Предявяване на иск за имуществени вреди от деликт и лихва за забава

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

50119/2022 г.

гр. София, 27.01.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на шестнадесети ноември, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при секретаря Славия Тодорова

изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 951/2022 г.

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№5309/21г. на община Стара Загора, представлявана от кмета Ж. Т., чрез юрисконсулт С. Н., и касационна жалба вх.№ 6054/21г. на А. Д. Д., [населено място], чрез пълномощника адвокат С. Д., срещу въззивно решение № 44/13.10.2021г. по гр. д. № 356/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив.

С определение № 356/02.08.2022 г. по настоящето дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в частта, с която е обезсилено решение № 260039/21г. по гр.д.№ 3128/20г. на ОС-Стара Загора в частта, с която община Стара Загора е осъдена да заплати на А. Д. Д. 5 371,70 лева – обезщетение за причинените имуществени вреди от непозволено увреждане, заедно със законната лихва,считано от 20.10.2017г. до окончателното изплащане, и делото е върнато за ново разглеждане от ОС-Стара Загора. В останалата обжалвана част, с която е потвърдено решение № 260039/21г. по гр.д.№3128/2020г. на ОС – Стара Загора, с което община Стара Загора е осъдена да заплати на А. Д. Д. 25 100 лева – обезщетение за неимуществени вреди, причинени от падане на тротоар, довело до травматични увреждания, на 20.10.2017г., заедно със законната лихва, считано от 20.10.2017г. до окончателното изплащане, въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване.

Касаторът А. Д. Д. поддържа, че решението е неправилно поради нарушения на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Обжалването в посочената част е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка съответствието с практиката на ВКС на правните въпроси дали ищецът /пострадалият/ може да предяви с един иск срещу деликвента цялото си вземане за всички имуществени вреди, произтичащи от едно непозволено увреждане, както и дали деликвентът изпада в забава по отношение на вземането на пострадалия, като обезщетение за претърпени имуществени вреди, от момента на настъпване на деликта и от този момент ли се дължи законната лихва за забава върху заплатената от постарадалия сума за изследвания, лекарства и пр., макар че е разходвана по-късно, като относими към решаващите изводи на въззивния съд относно недопустимостта на първоинстанционното решение. Касационната проверка е за съответствието с практиката на ВКС /решения № 196/2011г. по гр.д.№1724/2009г., ІVг.о. и №11/2018г. по т.д.№643/2017г., Іт.о./ на приетото от въззивния съд, че първоинстанционното решение е недопустимо в частта по присъденото обезщетение за имуществени вреди, тъй като не е предявен един иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, а множество обективно съединени искове за заплащане на определени парични суми, като всяка представлява имуществена вреда: с един общ юридически факт /падането/ и с множество допълнителни юридически факти /плащане/, като обезщетенията за забава върху отделните претенции следва да се присъждат от датата на всяко имуществено увреждане – т. е. от датата на всяко отделно плащане.

Ответникът по касация община Стара Загора оспорва касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. при проверка на заявените в касационната жалба касационни основания, намира следното:

Предвид посоченото по-горе относно влязлата в сила част на въззивното решение по иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, следва че е установен твърденият от ищцата инцидент, при който на 20.10.2017 г., при ясно и слънчево време, при придвижването си пеша по тротоар на ул. "Г.С.Раковски" в гр.Стара Загора, в района на сграда - дом № 22, ищцата е пропаднала с десния си крак поради липсата на тротоарни плочки, залитнала и паднала на земята. Установено е осъщественото лечение: оперативно, с ендопротезиране на лява тазобедрена става, последваща рехабилитация в специализирано заведение и в домашни условия, и постепенно прохождане с помощни средства и по-късно без тях, до изглаждане и балансиране на походката. Прието е, че съгласно разпоредбите на чл. 8, ал. 3, чл. 5, ал. 2, чл. 19, ал.1, чл. 31 и § 6, т. 1, 6 и 7 ЗП, задължение на съответната община е да поддържа общинската пътна мрежа, отговарящо на изискванията за движението, което означава и отстраняване на всяка настъпила неизправност на настилката, която създава опасност за пешеходците. Осъществен е фактическият състав на чл. 49 ЗДД. Ответникът носи отговорност за изправността на тротоарната настилка. С оглед претърпените медицински интервенции, времетраенето на оздравителните процеси, медицинската прогноза относно възстановяването, обема и интензитета на изпитаните болки и страдания, личните и семейни притеснения и при прилагане на чл.162 ГПК и чл. 52 ЗЗД са присъдени 25100 лева, като справедлив паричен еквивалент на претърпените неимуществени вреди от увреждането на ищцата, получено на 20.10.2017 г.

По отношение на претенцията за заплащане на имуществените вреди, претърпени вследствие на увреждането, въззивният съд е посочил следното : В исковата молба се твърди, че в резултат от непозволеното увреждане на 20.10.2017 г., довело до травматични увреждания, са причинени имуществени вреди, описани по отделни позиции и суми на страници 4, 5 и 6. В случая не е предявен един иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди. На практика съдът е сезиран с множество обективно съединени искове за заплащане на определени парични суми, като всяка представлява имуществена вреда: с един общ юридически факт (падането) и с множество допълнителни юридически факти (плащане). В първоинстанционното решение е присъдена обща сума, без да са е посочено изрично, кои отделни обективно съединени искове са включени в нея. По този начин е невъзможно да бъде определено какви ще бъдат обективните предели на силата на пресъдено нещо на обжалваното решение в тази част. Посочване на всички отделни обективно съединени искове с описание на техните правни основания (фактите, от които произтичат) няма и в мотивите на решението. При това положение, първоинстанционният съд се е произнесъл по нещо различно от предявеното. Налице е хипотезата на чл. 270, ал. 3, изр.3 ГПК. Изводът се подкрепя и от обстоятелството, че имуществените вреди са присъдени ведно със законната лихва от датата на травматичното увреждане. Но в случая обезщетенията за забава следва да бъдат присъждани от датата на всяко имуществено увреждане – т. е. от датата на всяко отделно плащане и това следва изрично да бъде посочено в съдебното решение. Първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено в частта по отношението на претенцията за заплащане на имуществени вреди и делото следва да бъде върнато за произнасяне по всяка отделна претенция, включително и по отношение на началния момент, от който се дължи обезщетение за забавено плащане при приложението на чл. 84, ал. 3 от ЗЗД.

С оглед рамките на производството по чл. 290, ал. 2 ГПК и рамките на касационната жалба, във връзка с релевантния за изхода на спора правен въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, по който е допуснато и касационното обжалване с определението по чл. 288 ГПК, настоящият състав намира следното:

По въпросите, по които е допуснато касационно обжалване.

Даденото от въззивния съд разрешение по въпросите, по които е допуснато касационно обжалване е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решения № 196/2011г. по гр.д.№1724/2009г., ІVг.о. и №11/2018г. по т.д.№643/2017г., Іт.о. Според тази практика претендиращият обезщетение за вреди, може да предяви с иск цялото свое вземане за всички вреди, произтичащи от едно увреждане. Когато на обезщетение подлежат неимуществени и имуществени вреди, исковете са два – единият е за имуществените, другият е за неимуществените вреди. С т.2 на ППВС 2/1981г. е прието становището, че „изискуемостта на вземанията за имуществени вреди настъпва от датата на непозволеното увреждане, съответно от откриване на причинителя на увреждането. Законът не разграничава изискуемостта на вземанията за неимуществени вреди от тези за имуществени и не определя различни начални моменти за давностни срокове според характера на вредите.“ Посочената практика е актуална и държи сметка за базисните отлики между договорната и деликтната отговорност и в частност, че главното съдържание на последната е юридически факт, пораждащ облигационни отношения със санкционен характер. Деликтната отговорност има първично санкционно съдържание, увреденият става кредитор, а увреждащият – длъжник, веднага след проявлението на деликта, понеже липсва предходно облигационно отношение помежду им. При деликтната отговорност няма степенуване на вината и дължимо се явява поправянето на всички преки и непосредствени вреди от увреждането, независимо от формата на вината.

По основателността на касационната жалба:

Съобразно изложеното по въпросите, по които е допуснато касационно обжалване на решението, направените в касационната жалба оплаквания за допуснати от въззивната инстанция нарушения на материалния и процесуален закон са основателни. Като е приел, че първоинстанционното решение е недопустимо поради това, че не е предявен един иск за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди и първоинстанционният съд е следвало да се произнесе по предявени множество обективно съединени искове и недопустимо е присъдена обща сума, въззивният съд в противоречие с цитираната практика на ВКС е обезсилил решението. Исковата молба съдържа конкретизация на претърпените от ищеца имуществени вреди по отделни точки с обосновка на извършените разходи за лечение /процедури, медицински консумативи, помощни средства за възстановяване и пр./. Но предявеният иск за обезщетяване на тези вреди е един – за заплащане на сумата 5601,70 лева и по него се е произнесъл първоинстанционният съд. В противоречие с цитираната практика на ВКС е и приетото от въззивния съд, че лихвите за забава върху вземания от непозволено увреждане, изразяващо се в обезщетение за имуществени вреди, се дължат от датата на извършените от увредения разходи.

Допуснатите от въззивния съд процесуални нарушения обосновават касиране на въззивното решение. Делото следва да се върне на въззивния съд за ново разглеждане на основание чл.293,ал.3 ГПК за произнасяне по предявения иск при така очертания пред него предмет на спора - претенцията на А. Д. по чл.49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането. С оглед рамките на въззивната жалба, проверявайки изводите на първоинстанционния съд, въззивният съд следва да изложи мотиви по съществото на спора.

На основание чл. 294, ал. 2 ГПК разноските за настоящото производство следва да бъдат присъдени от въззивния съд при повторното разглеждане на делото и с оглед неговия изход.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., на основание чл. 293, ал. 3 ГПК

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 44/13.10.2021г. по гр. д. № 356/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, в частта, с която е обезсилено решение № 260039/21г. по гр.д.№ 3128/20г. на ОС-Стара Загора в частта, с която община Стара Загора е осъдена да заплати на А. Д. Д. 5 371,70 лева – обезщетение за причинените имуществени вреди от непозволено увреждане, заедно със законната лихва,считано от 20.10.2017г. до окончателното изплащане и делото е върнато за ново разглеждане от първоинстанционния съд.

Връща делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: