Давност за обезщетение за некомпенсирани дежурства на военнослужещ

Текстът на акта

Ключови фрази

2
Р Е Ш Е Н И Е

№ 50172/22 г.

гр. София, 05.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в публично съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и втората година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ

ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА
при участието на секретаря Даниела Цветкова, като разгледа гр.д. № 4820 по описа за 2017 г., докладвано от съдия Фурнаджиева, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационната жалба на К. П. К., с адрес в [населено място], представляван от адв. М. П., против решение № ІІІ-83 от 21 август 2017 г., постановено по в.гр.д. № 1058/2017 г. по описа на Окръжен съд Бургас, в частта му, с която се отменя решение № 600 от 28 април 2017 г., постановено по гр.д. № 709/2015 г. по описа на Районен съд Бургас, в частта му за уважаване на исковете на К. против Военно формирование 32890 – Бургас за присъждане на неизплатено възнаграждение за фактически отработено служебно време над установената месечна продължителност на служебното време в размер над 917,59 лева за периода 15.12.2011 г.-15.12.2014 г. до претендирания размер от 11501,38 лева за периода 01.10.2002 г.-15.12.2014 г.; в частта относно присъдената мораторна лихва над 87,77 лева до присъдения размер от 169,60 лева; в частта, с която военното формирование е осъдено да заплати държавна такса върху размера на предявените искове над 100 лева до 204,51 лева и разноски за експертиза над 17,62 лева до 204,51 лева, както и в частта относно присъдените на страните съдебно-деловодни разноски, и вместо това искът за заплащане на сума над 917,59 лева за периода 15.12.2011 г.-15.12.2014 г. до предявения пълен размер от 11501,38 лева, представляващи неизплатено възнаграждение за положен в периода 01.10.2002 г.-15.12.2014 г. общо 3236 часа извънреден труд, представляващ фактически отработеното над месечната продължителност служебно време, вследствие некомпенсирани полагаеми почивки за носени дежурства, и за заплащане на сума над 87,77 лева до 169,60 лева – обезщетение за забавено плащане на уважения размер от главницата, са отхвърлени.

Касационното обжалване е допуснато с определение № 320 от 27 април 2022 г., постановено по настоящото дело, за да се провери съответствието на даденото от въззивния съд разрешение на въпроса относно момента, в който възниква вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на 24 часови дежурства, некомпенсиран с почивка, както и момента, от който започва да тече погасителната давност за това вземане, в хипотезата на прекратено служебно правоотношение, отговор на който въпрос е даден в ТР № 6/2017 г., ОСГК.

С тълкувателно решение № 6/2017 г., ОСГК, ВКС, е дадено следното разрешение на поставения по делото материалноправен въпрос: вземането за заплащане на обезщетение на военнослужещ, положил труд повече от нормативно определения при даване на двадесет и четири часови дежурства, некомпенсиран с почивка, възниква от датата на прекратяване на служебното правоотношение. От този момент то става изискуемо и военнослужещият може да упражни правото си на иск. От същия момент започва да тече тригодишната погасителна давност по чл. 358, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2, т. 2 КТ.

Касационната жалба е основателна. Тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови процесуални действия, касационният съд постановява решение по съществото на спора.

По делото е установено, че за периода 01.10.2002 г.- 15.12.2014 г. е съществувало служебно правоотношение между страните, прекратено със заповед № ЛС-01-6З/03.12.2014 г. на командира на Военно формирование 22480 — Бургас. От приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза и нейното допълнение-поправка се изяснява, че през това време К. е положил 3236 часа труд над определената месечна продължителност, които не са били компенсирани с възнаграждение за положен труд. Въззивният съд е приел, че в действащите през процесния период нормативни актове (ЗОВСРБ /отм./ и специалните актове по приложението му) не са уредени случаите на положен труд над нормалната до увеличената продължителност на служебното време, но некомпенсиран с намалено работно време до деня на прекратяване на правоотношението по договор за кадрова военна служба. Посочено е, че тази законова празнота следва да се отстрани по реда на чл. 46, ал. 2 ЗНА – чрез прилагане по аналогия на чл. 136а КТ, според който удължаването на работното време през едни работни дни над нормалната му продължителност, установена в чл. 136 от КТ (до 10 часа), се компенсира в срок до четири месеца чрез съответното му намаляване през други дни. Когато работодателят не компенсира удължаването в този срок, работникът/служителят има право сам да определи времето на компенсацията, а при прекратяване на трудовото правоотношение преди компенсирането разликата до нормалната продължителност на работния ден се заплаща като извънреден труд.

Въззивният съд правилно е стигнал до извода, че превишаването на служебното време следва да се компенсира с почивка, а при липса на възможност за такава компенсация – да се изплати обезщетение към датата на прекратяване на правоотношението в размерите на възнаграждение за извънреден труд. С оглед отговора на цитираното по-горе тълкувателно решение, началото на давностния срок за това вземане обаче е неправилно определено от въззивния съд, поради което следва да се приеме, че въззивното решение е постановено при нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 281, т. 3, предл. първо ГПК. Както се посочи, след като правоотношението е прекратено, непогасеното право на компенсация се трансформира в парично вземане на основание чл. 136а, ал. 5 КТ, а тригодишната давност за погасяване на паричното вземане започва да тече от този момент. Служебното правоотношение е прекратено на 15.12.2014 г., след който момент К. не може да бъде компенсиран с почивки, а отработените от него часове над нормативно определените следва да му бъдат заплатени като извънреден труд. Изискуемостта на вземането настъпва от 15.12.2014 г., а исковата молба е подадена на 06.02.2015 г., от което следва изводът, че вземането на К. не е погасено по давност.

Тъй като искът е частично оттеглен (за периода 01.04.2001 г.-30.09.2002 г.), се дължи произнасяне за полагащото се възнаграждение за периода 01.10.2002 г.-15.12.2014 г. Според приетото по делото експертно заключение, за това време положените от служителя часове труд над определеното нормативно служебно време, които не са били компенсирани с почивки, са 3236, а обезщетението за тях се равнява на 11501,38 лева. Сумата от 917,59 лева (за периода след 15.12.2011 г.) е призната в полза на К. и с влязло в сила въззивно решение в тази част работодателят е осъден да му я заплати. Дължимият остатък, за който настоящият състав следва да се произнесе, е за разликата над 917,59 лева до 11501,38 лева.

По отношение на претендираната мораторна лихва върху главницата е необходимо да се посочи, че тя се подчинява на общото правило на чл. 84, ал. 2 ЗЗД, съгласно което когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора. В случая исковата молба служи като покана за изпълнение на задължението. От този момент работодателят изпада в забава, поради което мораторна лихва за процесния период преди завеждането на иска не се дължи. От датата на подаване на исковата молба на К. ще се дължи законната лихва върху присъденото вземане.

По изложените съображения решението в частта, с която искът за главницата е отхвърлен над сумата от 917,59 лева, следва да се отмени и като краен резултат искът да бъде уважен за сумата от 10583,79 лева като разлика между присъдената сума и общо дължимата такава от 11501,38 лева. Въззивното решение в частта за отхвърляне на иска за мораторната лихва над 87,77 лева до сумата от 169,60 лева следва да се потвърди.

С оглед изхода на спора за трите съдебни инстанции на К. трябва да се присъдят деловодни разноски съобразно уважената част от иска в общ размер на 1551,60 лева. При изчисляването им касационната инстанция съобразява направеното от ответника в касационното производство възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, като счита, че последното следва да се намали до 1200 лева с оглед фактическата и правна сложност на делото. На ответника следва да се присъдят разноски съобразно отхвърлената част от иска в общ размер на 241,40 лева. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът по касационната жалба трябва да бъде осъден да заплати в полза на съдебната власт и дължимите държавни такси в общ размер от 1819,60 лева, както и разноски за експертиза в размер на 204,51 лева по сметка на Районен съд Бургас.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № ІІІ-83 от 21 август 2017 г., постановено по в.гр.д. № 1058/2017 г. по описа на Окръжен съд Бургас, в допуснатите му до касационно обжалване части : частта, с която се отменя решение № 600 от 28 април 2017 г., постановено по гр.д. № 709/2015 г. по описа на Районен съд Бургас, в частта му за уважаване на исковете на К. К. против Военно формирование 32890 – Бургас за присъждане на неизплатено възнаграждение за фактически отработено служебно време над установената месечна продължителност на служебното време в размер над 917,59 лева за периода 15.12.2011 г.-15.12.2014 г. до присъдения размер от 11501,38 лева за периода 01.10.2002 г.-15.12.2014 г.; в частта относно присъдената мораторна лихва над 87,77 лева до присъдения размер от 169,60 лева, в частта, с която военното формирование е осъдено да заплати държавна такса върху размера на предявените искове над 100 лева до 204,51 лева и разноски за експертиза над 17,62 лева до 204,51 лева, както и в частта относно присъдените на страните съдебно-деловодни разноски, и вместо това исковете са отхвърлени за сумата над 917,59 лева за периода 15.12.2011 г.-15.12.2014 г. до предявения пълен размер от 11501,38 лева, представляващи неизплатено възнаграждение за положен в периода 01.10.2002 г.-15.12.2014 г. общо 3236 часа извънреден труд, представляващ фактически отработеното над месечната продължителност служебно време, вследствие некомпенсирани полагаеми почивки за носени дежурства, иск за заплащане на сума над 87,77 лева до 169,60 лева – обезщетение за забавено плащане на уважения размер от главницата, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Военно формирование 32890 – Бургас с адрес: п.к. 8000, местност „А.“, като част от структурата на Министерството на отбраната на Република България, да заплати на К. П. К., със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 3, сумата от 10583,79 лева – възнаграждение за некомпенсирано с почивки, отработено над нормативно определената месечна продължителност служебно време, за периода 01.10.2002 г.-14.12.2011 г., както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба – 06.02.2015 г. до окончателното издължаване.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в частта , с която е отхвърлен искът на К. П. К. против Военно формирование 32890 – Бургас за заплащане на сума в размер над 87,77 лв. до присъдените от Районен съд Бургас 169,60 лв. – обезщетение за забавено плащане на уважения размер от главницата.

ОСЪЖДА К. П. К., ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес: [населено място], [улица], ет. 3, да заплати на Военно формирование 32890 – Бургас сумата от 241,40 лева , представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение за всички инстанции.

ОСЪЖДА Военно формирование 32890 – Бургас да заплати на К. П. К. сумата от 1551,60 лева , представляваща разноски за адвокатско възнаграждение за всички инстанции.

ОСЪЖДА Военно формирование 32890 – Бургас да заплати по сметка на ВКС дължимите държавни такси за трите инстанции в общ размер от 1819,60 лева .

ОСЪЖДА Военно формирование 32890 – Бургас да заплати по сметка на Районен съд Бургас 204,51 лева разноски за експертиза.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: