Паркиране в общ двор от съсобственик с минимален дял

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 405

София 03.07.2025 г.
В И М Е Т О НА Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в съдебно заседание на единадесети юни, две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН СТОЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА

РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА

при участието на секретаря Славия Тодорова

изслуша докладваното от съдията Първанова гр. дело № 1388/2024 г.

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 2165/19.01.2024 г. на Ф. В. Т., чрез адвокат В. Х., срещу въззивно решение № 1507/01.12.2023 г. по в. гр. д. № 1903/2023 г. на Окръжен съд - Пловдив.

С определение №1404/24.03.2025г. е съединено на основание чл.213 ГПК ч.гр.д.№ 1387/2024г. на ВКС, ІІ г.о. за общо разглеждане с гр.д.№ 1388/2024г., ВКС, ІІ г.о. Допуснато е касационно обжалване на въззивно решение № 1507/01.12.2023 г. по гр. дело № 1903/2023 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която е потвърдено решение № 1039/09.03.2023 г. по гр. д. № 18443/2021 г. на Районен съд – Пловдив в частта, с която Ф. В. Т. е осъдена да преустанови неоснователните си деяния, с които пречи на Г. Д. Б. да упражнява правото си на собственост върху 748,18/1039 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], като преустанови паркирането на собствения си автомобил в незастроената част от поземления имот. Касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по два въпроса: 1. За необходимостта ищецът по иск с правна квалификация чл. 109 ЗС да доказва, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право на собственост; 2. За задълженията на въззивния съд, като инстанция по съществото на спора, разглеждайки делото с оглед наведените във въззивната жалба основания, да обсъди относимите към предмета на спора доказателства, както и да мотивира решението си, съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. По първия въпрос обжалването допуснато с оглед проверката за съответствие на решаващите изводи на въззивния съд с приетото в ТР № 4/06.11.2017г. по тълк. д. № 4/2015 г., ОСГК, ВКС и във връзка с приетото, че ищецът може да противопостави безусловно правото си да ползва цялата вещ, като съсобственик, спрямо ответницата, притежаваща минимална част от правото на собственост върху дворното място. Вторият въпрос касае поддържаните от касатора Т. доводи за липса на взето решение за разпределение на ползването на съсобственото дворно място по реда на чл. 32, ал. 1 или ал. 2 ЗС, предвид приетото от въззивния съд, че правото на собственост на 5/1039 ид.ч. от процесното дворно място не предпоставя възможност за ползването му за паркиране на автомобил.

Не е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в останалата обжалвана част – по отношение на насрещния иск.

Касаторът сочи неправилно прилагане на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за отмяна по чл. 281, т. 3 ГПК. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

Ответникът по касация – Г. Д. Б., [населено място], чрез адвокат М. Д., оспорва жалбата. Претендира заплащане на сторените в настоящото производство разноски.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., след проверка на заявените в касационната жалба основания за касиране на решението, приема следното:

С т.3 от ТР № 4/2015г. на ОСГК на ВКС се приема, че двете задължителни условия за уважаване на иска по чл.109 ЗС са : неоснователността на действията на ответника и създаване на пречки на собственика да упражнява правото си на собственост в пълен обем. За уважаване на иска е необходимо ищецът да докаже, че неоснователното действие на ответника му пречи да упражнява своето право. Ако действията на ответника са основателни, няма да е налице хипотезата на чл.109 ЗС, както и ако действията са неоснователни, но не създават пречки за собственика за използване на имота му по-големи от обикновените /чл.50 ЗС/. Само като изключение е посочена хипотезата, при която от естеството на извършеното от ответника нарушение става ясно, че с него се пречи на собственика да упражнява правото си в пълен обем- тогава не е нужно да се доказва пречене.

По въпроса за дейността на въззивната инстанция и задължението й при самостоятелна преценка на събрания по делото доказателствен материал, след обсъждане на доводите и възраженията на страните, да изложи собствени мотиви по съществото на спора, е налице задължителна практика на ВКС - т. 2, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, т. 19, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г., ОСГК, ВКС, множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК - решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г., ІІІ г. о., решение № 145/07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г., ІІ г. о., решение № 59/14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г., ІV г. о., решение № 183/16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г., ІІ т. о., решение № 187/07.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г., IV г. о. и др. В нея се приема, че съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото,очертан от въззивната жалба, след като прецени всички относими доказателства и правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението си доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и въведените от страните доводи и възражения, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи следва да са обосновани.

С въззивното решение е потвърдено решение № 1039/09.03.2023 г. по гр. д. № 18443/2021 г. на Районен съд – Пловдив в частта, с която Ф. В. Т. е осъдена да преустанови неоснователните си деяния, с които пречи на Г. Д. Б. да упражнява правото си на собственост върху 748,18/1039 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], като преустанови паркирането на собствения си автомобил в незастроената част от поземления имот, както и в частта, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от Ф. Т. срещу Г. Б. насрещен иск по чл. 109 ЗС за осъждането на Б. да преустанови неоснователните си деяния, с които пречи на Т. да упражнява правото си на собственост върху самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КК на [населено място], като премахне 2 броя антипаркинг елементи тип „скоба“, разположени в поземлен имот с идентификатор *** в места с номера 1 и 2 на схема към допълнителна СТЕ на л. 111 от делото, представляваща неразделна част от решението.

Въззивният съд е приел за установено, че Г. Б. е собственик на 748,18/1039 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор ***, в който е построена жилищна кооперация с два входа. Ответницата по главния иск Ф. Т. е собственик на гараж, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***** по КККР на [населено място], чийто вход е във вътрешността на двора на процесната кооперация. Пред въззивната инстанция е представен нотариален акт № 167 от 2023 г., който легитимира Т. като носител на правото на собственост на 5/1039 ид.ч. от дворното място. Съдът е приел от гласните доказателства, че Т. редовно паркира своя автомобил пред собствения си гараж. Тя е навела твърдения, че е невъзможно паркирането му в гаража, предвид обстоятелството, че Г. Б. е заел част от двора, монтирайки метални скоби, с които е обособил „паркоместа“, възпрепятстващи маневрирането на превозното средство. Обособените места за паркиране не отговарят на изискванията на чл. 37, ал. 4, т. 3 ЗУТ и на Наредба за реда за спиране, престой и паркиране на пътни превозни средства на територията на [населено място], поради което всичките четири антипаркинг скоби, под номера 1, 2, 3, 4, са монтирани в нарушение на създадения правен ред. Това възражение е преценено като неоснователно, тъй като уважаването на негаторния иск не е обусловено от незаконността на строителството, а следва от установено обективно накърняване на собственическите права на ищеца. Като спорно между страните е посочено дали паркирането в двора на кооперацията от страна на Ф. Т. създава пречки на Г. Б. да упражнява в пълен обем правото си на собственост и дали два броя антипаркинг елементи тип „скоба“, монтирани в дворното място на места с номера 1 и 2 на схема към ДСТЕ, създават от своя страна пречки на ищцата по насрещния иск да упражнява правото си на собственост в пълен обем. Посочено е, че правото на ползване на земята на суперфициарния собственик не може да бъде неограничено, а следва да се простира единствено в рамките на необходимото ограничаване на правото на собственика на земята да я използва. Направен е извод, че придобитите от Т. 5/1039 ид.ч. от поземления имот не пораждат право на паркиране върху дворното място, доколкото от една страна притежаваната от Т. идеална част е в минимален размер, а от друга – тази част е от целия поземлен имот, близо 2/3 от площта на който е застроена. Правата на ответницата върху апартамент, гараж и 5/1039 ид.ч. от поземления имот не обуславят възможност тя да използва дворното място за паркиране. Ответницата паркира в дворното място, с които действия са засегнати правата на собственика на поземления имот, тъй като фактически отнема неговите правомощия да си служи със земята.

С оглед рамките на производството по чл. 290, ал. 2 ГПК и рамките на касационната жалба, във връзка с релевантните за изхода на спора правни въпроси, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, по които е допуснато и касационното обжалване с определението по чл. 288, ал. 1 ГПК, настоящият състав намира следното:

От изложеното в отговора на поставените правни въпроси следва, че въззивният съд се е отклонил от установената съдебна практика, като е постановил своето решение при нарушение на материалния и процесуалния закон. Като съсобственик на процесния терен, ищецът Б. има правото да не допуска трети лица да паркират личните си автомобили в мястото. Това право обаче е непротивопоставимо на другите съсобственици и на лицата, които упражняват техните права. В хода на процеса ответницата е придобила идеални части от мястото. По отношение на нея не са приложими ограниченияата за суперфициарния собственик - да ползва земята само в рамките на необходимото за използване на постройката. Ответницата не е трето на съсобствеността лице, на което ищецът може да противопостави безусловно правото си да ползва цялата вещ, като съсобственик на идеална част от нея. Въззивният съд не е съобразил допуснатите и приети от него доказателства, не е взел предвид поддържаните от ответницата доводи в тази вразка и не е съобразил настъпилите след предявяване на иска факти, имащи значение за спорното право, по реда на чл.235, ал.3 ГПК. При преценка основателността на така предявения иск следва да се установи, че с паркирането /временно/ на автомобила на ищцата – съсобственик в дворното място, се пречи на ищеца, също съсобственик, да упражнява правото си на собственост. При данните по настоящото дело няма как да се приложи изключението, дадено цитираните мотиви на т.3 от ТР № 4/2017, ОСГК. Следва да се има предви, че когато в дворното място е построена сграда в режим на етажна собственост и всички собственици на самостоятелни обекти притежават и съответни идеални части от дворното място, то незастроената част от мястото представлява обща част на сградата. Общото събрание на етажните собственици определя начина на ползване и управление на тази обща част с решение по реда на ЗУЕС. Собствениците на самостоятелни обекти имат право да ползват общите части на сградата по предназначение, но същевременно са длъжни да не пречат на другите собственици в ползването им – чл.6, ал.1, т.1 ЗУЕС. Когато не всички собственици на самостоятелни обекти в сградата – ЕС, притежават идеални части от дворното място, то незастроената част от дворното място няма статут на обща част по смисъла на чл.38 ЗС. Тогава ползването на този двор се извършва по реда на чл.32, ал.1 и ал.2 ЗС /решение № 57/2021г. по гр.д.№ 3007/2020г., ІІг.о./. При липса на решение на съсобствениците по чл.32, ал.1 ЗС за начина на използване и управление на общата вещ или на решение на съд по чл.32, ал.2 ЗС, всеки от съсобствениците има право да си служи с вещта, без това да бъде неправомерно поведение, което може да бъде отстранено по реда на чл.109 ЗС.

След преценка на всички относими факти и обстоятелства, установени от приетите писмени и гласни доказателства, следва извод, че по делото не е установено от ищеца, чиято е доказателствената тежест, че са налице действия от страна на ответницата по паркиране на автомобил в съсобствения имот, с които да се ограничава осъществяването на правата му в съсобствеността, респ. се създават пречки, по-големи от обикновените

По разноските. С оглед изхода на производството и направеното искане, на касатора следва да се присъдят направените разноски за касационната инстанция съобразно приложения списък по чл.80 ГПК и представените доказателства – общо 3080 лева. Ответникът по касация е направил оспорване на размера на заплатеното адвокатско възнаграждение /3000 лева/ поради прекомерност. Възражението следва да се приеме за неоснователно. Изводът се налага при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, извършената от процесуалния представител правна работа, в т.ч. явяването в открито съдебно заседание. Разноски за въззивната инстанция в полза на Ф. Т. не следва да се присъждат, доколкото във въззивното дело липсва обективирано искане за присъждането им. В полза на Т. следва да се присъдят разноски за първоинстанционното производство в размер на 900 лева /възнаграждение за един адвокат по първоначалния иск и за експертизи във връзка със същия иск/. По отношение на подадена от Г. Д. Б. частна жалба срещу решение от 01.12.2023г., по гр.д.№ 1903/2023г. на ОС-Пловдив, имащо характер на определение в частта, с която е потвърдено определение № 6035/2023г. на РС-Пловдив, по отношение на разноските /делото е съединено с настоящото за общо разглеждане/ следва да се има предвид следното : С оглед изхода на делото, на ищеца Г. Б. не се дължат разноски от ответницата Ф. Т. по така предявения от него иск и за трите инстанции. Дължимите от Т. на Б. разноски са само във връзка с отхвърления насрещен иск, предявен от нея, съгласно приложените от Г. Б. доказателства и списъци по чл.80 ГПК, в които разноските му са ясно разграничени. Ето защо въззивното решение в частта за разноските, присъдени в полза на Г. Б., следва да се отмени до размера от 1200 лева, присъдени в негова полза по предявения от него иск във въззивната инстанция, а по отношение на присъдените в първата инстанция разноски - за 612,25 лева /1412,25лева – 800 лева/, тъй като присъдените 800 лева касаят насрещния иск. Искането му за изменение на първоинстанционното решение с частната жалба, насочена срещу определението, с което е отказано изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските по насрещния иск, следва да се приеме за неоснователно, тъй като тези разноски са правилно определени и са му присъдени.
По изложените съображения и на основание чл. 293 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ въззивно решение № 1507/01.12.2023 г. по в. гр. д. № 1903/2023 г. на Окръжен съд – Пловдив в частта, с която с която е потвърдено решение № 1039/09.03.2023 г. по гр. д. № 18443/2021 г. на Районен съд – Пловдив в частта, с която Ф. В. Т. е осъдена да преустанови неоснователните си деяния, с които пречи на Г. Д. Б., да упражнява правото си на собственост върху 748,18/1039 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], като преустанови паркирането на собствения си автомобил в незастроената част от поземления имот, както и в частта за разноските, присъдени във въззивната /в размер на 600лева/ и в първата инстанция /в размер на 612,25 лева/ в полза на Г. Б. по отношение на предявения от него иск. Вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от Г. Д. Б., [населено място], срещу Ф. В. Т., [населено място], иск с правно основание чл.109 ЗС да бъде осъдена да преустанови неоснователните си деяния, с които пречи на Г. Д. Б. да упражнява правото си на собственост върху 748,18/1039 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** по КК на [населено място], като преустанови паркирането на собствения си автомобил в незастроената част от поземления имот.

ОСЪЖДА Г. Д. Б., [населено място], ДА ЗАПЛАТИ на Ф. В. Т., [населено място], разноски за всички инстанции по предявения от него иск, в размер на общо 3980 лева /за касационната и първата инстанция/

Оставя в сила решение от 01.12.2023г., по гр.д.№ 1903/2023г. на ОС-Пловдив в останалата част, касаеща разноските, както и в частта с характер на определение, с която е потвърдено определение № 6035/2023г. по гр.д.№18443/2021г. на Районен съд – Пловдив, с което в полза на Г. Б. са присъдени разноски в размера до 800 лева по насрещния иск.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :