възражение, подадено от защитника на подсъдимия, писменото становище на процесуалния представител на гражданския ищец и доводите на страните от съдебното заседание и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в рамките на правомощията си, установи следното :

С присъда №20 от 27.10.2023 г., постановена по нохд №121/2023 г. Окръжен съд- гр. Ловеч е признал подсъдимия С. П. С. за виновен в извършване на престъпление по чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 т.1 във вр.с чл.26 от НК, за което му е наложил наказание лишаване от свобода в размер на четири години, при първоначален общ режим на изтърпяване, и наказание конфискация на Ѕ ид. част от конкретно посочена движима вещ.

Подсъдимият С. С. е осъден да заплати обезщетение за имуществени вреди в размер на 128 268,91 лв. на гражданския ищец Държавата, представлявана от Министъра на финансите, ведно със законната лихва, считано от 14.12.2016 г. до окончателното изплащане на сумата.

В тежест на подсъдимия са били възложени направените по делото разноски, както и д.т. върху уважения граждански иск.

По въззивна жалба на защитника на подсъдимия, пред Великотърновски апелативен съд е било образувано внохд №357/2023 г., приключило с въззивна присъда № 4 от 26.02.2024 г., с която първоинстанционния съдебен акт е бил отменен изцяло, като подсъдимият С. П. С. е бил признат за невиновен в това, че през периода от 01.06.2011 г. до 14.12.2016 г. в [населено място], при условията на продължавано престъпление, с 67 деяния, в качеството си на управител на /фирма/ е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения по ЗДДС на дружеството, в особено големи размери-128 268,91 лв., като не подал 67 бр. справки- декларации на основание чл.125 ал.1 от ЗДДС и в сроковете по чл.125 ал.5 от ЗДДС пред ТД на НАП, офис-Ловеч, за данъчни периоди от м.май 2011 г. до м.ноември 2016 г., вкл., съответно не отразил в раздел А – „Данни за начислен ДДС“ от СД данъчна основа на извършените облагаеми доставки общо в размер на 641 344,59 лв. и начислен ДДС по тях в размер на 128 268,91 лв., поради което и на основание чл.304 от НПК го е оправдал по обвинението за престъпление по чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 т.1 във вр.с чл.26 ал.1 от НК.

С присъдата е отхвърлен гражданския иск за обезщетение за имуществени вреди в размер на 128 268,91 лв., ведно със законната лихва, предявен от гражданския ищец Държавата, представлявана от Министъра на финансите срещу подсъдимия, като неоснователен и недоказан.

На първо място ВКС намира за необходимо да отбележи, че касационният протест действително съдържа съображения, изложени в условията на вариантност, срещу фактическите и правни изводи на апелативната инстанция, без изготвилият го прокурор към момента на неговото депозиране, да е бил сигурен за основанията, на базата на които съдът е оправдал подсъдимия С. по възведеното му обвинение /това обстоятелство е изрично отразено в протеста/. Ето защо, прокурорът е разсъждавал относно неправилен анализ на доказателствата по делото, довели до формиране на неверни фактически изводи; възразил е срещу интерпретацията на данни, съдържащи се в гласни доказателствени средства; твърдял е, че са били игнорирани свидетелски показания и като резултат от всичко това е изложил собствена фактическа обстановка. Същевременно е оспорил и евентуално приложение от съда на чл.9 ал.2 от НК, както и евентуално възприета обективна и субективна несъставомерност на престъплението. Всъщност изложената в протеста фактология не се различава от приетата от въззивния съд, от една страна, а от друга- оплакването за неправилно установени факти представлява оплакване за необоснованост, което принципно прокурорът не е могъл да прави, доколкото необосноваността не е сред касационните основания по чл.348 ал.1 от НПК. Така или иначе, тъкмо заради незапознаването с мотивите към присъдата на апелативния съд и стремейки се да изчерпи всички възможни според него възражения срещу оправдаването на подсъдимия С., прокурорът е направил и такива, които нямат връзка с постановената оправдателна присъда- напр. относно приложението на чл.9 ал.2 от НК и субективна несъставомерност на престъплението.

При това положение, ВКС не намира за нужно да отговори на онези възражения за допуснати съществени процесуални нарушения- игнориране на свидетелски показания или невярна интерпретация на данните, съдържащи се в тях /касае се за свидетелите Т., О., Б., Ш., К., Д., Я., Ф., Т., К., Д./, доколкото чрез претенцията за незаконосъобразна доказателствена дейност на апелативния съд се мотивира неправилност на негови фактически изводи, каквато неправилност на практика не съществува. Твърдението на прокурора за реалност на сделките между /фирма/ и крайните получатели на доставките, извършени посредством/фирма/, е било възприето от контролираната инстанция и то на база посочените по-горе гласни доказателствени източници.

На следващо място, ВКС не следва да обсъжда и възраженията срещу приложението на чл.9 ал.2 от НПК, доколкото тази правна норма не е основание за оправдаването на подсъдимия и по никакъв начин не присъства в мотивите на решаващия съд.

Това, което касационният съд следва да обсъди във връзка с протеста е дали инкриминираното поведение на подсъдимия С. като управител на процесното дружество може да се субсумира под престъпния състав на чл.255 ал.3 във вр.с ал.1 във вр.с чл.26 ал.1 от НК, т.е. дали материалният закон е бил приложен правилно. Мотиви по отношение на това касационно основание ще бъдат изложени в решението по-долу.

На следващо място, в пледоарията си представителят на Върховната прокуратура пледира за отхвърляне на касационната жалба на защитниците на подсъдимите, каквато обаче липсва по делото.

По-нататък е необходимо да бъдат направени и няколко ремарки, досежно писменото становището, подадено от представителя на гражданския ищец. В него са изложени съображения, чрез които се обосновава наказателната отговорност на подсъдимия С. и в частност наличието на обективна и субективна съставомерност на инкриминираното му престъпление. Тези аргументи не могат да бъдат взети предвид, поради процесуалното качество на жалбоподателя. Ето защо във връзка с касационната жалба на гражданския ищец, ВКС принципно дължи обсъждане само на доводите, относими към претенцията за наличие на деликт.

След тези първоначални бележки, настоящият касационен състав намира, че е налице претендираното касационното основание по чл.348 ал.1 т.1 от НПК. Както вече беше посочено, спор по приетите от решаващите съдилища факти, не се констатира. Установено е, че до 30.12.2016 г. подсъдимият С. С. бил едноличен собственик на капитала и управител на търговско дружество /фирма/ , регистрирано на 12.01.2010 г. По силата на договор от 25.10.2010 г., сключен между /фирма/ и куриерска фирма /фирма/ -/населено място/, последната извършвала доставки с наложен платеж на стоки, изпращани от дружеството на С. до съответните получатели, като сумите от наложения платеж били изплащани в брой на възложителя по договора, за което били съставяни разходни касови ордери, подписвани от подсъдимия, а в отделни случаи от съпругата му св.С. или от св.П., които в последствие му предавали паричните суми. През 2017 г. била извършена данъчна ревизия на /фирма/ по ЗКПО и ЗДДС за периода от 01.11.2011 г. до 31.12.2016 г. Установено било, че дружеството изпращало пратки /стоки/ до различни адресати в страната чрез куриерска фирма /фирма/ , като изплатената сума по наложените платежи била в общ размер на 842 400,50 лв. Към 30.04.2011 г. /фирма/ достигнало задължителния за регистрация по ЗДДС облагаем оборот от 50 000 лв., поради което подсъдимият следвало да подаде заявление за регистрация по ЗДДС в срок до 16.05.2011 г., нещо което той не сторил. Макар и към 31.05.2011 г. дружеството да е подлежало на задължителна регистрация по ЗДДС, същото не е било регистрирано, не са били водени регистри по чл.124 от ЗДДС /дневник за покупките и дневник за продажбите/, не са били подавани ежемесечни справки-декларации по чл.125 ал.1 от ЗДДС, в които да е бил начислен и деклариран ДДС, респективно ДДС за инкриминирания период не е бил заплащан.

При така очертаната накратко фактология, по делото няма спор и относно изведените на базата на нея изводи за това, че /фирма/ е данъчно задължено лице, съобразно разпоредбата на чл.3 ал.1 от ЗДДС; че е извършвало облагаеми доставки на стоки по смисъла на чл.12 ал.1 от ЗДДС; че към 30.04.2011 г. е достигнало оборот от 50 000 лв. за период не по-дълъг от последните 12 месеца, поради което подсъдимият като управител и представляващ дружеството е бил длъжен съгласно чл.96 ал.1 от ЗДДС /ред. ДВ бр.95/2009 г., в сила от 01.01.2010 г./ да подаде заявление за регистрация по ЗДДС в 14 дневен срок от изтичането на данъчния период, през които е достигнат този оборот.

Материално-правната предпоставка за възникване на задължението за начисляване на ДДС е данъчно задълженото лице да извършва облагаеми доставки на стоки или услуги, които пораждат задължение за начисляване на такъв данък. Освен посочената материално правна предпоставка са налице и формални условия, които регламентират обхвата на вече възникналото задължение за начисляване на ДДС и условията за правомерно развитие на правоотношението с държавата. Една от формалните предпоставки е регистрацията на данъчно задълженото лице, когато данъкът е станал изискуем. Задължителната регистрацията чрез вписване в специален регистър обаче е свързана единствено с идентификацията на данъчно задължените лица, които са длъжни да декларират кога започват или преустановяват своята дейност като данъчно задължени лица, и тази регистрация е необходима за целите на контрола. Регистрацията не е и не може да бъде основание за възникване на задължението за начисляване на ДДС. И това е така, по няколко причини: 1. съобразно чл.94 ал.3 от ЗДДС, регистрацията по този закон е задължителна или по избор. Във втората хипотеза всяко данъчно задължено лице има право да се регистрира по ЗДДС, макар и за него да не са налице условията за задължителна регистрация по чл.96 ал.1 от ЗДДС. В този случай, за него възниква задължение да начислява дължимия данък за облагаемите доставки на стоки или услуги, когато достигне облагаем оборот от 50 000 лв. /сума, релевантна към момента на деянието/ за период не по –дълъг от последните 12 последователни месеца преди текущия месец. От посоченото следва, че не регистрацията е предпоставка за начисляването на данъка, защото тя е направена предварително, а наличието на облагаеми доставки на стоки или услуги и достигането на облагаем оборот в определена сума за определен период, фиксирани в закона. 2. видно от множество решения на СЕС по преюдициални запитвания /дела С-159/17, С-169/17, С-358/20 по преюдициални запитвания на Румъния; дело С-527/11 по преюдициално запитване на Латвия/, регистрацията с идентификационен номер по ДДС, предвидена в чл.214 от Директива 2006/112 ЕО /транспонирана от Р.България/ представлява само формално изискване за целите на контрола. Основната цел на идентификацията на данъчно задължените лица е да се осигури доброто функциониране на системата на ДДС. Тя представлява доказателство за данъчния статут на задълженото лице и опростява контрола с цел правилното събиране на данъка. На следващо място в решенията на СЕС е посочено, че макар нарушенията на формалните задължения да не са пречка да се докаже по безспорен начин, че материалните изисквания са спазени, такива обстоятелства могат да са доказателство за наличието на най-простия случай на данъчна измама, при който данъчно задълженото лице умишлено пропуска да изпълни формалните задължения, които има, за да избегне плащането на данъка. „По специално неподаването на справка-декларация по ДДС, което би позволило прилагането на ДДС и контрола върху него от данъчната администрация, може да възпрепятства правилното събиране на данъка и следователно да застраши доброто функциониране на общата система на ДДС “ /Решение по дело С-159/17 на СЕС/. Следователно правото на съюза не е пречка такива пропуски да се считат част от данъчна измама.

От изложеното следва извод, че дори и да не са спазени формалните предпоставки, то при доказана облагаема доставка, е налице материално правното условие за начисляване на ДДС от данъчно задълженото лице.

По-нататък, ВКС се съгласява с извода на апелативния съд, че заявлението за регистрация по чл.96 ал.1 от ЗДДС няма характер на декларация по смисъла на чл.255 ал.1 т.1 от НК. Следва да се отчете обаче обстоятелството, че на подсъдимият е инкриминирано „неподаването на справки-декларации“ за конкретно посочени данъчни периоди, а не неподаването на заявление за регистрация. Категорично установен факт е, че С. С. като представляващ и управляващ процесното дружество не е подал ежемесечни справки-декларации по чл.125 ал.1 от ЗЗДД, в които да начисли и декларира дължимия ДДС. Обстоятелството, че това му поведение е предшествано от неспазване на формалното изискване за подаване на заявление за регистрация /което е административно нарушение/, не прави престъплението по чл.255 ал.1 т.1 от НК несъставомерно от обективна страна. Както вече беше посочено, неспазването на формалните изисквания, сред които е и регистрацията на данъчно-задълженото лице, не може да доведе до игнориране на материалната предпоставка за начисляване и плащане на данък, когато данъчно задълженото лице е извършвало облагаеми доставки на стоки или услуги. По настоящото дело наличието на облагаеми доставки е доказано, т.е налице е посочената материално правна предпоставка. Нещо повече, категорично е установено, че неподаването на заявление за регистрация от подсъдимия е умишлено и това е изводимо от показанията на св.М. и Б.- счетоводители на дружеството на подсъдимия, осъществявали счетоводна дейност по различно време в рамките на инкриминирания период, на които свидетели С. не е представял за осчетоводяване фактури за получени суми от доставките чрез /фирма/ . И на последно място във връзка с облагането на извършени от данъчно задължени лица доставки, ЗДДС не прави разлика между регистрирани и нерегистрирани лица, стига да са осъществявали независима икономическа дейност и да е достигнат праг от 50 000 лв. Предмет на облагане е независимата икономическа дейност, а адресати на задължението за начисляване на данък са данъчно задължените лица, без значение дали те са регистрирани или не. В конкретния случай подсъдимият като съзнателно не се е регистрирал по ЗДДС сам се е поставил в невъзможност да подава справки-декларации по чл.125 ал.1 от ЗДДС, в които да начислява ДДС за внасяне за инкриминираните данъчни периоди, като по този начин е избегнал установяването и плащането на данъчни задължения. Именно неправомерното бездействие на подсъдимия по регистрация на дружеството му по ЗДДС е предпоставило и неподаването на справки-декларации по ЗДДС /инкриминираното изпълнително деяние/, а както е известно, никой не може да черпи права от неправомерното си поведение. По тази причина е ирелевантно обстоятелството дали в случай на подаване на заявление за регистрация по ЗДДС, дружеството /фирма/ е щяло да бъде регистрирано или не от данъчните органи.

По-нататък по делото се оспорва от защитата, че в заплатената цена от крайните получатели на процесните доставки на стоки, получени чрез /фирма/ , е бил включен ДДС. В тази връзка се твърди, че от множеството платежни документи - РКО, издадени от /фирма/ не се установява в платената цена от крайните получатели на стоките да е включено и заплатено от тях ДДС, доколкото липсва диференциация каква част от сумата представлява цена на конкретната стока и каква ДДС, а след като данъка не е събран от купувачите по облагаемите доставки, той не се дължи и от данъчно задълженото лице. ВКС не се съгласява с направения от защитата извод, възприет и от апелативния съд, тъй като: 1. в интернет сайта, чрез който стоките са предлагани за продажба от процесното дружество, не е посочено, че обявените цени са без ДДС; 2. инкриминираната сума, представляваща дължим данък върху добавената стойност в общ размер на 128 268,91 лв. е най-благоприятна за дееца. Това е така, тъй като данъчната основа на извършените облагаеми доставки е общо в размер на 641 344,59 лв. и ако се приеме, че в нея не е включен 20% ДДС, то общия размер на дължимия данък би бил по-висок от приетия по делото. Точно защото ДДС е косвен данък, данъчно задължените лица по ДДС, които са доставчици на стоки и услуги начисляват и събират от крайните потребители от името на държавата дължимата сума и за тях възниква задължение да декларират облагаемата доставка, да начислят данъка и го внесат в хазната. Правоотношението между доставчиците и държавата продължава да съществува, дори те да не са събрали по някаква причина ДДС от крайния потребител. При всички случай, като данъчно задължени лица, те са тези, върху които тежи задължението да го начислят и внесат във фиска.

На следващо място ВКС не се съгласява и с твърдението на защитата на подсъдимия, че е напълно възможно в рамките на инкриминирания период да са настъпили обстоятелства за дерегистрация на дружеството на подсъдимия. От приетия по делото ревизионен доклад / л.84, т.1 от д.п./, в частта, касаеща ДДС, е видно, че за периода 01.12.2011 г. до 31.12.2016 г. не са налице основания за отпадане на регистрацията по ЗДДС.

А що се отнася до довода, релевиран от защитата в съдебното заседание пред ВКС, че данъчното задължено лице има право на приспадане на данъчен кредит/във връзка с размера на данъчните му задължения/, то несъмнено е така. За да се реализира това право обаче е необходимо данъчно задълженото лице да поиска приспадане на данъчния кредит при условията и в сроковете, визирани в разпоредбите на чл.72 - чл.73а от ЗДДС.

Предвид всички изложени дотук съображения, ВКС намира, че апелативният съд е допуснал нарушение на материалния закон, признавайки подсъдимия за невиновен по повдигнатото му обвинение и в този смисъл протеста на прокуратурата следва да бъде уважен.

Отмяната на въззивната присъда в наказателно-оправдателната й част логично води и до отмяна в гражданско-отхвърлителната.

Водим от горното и на основание чл.354 ал.3 т.3 във вр.с ал.1 т.5 от НПК, ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :
ОТМЕНЯВА изцяло въззивна присъда №4 от 26.02.2024 г., постановена по внохд №357/2023 г. на Великотърновски апелативен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане на същия съд, друг съдебен състав от стадия на съдебното заседание.

РЕШЕНИЕТО не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/