Спиране на гражданско дело при паралелно наказателно производство за ПТП

Текстът на акта

Ключови фрази

7

Р Е Ш Е Н И Е

№ 233

гр. София, 18.12.2023 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на тридесети ноември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

при участието на секретаря Александра Карамфилова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4708 по описа за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Н. Н. Л. и касационна жалба на ответника „Дженерали застраховане“ АД срещу решение № 978/02.07.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 3475/2021 г. на Софийския апелативен съд (САС). С постановеното по делото определение № 1486/06.06.2023 г., касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – с оглед извършването на служебната проверка относно процесуалната допустимост на обжалваемата и невлязла в сила – допустимо обжалваната от двете насрещни страни част от въззивното решение, с която, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на обжалваната част от първоинстанционното решение № 264335/30.06.2021 г. по гр. дело № 8910/2020 г. на Софийския градски съд (СГС), като краен резултат, предявеният по делото осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, във вр. с чл. 45 и чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, е уважен за сумата 100 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, и е отхвърлен за разликата до сумата 120 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика.

С касационните жалби на двете насрещни страни са наведени касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК – излагат се оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение в частта му по иска за обезщетение за неимуществени вреди, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С касационната жалба на ответното дружество е наведено и касационно основание по чл. 281, т. 2 от ГПК – за недопустимост на същата част от решението, като се поддържа и оплакване, че при липсата на доказателства за наличието на виновно и противоправно поведение на застрахования при ответника водач, въззивният съд е следвало да спре производството по делото до приключване на образуваното наказателно производство по случая, но не е сторил това.

Ответникът не е подал отговор на касационната жалба на ищеца. В подадения от ищеца отговор, се излагат становище и съображения за неоснователност на касационната жалбата на ответника.

В откритото съдебно заседание ищецът, чрез процесуалния си пълномощник поддържа касационната си жалба, както и отговора си на жалбата на насрещната страна. Излага съображения, че въззивният съд постановил процесуално допустимо решение. В тази връзка сочи, че не твърди по делото да е жертва на престъпление, да е увреден от престъпен състав, а твърди, че спрямо него е настъпило непозволено увреждане. Изтъква, че двете съдебни инстанции дотук са преценили, че няма никакви пречки фактическият състав на непозволеното увреждане да бъде доказан със средствата на гражданския процес. Счита също, че доколкото въззивният съд не е направил преценка за обективна и субективна идентичност между твърденията по делото и деянието, за което е образувано досъдебното производство, то не били налице основания за спиране на производството. В тази връзка от страна на ищеца се сочи и ново обстоятелство – че в края на месец октомври вече е висящо н.о.х.д. № 14616/2023 г. по описа на Софийския районен съд (СРС). Изтъква се, че това ново обстоятелство, което би обусловило спиране, се е осъществило след приключването на въззивното производство, и счита, че сам по себе си този факт изключва приложението на чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК. Поддържа и че състави на ВКС дават тълкуване на тази разпоредба в смисъл, че наличието на досъдебно производство само по себе си не може да обуслови актовете на гражданския съд, доколкото то предполага, но не може във всички случаи задължително да доведе до образуване на съдебен наказателен процес, който вече би обусловил правилността на акта по гражданския спор.

При извършената служебна проверка относно процесуалната допустимост на допуснатата до касационно обжалване част от въззивното решение, съдът съобрази следното:

Както е прието и в мотивите към обжалваното решение, между страните няма спор, че установените по делото множество телесни увреждания на ищеца са причинени в резултат на процесното ПТП, настъпило на 29.04.2020 г. на кръстовище, регулирано с работеща светофарна уредба. Страните и пред настоящата инстанция изтъкват, че основното спорно между тях обстоятелство е, кой от двамата водачи е навлязъл в кръстовището на забраняващ преминаването (червен) сигнал на светофара – застрахованият при ответника по застраховка „гражданска отговорност“ водач Ж. К. С., разпитан и като свидетел по делото, или ищецът Н. Л.. Съгласно заявеното от вещото лице, изготвило заключенията по първоначалната и допълнителната автотехническа експертиза по делото, няма технически способ за установяване на това спорно обстоятелство, поради което въззивният съд е приел, че следва да основе решението си на показанията на свидетелите-очевидци, които от своя страна са противоречиви и взаимно изключващи се, като са налице данни за заинтересованост по смисъла на чл. 172 от ГПК, и на тримата разпитани по делото свидетели относно това спорно обстоятелство. От друга страна, от писмените доказателствата по делото – постановления от 27.04.2021 г. и от 07.05.2021 г. на прокурор от СРП е установено, че по повод процесното ПТП от 29.04.2020 г., на същата дата е образувано досъдебно наказателно производство – ДП № 11138/2020 г. на СДВР и прок. преп. № 12430/2020 г. на СРП, за извършено престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „а“, във вр. с ал. 1, б. „б“ и във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК – причиняване на тежка или средна телесна повреда на повече от едно лице при управление на моторно превозно средство в нарушение на правилата за движение. При тези обстоятелства по делото, още пред първата инстанция – в откритото съдебно заседание на 07.06.2021 г. процесуалният пълномощник на ответното дружество е поискал спиране на производството с оглед изясняване на основното спорно обстоятелство, но СГС е оставил без уважение това искане по съображения, че не е налице основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 от ГПК, доколкото не е образувано н.о.х.д. пред съда, а наказателното дело е във фазата на досъдебното производство. С въззивната си жалба ответникът отново е поискал спиране на производството по делото – на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК – до приключване на образуваното по случая досъдебно производство, но въззивният съд не се е произнесъл по това искане. В производството пред настоящата инстанция служебно е изискано, изпратено е и е прието като писмено доказателство писмо от 21.06.2023 г., подписано от прокурора по прок. преп. № 12430/2020 г. на СРП, от което се установява, че с постановление от 06.10.2021 г., в качеството на обвиняемо лице е привлечен Ж. К. С. (застрахованият при ответника водач) за посоченото и по-горе престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „а“, във вр. с ал. 1, б. „б“ и във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК, както и че към момента на изготвянето на писмото, наказателното производство се намира в досъдебната си фаза.

Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т. 8 от тълкувателно решение (ТР) № 1/2001 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, когато при разглеждането на гражданскоправния спор съдът констатира престъпни обстоятелства, от установяването на които зависи изходът на спора, спирането на основание чл. 182, ал. 1, б. „д“ от ГПК от 1952 г. (отм.), респ. чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК може да бъде постановено и без да е образувано наказателно преследване, т.е. без да е нужно висящо дело с обуславящо значение за спряното. Разяснено е още, че когато основанията по чл. 182, ал. 1, б.б. „г“ и „д“ от ГПК от 1952 г. (отм.), респ. чл. 229, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК за спиране на производството се се осъществили пред въззивния съд, но той е постановил решението си без да спре производството, при обжалване пред ВКС съдебният му акт подлежи на обезсилване като недопустим, като делото се връща за ново разглеждане с оглед спирането му до отпадане процесуалната пречка за упражняване правото на иск – влизане в сила на решението или на присъдата по обуславящото дело. Изтъкнато е, че в хипотезата на чл. 182, ал. 1, б. „д“ от ГПК от 1952 г. (отм.), респ. чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК, ВКС действа по посочения начин във всички случаи, без да спира производството пред себе си, тъй като престъпното обстоятелство е съществувало като факт, съдържащ се в доказателствения материал, но не е бил съобразен от въззивния съд като основание за спиране. Разяснения в същия смисъл са дадени и в мотивите към т. 2 от ТР № 5/2005 от 05.04.2006 г. на ОСГТК на ВКС, като тези разяснения са доразвити в практиката на ВКС, обективирана в решение № 20/20.05.2021 г. по гр. д. № 1372/2020 г. на IV-то гр. отд., решение № 116/15.05.2013 г. по гр. д. № 745/2012 г. на IV-то гр. отд., решение № 502/28.11.2012 г. по гр. д. № 2/2012 г. на IV-то гр. отд., определение № 63/14.02.2022 г. по ч. търг. д. № 2700/2021 г. на I-во търг. отд., определение № 290/01.09.2020 г. по ч. търг. д. № 1303/2020 г. на I-во търг. отд. и др. Тази практика на ВКС еднозначно приема, че процесуална пречка за надлежното упражняване на правото на иск е наличието на образувано наказателно производство в съдебната му фаза или в досъдебната такава, когато деецът и извършеното от него деяние са идентични с тези, за които са въведени твърдения в исковото производство и не е налице хипотеза, при която престъпното обстоятелство следва да бъде установявано самостоятелно от гражданския съд по реда на чл. 124, ал. 5 от ГПК. В тези случаи производството по гражданското дело следва да бъде спряно – при образувано наказателно производство в съдебна фаза – на основание чл. 124, ал. 1, т. 4 от ГПК, а при образувано наказателно производство в досъдебна фаза – на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК. Съдът винаги спира производството на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК, и без наличие на образувано наказателно дело, и независимо дали е образувано досъдебно наказателно производство, когато по делото се разкрият престъпни обстоятелства и изходът на гражданския спор зависи от установяването им по надлежния ред – когато фактическият състав на отговорността за вреди включва извършено от делинквента престъпление.

В случая предпоставките по чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК за спиране на въззивното производство са налице. По повод процесното ПТП, настъпило на 29.04.2020 г., е образувано досъдебно наказателно производство за извършено престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „а“, във вр. с ал. 1, б. „б“ и във вр. с чл. 342, ал. 1, пр. 3 от НК – причиняване на тежка или средна телесна повреда на повече от едно лице при управление на моторно превозно средство в нарушение на правилата за движение. С прокурорско постановление от 06.10.2021 г., в качеството на обвиняем за извършването на това престъпление, е привлечен Ж. С., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното дружество. Съставът на престъплението, за което е образувано наказателното производство и е повдигнато обвинението, включва както основното спорно между страните обстоятелство – дали именно застрахованият водач (или ищецът) е нарушил правилата за движение, като е навлязъл в кръстовището на забраняващ преминаването (червен) сигнал на светофара, доказателствата по делото за което са противоречиви, така и наличието на причинна връзка между това престъпно деяние и установените по делото множество телесни увреждания на ищеца. При наличието на събрани още пред първата инстанция доказателства за образуваното досъдебно производство за процесното спорно деяние, осъществяващо състава на посоченото престъпление, и при изрично направеното с въззивната жалба на ответника искане за спиране на производството по делото, въззивният съд е следвало да извърши служебна справка за движението на наказателното производство и да спре висящото пред него исково производство на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК, съгласно цитираната по-горе задължителна практика на ВКС, обективирана в т. 8 от ТР № 1/2001 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и т. 2 от ТР № 5/2005 от 05.04.2006 г. на ОСГТК на ВКС. Като не е сторил това, апелативният съд е постановил процесуално недопустимо решение, което в невлязлата в сила негова част, постановена по иска за процесното обезщетение за неимуществени вреди, подлежи на обезсилване.

Горният извод по никакъв начин не се променя от соченото от ищеца пред настоящата инстанция ново обстоятелство, че наказателното производство е преминало в съдебната си фаза. Това обстоятелство, ако се е осъществило, също съставлява абсолютна процесуална пречка за надлежното упражняване на правото му на иск, за която съдът следи служебно, респ. – също е от значение за процесуално допустимото по-нататъшното развитие на исковото гражданско производство, като се променя единствено основанието за спирането на същото – в хипотезата на чл. 229, ал. 1, т. 4 (вместо т. 5) от ГПК (в този смисъл – също т. 8 от ТР № 1/2001 от 17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и т. 1 от ТР № 1/2017 от 09.07.2019 г. на ОСГТК на ВКС).

Наред с установената процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение в частта му по иска за обезщетението за неимуществени вреди, следва да се посочи, че е основателно и едно от касационните оплаквания на ответника – за допуснато процесуално нарушение при събирането на доказателствата във въззивното производство, което нарушение е съществено, тъй като е от значение при по-нататъшното разглеждане на делото. Въззивният съд е разпитал свидетелката Х. С. Л., посочена от страна на ищеца за първи път с молба от 25.05.2022 г. във въззивното производство. В показанията си както тази свидетелка, така и разпитаният в първоинстанционното производство свидетел Г. С. П. сочат, че се познават с ищеца отпреди процесното ПТП, като тогава са пътували заедно – двамата свидетели са се движели с лек автомобил, непосредствено зад лекия автомобил, управляван от ищеца, и така са станали очевидци на процесното ПТП. При това положение – след като ищецът и двамата свидетели са се познавали и са пътували заедно, доказателственото искане за разпита на свидетелката Л. е могло да бъде направено от страна на ищеца още пред първата инстанция – едновременно с искането за разпита на свидетеля П.. Неоснователно в тази връзка от страна на ищеца се поддържа, че тази свидетелка му била станала известна едва след като във въззивното производство се е снабдил с протокола за разпита `и като свидетел в досъдебното производство. От изложеното следва, че показанията на свидетелката Л. са събрани в нарушение на процесуалната забрана (преклузия) по чл. 266, ал. 1 от ГПК.

Предвид всичко гореизложено, въззивното решение следва да бъде обезсилено в частта му, постановена по иска за обезщетението за неимуществени вреди, като делото следва да се върне за ново разглеждане в същата част от друг състав на въззивния съд. След връщането на делото, производството по него следва да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 5 от ГПК, като въззивният съд, съгласно чл. 230, ал. 1 от ГПК следва служебно да следи за развитието на наказателното производство, образувано срещу Ж. С., като съобрази и твърденията на ищеца пред настоящата инстанция, че вече е висящо н.о.х.д. № 14616/2023 г. по описа на СРС. След приключването на наказателното производство с влязла в сила присъда или с друг окончателен акт на съда или на прокурора (респ. – в случай на спиране в хипотеза, посочена в чл. 124, ал. 5 от ГПК), въззивното производство следва да се възобнови, като новото въззивно решение, съгласно чл. 300 от ГПК следва да бъде съобразено с влязлата в сила присъда на наказателния съд, ако е налице такава. При постановяването на новото въззивно решение не следва да се вземат предвид, събраните в нарушение на чл. 266, ал. 1 от ГПК показания на свидетелката Х. Л.. Предвид разпоредбите на чл. 81, чл. 78 и чл. 294, ал. 2 от ГПК, въззивното решение следва да се обезсили, и в обусловената му, имаща характера на определение, част относно разноските по делото, като съобразно крайния изход на материалноправния спор, въззивният съд следва да се произнесе и по претенциите на страните за присъждане на разноски, включително за настоящото касационно производство.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА решение № 978/02.07.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 3475/2021 г. на Софийския апелативен съд, – в допуснатата до касационно обжалване част, с която, предявеният от Н. Н. Л. срещу „Дженерали застраховане“ АД иск за обезщетение за неимуществени вреди, е уважен за сумата 100 000 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, и е отхвърлен за разликата до сумата 120 000 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, както и относно разноските по делото.

ВРЪЩА делото на Софийския апелативен съд за ново разглеждане в посочената част от друг негов състав.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: