Убийство и опит за убийство при неизбежна отбрана и превишаване на пределите ѝ

Текстът на акта

Ключови фрази

Убийство на бременна жена, на малолетно лице или на повече от едно лице * непосредствено противоправно нападение * неизбежна отбрана * превишаване пределите на неизбежната отбрана * приложение на чл. 24 НК * правилно приложение на материалния закон * справедливост на наказание

Р Е Ш Е Н И Е

№ 2

гр. София, 03 януари 2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти ноември през две хиляди и двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : МАЯ ЦОНЕВА ЧЛЕНОВЕ : НЕВЕНА ГРОЗЕВА

ДАНИЕЛ ЛУКОВ

при секретаря Н. Пелова и

с участието на прокурора от ВКП Росица Славова,

като разгледа докладваното от съдия Грозева н. д. № 819/2023 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на частният обвинител С. О. К., депозирана чрез адв. И. А., по жалба на адв. С. К.- повереник на частния обвинител М. П. П. и по жалба от адв. А. А. –за частните обвинители Н. В. Д. и Р. М. Х. срещу решение № 172 от 11.05.2023 г. по внохд № 899/21 г. на Апелативен съд-София.

В жалбата на адв. К. са заявени касационни основания по чл. 348, ал.1, т. 1 и т. 3 от НПК , като в допълнението те са подробно развити и е заявено третото касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК – допуснати съществени процесуални нарушения. Направено е искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане, или за потвърждаване на присъдата на Окръжния съд.

Твърдят се нарушения при съдопроизводствената дейност на въззивния съд, поради това, че не е прегледал всички видеофайлове, а само избрана част от тях, както и че не е изискал свидетелство за съдимост на подс. А. Д.. Освен това са развити доводи за необоснованост на съдебния акт, като е направен преразказ на възприети в мотивите факти и им е дадена собствена правна оценка. Оспорена е правната квалификация на описаните факти и извода на съда, че спрямо пострадалия П. подсъдимият е действал в условията неизбежна отбрана, като не са съобразени разясненията дадени в ППВС №12 от 1973 г.

В жалбата на адв. А. се поддържат всички касационни основания, които могат да се сведат до следните оплаквания- незаконосъобразен отказ за събиране на допълнителни доказателства –актуално свидетелство за съдимост, едностранчив и тенденциозен анализ на записите от видеокамерите, противоречие в мотивите относно действията на участниците в конфликта, липсата на прецизен доказателствен анализ, касаещ поведението на св. К. и предприетите от него отбранителни, а не нападателни действия по хващане на ръката на подсъдимия, несъгласие с направеното от съда предположение, че К. се насочил към подсъдимия за да го нападне, както с приетото, че е налице пряко и непосредствено нападение и че то може да е налице и когато едно лице се насочва към друго лице с цел нападение, в противоречие със задължителната съдебна практика в ППВС 12 /73 г. Настоява се за отмяна на съдебния акт и постановяване на нов, с който на подс. Д. да бъде наложено наказание доживотен затвор, алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав при САС.

В касационната жалба на адв. А. се изразява несъгласие с изводите на въззивния съд за наличието на неизбежна отбрана и превишаване на нейните предели и се оспорват установените от него факти, без съдът да е направил опит за задълбочено проследяване на събитията още пред заведението „име“ в [населено място]. Прочитът на доказателствата и поведението на подсъдимия, който предварително се е въоръжил с нож и бутафорен пистолет, вместо да се обади на 112 са в нарушение на задължителните указания на ППВС 12/73 г. и вместо това съдът се е позовал на едно изолирано решение Р35-75-2-ро НО на ВС, а обвинението по чл. 116, ал.1, т. 4, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК са доказани, поради което въззивното решение подлежи на отмяна,а делото на връщане за ново разглеждане от друг съд. Алтернативно е направено искане за изменението му и за налагане на подс. Д. на наказание „доживотен затвор, без право на замяна.

В съдебно заседание пред ВКС подс. Д. се явява лично и с двамата си защитници- адв. Адв. К. и адв. П., които пледират за неоснователност на касационните жалби и молят за оставяне в сила на атакувания с тях съдебен акт. Адв. К. застъпва позиция, че в тях са развити предимно оплаквания за необоснованост на съдебния, акт, което не е предвидено като касационно основание, поради което ВКС следва да остави без проверка доводите касаещи собствения прочит на събраните доказателства , които въззивния съд е поставил в основата на своите правни изводи. Поддържа тезата, че изложените аргументи в жалбите не са в състояние да ангажират наличието на касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2, т. 3 от НПК. Според него въззивинят съд е изпълнил задължението си по чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 5 от НПК , събрал е доказателства, направил е анализ на всички доказателствени материали и е изложил логични и ясни съображения по правото.Липсва тенденциозност или едностранчивост в работата на съда, поради което оплакванията за процесуални нарушения са напълно неоснователни, тъй като видяното при заснемане на местопрестъплението от камерите следва да отстъпи място, пред казаното от участниците в конфликта. Не е налице касационното основание явна несправедливост на наложеното наказание, тъй като то е определено от САС при обективен и самостоятелен прочит на фактите.

Адв. П. поддържа казаното от колега си и пледира за оставяне в сила на въззивния акт, тъй като не са налице сочените от касаторите касационни основания. Тя също твърди, че основните им аргументи са свързани с необосноваността на съдебния акт и припомня че той не подлежи на касационна проверка. Неоснователни са възраженията че липсата на актуално свидетелство за съдимост и възпроизвеждането на част от видеофайловете, а не на всички, дават основание да се твърди наличието на касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, поради което САС е възприел фактическата обстановка приета от ОС и само малките разлики с нея, са дали основание за преквалифициране на деянието в по-леко наказуемо престъпление. Липсата на конкретика в трите касационни жалби при посочване на релевираните касационни основания също е основание за оставяне в сила на атакувания съдебен акт.

Подс. Д. изразява съжаление за случилото се и изказва съболезнования на близките , като моли за оставяне в сила на решението.

Адв. К. поддържа касационната жалба с направените в нея искания и изложени съображения.

Адв. А. настоява за доказаност на обвинението, такова каквото е внесено с обвинителния акт и поради това счита решението на САС за неправилно и иска отмяната му.

Частният обвинител С. К., моли за налагане на по високо наказание на подс. Д..

Представителят на ВКП счита, че касационните жалби имат основание, тъй като съдът е допуснал нарушение на закона, като е преквалифицирал деянието в престъпление по чл. 119 от НК, за това настоява за отмяна на въззивния акт.

ВКС- трето наказателно отделение, след като изслуша доводите на страните, в пределите на предоставените си правомощия по чл. 347, ал.1 от НПК и в рамките на поискания касационен контрол, намери следното :

С присъда № 260004 от 19.02.2021 г. по нохд № Окръжен съд- Кюстендил признал подс. А. Д. за виновен в това, че 17.02.2019 г. в р. Кюстендил направил опит да умъртви умишлено повече от едно лице –три лица , като умъртвил В. Д. и направил опит да умъртви С. К. и М. П.- поради което и на основание чл. 116, ал. ,1 т. 4 вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 2 от НК и чл. 54 от НК му наложил 19 години лишаване от свобода, като определил първоначален строг режим на изтърпяване.

На основание чл. 25 от НК групирал наказанието по настоящата присъда с това наложено по нохд № 355/19 г. на РС- Кюстендил и определил едно общо най- тежкото измежду тях – това в размер на 19 години лишаване от свобода, като определил първоначален „строг“ режим на изтърпяване.

На основание чл. 59, ал. 1 от НК зачел времето, през което подс. Д. е с мярка за неотклонение „задържане под стража“ 17.02.2019 г. до 28.03.2019 г. и от 19.03.20 г. до влизане на присъдата в сила.

На основание чл. 25, ал. 2 от НК приспаднал срока на изтърпяното наказание лишаване от свобода по нохд № 355/19 г. в размер на една година за времето от 28.03.2019 г. до 19.03.2020 г.

Подсъдимият е осъден да заплати на гражданските ищци Н. Д. сумата от 30 000 лв. и Р. М. сумата от 50 000 лв. и на М. П. сумата от 40 000 лв., представляващи обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди болки и страдания в резултат от инкриминираното деяние, като отхвърлил исковете до пълния им размер.

Подсъдимият е осъден да заплати разноските по делото в размер на и 4 % държавна такса върху уважените размери на гражданските искове от 8 800 лв. и 5 лв. за служебното издаване на изпълнителен лист.

На основание чл. 38 от ЗА осъдил подс. Д. да заплати на частния обвинител К. възнаграждение в размер на 4 000 лв. , определено съгласно Наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗА.

По протест на прокурора и жалби на частните обвинители в САС е образувано внохд № 899/21 г.С решение № 172 от 11.05.2023 г. присъдата е изменена като е отменена в частта, с която Д. е признат за виновен, че е направил опит умишлено да умъртви М. П. П., като е признат за невиновен да е извършил това деяние, поради което го е оправдал по това обвинение.

САС преквалифицирал престъплението, за което е признат за виновен от такова по чл. 116, ал.1, т. 4, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 2 от НК в такова по чл. 119, вр. чл. 116, ал.1, т. 4, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 2 от НК- умишлен опит да умъртви повече от едно лице при превишаване пределите на неизбежната отбрана.

Отменил наложеното наказание от 19 години лишаване от свобода и наложил наказание пет години, като определил на основание чл. 25 от НК едно общо най- тежко наказание по нохд №355/19 г. и по 899/21 г. а именно пет години при първоначален „строг“ режим на изтърпяване.

На основание чл. 24 от НК увеличил общото наказание с една година- от пет на шест години лишаване от свобода и определил първоначален „строг“ режим на неговото изтърпяване.

Изменил присъдата по приложението на чл. 59 от НК и я отменил, в частта, в която подс. Д. е осъден да заплати на основание чл. 45 от ЗЗД обезщетение на М. П. в размер на 40 000 лв.

Изменил присъдата по отношение направените разноски и дължими държавни такси и възнаграждения по чл. 38 от ЗА, като осъдил подс. Д. да заплати по сметка на САС направените от него разноски в размер на 2 930 лв. и 5 лв. държавна такса.

Потвърдил присъдата в останалата й част.

Касационните жалби на частните обвинители са допустими, тъй като са подадени в законовия срок, от легитимни страни и срещу акт, подлежащ на касационна проверка. Разгледани по същество са неоснователни.

Преди да изложи своите съображения, ВКС следва изрично да очертае пределите на своята проверка, като посочи, че в съдържателен план жалбите съдържат оплаквания за необоснованост на съдебния акт, без касаторите да държат сметка на правомощията, с които разполага касационната инстанция и без да отчитат обхвата на възможната касационна проверка, в която обосноваността не е предвидена като касационно основание. За това всички наведени доводи, насочени срещу оспорване на фактическите положения в съдебния акт и самостоятелната интерпретация на доказателствата, установяваща различни фактически положения, от тези приети от въззивния съд, не могат да попаднат в пределите на настоящата проверка. Касаторите игнорират това, че ВКС е обвързан изцяло от установените от въззивния съд факти и не разполага с правомощия да ги променя/с изкл. в случаите, при които упражнява правомощията на въззивна инстанция в хипотезата на чл. 354, ал. 5 от НПК/. За това при осъществяване на касационния контрол, върховната инстанция следи единствено за това дали при тяхното установяване, инстанцията по същество е спазила правилата, гарантиращи формална правилност на вътрешното убеждение.

На следващо място, ВКС направи констатацията и за това, че в касационната жалба на адв. К. са релевирани двете касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК, а в допълнението към нея е заявено и третото касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, което обаче е направено извън предвидения в закона срок, поради което то не подлежи на проверка. Доколкото обаче в жалбата на адв. А. са развити аналогични оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения от въззивния съд, именно те следва да бъдат разгледани преди останалите оплаквания, тъй като евентуалното им наличие би дало основание за отмяната на съдебния акт, без да се проверява основателността на останалите претенции в жалбите.

След направените уточнения и след преглед на материалите по делото, ВКС прие, че отправените от адв.А. критики не дават основание да се ангажира касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. При осъществяване на правомощията си да провери изцяло правилността на атакуваната пред него присъда, въззивният съд е направил самостоятелна оценка на събраните доказателствени материали, като е разширил обема им чрез активна процесуална дейност, чрез назначаването на допълнителна видеотехническа и лицево индетификационна експертизи. Оценъчната му дейност е извършена при стриктно съблюдаване на процесуалните стандарти разписани в чл. 13, чл. 14 и чл. 107, ал. 5 от НПК, като събраните доказателствени източници са ценени съобразно действителното им съдържание, при спазване на правилата на формалната логика. За обективната и пълна проверка на доказателствения материал решаващо значение имат записите от охранителни камери, които са обхванали и запечатали развоя на инкриминираните събития. Това е позволило на съда да ги проследи в динамика от самото начало на конфликта -пред дискотеката, след това по улиците на града, до приключването му, като за това са използвани процесуалните възможности, разписани в закона. Контролираната инстанция е защитила професионално становището си по отношение достоверност и надеждност на доказателствените източници, съпоставяйки ги с резултатите от назначените видеотехнически експертизи. Установените фактически положения са формирани при спазване изискванията на чл. 13 и чл. 14 от НПК, като не съставлява нарушение на закона, това че съдът е отклонил искането на повереника за изискване на актуално свидетелство за съдимост на подс. Д., тъй въпроса за съдимостта му е бил изяснен от материалите по делото с приложеното свидетелство за съдимост и не е имал решаващо значение за изясняване предмета на доказване – включващ авторството на деянието, участието на подсъдимия в него и всички съставомерни признаци от състава на престъплението. Характеристичните данни за подсъдимия не се изясняват единствено чрез актуалното му свидетелство за съдимост, като цялата доказателствена съвкупност по делото следва да послужи като информация в тази насока. Поради това с отхвърляне на искането на повереника, съдът не се е дистанцирал от задълженията си разписани в чл. 13 и чл. 14 от НПК и по този начин не е допуснал съществено процесуално нарушение, даващо основание да се твърди наличието на касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК.

Не търпи упрек решението на въззивния съд да подложи на възпроизвеждане само част от записите от охранителните камери, тъй като с основание вниманието му е било съсредоточено в изясняване на хронологията на събитията, касаещи участието на подс. Д. и пострадалите лица, които са включени в рамки на обвинението.

В жалбата е изразено съгласие с описаната фактическа обстановка на л. 19 –л. 21 и л. 22 в решението на въззивния съд, като се сочи, че записите пресъздават най- обективно събитията, а от друга страна не били налични „други кадри и доказателства“, от които можело да се съди за предприето нападение от св. К. спрямо подс. Д.. Изразеното несъгласие с интерпретацията на доказателствата, че след като не е държал оръжие в ръцете си и поведението му да не е било отчетливо агресивно, пострадалият К. е обективирал нападателни действия спрямо подсъдимия. Следва да се посочи, че поведението на св. К., Д., св. П., св. И. и подс. Д. не е разгледано изолирано или на фрагменти, а е проследено в динамиката, отчитайки постепенното нагнетяване на конфликта, достигайки неговата кулминация с опита за убийство на св. П., за което въззивната инстанция ясно е откроила относимите доказателствата.

В обобщение, въззивното решение съдържа обективен, точен и детайлен анализ на доказателствените материали и ясно заявена позиция на съда по отношение тяхната достоверност, надеждност и вътрешна съгласуваност, поради което аналитичната му дейността не индикира на наличие на касационното основание по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК.

Централно място в трите жалби е отредено на оплакването за неправилно приложение на материалния закон, с което е поддържано касационно основание по чл. 348, ал.1, т. 1 от НК.

Проверката му не дава основание да се приеме, че като е изменил присъдата и е преквалифицирал деянието от престъпление по чл. 116, ал. 1 т. 4, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК в такова по чл. 119, вр. чл. 116, ал. 1 т. 4, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1от НК, както и като е оправдал подс. Д. за това да е направил опит да причини смъртта на М. П., поради това, че е действал при условията на неизбежна отбрана по см. на чл. 12, ал. 1 от НК АС – София е нарушил закона.

Необходимо е да се припомни, че след като ВКС не констатира нарушения в процеса на формиране на вътрешното убеждение на съда, той дължи произнасяне по наведеното оплакване, само в рамките на установените от въззивния съд фактически положения. Последните правилно са били субсумирани в състав на извършено от подс. Д. по- леко наказуемо престъпление по чл. 119, вр. чл. 116, ал.1 т. 4 вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК.

Въззивният съд изключително детайлно е изследвал инкриминираните факти, като условно ги е разделил на три етапа, разграничавайки своите изводи, от тези на първата инстанция по отношение на втория и третия етап и съгласявайки се с първия. Правилно е прието, че първият етап приключва след окончателното прекратяване на нападателните действия на подсъдимия и св. И. с бягството им от дискотеката. От този момент те се престанали да бъдат заплаха за телесното здраве на намиращите се лица, които са били нападнати от тях, поради което тези лица, вече не са били в положение да отблъскват нападението.

Вторият етап от събитията правилно е бил определен със предприетите действия по преследване на подсъдимия и св. И. от редица лица, първоначално от св. Д. Й. и св. А., като двамата ясно са демонстрирали желание за саморазправа, а не за осъществяване на граждански арест, тъй като след падането на св. И. на земята те са имали възможност да го задържат и предадат на полицията. След второто падане на земята на св. И., те са продължили да му нанасят удари с крака, и тези им действия правилно са квалифицирани като нападателни, а не защитни, тъй като нападението срещу тях е приключило още на входа на дискотеката. Поведението на подс. Д. във този втори етап, при който се бил отдалечил на известно разстояние от вуйчо си, с основание е било оценено като такова на лице, намиращо се в условията на неизбежна отбрана, тъй като след като видял, че св. И. лежи на земята и е бит от двама души, той се притекъл на помощ, за да отблъсне нападението, в момент, в който то все още е продължавало. Едва тогава извадил и разгънал носения от него нож.

Съдът внимателно е отделил събитията и действията, извършени от подсъдимия спрямо тримата пострадали - К., Д. и П. и убедително е защитил извода си за това, че по отношение на първите двама, подс. Д. е действал при неизбежна отбрана, но при превишаване пределите й и ВКС няма основание да не сподели този извод. Детайлното проследяване на телодвиженията на участниците в конфликта, съпоставени с кадрите от записите на охранителните камери/, разположението им спрямо нападнатите лица и един спрямо друг, са дали основание на въззивния съд да приеме, че макар и в условията на продължаващо преследване с цел саморазправа- св. К., Д. и А. /и след пълното му неутрализиране/, те не са представлявали заплаха с висок интензитет, тъй като са се намирали отдалечени един от друг, действали са хаотично, неорганизирано, без да предприемат групово нападение, поради което с предприетите действия, подсъдимият е превишил правото на лична самозащита и това в защита на друго лице в случая негов сродник, нанасяйки силни удари с нож спрямо К. и Д.. Правилно е преценено, че те не са проявили настойчивост на всяка цена да засегнат живота на подсъдимия, поради което той е можел да ги обезвреди с по- меки средства, тъй като и двамата са били невъоръжени, а подсъдимият е бил млад и силен човек, който носел оръжие, използването на което не е не било непременно задължително за отблъсване на нападението. В съответствие със закона и съдебната практика е извода на съда , че деянието на подсъдимия, с което е наранил последователно св. К. и Д., не е било предизвикано нарочно от него нападение, с цел да ги лиши от живот, в какъвто случай той не би могъл да се позовава на неизбежната отбрана.

Неоснователно се сочи от поверениците, че поведението на св. К. и Д. не може да се приеме за нападателно, тъй като те не държали нищо в ръцете си, не са извършвали „агресивни действия“, ръцете им били спуснати надолу, което свидетелствало „за пасивно отношение към ситуацията“ и за това не е следвало поведението им да бъде възприето като непосредствено предстоящо нападение. В случая цялата хронология на събитията и извършените от числено превъзхождащите подсъдимия и св. И. действия от участници в конфликта, правилно е била интерпретирана от въззивния съд в светлината на изискуемата от закона непосредственост и противоправност на нападението. Не се касае за бъдещо нападение, предполагаемо или завършено такова, при което неизбежната отбрана е недопустима, а за преследване по улиците, спиране на определени места, за нанасяне на удари на лежащия на земята И., за разрастване на конфликта, включването на нови лица, и пренасянето му в различни точки, всичко това съпроводено с употребата на физическа сила над подсъдимия и вуйчо му.

Не противоречи на разбирането заложено в ПП 12/73 г. на ВС цитираното в съдебния акт Решение № 605-79 на 1 НО на ВС съгласно, което непосредствено противоправно нападение по см. на чл. 12 от НК може да има и когато едно лице пряко и непосредствено се насочва към друго лице с цел да го нападне и макар да не държи оръдие, тъй като и при тази хипотеза интересите на нападнатия могат да бъдат застрашени и това може да обоснове правомерна отбрана. Това решение не е изолирано в съдебната практика и на него не може да се противопостави разбирането застъпено в Р 270/79 г. по н. д. 257/79 г. 1 НО на ВС за това, че неизбежна отбрана се допуска срещу незапочнало още нападение, но само когато е очевидно, че то предстои да започне и че именно в този смисъл следва да се разбира „непосредствеността на нападението“. Не противоречи и на разрешението дадено в Р 417/2002 г. по н. д. 202/2002 г. на 2-ро НО, цитирано в жалбата на адв. К., че нападението следва да е непосредствено и да „създава реална и непосредствена опасност за увреждане на правно застрашени интереси“, тъй като конкретиката по делото сочи именно на създадена такава опасност.

Въззивният съд е защитил убедително становището си, разграничавайки се от първата инстанция по отношение на действията на подс. Д., при които е пострадал св. М. П.. Правилно те са били обсъдени в светлината на непосредствено противоправно нападение насочено срещу св. И. и подс. Д., което съдът е отделил като самостоятелен трети етап, поради специфичните му особености, като съдът е признал правото на самозащита на подсъдимия, причинявайки вреди на нападателя в рамките на необходимите предели по см. на чл. 12, ал. 1 от НК. Вярно е отчетена промяната в обстановката, която при този трети етап е доведена до ескалация и силна враждебност, поради причинените преди това наранявания на А., К. и Д. /последното смъртоносно/ и до мобилизиране на група от най- малко трима човека, превъзхождащи по сили и численост подс. Д. и неговия вуйчо, който през цялото време не е оказвал никаква съпротива и реално не могъл физически да се противопостави на останалите. Именно в тази ситуация, съдът е оценил интензитетът на нападението като засилен, поради което е оправдавал ответната отбранителна реакция- явяваща се пропорционален отговор от страна на подс. Д., насочен към неотрализиране на нападението. Законът не поставя изискването за съразмерност на средствата по нападение и защитата, а позволява последните да надхвърлят използваните от нападателя, тъй като в противен случай, отбраната не винаги би била ефективна. Нападателят може да употреби всички налични средства, стига да са необходими за отблъскване на нападението, без да има задължение, при отблъскване да избира и да засяга с действията си само неуязвими части на тялото. /в този см. Р. 96/73 г. по н. д. 26/73 г. на 2 НО, Р 114/78 г. по н. д. 70/78 г. на 2-ро НО и др./.

В заключение въззивният съд правилно е квалифицирал действията на пострадалите и останалите участници в конфликта като нападение по см. на чл. 12 от НК. Не противоречи на смисъла на закона, разкрит в ППВС 12/73 г. на ВС становището на въззивния съд, за това, че подс. Д. е действал в условията на неизбежна отбрана по отношение на св. П., поради което е оправдан на основание чл. 12, ал. 1 от НК и при превишаване на нейните предели спрямо В. Д. и св. К., поради което престъпната му дейност спрямо тези две лица правилно е квалифицирана по чл. 119 от НК. За да се прецени дали деецът се намира в условията на неизбежна отбрана и при превишаване на нейните предели, съдът комплексно е изследвал всички обстоятелства по делото, относно съразмерността на средствата на нападението и отбраната, характера и интензивността на нападението, възрастта, силата, броя на участниците в него, мястото и времето на нападението, взаимоотношения и предхождащи нападението събития и др.

Принципно верните теоретични постановки, развити в касационните жалби по отношение приложението на института на неизбежната отбрана, и критиките към съдържанието на въззивното решение, поради несъобразяването им с тях, не могат да ангажират становище на касационната инстанция за материална незаконосъобразност на акта, поради което не е налично твърдяното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.

В жалбите е поддържано третото касационно основание „явна несправедливост“ на наложеното наказание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Последното е развито като последица от неправилно приложение на материалния закон, като е направено искане за налагане на наказание „доживотен затвор“, с оглед искането за преквалификация на деянието в по- тежко наказуемо престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 4 от НК. ВКС изложи подробно своите съображения в тази насока, поради което следва само да посочи, че определеното наказание за извършеното по чл. 119 от НК престъпление от подс. Д. е резултат от комплексната оценка на всички правнозначими обстоятелства свързани с неговата личност и деянието му и е в съответствие с целите предвидени в чл. 36 от НК и по чл. 54 от НК. Степента на обществена опасност на извършеното престъпление по чл. 119 от НК е отчетена от законодателя при определяне на наказателната санкция в нормата и тя не предполага определяне на по- високо наказание, тъй като наложеното от пет години лишаване от свобода е максималното, което законът предвижда за това престъпление. Личността на извършителя правилно е оценена от съда като такава с висока степен на обществена опасност, като въпреки тежкия резултат от деянието, искането на частните обвинители за налагане на по- тежко наказание не може да бъде удволетворено, поради отсъствието на материална и процесуална възможност за това.

В жалбите не са наведени други съображения срещу явната несправедливост на наказанието, нито срещу приложението на чл. 24 от НК, с което наказанието е увеличено с една година, след групиране на наказанието наложено по нохд № 355/19 г., поради което касационната инстанция няма основания за намеса.

Всичко изложеното до тук мотивира неоснователност на депозираните жалби, поради което атакуваното с тях въззивно решение следва да остане в сила.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК ВКС, трето наказателно отделение

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №172 от 11.05.2023 г. по внохд № 899/21 г. на Апелативен съд-София.

Решението е окончателно.

Председател :

Членове : 1

2.