Обезщетение за неползван отпуск за положен извънреден труд от надзирател

Текстът на акта

Ключови фрази

РЕШЕНИЕ

№ 45
гр. София, 07.06.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Василка Илиева
Членове: Борис Илиев
Ерик Василев

при участието на секретаря Ани Ил. Давидова

като разгледа докладваното от Борис Илиев Касационно гражданско дело № 20228002104302 по описа за 2022 година

Производството е по чл.290 ГПК.

С определение № 731/ 13.04.2023 г. по настоящето дело по жалба на Т. И. К. e допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1098 от 22.07.2022 г. по гр.д.№ 1180/ 2022 г., с което е отхвърлен предявеният от жалбоподателя против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията" /ГДИН/ иск за заплащане на сумата 6 505,60 лева, представляваща обезщетение за 107 дни неползван от ищеца допълнителен платен годишен отпуск, полагащи му се за положен извънреден труд през периода 25.02.2003 г. - 31.12.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.06.2021 г., до окончателното й изплащане, като Т. К. е осъден да заплати на ГДИН 100 лв юрисконсултско възнаграждение.
Обжалването е допуснато по процесуалноправния въпрос „Длъжен ли е въззивният съд при формиране на вътрешното си убеждение и конкретно при преценка на събраните доказателства по делото да се съобрази с правилата на формалната логика, опитните и научните правила?".
По този въпрос е налице установена практика на Върховния касационен съд (срв. решение № 305/ 27.06.2012 г. по гр.д.№ 1110/ 2011 г., IV г.о.), основана на дадено с Тълкувателни решения на Общо събрание на гражданска и търговски колегии на ВКС задължително тълкуване. Според нея несъответствието на фактическите изводи на инстанцията по същество с установеното от събрания по делото доказателствен материал, поради допуснати от съда грешки при формиране на вътрешното му убеждение, изразяващи се в нарушаване на норми от неюридически характер - на правилата на формалната логика, на емпирични правила и на научно-теоретичното знание, води до необоснованост, като порок на съдебното решение, обуславящ неговата неправилност. За това отговорът на въпроса, по който в настоящето производство касационното обжалване е допуснато, е, че въззивният съд е длъжен, при формиране на вътрешното си убеждение и конкретно при преценка на събраните доказателства по делото, да се съобрази с правилата на формалната логика, опитните и научните правила, в противен случай постановеният от него акт е незаконосъобразен.
Обжалваното решение не е съобразено с така установената практика и по отношение на него е налице касационното основание по чл.281 т.3 пр.3 ГПК. Не се налага извършването на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде решен по същество от настоящата инстанция, по аргумент от разпоредбата на чл.293 ал.3 ГПК.
По делото е установено, че на 04.01.2000 г. ищецът встъпил в изпълнение на длъжността „надзирател" в Затвора в [населено място] и е сдал същата длъжност с акт от 09.07.2018 г. Докато заемал длъжността, той полагал труд на смени по график, давайки дежурства при сумирано отчитане на работното време на тримесечие. За времето от 25.02.2003 г. до 31.12.2011 г. дежурствата били 24-часови, като преди всяко дежурство имало период на встъпване, а след него - време за сдаване. Това изисквало явяване на работното място в 7,45 часа, за да започне в 8,00 часа инструктаж. След приключване на дежурството се извършвало сдаване, което продължавало до 8,30 часа, поради което минималната продължителност на едно дежурство продължавала 24,45 часа, а не 24 часа. Средно на месец всеки надзирател в затвора имал 7-8 дежурства, не по-малко от 23 дежурства на тримесечието. Освен полагането на дежурства, за исковия период надзирателите в затвора осъществявали охрана на външно охраняем пост, наричан „болница". Това било 12-часово дежурство, но реално продължавало най-малко 13 часа, тъй като съответният надзирател следвало да яви в затвора не по-късно от 30 минути преди дежурството, а сдаването на поста отнемало около половин час. На такъв пост всеки надзирателят имал по минимум едно дежурство на месец, т.е. не по-малко от 3 на тримесечие. Извън дежурствата в затвора имало учебна програма и се провеждали лекции и стрелби, които били задължителни. Минималната продължителност на тези занятия била минимум 1 час, като всяка седмица имало минимум по една лекция по учебен план, съответно 4 лекции за месеца. Стрелбите били не по-малко от 2 месечно. За всички дежурства надзирателите нямали право да напускат поста си и по време на хранене били на разположение, като по всяко време можело да бъдат извикани за съдействие.
Тези обстоятелства се установяват от показанията на св.И. А., който е бил колега на ищеца за исковия период и чиято достоверност страните не са оспорили. Въз основа на тези показания и ведомостите за работни заплати по делото е работило вещо лице, чието заключение също не е оспорено от страните. Според него за времето от 25.02.2003 г. до 30.06.2007 г. ищецът е давал 12-часови дежурства, при които за 2003 и 2004 г. и първото тримесечие на 2005 г. не е надхвърлена нормалната продължителност на работното време при сумираното му изчисляване, т.е. не е налице извънреден труд. За последните три тримесечия на 2005 г. е положил труд 24 часа в повече от нормално установеното като продължителност работно време, а за 2016 г. е работил извънредно 106 ч. От първи януари 2007 г. вещото лице е изчислявало извънредния труд въз основа на извод за полагани 24-часови дежурства и е установило, че за тази година ищецът е работил в повече от нормалната продължителност на работното време 84 часа, за 2008 г. - 60 часа, за 2009 г. - 141 часа, за 2010 г. - 64 часа и за 2011 г. - 102 часа, общо 605 часа за исковия период, като стойността на дължимото обезщетение /според заключението/ възлизала на 6 505,60 лв за общо 107 дни извънреден труд.
При така събраните доказателства въззивният съд отхвърлили иска като недоказан. Посочил, че е установено както прекратяването на служебното правоотношение между ищеца и ответника, така и полагането на извънреден труд за исковия период, но че по делото не били събрани доказателства за отработените от ищеца работни смени като брой, продължителността на всяко дадено дежурство, както и периода на полагане. Събраните по делото свидетелски показания били доста общи и лишени от конкретика, както те, така и експертното заключение не установявали в достатъчна степен релевантните за спора факти, защото приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза и свидетелските показания си противоречали. Свидетелят заявил в показанията си, че през всяко отчетно тримесечие в затвора се давали 24-часови дежурства, а вещото лице правило изчисления, според които до 30.06.2007 г. надзирателите са давали 12-часови дежурства, а впоследствие -24-часови, поради което дадените през процесния период дежурства като брой и часова продължителност не били установени по несъмнен начин. Този извод е формиран в противоречие с правилата на формалната логика, тъй като анализът на доказателствата е извършен превратно. Свидетелските показания не са лишени от конкретика, а са ясни и точни и ако съдът не е намерил основание за тяхната недостоверност, е трябвало да приеме, че те съдържат достатъчно данни за преценка дали за исковия период е положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие, каквито са твърденията на ищеца. От показанията, без съответни изчисления не може да се определи точния брой часове положен извънреден труд, но че такъв е полаган за всяко тримесечие е видно, ако показанията се кредитират, при обикновено аритметично изчисление - на тримесечие са давани не по-малко от 23 дежурства по 24 часа и 45 минути, и поне 3 дежурства по 13 часа, което означава положен труд от 608 часа на тримесечие, при нормална продължителност на работното време 488 - 520 часа на тримесечие /в зависимост от броя на работните дни за съответното тримесечие/. При правилен анализ на свидетелските показания съдът е следвало да стигне до извод, че искът е доказан по основание, доколкото за всички тримесечия от исковия период има положен извънреден труд повече от 50 часа, за горницата над които ищецът има право на допълнителен платен годишен отпуск при условията на чл.211 ал.5 т.2 ЗМВР 2006 г. (отм.) и чл.212 ал. 5 т.2 ЗМВР 1997 г. (отм.). Доколкото съществува противоречие между кредитираните свидетелски показания и заключението на вещото лице, искът е недоказан по размер, но такъв иск не може да бъде отхвърлен, съгласно чл.162 ГПК. Посочената разпоредба задължава съда, когато искът е установен в своето основание, но няма достатъчно данни за неговия размер, да определи този размер по своя преценка или да вземе заключението на вещо лице.
Втората алтернатива в случая е неподходяща, тъй като работните графици, въз основа на които за исковия период ищецът е давал дежурства, са унищожени и вещото лице би могло да работи само по ведомостите за заплати. Такава експертиза обаче вече е извършена и тя действително не съответства на свидетелските показания, но пък не е оспорена от страните и възможността за това е преклудирана. Освен това само въз основа на ведомостите за заплати не би могло да се направи заключение 12- или 24-часови дежурства е давал ищеца през съответното тримесечие и с колко те превишават нормалната продължителност на работното време. Затова не следва да се уважава искането на касатора за връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд с указания за назначаване на експертиза, а искът следва да бъде уважен в размер по преценка на съда. Като взема предвид свидетелските показания съдът намира, че за исковия период превишението с повече от 50 часа на нормалната продължителност на работното време при сумираното му отчитане за съответните тримесечия е 400 часа -50 работни дни. За така положения труд ищецът има право на допълнителен отпуск, което по своето естество съставлява компенсация за положения извънреден труд над 50 часа на тримесечие. Последния пълен отработен от него месец е юни 2018 г., когато е получил брутно трудово възнаграждение в размер 1 276,80 лв, според заключението на вещото лице, което определя среднодневно обезщетение за неизползван платен годишен отпуск в размер 60,80 лв. При съществуващо към момента на прекратяване на правоотношението право на компенсация с допълнителен платен годишен отпуск от 50 дни, неползван докато правоотношението е съществувало, ищецът има вземане за обезщетение в размер 3 040 лв. До този размер искът следва да бъде уважен, а за разликата - отхвърлен.
С оглед изхода от спора следва да се разпредели и отговорността за разноските по делото. Ищецът е доказал плащане на 3 600 лв за възнаграждение за процесуалния му представител за всички инстанции и има право на 1 682,24 лв от тях, съразмерно на уважената част от иска /чл.78 ал.1 ГПК/. Ответникът има право на възнаграждение за юрисконсултска защита в размер 300 лв за всички инстанции и е заплатил 130,11 лв държавна такса, общо 430,11 лв, от които съобразно отхвърлената част от иска следва да му бъдат присъдени 229,12 лв /чл.78 ал.3 и 8 ГПК/. След компенсация на ищеца се дължат 1 453,12 лв. Съразмерно с уважената част от иска ответникът следва да бъде осъден да заплати дължимите държавни такси за производството пред първата и касационната инстанция и от разноските по делото /130 лв за възнаграждение на вещо лице/ - чл.78 ал.6 ГПК.

По изложените съображения съдът
РЕШИ:

ОТМЕНЯ изцяло въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1098 от 22.07.2022 г. по гр.д.№ 1180/ 2022 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията", гр.София, бул."Ген. Н. Столетов" № 21, да заплати на Т. И. К., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], № 109, ет.3, ап.6, 3 040 лв /три хиляди и четиридесет лева/, представляваща обезщетение за 50 дни неползван от ищеца допълнителен платен годишен отпуск, полагащи му се за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие през периода 25.02.2003 г. - 31.12.2011 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10.06.2021 г. до окончателното й изплащане и 1 453,12 лв /хиляда четиристотин петдесет и три лева, дванадесет стотинки/ разноски по делото за всички инстанции, като ОТХВЪРЛЯ иска за разликата до пълния предявен размер от 6 505,60 лв.

ОСЪЖДА Главна дирекция „Изпълнение на наказанията", гр.София, бул."Ген. Н. Столетов" № 21, да заплати в полза на бюджета на съдебната власт по сметка на Върховен касационен съд дължимите държавни такси в размер 212,40 лв /двеста и дванадесет лева, четиридесет стотинки/ и разноски за водене на производството вразмер 60,75 лв /шестдесет лева, седемдесет и пет стотинки/. Решението не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове:

1.

2.