Обезщетение при отнемане на деца и възпрепятстване на контактите с майката

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 656

Гр. София, 05.11.2024 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в публичното съдебно заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: Светлана Калинова

Членове: Гълъбина Генчева

Наталия Неделчева

като изслуша докладваното от съдията Неделчева гр. дело №44/2024г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 – чл. 293 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Р. Де Ф. С., ЛНЧ [ЕГН]- лично, и като майка и законен представител на децата А. П. П. и Й. П. П. срещу решение №860/23.06.2023г. по гр. дело №20221000500646 по описа на САС, което според жалбоподателите е постановено в нарушение на процесуалния и на материалния закон, и е необосновано. Твърдят, че в нарушение на съдопроизводствените правила, апелативният съд не е допуснал назначаването на съдебно-психологична експертиза относно състоянието на децата и наличието на родителско отчуждение, въпреки направеното в тази насока искане. Считат, че е нарушено правото на защита на децата, тъй като техният пълномощник не е бил допуснат да участва при тяхното изслушване в открито съдебно заседание. Твърдят, че това е съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на правото на защита, регламентирано в чл.56 от Конституцията и чл.6, чл.13 вр. чл.8 от Европейската конвенция за правата на човека и чл. 1 от Протокол първи към нея. Считат за направен при превратно тълкуване и приложение на чл. 59 СК, и в противоречие с практиката на ВКС изводът, че причина за отчуждаването на децата е майката, като не е съобразено, че тя не успява обективно да общува с децата поради противоправното поведение на поелия закона в собствените си ръце техен баща. Твърдят, че фактическите констатации на въззивния съд са в разрез със събраните доказателства, като необсъдено е останало поведението на ответника, който е единствен източник на родителското отчуждение. Излагат, че е допуснато нарушение на чл.8, чл.6, чл.13 вр. чл.8 от ЕКПЧ, чл.1 и чл.13 вр. чл.1 от Протокол първи към ЕКПЧ, като не са съобразени ясните стандарти и изисквания, изведени в Решението от 6 април 2017 по делото А. и други срещу България, жалба №66997/13 и др. Твърдят, че това решение, касаещо сходни факти, въпреки изричното му посочване в пледоарията в откритото съдебно заседание на 29.05.2023г. изобщо не е било обсъдено. Според касаторите, като не е преценил релевантните факти в контекста на практиката на ЕСПЧ, въззивният съд е ощетил основните права на децата в нарушение на закона и съдопроизводствените правила. Твърдят, че съобразяването с изискваната от закона грижа за „интересите на децата“ би довело до извод за дължимост на претендираното обезщетение от причинилия уврежданията техен баща, който е започнал конфликта, вземайки ги противоправно, и като е възприел обратното, въззивният съд е постановил необосновано решение. В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК са формулирани три въпроса, във връзка с които се твърди наличието на основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК - противоречие с практиката на ВКС, като в случай, че е налице съмнение дали цитираното определение представлява задължителна практика, то тогава е налице очевидна неправилност — основание по чл.280, ал.2 от ГПК, тъй като въззивният съд не е извършил преценка на същите правоотношения и правно релевантни обстоятелства, които вече са били обсъдени и преценени в предходен акт на ВКС. Алтернативно, излагат, че този въпрос е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото, т.е. основание по чл.280, ал.1, т.З от ГПК. В тази връзка се посочва, че в практиката на ЕСПЧ /решението по делото А. и други срещу България/ се приема, че при неспазване на режима на упражняване на родителските права, при което детето е възпрепятствано да има нормални контакти с майката, то има право на обезщетение за нарушение на правото му по чл.8 от ЕКПЧ. По изложените съображения се моли въззивното решение да бъде отменено като вместо това бъде постановено друго, с което предявеният иск по чл. 45 ЗЗД бъде уважен. В о.с.з. касационната жалба се поддържа лично и чрез пълномощник. Претендира присъждането на разноски, за които представя списък.

Ответникът по жалбата – П. А. П. чрез депозирания писмен отговор излага, че липсват предпоставките за допускане до касационно обжалване. Счита, че въпросите за материалната законосъобразност, спазването на съдопроизводствените правила и обосноваността на въззивното решение, изведени в касационната жалба, следва да се обсъждат в производството по чл. 293 ГПК при вече допусната касация, но не са предпоставка за допускане на такава. Посочва, че не са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на П. А. П. по реда на чл.45 от ЗЗД, тъй като по делото не са доказани елементите от фактическия състав на непозволеното увреждане. В заключение се моли да не бъде допускано касационно обжалване на решението. В случай, че такова бъде допуснато, то моли касационната жалба да бъде оставена без уважение, а решението - потвърдено. В о.с.з. лично и чрез пълномощника си оспорва касационната жалба, като твърди, че причина за невъзможността за осъществяване на лични срещи между децата и майката е нежеланието на децата, което се дължи изцяло на поведението на ищцата. Моли се за присъждане на разноски.

С определение №2309/14.05.2024г., постановено по настоящото дело, е прекратено производството по жалбата на децата А. П. П. и Й. П. П., чрез адв. Ил. Н. срещу решение №860 от 23.06.2023г., постановено по гр. дело №20221000500646 по описа на САС.

Касационно обжалване на решението е допуснато по жалбата на Р. Де Ф. С., ЛНЧ [ЕГН] на основание чл. 280, ал.2 ГПК за преценка правилността на извода на въззивния съд относно предпоставките, при наличието на които може да бъде ангажирана отговорността на единия родител спрямо другия, с оглед особеностите на настоящия случай, при който той самоволно и в нарушение на постановените мерки за упражняване на родителските права е взел децата при себе си, в контекста на константната съдебна практика, задължаваща въззивния съд да обоснове изводите си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка с оглед своевременно наведените доводи и възражения на страните.

Върховният касационен съд, като извърши проверка на обжалваното решение във връзка с изложеното касационно основание и по реда на чл. 290, ал.1 ГПК и чл. 293 ГПК, приема следното:

Производството е образувано по искове с правно основание чл. 45, ал.1 от ЗЗД, предявени от Р. С. - лично и като майка и законен представител на децата Й. П., [дата на раждане] и А. П., [дата на раждане] срещу П. П.. Ищцата Р. С. твърди, че с ответника се намирали в граждански брак до 19.03.2013г., прекратен с развод с решение №III-9221/01.03.2013г. на СРС, по време на който им се раждат децата Й. и А. П.. По силата на постигнато споразумение, упражняването на родителските права е предоставено на майката, а на бащата е определен режим на лични контакти с тях. Твърди се, че на 20.10.2015г. ответникът взел децата за осъществяване на личен контакт с тях и не ги върнал на майката. На 30.12.2015г. Р. С. подала молба пред ДСИ за предприемане на принудително действие за връщане на децата, но без успех. Въпреки решението от 19.02.2015г., с което е одобрена спогодба по гр.д. №5348/15г. на СГС, ответникът П. завел гр.д. №372/16г. за промяна на родителските права, в хода на което чрез постановените привременни мерки бил определен режим на лични контакти на майката с децата, който ответникът не спазвал. През 2016г. Р. С. подала молба за принудително изпълнение за предаване на децата чрез ЧСИ, но ответникът отказал да ги предаде. РС- Костинброд е уважил иска за промяна на упражняване на родителските права, но с влязло в сила решение на СОС, искът бил отхвърлен. Твърди се, че между родителите е имало дела по ЗЗДН, по които е установено, че ответникът е осъществявал домашно насилие, изразяващо се в препятстване на осъществяване на режима на лични отношения между децата и тяхната майка. Ищцата твърди, че влошените отношения с ответника довели до психична нестабилност и до конфликт на лоялност. Въпреки постановеното от съда заместващо съгласие на бащата за пътувания на Й. П. и А. П. извън територията на Р България до Бразилия, ответникът П. не ги дал на майката и те не са виждали близките си повече от 5 години. Всички опити на майката да вземе децата били осуетявани от бащата, който самоволно и неправомерно в нарушения на съдебно установения режим, е отнел децата, като по този начин я лишава от обективна възможност да реализира родителските си права и да прояви родителски капацитет. Твърди се, че децата живеят в изолация от майката и в зависимост от бащата и от отношението му към нея, като неговото поведение е довело до синдром на родителско отчуждение от нея. Ищцата излага, че не се вижда и не се чува с децата регулярно, въпреки че те би трябвало да живеят при нея. По изложените съображения моли ответникът да бъде осъден да заплати обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000лв. на Р. С. за периода 20.10.2015г. до 09.09.2020г., и по 25 010 лв. на Й. П. С.П. и А. П. П. за всеки за същия период, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на деликта до окончателното им изплащане.

Ответникът П. П., чрез депозирания писмен отговор излага становище за неоснователност на предявените искове. Не оспорва, че с Р. С. са се намирали в брак, който вече е прекратен, както и, че със споразумение от 14.01.2014г. по гр.д. №5348/13г. на СГС, влязло в законна сила на 19.02.2015г. упражняването на родителските права по отношение на родените от брака деца е предоставено на майката, като на него е определен режим на лични контакти. Излага, че по негов иск по чл.59, ал.9 от СК пред РС- Костинброд е било образувано дело за промяна на родителските права, по което с привременни мерки на майката е определен режим на лични контакти с малолетните деца Й. и А. П.. Ответникът оспорва, че не е спазвал режима по привременните мерки, че майката не е виждала децата регулярно, както и твърдението за наличие на синдром на родителско отчуждение. Излага, че от протокола от 16.12.2016г. на ЧСИ е видно, че децата не желаят да отидат при майката, а искат да останат при него. Твърди, че по повод действията на ищцата С., на 14.07.2018г. по гр.д. № 635/18г. е издадена нова заповед за незабавна защита, според която тя трябва да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на децата Й. и А. П.. Твърди също, че тъй като от една година С. живее и работи в САЩ, то тя е в обективна невъзможност да вижда децата. Предвид изложеното счита, че не са налице предпоставките на чл.45 от ЗЗД за ангажиране на отговорността му.

От фактическа страна въззивният съд е установил, че ищцата Р. С. и ответникът П. П. са били в граждански брак, прекратен с решение от 01.03.2013г. на СРС. С определение от 19.02.2015г. по гр.д. №5348/13г. е одобрена спогодба, съгласно която упражняването на родителските права е предоставено на майката, а на бащата е определен режим на лични контакти на децата, като в полза на Р. С. е издаден изпълнителен лист на 08.07.2015г. През месец октомври 2015г. бащата е взел децата за осъществяване на личен контакт и от тогава те живеят при него, с което е отнел възможността на майката да упражнява предоставеното й от съда родителско право, което освен това представлява и нарушение на съдебно решение. Приел е за безспорно, че родителите са в траен конфликт, свързан най- вече с упражняването на родителските права, в който са въвлечени и децата. От събраните доказателства, е прието за установено, че ищцата Р. С. до месец декември 2020г., от април 2021г. до април 2022г. и от м.09.2019г. до 09.05.2020г. е отсъствала от страната, което създава обективна невъзможност за физически контакт с децата. Бащата е поискал промяна в упражняването на родителските права, която е била допусната с решение по гр.д. №372/16г. на РС-Костинброд, но с влязло в сила решение №228/22.06.2018г., СОС е отменил решението, и е отхвърлил иска с правно основание чл.59, ал.9 от СК.

Въззивният съд е посочил, че няма да обсъжда СМЕ по гр.д. №8794/17г. на СРС, тъй като е изготвена по друго дело и приемането ѝ би нарушило принципите на непосредственост и публичност при разглеждане на делата чл. 11 от ГПК. От заключението на изслушаната по въззивното дело СПЕ, е направил извод, че не се наблюдава синдром на родителско отчуждение между децата и майката, а такова има поради отношенията майка- дете. Доколкото е установено, че е имало случаи, в който майката е отказвала личен контакт с децата, само защото бащата е бил в близост до тях, съдът е счел, че нейното поведение също може да се определи като препятстващо режима на лични отношения и допринасящо за липсата на контакт с тях.

При изслушването им по реда на чл.15, ал.1 от ЗЗакрД, децата са заявили, че винаги имат контакт с нея: когато е в чужбина общуват с нея чрез „Телеграм“ когато тя прояви желание, и са ходили в дома ѝ в [населено място],[жк]. Децата излагат, че не винаги искат да се виждат с нея, което според съда не било в причинна връзка с поведението на ответника.

От приетите по делото междинни и заключителни доклади от ЦОП- Своге, ЦОП „Промяна“, ЦОП- Костинброд, съдът е приел, че ответникът П. е оказвал съдействие за осъществяването на срещи между майката и малолетните деца в присъствието на специалисти- лични или чрез видео-конференция. Ползваните социални услуги от ЦОП са спомагали за осъществяване на контакт между децата и тяхната майка чрез индивидуална или съвместна работата, но те не желаят да живеят при майка си, а при бащата. Въпреки, че бащата е нарушил съдебен акт като през месец октомври 2015г. е взел децата А. и Й. Попови при себе си и ги отглежда до настоящия момент, съдът е счел, че не се установява чрез пълно и главно доказване той да е създавал пречки ищците да осъществяват контакт по между си, от което за тях да са произтекли неимуществени вреди, т.е. че има причинна връзка между неговото поведение и претендираните вреди.

Въззивният съд е изложил, че интересите на децата стоят над личните конфликти на родителите, както и, че не заведените граждански дела между тях ще способстват за установяване на нормални взаимоотношения с Й. и А. Попови. Направил е извод, че не се доказват настъпили неимуществени вреди за децата поради препятстване на личните контакти с майка им, а от изслушването им се установява, че винаги, когато поискат, могат да осъществят контакт с нея дори и когато тя не е в Р България.

По изложените съображения въззивният съд е отхвърлил предявените искове по чл.45, ал.1 от ЗЗД като неоснователни.

Във връзка с касационното основание, настоящият състав съобрази следното:

За да се произнесе по допуснатия на осн. чл. 280, ал. 2 ГПК с определение №2309/14.05.2024г. въпрос, настоящият състав на ВКС съобрази следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму. Когато ищецът основава своите искания на твърдения, че е претърпял вреди в резултат на виновно, противоправно действие или бездействие на ответника, следва да установи кумулативното наличие на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане: осъщественото от ответника деяние, посочено в исковата молба; неправомерност на същото доколкото нарушава конкретна разпоредба на закона или общото задължение да не се вреди другиму; настъпилите от деянието вреди и техният размер /имуществени - реално претърпени загуби или пропуснати ползи, неимуществени - болки и страдания/; пряката причинно - следствена връзка между поведението на ответника и вредите.

Според чл. 297 ГПК, влязлото в сила решение е задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища, учреждения и общини в Република България, като според чл. 298, ал.1 ГПК решението има сила на присъдено нещо за страните.

Съгласно разпоредбата на чл. 182, ал.2 НК, родител или друг сродник, който не изпълни или по какъвто и да е начин осуети изпълнението на съдебно решение относно упражняване на родителски права или относно лични контакти с дете, се наказва с пробация и глоба от две хиляди до пет хиляди лева, а в особено тежки случаи - с лишаване от свобода до шест месеца и глоба от пет хиляди до десет хиляди лева.

В контекста на цитираните императивни разпореди на ГПК и НК и доколкото съдебното решение относно упражняването на родителските права е задължително за страните, то неговото неизпълнение или нарушаване съставлява неправомерно поведение. За квалифицирането на подобно поведение като противоправно е без значение наличието на влязла в сила присъда по чл. 182 НК. За ангажиране на гражданската отговорност на извършителя е необходимо и достатъчно установяването чрез пълно главно доказване в гражданския процес на наличието на задължително решение относно родителските права и неговото неизпълнение от страна на единия родител. Обстоятелството, че по отношение на ответника не е проведено наказателно производство за неизпълнението на определение от 19.02.2015г. по гр.д. №5348/13г., с което е одобрена спогодба относно упражняването на родителските права и режима на лични контакти на децата с бащата, не изключва противоправността на неговото поведение по смисъла на чл. 45, ал. 1 ЗЗД – разбирана като нарушение на общата забрана да не се вреди другиму, изразяваща се в случая в задържане на децата след осъществен режима на лични отношения и препятстване на срещите и личните контакти на децата с тяхната майка.

Следва да се има предвид също, че според практиката на ЕСПЧ, обективирана в решението по делото П. срещу България по жалба №77818/12, възможността на родител и дете да се радват на взаимната си компания представлява основен елемент от семейния живот и е защитен по силата на чл. 8 от Конвенцията /Monory v. Romania and Hungary, №71099/01, § 70, 05 април 2005г.; Iosub Caras v. Romania, № 7198/04, §§ 28-29, 27 юли 2006г./. За да се осигури "зачитане" на семейния живот по смисъла на чл. 8, реалните обстоятелства на всеки отделен случай трябва да се вземат под внимание, за да се избегне механичното прилагане на националното право в определена ситуация. Също така Съдът многократно е констатирал, че възможността на родител и дете да се радват на взаимната си компания представлява основен елемент от семейния живот по чл. 8, дори и в случаите когато взаимоотношенията между родителите са разрушени /вижте от друга страна Karrer v. Romania, № 16965/10, § 37, 21 февруари 2012 г. и Bianchi v. Switzerland, № 7548/04/.

Предвид изложените по-горе съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд, намира, че на допуснатия до касационно обжалване въпрос следва да се даде следния отговор: Когато единият родител самоволно и в нарушение на постановените мерки за упражняване на родителските права е взел и задържал децата при себе си, и е възпрепятствал осъществяването на регулярните им контакти с другия родител, то неговото поведение следва да се квалифицира като противоправно и същият би могъл да понесе отговорност по чл. 45 ЗЗД, ако от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, се установи кумулативното наличие на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане.

За да се произнесе по основателността на жалбата на Р. Де Ф. С., съдът съобрази следното:

За да отхвърли предявеният иск по чл. 45 ЗЗД, въззивният съд е приел, че макар бащата да е нарушил съдебен акт като през месец октомври 2015г. е взел децата А. и Й. П. при себе си и ги отглеждал до настоящия момент, не е доказано при условията на пълно и главно доказване, че той е създавал пречки ищците да осъществяват контакт по между си, от което за тях да са произтекли неимуществени вреди, т.е. приел е за недоказана причинната връзка между неговото поведение и претендираните вреди.

Така направеният извод не кореспондира на фактите, установени по делото. От приетите доказателства е видно, че след като на 20.10.2015г. ответникът е взел децата за осъществяване на личен контакт с тях, не ги е върнал на майката. На 30.12.2015г. Р. С. е подала молба пред ДСИ при СРС по изп. дело № 20151110400728 за предприемане на принудително действие за връщане на децата. Ответникът П. е завел гр.д. №372/16г. пред РС- Костинброд за промяна на упражняването на родителските права, по което са определени привременни мерки, с които е определен режим на лични контакти на майката с децата, който обаче не е бил спазван от ответника. През 2016г. по искане на Р. С. е образувано изп. дело № 20168400400156 за предаване на децата А. П. и Й. П. въз основа на одобреното от съда споразумение относно упражняването на родителските права върху децата, които са отведени от бащата през м. октомври 2015 год. и до този момент не са върнати на майката. На ответника е изпратена покана за предаване на децата, като е определен ден за предаването им – 19.10.2016 год., но на посочената дата П. П. не се е явил в кантората на ЧСИ, не е предоставил информация за децата и не е дал отговор на въпросите по чл. чл. 528, ал. 2 от ГПК. От протокол за предаване на дете от 16.12.2016 год. по същото изпълнително дело, е видно, че на посочената дата са се явили майката и децата, доведени от техния баща, като последният е заявил, че няма да ги предаде. В протокола е отразено, че след като децата са отговорили на ЧСИ, че не искат да отидат при майка си, изпълнителното действие не е извършено.

Според социален доклад от 06.01.2017 год. на ДСП-Своге в периода април – ноември 2016 год., след оказано съдействие от социални работници майката е провеждала срещите с децата в дома на бащата и в ОЗД-гр. Г.. При всяка от срещите с децата, майката е заявявала готовност да ги вземе със себе си, но бащата не давал съгласието си за това, като често се обосновавал с опасенията си, че майката има намерение да изведе децата в чужбина. Според заключителния доклад от 03.02.2017год. на ЦОП-Своге предоставените на децата услуги са прекратени поради системно неспазване от бащата, което е довело до невъзможност на изпълнението на планираните дейности. В заключението е посочено, че е необходимо осъществяването на срещи между майката и децата да продължи поради риск от родителско отчуждение с майката.

Със задължителни предписания 29.05.2017 год., издадени от директор на ДСП – Своге, на основание чл. 21, ал. 1, т. 3 от Закона за закрила на детето във вр. с чл. 18, ал. 4 от ППЗЗДет. предвид установения риск от родителско отчуждение поради липсата на редовни и в пълен обем контакти на децата с майката и неспазване на съдебното решение относно режима на лични отношения между тях, на П. А. П. е предписано да не възпрепятства и ограничава режима на лични контакти на децата Й. и А. с майка им Р. С. по начина, по който е определен от КРС с определение за привременни мерки от 06.02.2017 год. по гр. № 372/2016 год. на КРС.

Следователно, от посочените доказателства се установява, че бащата освен, че е задържал децата при себе си през октомври 2015г., също е възпрепятствал и контактите на майката с тях до 06.02.2017 год., когато са постановени привременните мерки по гр.д. № 372/2016 год. на КРС, като и след тази дата той е продължил да създава пречки за осъществяване на определения от съда режим на лични отношения. След отмяната на наложените привременни мерки, отхвърляне на предявения от П. П. иск с правно основание чл. 59, ал. 9 от СК с решението от 22.06.2018 год. по гр.д. №117/18г. по описа на СОС и след отмяната с решение №156/08.05.2020г. на СОС на неправомерно наложените на ищцата мерки със заповед за незабавна защита №529/19.07.2018г. на КРС, ответникът е продължил да не изпълнява съдебните решения и да не предава децата на майката, на която е възложено упражняването на родителските права

Представените по делото предписания, издадени като мерки за закрила поради идентифициран риск от родителско отчуждаване, дължащ се на установения в хода на осъществената социална работа отказ на бащата да предоставя децата на майката без опосредяване на контакта им през него, също навеждат на извод за неизпълнение от ответника на съдебните решения относно предоставените родителски права и личните контакти на децата с тяхната майка.

Предвид изложеното, съдът намира, че по делото безспорно се доказва наличието на противоправно поведение на ответника, изразяващо се в описаните по-горе негови действия и бездействия.

От показанията на св. Ф. се установява, че след раздялата с децата, ищцата много тъгувала за тях, искала да са при нея или поне да има връзка с тях, като често плачела, тъй като е възпрепятствана да ги вижда; споделяла също и притесненията си, че раздялата се отразява на децата и има риск те да се отчуждят от нея. В резултат на невъзможността през продължителен период от време да упражнява родителските права по отношение на децата и да осъществява редовно личен контакт с тях съобразно постановените съдебни актове, се наложило ограниченият брой срещи на майката с децата да се осъществяват в присъствието на бащата, на социални работници и на трети лица, повечето извън дома на ищцата, в непозната за децата среда и в напрегната и конфликтна атмосфера.

С оглед посочените писмени и гласни доказателства, съдът приема за установено, че ответникът е създал стрес, притеснения, тревоги и негативни емоции на ищцата, накърнявайки правото ѝ на личен и семеен живот, като я е лишил от възможността да отглежда децата си, както и да ги вижда и прекарва време с тях в спокойна обстановка за продължителен период от време. В резултат на създаваните от бащата пречки за упражняване на родителските права на майката и ограничаване на личните контакти с децата, е нарушено пълноценното им общуване и е застрашено психическото им състояние и емоционалната връзка по между им.

По изложените съображения съдът намира, че по делото са доказани всички предпоставки за ангажиране на деликтната отговорност на ответника за претърпените от ищцата неимуществени вреди – болки и страдания в резултат на противоправното му поведение, изразяващо се във възпрепятстване упражняването на родителските ѝ права и ограничаване на личните ѝ контакти с децата в периода от 20.10.2015 год. до датата на предявяване на иска. Тези неимуществени вреди, които са пряка последица от поведението на ответника следва да бъдат обезщетени, като същият бъде осъден да заплати на ищцата Р. С. обезщетение в размер на 5 000 лева, определено от съда съобразно критерия на чл. 52 от ЗЗД с оглед вида на засегнатите права, продължителността и интензитета на засягането, и принципа за справедливо обезщетение. За да уважи частично предявения иск, настоящият състав съобрази, че за част от процесния период /м.09.2019г. до м.05.2020г./ са били налице обективни причини за невъзможността за осъществяване на личен контакт, дължащи се на отсъствието на ищцата от България. От друга страна, следва да се съобрази, че в някой от случаите до личен контакт между децата и тяхната мaйкa не се е стигало поради нежеланието на децата. Действително, чл. 8 от ЕКЗПЧОС прогласява правото на семеен живот като основно право, но при гарантиране на неговото упражняване, следва да се отчетат и конкретните причини за липсата на контакт между родителя и децата, като се осигури справедлив баланс между техните интереси, като водещ остава „най-добрият/висшият интерес на детето“ /делото Sahin v. Germany/. Съгласно §1, т. 5 от ДР на Закона за закрила на детето, при преценка на "най-добър интерес на детето" следва да се отчетат, наред с другите обстоятелства, желанията и чувствата на детето, както и неговите физически, психически и емоционални потребности. По тези съображения, съдът счита, че справедливото обезщетението в конкретния случай следва да се определи в размер на 5000лв.

С оглед изложените мотиви се налага извод, че съдържащите се в този смисъл оплаквания в касационната жалба са основателни. Решението на въззивния съд се явява неправилно, поради което следва да се отмени при касационното отменително основание по чл. 281, т. 3 ГПК - необоснованост на фактическите и правни изводи относно неоснователността на предявения иск, довели и до нарушение на материалния закон

При този изход на делото и предвид частичната основателност на предявения иск, ответникът по касация следва да заплати на касатора част от претендираните разноски за производството пред въззивната и касационната инстанции, които с оглед представения договор за правна помощ и списък, съдът определя в размер на 3108 лв.

Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на първо отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение №860/23.06.2023г., постановено по възз. гр. дело №646/2022г. по описа на Апелативен съд- София В ЧАСТТА, С КОЯТО Е ОТМЕНЕНО решение №74/19.10.2021г. на СОС, 4-ти първоинстанционен състав, постановено по гр.д. №586/20г. в частта, в която е уважен предявения лично от Р. С. иск с правно основание чл.45 от ЗЗД и в частта на присъдените разноски, като вместо него постановява:

ОСЪЖДА П. А. П., ЕГН [ЕГН] от [населено място], [община] да заплати на Р. Де Ф. С., [дата на раждане] год. в Бразилия, [населено място] ЛНЧ [ЕГН], сумата 5 000.00 /пет хиляди/ лева, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди – болки и страдания от неправомерно лишаване на ищцата от правото ѝ да упражнява родителските права по отношение на децата си А. П. П. [ЕГН] и Й. П. С. П. ЕГН [ЕГН] и да осъществява регулярен контакт с тях в периода от 20.10.2015 год. до датата на подаване на исковата молба- 09.09.2020г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.10.2015 год. до окончателното ѝ изплащане, на основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, както и сумата от 700.00 /седемстотин/ лв., представляваща разноски за първоинстанционното производство.

Решение №860/23.06.2023г., постановено по възз. гр. дело №646/2022г. по описа на Апелативен съд- София В ЧАСТТА, с която е отменено решение №74/19.10.2021г. на СОС, 4-ти първоинстанционен състав, постановено по гр.д. №586/20г. в частта, в която са уважени предявените от децата Й. П. С. П. и А. П. П., чрез тяхната майка и законен представител Р. Де Ф. С., [дата на раждане] год. в Бразилия, [населено място], ЛНЧ [ЕГН], Е ВЛЯЗЛО В СИЛА поради прекратяване на производството по тяхната жалба с определение №2309/14.05.2024г.

ПОТВЪРЖДАВА Решение №860/23.06.2023г., постановено по възз. гр. дело №646/2022г. по описа на Апелативен съд- София в останалата му част.

ОСЪЖДА П. А. П. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [община] да заплати на Р. Де Ф. С., [дата на раждане] год. в Бразилия, [населено място] ЛНЧ [ЕГН], сумата от 3108.00 /три хиляди сто и осем/ лв., представляваща направените по делото разноски за производството пред въззивната и касационната инстанции съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК

Решението не подлежи на обжалване.

Председател: ___________________

Членове:

1. ____________________

2. __________________