Намаляване на срока за лишаване от право за управление на МПС

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 329

София, 09 юли 2026 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на девети юни, две хиляди двадесет и шеста година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАЯ ЦОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ДАНИЕЛ ЛУКОВ

БОНКА ЯНКОВА

при секретаря Невена Пелова и с участието на прокурора от ВКП Росица Славова изслуша докладваното от съдия Янкова наказателно дело № 466 по описа за 2026 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е образувано по касационни жалби - 1/ на частните обвинители К. С. Р. и П. В. Р. и 2/ на подсъдимия И. К. Т., подадени съответно - за частните обвинители, чрез упълномощения им повереник - адвокат А. Б., а за подсъдимия - чрез защитника му - адв.К. М., против решение № 23/18.03.2026 г. по в.н.о.х.д.№ 383/2025 г. по описа на Апелативен съд Велико Търново.

С присъда № 35/18.11.2025 г. по н.о.х.д. 678/2025г. на Окръжен съд Велико Търново подсъдимият Т. е признат за виновен в това, че на 02.07.2022г., при управление на МПС, нарушил правилата за движение по чл.37, ал.1 от ЗДвП и причинил по непредпазливост смъртта на В. П. В., като след деянието направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия, поради което и на основание чл. 343а, ал.1, б.“б“ във вр. с чл.343, ал.1, б„в” във вр. с чл. 342, ал.1 във вр. с чл. 54 от НК и във вр. с чл.58а, ал. 1 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода в размер на една година и четири месеца, изпълнението на което е отложено на основание чл.66, ал.1 от НК с изпитателен срок от три години. На основание чл. 343г във вр. с чл. 37, ал.1, т.7 от НК подсъдимият Т. е лишен от право да управлява МПС за срок една година и четири месеца. С атакуваното сега въззивно решение, първоинстанционната присъда е изменена в частта относно размера на наказанието лишаване от право да управлява МПС, като същото е увеличено от една година и четири месеца на три години, а в останалата част присъдата е потвърдена.

В касационната жалба на адв. Б., се сочи наличието на „ всички касационни основания по чл.348, ал.1, т.3 от НПК “. Твърди се, че: 1/ неправилно е определено съотношението между смекчаващи и отегчаващи обстоятелства; 2/наложеното наказание е занижено, като съдът е акцентирал върху лишаването от право да се управлява МПС, без да определи справедливо и съответстващо на извършеното деяние наказание лишаване от свобода и без да е отчетен в достатъчна степен рецидивиращия характер на нарушенията на подсъдимия като водач на МПС; 3/не е съобразено увеличението на пътнотранспортни произшествия с тежки последици, изискващи налагането на справедливи и възпиращи наказания; 4/ не е отчетено съществено отегчаващо вината обстоятелство - че настоящото деяние е поредното нарушение от страна на подсъдимия, което потвърждава трайното незачитане на законовите разпоредби и правилата за безопасност. Отправеното в жалбата искане е нееднозначно, доколкото в уводната част на жалбата се настоява за цялостна отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане на въззивната инстанция – „ с указания за признаване на подсъдимия Т. за виновен по първоначално повдигнатото му обвинение..“, а в заключителната част - се иска частична отмяна на решението и връщане на делото със задължителни указания „ да се увеличи размера на наказанието“лишаване от свобода“, като за справедливо считам около средния предвиден в закона размер, както и пропорционално да бъде увеличено наказанието по чл.343г от НК, с приложение на чл.49, ал.2 от НК“.

В касационната жалба на адв.М., се въвеждат доводи за наличие на касационните основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК. Първото от тях - нарушение на закона е аргументирано със съображения за неправилно определяне на наказанието в условията на чл.54 от НК вместо в облекчените такива на чл.55 от НК, за наличието на които се настоява да са налице. Твърди се, че към съвкупността от смекчаващи обстоятелства, вярно оценени по значение, а именно - липса на предходни осъждания, добри характеристични данни, трудовата ангажираност на подсъдимия, семейното положение - женен с две деца, критичното отношение и искрено разкаяние за стореното, съдът е пропуснал да съобрази и други, а именно: поведението на подсъдимия след ПТП и допуснатото от страна на пострадалия нарушение на правилата за движение. За първото обстоятелство се сочи, че като съвкупност от фактически действия надхвърля необходимото за квалифициране на деянието по чл.343а от НК, поради което и позволява отчитането му извън дадената правна оценка за по - лека наказуемост на деянието и съобразяването му при индивидуализиране на наказанието. За второто обстоятелство се настоява да бъде взето предвид като съществен фактор в механизма на ПТП и съответно да бъде отчетено в полза на подсъдимия.

Заявеното нарушение по см. на чл.348, ал.1, т.3 от НПК е обосновано с доводи, изведени от формата на вината. Твърди се, че след като се касае за непредпазливо деяние, то и лишаване от свобода, според защитата, е явно несправедливо наказание. Отделно от това се настоява, че увеличението на размера на допълнителното наказание лишаване от право да се управлява МПС е едностранно основано само върху миналите нарушения на правилата за движение, без да е отчетена тяхната давност и конкретния им характер, а от друга страна без да са включени в оценката имащите отношение към цялостната преценка обстоятелства - занижената обществена опасност на деянието и дееца, произтичаща от многобройните смекчаващи обстоятелства.

Отправените искания са в алтернативност - за приложение на чл.55 от НК и намаляване на основното наказание - лишаване от свобода на три месеца, отложено за изпълнение при условията чл.66 от НК; замяната на наказанието лишаване от свобода с наказание пробация, с приложението на чл.55, ал.1, т.2 б.“б“ от НК; не налагане на наказанието лишаване от правоуправление, с оглед предвидената в чл.55, ал.3 от НК възможност или намаляването му до минималния справедлив размер.

В заседанието пред ВКС частните обвинители К. Р. и П. Р., не се явяват, редовно призовани. Явява се упълномощеният им повереник адвокат А.Б., който поддържа депозираната жалба, на основанията и с исканията отразени в нея, а жалбата на подсъдимия счита за неоснователна.

Подсъдимият и упълномощеният му защитник се явяват, редовно призовани. Подадената касационна жалба се поддържа изцяло по наведените в същата оплаквания и с развитите подкрепящи доводи. Молбата е да бъде уважена, а становището по отношение на подадената от частните обвинители жалба е противоположно.

В упражнено право на последна дума подсъдимия моли за справедливо наказание.

Прокурорът от Върховната прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба на подсъдимия. Счита, че не са налице твърдените основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК. Намира за основателна жалбата на частните обвинители, като се солидаризира с възражението, че в недостатъчната степен въззивният съд е преценил постижимостта на целите по чл.36 от НК с определения размер на наказанието лишаване от свобода, включително и относно чл.66 от НК, за приложението на която норма счита за недостатъчна аргументацията на съда „ дали в случая не са налице предпоставките за ефективното му изтърпяване “ .

Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното:

Производството пред първата инстанция се е развило по реда на Глава двадесет и седма от НПК, след като подсъдимият Т. признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и се съгласил да не се събират доказателства за тях. Съдържателния прочит на двете касационни жалби позволява извод, че предмет на оспорване е единствено наложеното на подсъдимия наказание, но разбираемо с противоположни по същността си съображения относно заявените недостатъци на направената преценка и също така с противоположни искания за касационна намеса. Констатацията не позволява общото им обсъждане и изисква индивидуалното им разглеждане.

І.По касационната жалба на частните обвинители.

С оглед очертаване пределите на допустимия касационен контрол, поискан с подадената от повереника им жалба, в аспекта на въведените разнопосочни искания и подкрепящи доводи, е наложително ВКС да внесе предварително следните уточнения: - на първо място, независимо от заявеното оплакване за наличието на „.. всички касационни основания по чл.349,ал.1,т.3 от НПК “, както словесното изложение, така и изрично цитираната норма, чието цифрово изражение сочи на едно единствено касационно основание „ когато наложеното наказание е явно несправедливо “, позволяват да се приеме, че решението се обжалва само на цифрово посоченото основание - по чл.348, ал.1, т.3 от НПК и съответно ВКС приема, че е надлежно сезиран само относно справедливостта на наказанието; - на следващо място, с оглед констатираното различие в отправените в уводната и във финалната част на жалбата искания следва да се уточни, че волята на касатора, вложена в претенцията делото да бъде върнато на въззивната инстанция за „ осъждане по първоначалното обвинение “ е напълно неразбираема, понеже посочената хипотеза не е налична по настоящото дело, след като подсъдимият не е бил оправдан по първоначалното обвинение, а е бил осъден именно по това обвинение, с което е предаден на съд; - и на трето място, в жалбата на частните обвинители не е релевирано възражение срещу приложението на чл.66 от НК като липсва изрично искане за отмяна на условно осъждане. Общо отправената претенция за увеличение на наказанието би могла да се третира като включваща и искане за отмяна приложението на чл.66 от НК само ако по начало размерът на наказанието лишаване от свобода, поискан с въззивната жалба е предпоставил недопустимост за отлагане изпълнението на наложеното наказание. Тогава касационната жалба на частните обвинители (доколкото в случая протест не е бил подаден) би била съответна и респективно би било възможно обмисляне за допустимостта на отправеното искане за увеличаване на наказанието, като включващо и напълно самостоятелното искане, макар и неизрично посочено, за отмяна приложението на чл.66 от НК - в този смисъл Р № 153/ 3.IV.1992 г. по н. д. № 63/92 г., на ВС на РБ, I н.о, както и Р № 108/ 21.08.2018 г. по н. д. № 422/2018 г., на ВКС, III н.о. В конкретния случай обаче не е налице посочената хипотеза, понеже поискания и с въззивната, и с касационната жалба размер на наказанието лишаване от свобода - „ около средния “, с предвидените в общата част на НК и в специалната норма на чл.343а от НК параметри, не надхвърля три години. Съвсем отделен е въпроса, че в принципен план, както ВКС не веднъж е имал повод да отбележи в свои решения, касационната проверка не е служебна, а се определя изцяло от волята на атакуващите страни, които от своя страна са задължени да съобразят иницииращите си документи с изискванията на чл.351, ал.1 от НПК. Предвид посоченото, касационният състав намира, че не е надлежно сезиран с искане за отмяна на условното осъждане, поради което и правилността на приложената норма на чл.66 от НК е извън рамките на настоящия касационен контрол. Съответно, доводите на участващия прокурор в изразеното му становище за основателност на жалбата относно необсъдените в цялост предпоставки за обмисляне на ефективно наказание, не позволяват обсъждане и не ангажират ВКС със задължението да им отговаря.

При така направените уточнения, разгледана по същество, касационната жалба, подадена от адв.Б. е неоснователна.

Наведените съображения, независимо от различното им словесно формулиране се свеждат до два аргументационни пункта: оспореното подценяване значението на поведението на подсъдимия като водач на МПС и ориентирането на дължимата съдебната преценка, при зачестилите пътни произшествия, към превес на генералната спрямо индивидуалната превенция.

ВКС не намира за основателно твърдението, че въззивната инстанция е подценила значението на констатираните нарушения на правилата за движение, допуснати от подсъдимия като водач на МПС и така е нарушила баланса на смекчаващи и отегчаващи обстоятелства. Последните по - скоро са надценени и в този смисъл резонно е оплакването в жалбата на подсъдимия, по което конкретни съображения ВКС ще изложи по - долу.

На първо място - съдебната практика отдавна е приела, че при престъпленията по транспорта дисциплинираността на дееца, като водач на МПС несъмнено е от съществено значение при определяне на неговата обществена опасност и свързаната с това дължима за постигане целите на наказанието обем на наказателна принуда. Оценката на тяхното значение обаче не би могла да бъде обща и по принцип, понеже за да получат адекватно отражение върху извода за качествата на подсъдимия като водач на МПС и съответно интензитета на дължимата за поправянето и превъзпитанието му принуда, допуснатите от него нарушения по ЗДвП е необходимо да бъдат внимателно преценени не само с оглед техния брой, но и в тяхната конкретика. С други суми, следва да бъдат внимателно обследвани: естеството на констатираните предходни отклонения и несъобразяване с предписаните правила за безопасност на движението, относимостта им към конкретното нарушение, допринесло за настъпилия съставомерен резултат, наложените административни санкции и не на последно място тяхната давност спрямо инкриминирания момент. В този смисъл вж. по - специално Р № 97/ 31.10.2019 г. по н. д. № 280/2019 г., на ВКС I н.о., както и Р № 4/21.03.2016 г. по н.д.№ 1525/2015 г., на ВКС, II н. о., Р № 10/12.01.2026 г. по н.д.№ 1013/2025 г., II н.о.

В случая, за разлика от първата инстанция, която е направила съдържателен преглед на допуснатите нарушения именно в контекста на горепосочените критерии, въззивният съд се е задоволил да ги обсъди само количествено при това отричайки напълно относимостта на изтеклия период от време и незаслужено критикувайки първостепенния съд за пропуска да обсъди всички нарушения, а не само допуснатите в последните пет години. Видно от данните по делото подсъдимият Т. е придобил право на управление на МПС през 1994 г. и през последните пет години, преди инкриминираното ПТП, е бил наказан три пъти с НП и 12 пъти с фиш, като нито едно от допуснатите нарушения не е свързано с неспазване правилата за извършване на маневра, което е инкриминираното съставомерно нарушение по настоящото дело. Вярно е, че както е отбелязал апелативният съд, съществен дял от санкциите на подсъдимия – предимно налагани по фиш и с едно НП, са за нарушение на режима на скоростта, но конкретния съставомерен резултат не е предпоставен от идентично по вид нарушение, което да позволи тяхното отчитане с придадената им значителна тежест в негативен за дееца аспект. Другите нарушения, без да бъде подценявано проявеното с тяхното допускане неглижиране на задълженията му по ЗДвП, сами по себе си не биха могли да изведат заключение за висока степен на обществена опасност на дееца в аспекта на поведението му като водач на МПС - касае се за санкции за неносене на СУМПС или на документи за извършен превоз, относно режима на дневните светлини, непоставяне на колан, несвоевременна регистрация и технически преглед, използване на мобилен телефон по време на движение и както е отбелязал първостепенният съд, наложените глоби за тези нарушения са били платени. При тези данни, възражението в жалбата на частните обвинители, че въззивният съд, който е намерил подсъдимия за „ недисциплиниран водач, който системно не спазва правилата за движение “ и е приел за „ значителна “ относителната тежест на отегчаващите обстоятелства (л.18,възз.решение) увеличавайки наказанието лишаване от правоуправление на МПС на 3 години, сам е допуснал подценяване значението на отегчаващите обстоятелства, поради което, както се твърди в жалбата, наложил занижено наказание, не би могло да се оцени по друг начин освен като неоснователно.

Несподелимо е и базираното върху поискания превес на генералната над индивидуалната превенция съображение. Вярно е, че престъпленията по транспорта в последните години бележат ръст и заемат все по – сериозен дял в общата престъпност, което изисква без съмнение съответната по интензивност държавна реакция за противодействие. Тя обаче не би могла да изключи законовите правила, по които се определя справедливото наказание, а то е такова само когато е съответно на престъплението (чл.35, ал.3 от НК). Нееднократно ВКС е имал повод да изрази в редица решения становището си за дължимия баланс между индивидуалната и генералната превенция и недопустимостта, в правова държава, каквато България е конституционно прогласена в чл.4, ал.1 от КРБ, очакванията на обществото да надделяват над законовите принципи при определяне на справедлива наказателна санкция- Р № 184/ 20.01.2021г. по н.д. № 820/2020 г.,III н.о; Р№ 84/ 14.06.2022 г., по н.д.№ 272/2022 г., I н.о , Р №39/ 27. 07. 2021г., по н.д.№ 1013/2021 г., на III н.о. и др.

Доколкото оплакването за явна несправедливост на наказанието е изведено и на плоскостта на несъобразяването му с обществената опасност не само на дееца, но и на конкретното деяние, за пълнота на изложението ВКС следва да посочи, че в този аспект възражението също е лишено от основание. Настъпилият от престъпното деяние вредоносен резултат не би могъл да се определи другояче освен като неизмеримо тежък за родителите изгубили 27 годишния си син, но от правна гледна точка е обхванат от престъпния състав и не надхвърля предвидените му обективни измерения (в привръзката с чл.343, ал.1 б.“в“ от НК - бел.ВКС) - причинена смърт на едно лице, като бланкета е изпълнен не от множество, а от едно нарушение по ЗДвП, поради което сама по себе си обществената опасност на деянието не би могла да се отчете и като отегчаващо отговорността обстоятелство.

В заключение може да се посочи само това, че констатираната неоснователност в претендираната несправедливост касателна основното наказание лишаване от свобода обуславя и неоснователността относно оплакването за допълнителното наказание, понеже то не е развито на собствено основание и с индивидуални доводи, а „ пропорционалното му увеличаване “ е обвързано единствено с претендираната заниженост на основното наказание.

Ето защо и по изложените съображения доводите в касационната жалба на частните обвинители, подадена от процесуалния им представител адв.Б. са лишени от основание. Нещо повече. ВКС намира за необходимо да подчертае, че така както са формулирани, оплакванията разкриват формалност, особено ясно откроима от счетения за справедлив размер на поисканото увеличаване на наказанието лишаване от свобода –„ около средния предвиден в закона размер “ (стр.последна, кас.жалба). При предвиденото в санкционната част на чл.343а, ал.1, б.“б“ във вр. с чл.343, ал.1, б„в” наказание лишаване от свобода до четири години и при санкционните параметри - очертания в чл.39, ал.1 от НК минимум от три месеца и предвидения в състава максимум, чисто математически предходните инстанции правилно са се ориентирали, като още първият съд е индивидуализирал наказанието в рамките на законово предвидения „среден размер от две години “ (стр.9, мотиви), преди да извърши законовата редукция по чл.58а от НК, а въззивната инстанция от своя страна е изразила пълно съгласие с направения извод. При така посоченото, сериозно спорно е дали в настоящия случай исканията на частните обвинители по начало не са били удовлетворени по смисъла на чл. 318, ал.4 от НПК , но без съмнение дават достатъчно основание за констатиране формалността на предприетото касационно обжалване.

По жалбата на подсъдимия.

ВКС намира за неоснователно наведеното възражение за допуснатото, с определяне на наказанието в условията на чл.54 от НК, нарушение по смисъла на чл.348, ал.1, т.1 от НПК. Претендираното приложение на привилегированата норма на чл.55 от НК, както се отбеляза по - горе, е обосновано с доводи за необходимостта от включване към смекчаващите обстоятелства на неотчетените от съдилищата - поведение на подсъдимия след ПТП, за чието съдържание се сочи, че надхвърля необходимия за преквалифициране на деянието обем, поради което позволява отчитането му като смекчаващо обстоятелство и допуснатото от пострадалия нарушение на правилата за движение - превишената скорост, определено в жалбата като „ съществен фактор в механизма на ПТП “, за което също се настоява да бъде съобразено в полза на подсъдимия.

По начало, за да се третира престъпното деяние по чл.343 от НК като осъществено по привилегирования състав на чл.343а от НК, съгласно т.5 от ППВС № 1/ 1983 г., деецът следва да е „ да е направил всичко зависещо от него за оказване помощ на пострадалия или пострадалите “ и „ помощта да е била необходима, тоест да е оказана на жив човек, независимо от характера и степента на нараняването му, да е насочена субективно и обективно към запазване здравето или спасяване живота на пострадалия “. Законът, както и съдебната практика не са поставили изискване за конкретно съдържание на необходимите действия, нито за техния обем. Достатъчно е да са лично предприети от дееца, а не делегирани на други лица и да са с реална насоченост към оказване на помощ, а не сведени само до намерението за такива. Липсата на изчерпателно изброяване на необходимите действия - както в нормата на чл.343а от НК, така и в задължителната съдебна практика, според настоящият касационен състав, изключва възможността за самостоятелно оценяване на която и да е част от тях извън необходимите за квалификацията на деянието действия. Цялостното поведение на подсъдимия насочено към спасяване на пострадалия е намерило отражение при преквалифициране на деянието по чл.343а от НК, но не би могло да бъде отчетено повторно, включително и частично, както се настоява в жалбата, чрез отделяне на някои от действията, които да бъдат изведени извън правната оценка на деянието и отнесени към обстоятелствата по чл.54 от НК.

Лишено от основание е и възражението за несъобразено към облекчаващите положението на подсъдимия фактори на допуснатото от пострадалия нарушение на правилата за движение. Съпричиняването, което в самата жалба (стр.трета) е определено като „ вероятно “, встрани от изключващия обсъждането му предположителен характер, в принципно отношение би могло да бъде отчетено единствено ако нарушението на пострадалия действително има отношение към механизма на ПТП, понеже би намалило степента на конкретния принос на самия подсъдим. То не може да получи, както настоява защитата, абстрактна оценка само поради факта, че пострадалият се е движел с превишена скорост, след като, както е изяснено по делото и е прието от фактическа страна и при движение с допустимата скорост от 50 км/ч, ПТП е било неизбежно. С други думи, нарушението на пострадалия, при установената неотносимост към престъпния резултат и след като не го е съпричинил няма как да бъде отчетено в исканата от защитата насока като облекчаващо положението на подсъдимия и смекчаващо отговорността му.

Ето защо и двете обстоятелства, чиято оценка се оспорва в касационната жалба на подсъдимия като неправилна, нямат характер на смекчаващи, поради което и въззивният съд не е допуснал нарушение с тяхното неотчитане. Правилно е приел, че не са налице основания за определяне на наказанието в условията на чл.55 от НК, поради което и с отказа да го стори не е реализирал заявеното в касационната жалба основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК.

В рамките на вярно приложената норма на чл.54 от НК, оценъчната дейност спрямо включените в нея отегчаващи и смекчаващи обстоятелства търпи критика и в този смисъл оплакването в касационната жалба е основателно, но само относно кумулативното наказание, не и относно основното наказание, което е законосъобразно определено.

Следва само да се посочи във връзка с последното, че доводите за несправедливост на наложеното наказание лишаване от свобода, изведени от формата на вината са несъстоятелни, понеже в самия престъпен състав законодателят, определяйки съответното наказание - по вид и размер, е дал своята оценка на посоченото обстоятелство и неговото значение за наказуемостта. При отсъствие на предпоставките по чл.55 от НК, единственото по вид основно наказание, което е предвидено и съответно би могло да бъде наложено е именно наказанието лишаване от свобода, поради което и наведените в тази посока възражения на касатора - подсъдим са неоснователни.

ВКС не може да се съгласи обаче с доводите, с които въззивната инстанция е намерила основания за завишаване на кумулативното наказание лишаване от правоуправление. Наведените в тази посока оплаквания от касатора - подсъдим са основателни. Включването в оценката, при това със сериозен превес на отдалечени във времето санкции по КАТ, с аргумента, че за административните санкции налагани по ЗДвП и по чл.78а от НК не настъпва реабилитация (стр.17, възз.решение) е довод, който противоречи на правната същност и последиците на давността. Няма спор, че с оглед дадената в чл.85, ал.1 от НК дефиниция реабилитацията като правен институт, в чисто юридически смисъл, действително не касае поведение, което по същността си не е престъпно, понеже само осъденото за престъпление лице се счита за осъждано. След като обаче за по - тежкото, в случая за извършено престъпление, законът е предвидил определени условия, при които е допустимо заличаване на последиците от осъждането за дееца, per argumentum a fortiori е допустима възможността, изтеклият период от време, който наред с другите условия е в основата на реабилитацията, да намери отражение при преценката за обществената опасност на дееца, в случаите, когато поведението му разкрива по - лека форма на засягане на обществените отношения, каквото е административното нарушение. В Р № 322/ 25.06.2013 г. по н. д. № 729/2013 г., на I н. о. на ВКС, застъпената проблематика е дискутирана и категорично е прието, че „.. значението на предходно понесената от подсъдимия административна отговорност за очертаване степента на обществената му опасност, не може да е по-голямо от осъждането с влязъл в сила съдебен акт. Лицата, санкционирани по ЗДП не се считат за осъждани. Те не могат да бъдат поставяни в по-тежко положение от лицата, които са осъдени на глоба по Наказателния кодекс ..“. В Р № 41/18.05.2017 г. по н.д.№1209/2016 г., II н. о. на ВКС е посочено, че „ Обективният облик на водача обаче не се изгражда единствено въз основа на количествен критерий на нарушенията, без да се изследва тяхната давност “. В същият смисъл са множество други решения на върховната съдебна инстанция - Р № 630/ 24.01.2013 г. по н. д. № 2131/2012 г., на ВКС, I н. о Р № 478/ 20.01.2016 г. по н. д. № 1495/2015 г., I н. о, Р № 155/12.09.2017г. по н.д.№544/2017г., I н.о., Р № 165/ 14.01.2020 г. по н.д. № 664/2019 г., III н. о., Р № 536/ 31.10.2024 г. по н.д. № 379/2024 г., III н.о., Р № 106/28.02.2025 г. по н.д.№ 899/2024 г., I н.о., Р № 141 от 26.03.2025 г. на ВКС по н. д. № 883/2024 г., III н. о.

Предвид тези съображения изводите на въззивния съд за по - значителна тежест на коментираните от него обстоятелства, стоящи в основата на предприетото увеличаване на размера на наказанието лишаване от правоуправление подлежат на корекция. Предходното санкциониране на подсъдимия по административен ред поначало правилно е отчетено като отегчаващо обстоятелство, включително и в контекста на разнообразието на допуснатите отклонения от правилата по ЗДвП, но отдадената му тежест е значително надценена понеже не е отчетена отдалечеността на значителна част от нарушенията назад във времето.

Ето защо и ВКС намира, че справедливо би било наказание лишаване от правоуправление в размер на две години, което да надвишава определеното наказание лишаване от свобода, за да отчете известното различие в индивидуализиращите тези наказания относими фактори. И това е така, понеже ако за основното наказание е с особено значение чистото съдебно минало, изразеното осъзнато съжаление за причинения тежък резултат и критичност, все фактори които несъменно обосновават извод за лице, чиято обществена опасност в контекста на поведението му в обществото не разкрива висока степен и за чиято поправимост е достатъчно наказание лишаване от свобода в определения от съдилищата размер - с редукцията по чл.58а от НК - една година и четири месеца, отложено за изпълнение с изпитателен срок от три години, не така стои въпроса с кумулативното наказание - лишаване от правоуправление, индивидуализирано и в светлината на поведението му като водач на МПС. Обстоятелството, че макар и за различни от съставомерното нарушение, но само в предхождаща инкриминираното деяние година подсъдимият е санкциониран шест пъти, а последното нарушение, допуснато от него е през март 2022 г., тоест три месеца преди процесното ПТП, го очертават като лице трайно пренебрегващо задълженията си, произтичащи от ЗДвП и в този смисъл с по - висока степен на обществена опасност като водач на МПС съпоставена с поведението му като гражданин в обществото.

Ето защо и лишаването от правоуправление следва да е за по - дълъг срок от наказанието лишаване от свобода, както за да намери адекватно отражение констатираното по - горе различие, така и защото предполага необходимост от по - продължителен период за осмисляне на допуснатите нарушенията на правилата по ЗДвП въведени именно за обезпечаване безопасността на пътя и дължимата отговорност към живота и здравето на всеки участник в движението.

По тези съображения, касационният състав намери жалбата на подсъдимия за частично основателна, като определеното наказание от три години лишаване от правоуправление следва да се намали на две години ( с приложението на чл.2, ал.2 от НК, доколкото към момента на деянието нормата на чл. 343г, ал.2 от НК не е била част от действащото ни право), в каквато насока следва да се измени въззивното решение. Според настоящия състав на ВКС съчетанието на двете санкции в посочените по - горе параметри ще удовлетвори изцяло изискването за постижимост на предвидените в чл.36 от НК цели.

Така мотивиран и на основание чл. 354, ал.2, т.1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение,

Р Е Ш И:

ИЗМЕНЯ въззивно решение № 23/ 18.03.2026 г. , постановено по в.н.о.х.д. № 383/2025 г. от Великотърновския апелативен съд, като НАМАЛЯВА размера на наложеното на подсъдимия И. К. Т. наказание лишаване от право да управлява моторно превозно средство от три години на две години.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част.

Настоящето решение не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.