Определяне на вина и съпричиняване при катастрофа при завой наляво

Текстът на акта

Ключови фрази

Причиняване на смърт по непредпазливост в транспорта * неоснователност на касационна жалба * съпричиняване * автотехническа експертиза * справедливост на наказание

Р Е Ш Е Н И Е

№ 116

гр. София 10.03.2025 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение,

в публично заседание на двадесет и втори ноември две хиляди двадесет и трета

година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: МИЛЕНА ПАНЕВА

ПЕТЯ КОЛЕВА

при секретаря Илияна Рангелова в присъствието на прокурора Калин Софиянски изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА наказателно дело № 957 по описа за 2023 г. и за да се произнесе взе пред вид следното:

Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Х. К. К. – адв. Я. Ш., против въззивно решение № 292/24.07.2023 г. на Софийски апелативен съд, НО, трети състав, постановено по ВНОХД № 430/2023 г., с което е била потвърдена присъда № 260003/23.03.2022 г. по НОХД № 79/2021 г. на Кюстендилския окръжен съд.

С първоинстанционната присъда Кюстендилският окръжен съд е признал подсъдимия Х. К. К. за виновен в това, че на 22.09.2019 г., около 18.10 ч., на път Е-79 - в района на [населено място], [община], при управление на л. а. „Хюндай Т. ИХ 35” с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил чл. 37, ал. 1 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на С. Д. Р., поради което и на основание чл. 343, ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342, ал. 1 и чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложил наказание 1 година и 6 месеца лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от 3 години. Оправдал е подсъдимия по обвинението да е извършил престъплението по чл. 343, ал. 1, б. „в”, от НК в причинна връзка с инкриминирани му нарушения по чл. 20, ал. 2, изр. 2 и чл. 25, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП.

На основание чл. 343г от НК съдът е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от 1 година и 6 месеца. Присъдил е в негова тежест да заплати направените по делото разноски, както и се е произнесъл по веществените доказателства.

В касационната жалба на подсъдимия се изтъкват доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1-3 от НПК. При условията на алтернативност се претендира отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия или връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд, или намаляване размера на наложените му наказания.

По делото е представено мотивирано писмено възражение от повереника на частните обвинители Д. С. Р. и И. Г. Р. (родители на пострадалия) - адв. Р. М..

В с. з. пред ВКС подсъдимият лично и чрез защитника си поддържа направените в касационната жалба доводи и искания.

Частните обвинители, редовно призовани, не се явяват, като техният повереник поддържа изцяло писмено изложените по делото възражения.

Прокурорът от ВКП излага мотивирано становище за неоснователност на жалбата и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното:

Касационната жалба на подсъдимия е неоснователна.

Основен акцент сред възраженията в касационната жалба е поставен върху неясно и неточно отразяване в мотивите на въззивния съд на момента на възникване на опасността за движението на участниците в пътния инцидент , като това се е дължало на непълно изследване на различията в експертните становища, представени от вещите лица Н. и С. в две отделни експертизи – основна и допълнителна (която всъщност е била повторна) и липсата на яснота кой от разнопосочните им отговори се кредитира. Изтъкнато е още, че не е представен отговор на въпроса, дали ПТП би настъпило, ако пострадалият се е движил с разрешената за пътния участък скорост от 50 км./ч., а отделно от това не било ясно дали заключението на допълнителната експертиза е било изготвено от вещото лице, което съдът е назначил (Р. С. – Ч.). Застъпено е твърдение, че въззивният съд не е предложил отговор и по направено възражение, че скоростта на движение на л. а., управляван от подсъдимия е била определена въз основа на недопустими доказателствени средства – негови показания като свидетел от ДП..

На първо място ВКС намира за неоснователни доводите за липса на пълно или точно обсъждане на различията в двете налични по делото експертизи. Мотивите разкриват обратното, а именно открояването на различията в отделни стойности и констатацията, че те са незначителни и не водят до промяна на основните изводи по фактите за мястото на удара, скоростта и траекториите на движение на подсъдимия и пострадалия, а също и за предотвратимостта на удара, които ВКС намира за напълно ненужно да преповтаря.

Вярно е обаче, че в първата АТЕ, изготвена от вещото лице Н. - по въпроса за режима на движение на л. а. и определяне на скоростите в отделните му етапи, е споменато да е ползвано допълнително възражение № 348000-8051/24.09.2019 г. Това явно се отнася до приложеното такова на л. 5 от ДП, което не представлява годно процесуално обяснение, но пък и не е свидетелско показание, както се сочи в жалбата. На л. 24 от ДП е налице протокол за разпит на К. в качеството на свидетел, но е съвсем ясно, че той не е давал никакви показания. Всъщност единствените ценими негови обяснения са били дадени в края на съдебното производство (доколкото тези от ДП на л. 14 изобщо не са били приобщавани) и те като цяло са били съвместими с фактите, приети от двете инстанции (престрояване в обособената за целта лента за завой наляво, намаляване на скоростта и потегляне, което не е съществено по-различно от приетото в АТЕ). Различието е единствено в установената по технически път траектория и скорост на движение до мястото на удара, разделена на етапи, при която намаляването на скоростта от 47 км./ч. до 28 км/ч. е било придружено с отклонение на ляво и последващо ускоряване до 34, 9 км./ч. (тъй като скоростта на отклоняване е по-малка от скоростта към момента на удара – вж. л. 51 от ДП). Съответно, след като въпросът относно скоростта и траекторията на движение е била проверена по технически път, то няма място за възприемане на възражението, че изводите по този въпрос са били основани върху недопустими доказателствени средства. В принципен план въззивният съд е могъл да обърне по-голямо внимание в мотивите си на тези обстоятелства, но не го е направил. Независимо от това ВКС не намира, че нарушението е съществено, тъй като експертните заключения и на двете вещи лица са еднозначни по разглеждания въпрос и се основават на обективни данни и технически изчисления, които са от тяхна компетентност.

ВКС намира за напълно неоснователни възраженията за съмнения в идентичността на вещото лице, назначено от съда да извърши т. нар. „допълнителна експертиза“ (Р. С. – Ч.) и това, което фактически я е изготвило (Р. А. С.). На л. 12 от съдебния протокол от с. з. на 23.03.2022 г. експертът С. е пояснила, че името й е променено въз основа на съдебно решение и дотогава е било Р. Ч. – същата, която защитата е настоявала да бъде назначена за вещо лице.

Възражението на защитата, че втората експертиза, изготвена от експерта С., не е допълнителна, а повторна, ВКС оценява като неоснователно. Съгласно текста на чл. 253 от НПК допълнителна експертиза се назначава, когато експертното заключение не е достатъчно пълно и ясно, а повторна – когато е необосновано и възниква съмнение за неговата правилност. Такива съмнения не са констатирани от решаващия първоинстанционен съд, като е прието, че се налага изясняване на някои допълнителни въпроси, вкл. поставени в писмени молби на защитата и частното обвинение (които в голяма част дублират въпроси, на които е представен отговор в първата АТЕ, считан към онзи момент за неудовлетворителен). Затова и в заключението на експерта С. са застъпени отговори по въпроси, които фигурират и в заключението на вещото лице Н.. Този подход не е от характер и степен да дискредитира тази експертиза, а единствено възлага задължение на съда да открои различията и да мотивира кое от тях възприема. В случая въззивният съд е направил това, като в достатъчна степен е мотивирал извода си за липса на съществени различия, които да повлияват направените от него фактически заключения за механизма на ПТП.

Въз основа на установените факти, включително технически параметри относно мястото на удара, траекторията и скоростите на движение на участниците в ПТП, обаче САС неправилно е определил момента на възникване на опасността за движението за подсъдимия. От фактическа страна е било установено и потвърдено при въззивната проверка, че движейки се в района на [населено място] на път Е-79 в посока [населено място] – [населено място] със скорост по-ниска от 50 км./ч (конкретно 48. 90 кв./ч. според експерта С. и 47 км./ч. според вещото лице Н.) подсъдимият се е преустроил в обособената за целта средна лента, предназначена за завиване наляво, за да извърши тази маневра, включваща пресичане на лентата за насрещно движение, като намалил скоростта до 27.80 км./ч. (според експерта С. и 28.10 км./ч. според вещото лице Н.). По тази лента в обратната посока се е движел пострадалия Р. с мотоциклет „Хонда“ със скорост около 115 км/ч. В този момент отстоянието между автомобила и мотоциклета е било 164. 68 м. (според С.) и 157. 30 (според Н.).

В следващия момент подсъдимият ускорил, достигайки скоростта от 34. 85 км/ч. (според С.) и 34. 90 км./ч. (според Н.) и отклонил автомобила косо наляво (пресичайки двойната непрекъсната линия в участъка), за да извърши маневрата, като навлязъл 0.70 м. в насрещната лента за движение, където последвал удар с мотоциклета, който не намалил скоростта си, а единствено успял леко да го отклони вляво. Инициалният удар бил реализиран между предна гума на мотоциклета и десния праг на автомобила.

В момента на ускоряване и отклоняване на автомобила наляво отстоянието между превозните средства е било 66.40 м. (според С.) и 67. 90 м. (според Н.). При движение на мотоциклетиста със скорост 74 км./ч. и респективно с позволената в населено място скорост от 50 км./ч. ударът е бил предотвратим.

Въззивният съд незаконосъобразно е приел, че опасността за движението е възникнала на разстояние 157-158 м., когато двамата участници са могли да се възприемат взаимно и да следят за действията, които предстоят да извършат. Посочените величини се отнасят до отстоянието между автомобила и мотоциклета в момента, когато подсъдимият се е преустроил и намалил скоростта – като подготовка за извършване на маневрата завой наляво. При такова голямо отстояние подсъдимият поначало е могъл да възприеме движението на мотоциклетиста в далечината, но не и да предполага, че скоростта му е толкова висока и това би представлявало пречка да извърши възнамеряваната маневра завой наляво. Такива маневри се извършват ежедневно в населени места и ако общата видимост към насрещно движещо се превозно средство е определяща, то това не би било възможно. Същото обаче не важи за следващия момент, когато подсъдимият е отклонил автомобила наляво и е започнал косо навлизане в насрещната лента, където е реализиран удара – в самото начало на извършване на маневрата. Към този момент мотоциклетът е отстоял на 51.60 м., като взаимното им отстояние до мястото на удара е било 66. 40, респ. 67. 90 м. На такова разстояние подсъдимият е имал възможност да съобрази, че мотициклетът се движи с висока скорост и бързо скъсява дистанцията помежду им и че практически не би имал възможност да извърши маневрата без да го постави в рискова ситуация и принудително аварийно спиране (което би било възможно, ако се е движил със 74 км./ч. и още по-добре с разрешената скорост от 50 км./ч.). Правилото по чл. 37, ал. 1 от ЗДвП изисква от водача, извършващ маневра завой наляво, да пропусне насрещно движещите се превозни средства. Затова, след като не е изпълнил това свое задължение и е започнал маневрата по описания по-горе начин при конкретните данни за отстояние с рисково движещия се мотоциклетист, то неговото поведение е в причинна връзка с настъпване на удара и съставомерните последици по чл. 343, ал. 1, б. „в“ от НК. Фактът, че пострадалият Р. се е движил с много висока скорост в населеното място (115 км./ч.) и не е предприел никакви мерки за намаляването й въпреки обективната възможност да стори това(с оглед данните, че ударът би бил предотвратим при 74 км./ч., респ. 50 км./ч.) определя големия му принос за настъпване на произшествието, но не води до извод за невинност на подсъдимия. Съответно няма място за споделяне на възражението, че деянието му е случайно съобразно текста на чл. 15 от НК.

Наложените на подсъдимия наказания – основно и кумулативно, са справедливи и не следва да бъдат намалявани. При ползване на техниката по чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК лишаването от свобода правилно е отмерено в размер на 1 година и 6 месеца, като не е допуснато игнориране на тежестта на допуснатото нарушение в причинна връзка с резултата, но са съобразени наличните по делото смекчаващи обстоятелства относно личността на подсъдимия и е отдадено нужното значение на високата степен на съпричиняване от пострадалия. Противно на изложеното в жалбата инстанциите по същество не са ценили налагани на подсъдимия административни наказания с давност от 10 г., поради което и коментарът за тяхното съществуване не е довело до отегчаване на наказателната му отговорност. Правилно е приложена предвидената в чл. 343г от НК кумулативна санкция лишаване от правоуправление в размер на 1 година и 6 месеца, тъй като наред с основното наказание лишаване от свобода тя служи за комплексно постигане на целите по чл. 36 от НК.

С оглед изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 292/24.07.2023 г. на Софийски апелативен съд, НО, трети състав, постановено по ВНОХД № 430/2023 г.,

Решението не подлежи на обжалване и протестиране.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: