Определяне и съдебен контрол върху адвокатското възнаграждение от съда

Текстът на акта

Ключови фрази

8

Р Е Ш Е Н И Е

№ 270

София, 04.05. 2026 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева

ЧЛЕНОВЕ: Велислав Павков

Десислава Попколева

като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 2431 по описа за 2025 год., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С определение № 5453/26.11.2025 г. по касационна жалба на [община] е допуснато касационно обжалване на решение № 58/21.02.2025 г. по в.гр.д. № 836/2024 г. на Окръжен съд Пазарджик, с което като е потвърдено решение № 164/24.04.2024 г. по гр.д. № 75/2024 г. по описа на Районен съд Велинград, е признато за установено, че на основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.36, ал.3 ЗА, касаторът дължи на Г. Х. Б. – АК П., сумата от 9 662,57 лв. – дължимо адвокатско възнаграждение за извършени правни действия в полза на [община] по ч. гр.д. № 775/2015 г. по описа на Районен съд Велинград, определено с решение № 332/02.08.2023 г. на Адвокатски съвет [населено място] по протокол № 18/02.08.2023 г., ведно със законната лихва за периода от 22.12.2023 г. до изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 22.12.2023 г. по ч.гр.д. № 1340/2023 г. по описа на Районен съд Велинград.

В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. В открито съдебно заседание, касаторът не изпраща представител.

Насрещната страна – Г. Х. Б., чрез адв. С., в отговор на касационната жалба е заявил становище, че не е налице поддържаното в изложението основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и становище за неоснователност на доводите за неправилност на въззивното решение, развити в касационната жалба.

Обжалването е допуснато в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: Длъжен ли е въззивният съд да даде отговор на оплакванията, направени във въззивната жалба, както и да обсъди всички доводи и възражения на страните и да основе изводите си на събраните по делото доказателства.

За да потвърди решението на първата инстанция, въззивният съд е приел, че фактите по делото са правилно установени, като формираните въз основа на тях правни изводи, обективирани в мотивите на решението, се споделят изцяло, поради което на основание чл.272 ГПК е препратил към последните. По направените във въззивната жалба оплаквания е приел, че в хипотезата на чл.36, ал.3 ЗА, съдът не може да замести волята на страните по договаряне на справедлив и обоснован размер на адвокатското възнаграждение, като това може да направи единствено адвокатския съвет, което в случая е сторено с негово решение от 02.08.2023 г. За неоснователно е прието възражението на въззивника, че адвокатското възнаграждение не се дължи, тъй като същото е за извършена дейност и/или постигнат резултат, а извършените от адв. Б. процесуални действия не били в интерес на [община]. Доколкото възнаграждението не е уговорено като резултативен хонорар по смисъла на чл.36, ал.4 ЗА, възнаграждението на адвоката е винаги дължимо, освен в хипотезата на основателно оттегляне на пълномощията, в който случай се дължи възнаграждение само за положения труд – чл.26, ал.2 ЗА, каквото хипотеза не е налице в конкретния случай. Въззивният съд е посочил, че адв. Б. е извършвал правни и фактически действия по ч.гр.д. № 775/2015 г. със знанието на упълномощителя и последният в нито един момент не е възразил по тяхното извършване със заявен категоричен отказ да бъдат предприемани или че същите не са в интерес на общината. С оглед липсата на конкретни факти и доводи, съответно доказателства за това какъв точно е бил интересът на общината, който е останал незащитен по делото и в противоречия на който е действал пълномощника, въведените в тази връзка възражения в жалбата са приети за неоснователни. На последно място, въззивният съд е приел, че заявеното в писмените бележки на въззивника възражение за несправедлив и необоснован размер на възнаграждението по смисъла на чл.36, ал.2, изр.2 ЗА, както и позоваването в тази връзка на решение от 25.01.2024 г., по дело С-438/22 на СЕС, е преклудирано, поради което не го е обсъдил.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, е налице задължителна и трайно установена казуална практика на ВКС, според която предметът на въззивната дейност при ограниченото въззивно обжалване се състои в разрешаването на материалноправния спор, а проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от решаващата дейност на въззивния съд – мотиви по т.19 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС. Преценката на въззивния съд относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност – мотиви по т.2 на ТР № 1 от 9.12.2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. В рамките на предмета на проверката по чл.269, предл.2 ГПК, въззивният съд е длъжен да разгледа възраженията на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права, както и събраните по делото доказателства във връзка с тези доводи, а преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на събраните доказателства във връзка с тези факти, следва да бъдат отразени в мотивите на съда, като при формиране на вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на събраните допустими доказателства, той е длъжен да ги обсъди поотделно и в тяхната съвкупност. Тези задължения на съда произтичат от изискванията на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК. Необсъждането и непроизнасянето от въззивния съд по всички наведени доводи и възражения при разглеждането на спора по същество представлява съществено процесуално нарушение.

При така дадения отговор на правния въпрос, настоящият състав на ВКС приема, че заявените в жалбата касационни основания са основателни и въззивното решение се явява частично неправилно.

Предмет на делото е предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл. 36 ЗА за сумата от 9 662,57 лв. – дължимо адвокатско възнаграждение за извършени правни действия в полза на [община] по ч.гр.д. № 775/2015 г. по описа на Районен съд Велинград, за която между страните не е сключван договор. Процесното адвокатско възнаграждение е определено с решение № 332/02.08.2023 г. на Адвокатски съвет [населено място] по протокол № 18/02.08.2023 г. по реда на чл.36, ал.3 ЗА.

В конкретния случай, в срока по чл.414, ал.1 ГПК, длъжникът - [община] е подал възражение, в което е заявил, че не дължи изпълнение на вземането по издадената заповед за изпълнение. В производството по чл.422 ГПК не е депозирал отговор на исковата молба. В проведеното по делото открито съдебно заседание, процесуалният му представител е оспорил иска като неоснователен. Във въззивната жалба са развити доводи, че процесното адвокатско възнаграждение не се дължи, тъй като извършените от ищеца действия не отговарят на изискванията на закона и не са били в защита интересите на [община]. В хода на въззивното производство е заявен и довод, че размерът на определеното адвокатско възнаграждение по чл.36, ал.3 ЗА не е справедлив и обоснован съгласно изискването на чл.36, ал.2 ЗА. Последният не е разгледан от въззивния съд с мотиви, че възражението е преклудирано.

Съгласно чл.37 ЗА, за вземанията си, произтичащи от неизплатени възнаграждения и разноски, адвокатът или адвокатът от ЕС, може да поиска издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК независимо от техния размер. В тези случаи длъжникът разполага с възможността да подаде възражение по чл.414, ал.1 ГПК срещу издадената заповед за изпълнение и в последващото производство по реда на чл.422, ал.1 ГПК да изложи доводи и да направи възражения срещу претендираното от адвоката вземане, в т.ч., че не е налице задължение. Възможността за снабдяване със заповед за изпълнение не изключва правото на адвоката да предяви вземанията си за неизплатени възнаграждения и разноски по общия исков ред, при което ответникът също може да наведе доводи и да предяви възражения срещу тези вземания. Това важи и в случаите, когато се претендира неизплатено възнаграждение, определено по реда на чл.36, ал.3 ЗА, като при разглеждането на спора съдът не е обвързан от решението на адвокатския съвет за определяне на възнаграждението, а извършва самостоятелна преценка за това дължи ли се такова и какъв е неговият размер. В този смисъл е и трайната практика на ВКС, обективирана в решения по гр.д. № 1107/2024 г. на IV г.о., гр.д. № 1722/2024 г. на III г.о. и гр.д. № 3153/2019 г. на IV г.о. и др. – доколкото определеното по този ред възнаграждение създава облигационно задължение, каквото възниква и от договора за адвокатска услуга, същото следва да отговаря на правилата, установени при неговото определяне.

Съгласно задължителното за всички национални съдилища решение на СЕС по дело С-438/22, което има ретроактивно действие, наредбата, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на чл.101, §1 ДФЕС, поради което националният съд е длъжен да остави неприложена тази уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, вкл. когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.

Процесуалните действия, с които ответникът упражнява защитата си по същество, са оспорването на фактите, върху които ищецът изгражда основанието на иска си, правните доводи, чрез които ответникът оспорва правните последици на твърдените от ищеца факти с оглед на приложимата правна норма и възраженията срещу иска, с които в процеса се въвеждат правоизключващи, правоунищожаващи, правопогасяващи или правоотлагащи факти и самостоятелни права на ответника срещу ищеца. Последиците за ответника при неупражняване на правото да се оспори твърдян от ищеца факт, да се направи правен довод или да релевира възражение са различни. Правото на ответника да даде становище по основателността на иска и по фактите, на които той се основава или да заяви правен довод не се преклудира. Съгласно разясненията по т.4 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с изтичането на срока за отговор на исковата молба по чл.131, ал.1 ГПК се преклудира единствено възможността на ответника да противопостави възражения, които се основават на факти, осъществени и узнати към този момент.

Основателно е в тази връзка оплакването на касатора, че въззивният съд не е изложил решаващи мотиви по всички наведени от ответника доводи във връзка с основанието на иска. Заявеното от ответника, че претендираното възнаграждение е необосновано и несправедливо не представлява възражение по смисъла на чл.133 ГПК, а е правен довод, за който не настъпва процесуална преклузия. Вззивният съд е приел, че извършените от адвоката действия са компетентно и своевременно извършени, т.е. че договорът за адвокатска услуга е изпълнен от ищеца, но не е дал отговор на довода на ответника относно размера на адвокатското възнаграждение /че не е обоснован и справедлив/, след преценка на вид и обема на предоставените услуги, наличието или липсата на материален интерес, с което е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до частична неправилност на решението. Доколкото не се налага извършване на други съдопроизводствени действия, на основание чл.293, ал.2 ГПК спорът следва да се разгледа по същество от касационната инстанция.

По делото е установено, че представителната власт на ищеца е учредена на 04.02.2019 г., т.е. след като на ответника е била връчена покана за доброволно изпълнение от частен съдебен изпълнител и след като заповедното производство по ч.гр.д. № 775/2015 г. по описа на Районен съд Велинград е приключило със стабилизиран съдебен акт, тъй като длъжникът не е подал възражение срещу връчената от съдебния изпълнител заповед за незабавно изпълнение по чл.417 ГПК.

С оглед извършените от ищеца действия по посоченото дело, с решение № 332/02.08.2023 г. на Адвокатски съвет [населено място] по протокол № 18/02.08.2023 г., му е определено на основание чл.36, ал.3 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 9 662,57 лв. с ДДС, като съветът е съобразил, че материалният интерес по ч.гр.д. № 775/2015 г. по описа на Районен съд Велинград е 652 213,90 лв., поради което е приложима нормата на чл.7, ал.7 вр. ал.2, т.7 от Наредба №1 /в действащата й редакция към 2019 г.

С подадената от ищеца молба за обезсилване на влязлата в сила заповед за незабавно изпълнение не се търси защита на длъжника срещу материалното право на кредитора по същество, доколкото с актовете на съда в заповедното производство /при произнасянето по жалба срещу незабавното изпълнение по чл.419 ГПК или по молба за спиране на незабавното изпълнение, както и при своевременно подадено възражение по чл.414 ГПК или такова по чл.423 ГПК/, длъжникът не би могъл да преклудира окончателно претендирането на това право, нито да установи материалната му незаконосъобразност. От горното следва извод, че в случая не се касае за „дело с определен материален интерес“ по смисъла на чл.7, ал.2 от Наредбата. При определяне на възнаграждението в конкретния случай за ориентир следва да се използва разпоредбата на чл.11 от Наредбата, която следва да бъде приложена по аналогия на основание §1 от ДР. При съобразяване на решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 и обема на извършената от ищеца работа, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че дължимото възнаграждение възлиза на 360 лв. с ДДС или 184,07 евро.

Гореизложеното налага отмяна на обжалваното решение като неправилно в частта, с която е уважен предявения иск за разликата над 360,00 лв. /чиято равностойност възлиза на 184,07 евро/ до размера от 9 662,57 лв., като вместо него следва да бъде постановено друго, с което искът по чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.79, ал.1 вр. 36, ал.3 ЗА да бъде отхвърлен в тази му част, ведно със законната лихва от 22.12.2023 г. Решението следва да бъде отменено и в частта, с която ответникът е осъден за заплати на ищеца разноски за първоинстанционното и заповедното производство за държавна такса за разликата над 14,40 лв. / 7,36 евро/, както и в частта, с която ответникът е осъден да заплати на адв. С. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА, за разликата над 29.06 лева /14,86 евро/ за заповедното, първоинстанционното и въззивното производство.

В останалата обжалвана част, с която искът е уважен за сумата от 360 лв. или 184,07 евро, ведно със законната лихва от 22.12.2023 г. до окончателното изплащане, решението следва да бъде оставено в сила.

С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК на касатора-ответник се дължат сторените от него разноски за държавна такса за въззивното производство и за касационното производство, съразмерно с отхвърлената част от иска в общ размер на 205,02 евро. Дължат му се и сторените разноски за адвокатско възнаграждение за първата и въззивната инстанция в общ размер на 639,92 евро съобразно отхвърлената част на иска. Касаторът дължи на процесуалния представител на насрещната страна възнаграждение за безплатно процесуално представителство за касационното производство по чл.38, ал.2 ЗА, в размер на 22,85 евро.

Мотивиран от горното, настоящият състав на ВКС

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 58/21.02.2025 г. по в.гр.д. № 836/2024 г. на Окръжен съд Пазарджик в частта, с която предявеният по реда на чл.422 ГПК от Г. Х. Б. против [община] иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.36, ал.3 ЗА е уважен за разликата над 360,00 лв. /184,07 евро/ до пълния предявен размер от 9 662,57 лв.- дължимо адвокатско възнаграждение за извършени правни действия в полза на [община] по ч. гр.д. № 775/2015 г. по описа на Районен съд Велинград, определено с решение № 332/02.08.2023 г. на Адвокатски съвет [населено място] по протокол № 18/02.08.2023 г., както и в частта, с която [община] е осъдена за заплати на Г. Х. Б. разноски за първоинстанционното и заповедното производство за държавна такса за разликата над 14,40 лв. /7,36 евро/, както и в частта, с която [община] е осъдена да заплати на адв. С. И. С. адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА за заповедното, първоинстанционното и въззивното производство, за разликата над 76.24 лева /40,00 евро/, като вместо това постановява:

ОТХВЪРЛЯ предявеният по реда на чл.422 ГПК от Г. Х. Б., ЕГН [ЕГН] против [община], Булстат[ЕИК], иск с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.36, ал.3 ЗА за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца разликата над 360,00 лв. /184,07 евро/ до пълния предявен размер от 9 662,57 лв.- дължимо адвокатско възнаграждение за извършени правни действия в полза на [община] по ч. гр.д. № 775/2015 г. по описа на Районен съд Велинград, определено с решение № 332/02.08.2023 г. на Адвокатски съвет [населено място] по протокол № 18/02.08.2023 г., ведно със законната лихва, считано от 22.12.2023 г. до окончателното изплащане на вземането, за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 22.12.2023 г. по ч.гр.д. № 1340/2023 г. по описа на Районен съд Велинград.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 58/21.02.2025 г. по в.гр.д. № 836/2024 г. на Окръжен съд Пазарджик, в останалата му обжалвана част.

ОСЪЖДА Г. Х. Б., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], ет.1 да заплати на [община], Булстат[ЕИК], на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата от 205,02 евро -разноски за държавна такса за въззивното производство и за касационното производство, както и сумата от 639,92 евро - разноски за адвокатско възнаграждение за първата и въззивната инстанция.

ОСЪЖДА [община], Булстат[ЕИК] да заплати на адв. С. И. С., АК-П., с адрес [улица], ет.1 сумата от 22,85 евро, представляваща възнаграждение за осъществено безплатно процесуално представителство за касационното производство по чл.38, ал.2 ЗА.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: