Доказване на погасен заем чрез електронна кореспонденция

Текстът на акта

Ключови фрази

8
Р Е Ш Е Н И Е

№ 116

гр. София, 22.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД , Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и четвърта година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

при участието на секретаря Росица Иванова като разгледа докладваното от съдията Николай Иванов гражданско дело № 790 по описа на Върховния касационен съд за 2023 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Г. А. П., подадена чрез адв. Д. С. от АК- Пловдив, срещу въззивно решение № 1273/19.10.2022 г. по в.гр.д, № 1637/2022 г. на Окръжен съд- Пловдив, с което е потвърдено решение № 1548/10.05.2022 г., по гр. д. № 6987/2021 г. по на Районен съд- Пловдив, с което на основание чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД е прието за установено, че Г. А. П. дължи на Ч. Н. Б., следните суми: 7524 лв., представляваща левовата равностойност на 3847 евро – непогасена главница по договор за заем, предоставен на 18.07.2017 г. и сумата от 2257,20 лв., представляваща неустойка по чл. 4 от договора за заем от 18.07.2017 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 15.02.2021 г. до окончателното й изплащане, за които е издадена Заповед за изпълнение № 1646/16.02.2021 г., по ч.гр.д. № 2683/2021 г. по описа на Районен съд- Пловдив .

В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение. Поддържа се искане за неговата отмяна и за уважаване на предявения иск с присъждане на разноски. С допълнителна молба е направено е искане от процесуалния представител на касатора за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА.

Ответника по жалбата Ч. Н. Б. изразява становище за неоснователност на касационната жалбата. Претендират се разноски по делото.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото и на заявените касационни основания, в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК приема следното:

От фактическа страна, въззивният съд е приел, че със Заповед за изпълнение № 1646/16.02.2021г., по ч.гр.д. № 2683/2021г. по описа на ПРС, е било разпоредено длъжникът Г. А. П. да заплати на кредитора Ч. Н. Б. следните суми: 7524 лв. непогасена главница по договор за заем, предоставен на 18.07.2017 г. и сумата от 2257,20 лв.- неустойка за забава в размер на 1% на месец по чл. 4 от договора за периода от 19.07.2018 г. до 12.02.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда – 15.02.2021 г. до окончателното и погасяване, както и разноските в производството. Посочено е, че в срока по чл. 414 от ГПК длъжникът е подал възражение срещу издадената заповед за изпълнение, което е породило правен интерес за кредитора да установи съществуването на вземането си, чрез предявяване на иск.

Прието е, че между страните липсва спор, че между тях е бил сключен договор за заем от 18.07.2017 г., по силата на който Ч. Б. е предоставил в заем на Г. П. сумата от 7524 лв., представляваща левовата равностойност на 3847 евро, изчислени при курс 1,95583 евро за лев по фиксинга на БНБ. Съгласно чл. 3 от договора, заемателят се задължил да върне предадената сума, в едногодишен срок от подписване на договора или до 18.07.2018 г. В чл. 4 от договора, страните уговорили, че при забава в плащането след уговорения срок, заемателят дължи връщане на главницата плюс неустойка в размер на 1% на месец върху главницата или общо 12% на годишна база. Видно от договора за заем от 18.07.2017 г., при подписването му касаторът е бил представляван от пълномощник- адв. Д. С. /пълномощно от 01.07.2017 г./, която се е задължила да предаде получената сума на С. Г. П., с цел изкупуване право на собственост на С. П. в имот в [населено място], в полза и от името на Г. П..

Според въззивния съд спорен между страните бил въпросът дали е била върната дадената в заем сума, респ. погасено ли е задължението по договора за заем. Ответника Г. П. не отричал факта, че е получил претендираната сума в заем, както и че е получавал заеми от ищеца, които е връщал, включително и през 2017 г. и две задължения от 2018 г., но твърдял, че е погасил всички задължения към Б. месец декември 2020 г. В тази връзка представил разпечатка от електронна кореспонденция между страните от 01.12.2020 г., чрез приложението „Вайбър“, в която посочил, че е заплатил на ищеца през декември 2019 г. сумата от 4400 британски паунда, с която е погасил заема от 4000 евро от 2017 г., даден му за да плати на чичо си, както и други две задължения: от 2011 лв. за „на М. дядо й“ и „между 300 и 400 лв. за самолетни билети“, както и предлага да заплати разликата от превалутирането на сумата. В представената кореспонденция, ищецът Ч. Б. не е възразил, че е получил сумите, като е определил остатъка от дължимите му ответника суми общо в размер на 700 лв. От представеното по делото извлечение от сметката на ответника П., било видно, че на 09.12.2020 г. същият е превел по сметка на ищеца сумата от 700 лв., с основание „последно плащане по разписка с дата 09.12.2020 г.“. Твърдял е, че цитираната разписка е загубил, но има свидетел, който го придружил на 09.12.2020 г. - Н. Г., чиито показания са обективирани в протокола от проведеното на 21.10.2021г. съдебно заседание. Ищецът, чрез своя пълномощник, в съдебно заседание пред първоинстанционния съд е заявил, че не оспорва получаването на сумата от 700 лв., но според него тя се отнасяла за друг договор.

За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че представената кореспонденция- възпроизведен на хартия електронен документ, не била подписана с електронен подпис, и за нея следвало се прилагат правилата за частния неподписан документ. Посочено е, че дори да се приемело, че авторството на документа не било спорно /поради липсата на изрично оспорване на тези документи от ищеца в първото по делото заседание/, то от тяхното съдържание не можело да се направи извод за признаване на извършено плащане по процесния договор, нито посочената дължима сума, за която били представени доказателства за банков превод, можела да се свърже с възникналото задължение именно по този договор. В представеното писмено доказателство - отчет по банкова сметка на ответника, за установяване направен превод в полза на ищеца за сумата от 700 лв., като основание за плащането било посочено - последно плащане по разписка с дата 09.12.2020 г., но такава разписка по делото не била представена. Направен е извод, че приетите по делото доказателства, не доказват връщане на взетата в заем сума по процесния договор, което да погаси задължението на ответника. Поради това и с оглед доказаното изпадане в забава за връщане на сумата, се дължала и уговорената между страните неустойка.

С определение № 3143/23.10.2023 г. на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по процесуалноправния въпрос касаещ задължението на въззивния съд да изложи мотиви по всички доводи на страните и да направи преценка на събраните по делото доказателства.

По процесуалноправния въпрос, във връзка с който е допуснато касационното обжалване на решението, касаещ задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички доказателства, доводите и възраженията на страните, е създадена задължителна за съобразяване от съдилищата практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно оставя в сила, отменя или изменя първоинстанционното решение. По силата на чл. 235, ал. 2 от ГПК съдът е задължен да установи действителното състояние на спорното право, затова, при постановяването на решението си, той е длъжен да вземе предвид всички посочени от страните факти и възражения, които са от значение за спорното право, в какъвто смисъл е и императивната разпоредба на чл. 12 от ГПК. Задълженията на съда по чл. 12 от ГПК, наред с тези по чл. 235, ал. 2 от ГПК са предвидени като гаранция за правилното и законосъобразно разрешаване на спора и за това, че даден факт или възражение, който е въведен в предмета на спора, няма да бъде преклудиран от силата на присъдено нещо на постановено по делото решение, в случай че не е бил обсъден от съда. Затова съдът е длъжен при постановяване на решението си да обсъди всички доводи и възражения на страните, които са от значение за съществуването или не на спорното правоотношение. Неизпълнението на това задължение, целта на което е установяване на действителните отношения между страните и постановяване на законосъобразно решение по спора, представлява съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е основание за отмяна на решението.

Предвид отговора на въпроса, обусловил допускането до касационен контрол на въззивното решение, основателен е довода на касатора, че решението на въззивния съд е постановено при допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, състоящо се в немотивирано пренебрегване на извънсъдебното признание от ищеца- заемодател на неизгодни за него факти, съдържащо се в разпечатка от електронна кореспонденция между страните от 01.12.2020 г., вместо да го обсъди извършвайки анализ на всички факти и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност.

Ноторно известно е, че информационната система, ползвана чрез приложението „Вайбър“, се използва за електронна кореспонденция, като всеки неин потребител регистрира свой профил, чрез посочване на телефонен номер. Изпратеният по нея в електронен вид документ има характера на електронен документ по смисъла на ЗЕДЕУУ, и макар и да не носи електронен подпис – неподписаният документ също представлява документ, а подписът само служи за доказателство за неговото авторство, което авторство в случая е безспорно. По принцип представянето на документ, върху който липсва подпис на издателя му предпоставя, че фактът на писменото изявление и неговото авторство ще бъдат установявани с други доказателствени средства при оспорване кой е издателят му. В случай, че такова оспорване не е направено в срока по чл.193 ал.1 от ГПК, съответно в срока по чл.184 ал.2 изр. последно от ГПК, за представилата документа страна не възниква задължение да ангажира други доказателства. Представеното и прието като доказателство по делото /на хартиен носител като заверен препис/ електронно изявление на една от страните, адресирано до насрещната, което не е подписано с квалифициран електронен подпис, но чието авторство не е било спорно, има доказателствена стойност. Частният свидетелстващ документ има материална доказателствена сила, когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти. Доколкото обективираните в документа изявления са с неблагоприятно за ищеца съдържание, те имат достатъчна доказателствена стойност за установяване на фактите, т.е. ако обстоятелствата са неизгодни /от тях произтичат неблагоприятни в спора правни последици/ доказателствената стойност е висока и има характер на извънсъдебно признание на факт. В решение № 235/04.07.2011 г. по гр.д. № 513/2010 г. на ВКС, IV г.о. е прието, че извънсъдебното признание на неизгодни за страната факти съставлява доказателство, което следва да бъде преценявано с оглед всички обстоятелства по делото, както се преценява и съдебното признание съгласно чл.175 от ГПК. Признанието не може да бъде игнорирано безпричинно. Страната, която е направила извънсъдебно признание на иска или на неизгодни за нея факти, трябва да повдигне съответните възражения за нищожност, унищожаемост на признанието или неговата неистинност/неавтентичност или невярно съдържание/. Тези възражения трябва да бъдат доказани, за да може съдът да приеме, че признанието няма доказателствена стойност. Когато липсват такива възражения или те не са доказани, съдът трябва да зачете признанието на страната.

Предвид изложеното, обжалваното решение се явява частично неправилно и тъй като не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия – чл. 293, ал. 3 ГПК, спорът следва да се реши от касационния съд.

Установено е, че между страните е бил сключен договор за заем от 18.07.2017 г., по силата на който Ч. Б. е предоставил в заем на Г. П. сумата от 7524 лв. -левовата равностойност на 3847 евро, изчислени при курс 1,95583 евро за лев по фиксинга на БНБ, която заемателят се задължил да върне до 18.07.2018 г. При подписването на договора заемателят е бил представляван от пълномощник- адв. Д. С. /пълномощно от 01.07.2017 г./, която се е задължила да предаде получената сума на С. Г. П., с цел изкупуване право на собственост на С. П. в имот в [населено място], в полза и от името на Г. П.. От разменената на 01.12.2020 г., чрез приложението „Вайбър“ електронна кореспонденция между страните, се установява, че П. е заявил за наличие на задължения към ищеца, произтичащи от: заем от 4000 евро от 2017 г., даден му за да плати на чичо си, както и други две задължения: от 2011 лв. за „на М. дядо й“ и „между 300 и 400 лв. за самолетни билети“, които са били погасени с плащане на сума от 4400 британски паунда през м. декември 2019 г., като е посочил, че ако платената сума не е достатъчна да погаси задълженията му от 2017 г.- 2018 г. е готов да заплати разликата. В отговор на твърденията му ищецът Ч. Б. е посочил, че общо дължимия остатък е 700 лв. поради „разликата от валутите“, т.е. е направил извънсъдебното признание на неизгоден за него факт за частичното плащане на задълженията. Представения като доказателство по делото на хартиен носител електронен документ не е оспорен от ищеца. Не е спорно, че на 09.12.2020 г., П. е превел по сметка на ищеца и сумата от 700 лв. Извънсъдебните признания на ищеца, ценени наред с представеното доказателство установяващо плащане на остатъка от 700 лв., обуславят извод, че задължението на заемателя по договора от 18.07.2017 г. е било погасено. Не се твърди и не се установява от доказателствата по делото, през 2017 г. между страните да е бил сключен друг договор за заем за сума близка до процесната, различен от договора от 18.07.2017 г., задължението по който да е било погасено с плащането през 2019 г. Ищецът не доказва и твърденията си направени в първоинстанционното производство, в о.с.з. на 21.10.2021 г., за наличие на други договори между страните /извън посочените в електронна кореспонденция между тях/, задължения по които да са били погасени с признатото от него плащане от 700 лв. на 09.12.2020 г. Предвид изложеното, въззивното решение, в частта му касаеща предявения установителен иск с правно основание чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за сумата 7524 лв., следва да бъде отменено и да бъде постановено ново решение по съществото на гражданскоправния спор, с което предявения иск да бъде отхвърлен.

По отношение на претенцията касаеща уговорената между страните неустойка: Съгласно чл. 3 от договора, заемателят се е задължил да върне предадената сума до 18.07.2018 г., като в чл. 4, страните уговорили, че при забава в плащането след уговорения срок, заемателят дължи връщане на главницата плюс неустойка в размер на 1% на месец върху главницата или общо 12% на годишна база. Безспорно е, че на падежа сумата не е била върната. Съдът приема, че плащането с което е било погасено задължението за връщане на сумата по заема е извършено 17 месеца след падежа, едва през м. декември 2019 г. с плащането от 4400 британски паунда /доколкото сумата е била недостатъчна да погаси и трите задължения към ищеца, на осн. чл.76 ЗЗД е било погасено изцяло най- обременителното/. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза изслушана по делото, съдът определя размера на дължимата на основание чл. 92 ал. 1 от ЗЗД вр. с чл. 4 от договора неустойка за забава, за периода 19.07.2018 г.- 19.12.2019 г., на 1279,08 лв. Ето защо, въззивното решение в частта, с която искът с правно основание чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 92, ал. 1 от ЗЗД е бил уважен до посочения размер, следва да бъде оставено в сила. В останалата част решението следва да бъде отменено, а искът за разликата над 1279,08 лв. до размера 2257,20 лв., както и за периода 20.12.2019 г.- 12.02.2021 г., да бъде отхвърлен.

Предвид крайния изход на делото на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК ответникът по касация дължи и следва да бъде осъден да заплати на касатора П. претендираните и направени от него разноски, съразмерно с отхвърлената част от исковете. Представени са доказателства за заплатени държавни такси по делото, съответно: от 195,63 лв. - за въззивно обжалване и 225,63 лв. - за касационно обжалване. Съобразно с отхвърлената част от предявените искове му се дължат разноски общо от 366,17 лв. за тези две инстанции. Не са представени доказателства за направени разноски в първоинстанционното производство, поради което такива не се присъждат.

По искането на процесуалния представител на касатора адв. С. за присъждане на адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. За присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗАдв. е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по чл. 38, ал. 2, т. 1-3 ЗАдв., без да е необходимо страната да доказва съответното основание за предоставянето на безплатна правна помощ. Адвокатското възнаграждение се определя според действащия нормативен акт към датата на сключване на договора за правна защита и съдействие /в този смисъл е определение № 465 от 15.10.2015 г. по ч. гр. д. № 4206/2015 г., I г. о., определение № 178 от 20.05.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г., IV г. о., определение № 118 от 17.03.2022 г. по ч. т. д. № 390/2022 г., II т. о. и др./. В първоинстанционното производство не е представен договор за правна защита. Такъв договор е бил сключен на 15.09.2022 г. в хипотезата на чл. 38, ал. 2, т. 3 ЗАдв. и е представен във въззивното производство, а към посочената дата са приложими разпоредбите на Наредба №1/09.07.2004 г. в редакцията й след измененията, обн. в ДВ, бр. 68/31.07.2020 г. и преди измененията, обн. в ДВ, бр. 88/04.11.2022 г. В касационното производство също е представен договор за правна защита, сключен на 20.11.2023 г. в хипотезата на чл. 38, ал. 2, т. 3 ЗАдв., към който са приложими разпоредбите на Наредбата след измененията, обн. в ДВ, бр. 88/04.11.2022 г. Дължимото възнаграждение по договора от 15.09.2022 г. определено съгл. чл.7 ал.2 т.3 от Наредба №1/09.07.2004 г. в редакцията обн. в ДВ, бр. 68/31.07.2020 г. е в размер на 819,06 лв., като съразмерно с отхвърлената част от исковете на процесуалния представител на ответника се дължи сумата 711,95 лв. Възнаграждението по втория договор определено съгл. чл.7 ал.2 т.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. в настоящата й редакция е 1278,12 лв., като съразмерно с отхвърлената част от исковете на процесуалния представител на ответника се дължи сумата 1110,98 лв.

Съразмерно с уважената част от исковете, в полза на ищеца Ч. Б., следва да се присъдят разноски, както следва: за първа инстанция 182,51 лв. /при доказани разноски в размер на 1395,63 лв., в т.ч.: за адвокатско възнаграждение -1110 лв.; за ДТ- 195,63 лв. и за разноски за вещо лице -100 лв.,/, за въззивна инстанция от 111,15 лв. /при направени разноски за адвокатско възнаграждение -850 лв./, както и за касационна инстанция 156,92 лв. /при направени разноски за адвокатско възнаграждение -1200 лв. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение, направено от насрещната страна е неоснователно, тъй като неговият размер не надхвърля минимално определения размер по чл.7 ал.2 т.2 от Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения/, или общо разноски в исковото производство в размер на 450,58 лв. В полза на ищеца следва да се присъдят по съразмерност и разноски за заповедното производство, общо в размер на 104 лв.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 1273/19.10.2022 г. по в.гр.д, № 1637/2022 г. на Окръжен съд- Пловдив, в частта в която е прието за установено на основание чл. 422, във вр. с чл. 415 от ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД, че Г. А. П. дължи на Ч. Н. Б., както следва: главница по договор за заем от 18.07.2017 г. в размер на 7524 лв., представляваща левовата равностойност на 3847 евро, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 15.02.2021 г. до окончателното й изплащане, и неустойка по чл. 4 от договор за заем от 18.07.2017 г. в разликата над 1279,08 лв. до размера- 2257,20 лв., както и за периода 20.12.2019 г.- 12.02.2021 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 1646/16.02.2021 г., по ч.гр.д. № 2683/2021 г. по описа на Районен съд- Пловдив, като и в частта за присъдените разноски в исковото и в заповедното производство, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Ч. Н. Б., иск с пр. осн. чл.422 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 92 от ЗЗД в частта му, с която се претендира да бъде прието за установено, че Г. А. П. дължи на Ч. Н. Б., както следва: главница по договор за заем от 18.07.2017 г. в размер на 7524 лв., представляваща левовата равностойност на 3847 евро, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението в съда – 15.02.2021 г. до окончателното й изплащане, и неустойка по чл. 4 от договор за заем от 18.07.2017 г., в разликата над 1279,08 лв. до размера- 2257,20 лв., както и за периода 20.12.2019 г.- 12.02.2021 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение № 1646/16.02.2021 г., по ч.гр.д. № 2683/2021 г. по описа на Районен съд- Пловдив.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 1273/19.10.2022 г. по в.гр.д, № 1637/2022 г. на Окръжен съд- Пловдив, в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА Ч. Н. Б., от [населено място], с ЕГН [ЕГН] да заплати на Г. А. П. от [населено място], с ЕГН [ЕГН] разноски по делото в общ размер на 366,17 лв.

ОСЪЖДА Ч. Н. Б., от [населено място], с ЕГН [ЕГН] да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗАдв. на адвокат Д. С. С. от АК- Пловдив сумата 711,95 лв. - адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ, оказана във въззивното и сумата 1110,98 лв.- адвокатско възнаграждение за безплатна правна помощ, оказана в касационното производство.

ОСЪЖДА Г. А. П. от [населено място], с ЕГН [ЕГН], да заплати на Ч. Н. Б., от [населено място], с ЕГН [ЕГН], сумата от общо 450,58 лв., представляваща направени в исковото производство разноски, както и сумата от 104 лв.- разноски в заповедното производство.

РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.