Прекъсване на погасителната давност при прекратено по право изпълнително дело

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 743
Гр.София, 16.12.2024г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на десети декември през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Илияна Папазова

ЧЛЕНОВЕ: Майя Русева

Джулиана Петкова

при участието на секретаря Кристина Григорова, като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.518 по описа за 2024г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Община Русе срещу решение №.385/30.10.23 по г.д.№.445/23 на ОС Русе, 3с., с което, след отмяна на реш.№.374/24.03.23 по г.д.№.3667/22 на РС Русе, е признато за установено на основание чл.439 ГПК, че В. М. И. не дължи на Община Русе 5092,50лв. главница и 10328,62лв. лихви въз основа на издаден на 26.11.03 изпълнителен лист по г.д.№.266/01 на РС Русе поради погасяване по давност. Излагат се съображения за незаконосъобразност; моли се за отмяната му и отхвърляне на иска ведно с присъждане на разноски и юрисконсутско възнаграждение за трите инстанции.

Ответната страна В. М. И. оспорва жалбата.

С определение №.4200/25.09.24 по чл.288 ГПК е допуснато касационно обжалване на основание чл.280 ал.1 ГПК във връзка с въпрос относно дерогацията на института на погасителната давност от този на перемпцията.

С обжалвания акт е прието, че на 09.12.03 въз основа на горепосочения изпълнителен лист е било образувано изпълнително дело /при ДСИ към РРС-прехвърлено на 19.12.09 при ЧСИ с рег.№.832 на КЧСИ с район на действие ОС Русе под №.148/09г./, като е изяснено хронологичното му развитие: с постановление от 11.10.06 /в сила от 18.12.06/ на взискателя е била възложена припадаща се на длъжника част от недвижим имот, находящ се в землището на [населено място], [община]; на 10.09.07 е поискано ново проучване на имущественото състояние и продължаване на изпълнителните действия, а на 16.02.09 взискателят е уведомил ДСИ, извършил възлагането на имота, че дългът не е напълно удовлетворен, поради което изпълнителните действия следва да бъдат продължени; на 23.02.09 делото е било върнато от РС Тутракан в РС Русе; на 12.03.09 и 18.03.09 ДСИ е наложил запор върху трудово възнаграждение и върху МПС, собственост на длъжника; в периода 06.04.-06.07.09 от ДСИ има извършени плащания в полза на взискателя; такива са правени и от ЧСИ за времето 19.10-09.11.12 и 18.03.16-01.04.17 по изпълнително дело №.148/09; по същото от 11.01.10 е наложен запор на МПС, а на 24.03.10-на банкова сметка; на 14.04.10 ЧСИ е бил уведомен, че длъжникът не е клиент на съответната банка; на 01.10.12 е бил наложен запор върху трудовото му възнаграждение; на 01.02.16 взискателят е поискал ново проучване на имущественото състояние и е предоставил на ЧСИ правата по чл.18 ЗЧСИ; на 24.02.16 е бил наложен запор върху трудовото възнаграждение на длъжника; след прекратяване на съответното трудово правоотношение, запор при друг работодател е бил извършен на 02.06.17; на 10.10.17, 03.04.19, 01.10.20 и 8.09.21 взискателят отново е поискал проучване на имущественото състояние и е потвърдил на ЧСИ правомощията му по чл.18 от ЗЧСИ; на 27.01.22 е бил наложен запор върху трудово възнаграждение на длъжника, връчено на работодателя на 28.01.22 /последният уведомил ЧСИ, че размерът на получаваното от ищцата трудово възнаграждение не позволява извършването на удръжки/; на 06.04.22 при ЧСИ е постъпила молба за прекратяване на изпълнителното дело в хипотезата на чл.433 ал.1 т.8 от ГПК; на 14.04.22 ЧСИ е издал постановление за прекратяване на изпълнителното производство, върнал е на взискателя издадения в негова полза изпълнителен лист, на същата дата въз основа на него било образувано изп.дело №.2022832040512 по описа на ЧСИ рег.№ 832 на КЧСИ; на 03.06.22 били извършени запори на банкова сметка и трудово възнаграждение. При тези факти въззивният съд е приел /позовавайки се на решение №.371/29.10.15 по г.д.№1385/12, ІV ГО, и №.42/26.02.16 по г.д.№.1812/15, ІV ГО/, че на 11.10.06 /когато е завършила продажбата на недвижимия имот на ищцата, длъжник в изпълнителното производство/ е извършено последното валидно изпълнително действие и тъй като в продължение на две години от взискателя не са били искани изпълнителни действия, производството е било прекратено на 12.10.08 по силата на закона - на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК. Съгласно чл.433 ал.2 ГПК във всички случаи на прекратяване на принудителното изпълнение съдебният изпълнител служебно вдига наложените запори и възбрани, като всички други предприети изпълнителни действия се обезсилват по право, освен ако не се касае за права, придобити от трети лица (чл.433 ал.3 ГПК). При тези обстоятелства извършените изпълнителни действия след прекратяване на производството на 12.10.08 не произвеждат целения от взискателя резултат да прекъснат погасителната давност, те са били извършени по прекратен изпълнителен процес и не могат да бъдат зачетени. С оглед изложеното предявеният иск /вх.№.17300/8.07.22/ е намерен за основателен и уважен.

В отговор на поставения въпрос, по който е допуснато касационно

обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд намира следното:

Съдебната практика по въпроса относно дерогация на давността от перемпцията е уеднаквена с ТР 2/23 от 04.07.24 по тълк.д.№.2/23, ОСГТК, практика на ВКС. Съгласно същото перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици. Давността е институт на материалното право, установен в интерес на правната сигурност с цел да стимулира кредитора да не бездейства и своевременно да упражнява субективните си права, да иска принудително изпълнение на своите притезания, когато разполага с изпълнително основание и доброволно изпълнение от страна на длъжника липсва, както и да поддържа висящността на изпълнителния процес със своята активност. Като процес, принудителното изпълнение е подчинено на основните начала на гражданския процес и на особени правила, съдържащи се в Част Пета на Гражданския процесуален кодекс, които норми свързано регламентират искането като волеизявление на кредитора – взискател и изпълнителните действия, предприемани единствено от съдебен изпълнител. Тази обвързаност следва да се отчита при тълкуването на чл.116 б.„в” ЗЗД. Хипотезата на чл.116 б.„в“ ЗЗД относно прекъсването на давността в принудителното изпълнение е уредена отделно, тъй като не е идентична с правилата за спиране и отпадане ефекта на прекъсването в исковия процес, предмет на уредба единствено в чл.116 б.„б“ ЗЗД. Прекратяването на делото на основание чл.433 ал.1 т.8 ГПК не прегражда възможността да се иска принудително изпълнение, не засяга приключилите изпълнителни способи, не настъпва докато посочен изпълнителен способ бива реализиран, не се съотнася към основанието по чл.116 б.„в“ ЗЗД, не следва да се приравнява с прекратяване на дело, заведено по иск пред съд и следва да се отличава от обективна невъзможност за извършване на изпълнителни действия, дължаща се на липсата на имуществени права на длъжника - чл.433 ал.1 т.5 ГПК. Кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. За него санкцията на чл.433 ал.1 т.8 ГПК е в друго - взискателят губи възможност да събере от имуществото на длъжника вече направените разноски по перемираното дело, губи наложените обезпечения и напредъка, постигнат по предприетите изпълнителни действия, изграждащи неосъществилите се изпълнителни способи. Перемпцията е процесуален институт, при който санкцията засяга конкретното процесуално правоотношение, но не и публичното субективно право на кредитора да иска принудително изпълнение, нито кореспондиращото правомощие на съдебния изпълнител като орган по принудително изпълнение, който от своя страна дължи подчинение на изпълнителния лист. Погасителната давност е материалноправна санкция за бездействието на кредитора при упражняване на неговите субективни права. Като иска от съдебния изпълнител по вече перемираното дело да приложи изпълнителен способ, кредиторът не бездейства. Активността на взискателя е достатъчна за прекъсване на давността, защото той не може да извърши сам изпълнителното действие - задължението за действие е на съдебния изпълнител. Затова и крайният извод по изведения от касатора въпрос, възприет в тълкувателното решение, е, че погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция.

По основателността на касационната жалба:

От образуването на изпълнителното производство през 2003г. до 26.06.15г. давност не е текла – предвид постановките на ТР 3/20 от 28.03.23 по тълк.д.№.3/20, ОСГТК, съгласно което погасителната давност не тече докато трае изпълнителният процес относно вземането по изпълнителни дела, образувани до приемането на 26.06.15 на ТР №.2/26.06.15 по тълк.д.№.2/13, ОСГТК, ВКС. По отношение на периода след тази дата, когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433 ал.1 т.8 ГПК (чл.330 ал.1 б."д" ГПК /отм./), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие /т.10 ТР 2/26.06.15 по тълк.д.№.2/13, ОСГТК, ВКС/. В случая, видно от установената от въззивния съд и доказателствата фактическа обстановка, между изпълнителните действия, предприети както през времето от 12.10.08 /т.е. след изтичане на двугодишен срок от възлагателното постановление от 11.10.07/ до 26.06.15 /запори на 12.03.09, 18.03.09, 11.01.10, 24.03.10 и извършвани плащания за времето 6.04-6.07.09, 19.10-9.11.12, 18.03.16-1.04.17/, така и през времето от 26.06.15 до предявяването на иска на 8.07.22 /запори на 24.02.16, 2.06.17, 27.01.22 и 3.06.22/, няма периоди, надвишаващи по продължителност 5-годишния давностен срок. От друга страна, с оглед отговора на правния въпрос следва да се приеме, че перемпцията и давността са различни правни институти, с различни правни последици, като погасителната давност се прекъсва от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпция. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Кредиторът по изпълнително дело, допуснал с бездействие прекратяването му поради перемпция, не се лишава от полезния материалноправен ефект на предприетите изпълнителни действия, вече прекъснали погасителната давност за вземането, не се лишава и от възможността да прекъсне давността като поиска изпълнителни действия отново. Предвид изложеното, с оглед многократните прекъсвания на давността, при които е започвала да тече нова 5-годишна такава, към момента на предявяване на иска на 8.07.22 тя не е била изтекла /вземанията, чиито съществуване ищецът претендира да бъде отречено, се погасяват с изтичане на 5-годишен давностен срок – съгласно чл.117 ал.2 ЗЗД ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години/. При тези обстоятелства предявеният иск с правно основание чл.439 ГПК е неоснователен и следва да се отхвърли.

Предвид горното въззивното решение като незаконосъобразно трябва да се отмени, а претенцията по чл.439 ГПК – да се отхвърли. С оглед изхода на спора на ответната страна следва да се присъдят 338,42лв. разноски за държавна такса пред ВКС и 780лв. юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 вр. с чл.37 ЗПП и чл.25 Наредбата за заплащане на правната помощ /180лв. за първоинстанционното производство и по 300лв. за въззивното и касационното/ за трите инстанции.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ срещу решение №.385/30.10.23 по г.д.№.445/23 на ОС Русе, 3с., вместо което постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявения от В. М. И. срещу Община Русе иск за признаване за установено на основание чл.439 ГПК, че не дължи на Община Русе 5092,50лв. главница и 10328,62лв. лихви въз основа на издаден на 26.11.03 изпълнителен лист по г.д.№.266/01 на РС Русе поради погасяване по давност.

ОСЪЖДА В. М. И. да плати на Община Русе 338,42лв . /триста тридесет и осем лева и четиридесет и две стотинки/ разноски на основание чл.78 ал.3 ГПК и 780лв . /седемстотин и осемдесет лева/ юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78 ал.8 ГПК.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: