Намаляване на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение

Текстът на акта

Ключови фрази

1
Р Е Ш Е Н И Е

№ 81

София, 03.08.2020 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на десети юни, през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ : СВЕТЛА ДИМИТРОВА

ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА

ДАНИЕЛА СТОЯНОВА

при секретаря Райна Стоименова, като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 2895 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК.

Образувано е по касационни жалби на страните против въззивно решение № 2527 от 01.11.2018 г., постановено по в.гр.д. № 362/2017 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 12 с-в, с което е отменено решение № 5381 от 27.06.2016 г., постановено по гр.д. № 7685/2012 г. по описа на Софийски градски съд, ГО, I-21 с-в, в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Е. Д. М. против Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, за сумата над присъдения размер от 5 000 лв., до размер на сумата от 8 000 лв. и вместо това Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Е. Д. М. сумата от още 3 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 06.04.2010 г. до окончателното изплащане. Първоинстанционното решение е потвърдено в останалата му отхвърлителна част, съгласно решение № 112 от 14.01.2019 г. по в.гр.д. № 362/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, постановено по реда на чл. 247 ГПК.

Касаторът – ищец Е. Д. М. от [населено място], чрез особения му процесуален представител адв. Зарина Д. от АК-София, поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно в частта му, в която искът, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, е отхвърлен за разликата над 8 000 лв. до пълния заявен размер от 500 000 лв., поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Посочва, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение, съдът не е спазил установения в съдебната практика критерий за приложение на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД. В съдебно заседание Е. М. не се явява и не се представлява.

Ответникът по жалбата на Е. М. - Прокуратурата на Република България, не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Касаторът - ответник Прокуратурата на Република България поддържа, че въззивното решение в обжалваната от него част, в която предявеният иск за причинени неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение е уважен за сумата от 8 000 лв., е неправилно и необосновано – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че присъденото обезщетение е завишено и не съответства на доказаните действително претърпени от ищеца неимуществени вреди, като пряка и непосредствена последица от действия на Прокуратурата. В съдебно заседание прокурор Станева от Върховна касационна прокуратура поддържа касационната жалба и моли съда да постанови решение, с което присъденото обезщетение за неимуществени вреди бъде намалено и съобразено с действителните вреди, като се спази принципът за справедливост по чл. 52 ЗЗД.

Ответникът по касационната жалба на Прокуратурата на Република България, Е. М., не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:

С определение № 57 от 21.01.2020 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по материалноправния въпрос, от значение за изхода на делото, относно приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД във връзка с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. По този правен въпрос е формирана задължителна и установена съдебна практика на ВКС, която следва да намери приложение и по настоящия правен спор. Според нея /ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 на ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, вр. с чл. 4 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, вкл. сочената от жалбоподателите в касационните им жалби, както и решение № 112/14.06.2011 г. по гр.дело № 372/2010 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 376/21.10.2015 г. по гр.д. № 514/2012 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр.д. № 593/2010 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 449/16.05.2013 г. по гр.д. № 1393/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 263/21.03.2017 г. по гр.д. № 627/2016 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 70/29.03. 2016 г. по гр.д. № 5257/2015 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 251/21.12.2015 г. по гр.д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС и др./, размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като например тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, вида и срока на мярката за неотклонение, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, а също и редица други обстоятелства от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: възрастта и съдебното минало на ищеца, здравословното му състояние, степента на засягане на личния и социален живот от наказателното преследване . Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики - характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. С оглед спецификата на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, от който произтича отговорността на държавата за вреди, в посочената съдебна практика като критерии за преценка са въведени още: дългият несъобразен с разумния срок период, през който е продължило наказателното преследване; тежестта на мерките за процесуална принуда; характера на престъплението по повдигнато обвинение; публичното му разгласяване и свързаните с това последици, както и личността на дееца. С Тълкувателно решение № 3/22.04.2004 г. по тълк. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, в т. 11 е прието, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост като се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда, тежестта на извършените деяния, причинната връзка между незаконосъобразността на всяко едно от обвиненията, за които деецът впоследствие е признат за невинен.

При този отговор на правния въпрос, по основателността на касационните жалби и по наведените от касаторите касационни основания, настоящият съдебен състав намира следното:

Въззивният съд е приел, че са налице законовите предпоставки за ангажиране на отговорността на Държавата по реда на ЗОДОВ в хипотезата на приключило наказателно производство с оправдателна присъда по процесните обвинения, като обаче размерът на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение е неправилно определен, съобразно заложения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост, поради което е отменил частично първоинстанционното решение в отхвърлителната му част за сумата над присъдения размер от 5 000 лв. до размера от 8 000 лв. и го е потвърдил в останалата му част, с която искът се отхвърля за разликата до пълния заявен размер от 500 000 лв. В тази връзка съдът е приел, че причинените на ищеца неимуществени вреди са настъпили в пряка причинна връзка с повдигнатото му за незаконно обвинение по сл. д. № 84/2004 г., за извършени на 11.08.2004 г. тежки умишлени престъпления по чл. 142, ал. 2, т. 1, т. 2, пр. 1 и т. 5, пр. 2, вр. ал. 1 НК и три еднородни престъпления срещу различни физически лица с правна квалификация чл. 198, ал. 1, пр. 2, вр. с чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, по което обвинение е бил признат за невинен с влязла в сила присъда по НОХД № 3546/2005 г. на СРС, НО, 5 с-в. По време на наказателното преследване ищецът е бил задържан под стража за срок от 7 месеца и 8 дни, след което е търпял ограничителна мярка за неотклонение „подписка“ за срок от 5 години и 17 дни, като общо наказателното производство срещу него е продължило за период от 5 години, 7 месеца и 25 дни. За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, съгласно чл. 52 ЗЗД съдът е съобразил възрастта на ищеца към образуване на наказателното производство (44 год.) и е приел, че следва да бъде общо глобално обезщетен за всички неимуществени вреди, настъпили в пряка причинно-следствена връзка с воденото наказателно производство, а именно: ищецът е бил откъснат от семейството си и обичайния си начин на живот, а ограничаването на неговата свобода и принудителното пребиваване в условията на арест са му причинили страдания – безсъние, тревожност, липса на настроение, депресия, раздразнен стомах, повишаване на кръвното налягане и др. с невротичен характер, които страдания са били в рамките на нормалната психическа реакция при претърпяната от ищеца промяна в социалния статус; отделно от това е бил лишен от възможност да общува пълноценно със съпругата си, да води нормален полов живот и да осъществява възпитателен надзор върху своята подрастваща дъщеря; бил е в невъзможност да участва в издръжката на семейството и да реализира доходи; настъпила е трайна негативна промяна в социалното му общуване с околните, а допуснатото от органите по разследването оповестяване чрез медиите на информация за повдигнатото му обвинение широко е разпространило опозоряващата личността му информация. Въззивният съд е приел, че в хода на разследването ищецът е търпял значително нахлуване в личното му пространство чрез подлагането му на личен обиск, обиск на дома и имотите на близките му, при които са били иззети значителен брой вещи, в това число документи за собственост на МПС, ключове, инструменти и др. Наред с изложеното съдът е приел, че проведеното наказателно преследване не е протекло в разумен срок – извършени са многобройни следствени действия в досъдебното производство, което все пак е приключило в разумен срок, но за сметка на това съдебното производство е било двукратно прекратявано и връщано на органите на Прокуратурата, поради допуснати процесуални нарушения във фазата на изготвяне на обвинителния акт. Що се отнася до наведените твърдения за влошено здравословно състояние вследствие на незаконното обвинение, съдът е приел, че същите не се установяват от приетите по делото експертизи, нито от приложения медицински картон – напротив, съгласно констатираното в тях, ищецът е с нормално кръвно налягане, в добро общо състояние, с добра охраненост и добър мускулен тонус, без системни нарушения на опорно-двигателния апарат. От друга страна, част от твърдените здравословни проблеми на ищеца, въззивният съд приема да са в причинно-следствена връзка с други водени срещу него по същото време наказателни производства и наложените във връзка с тях мерки за неотклонение. В същото време съдът е отчел и наличието на обстоятелства, обуславящи по-нисък размер на дължимото обезщетение – към момента на започване на наказателното преследване, ищецът е бил вече двукратно осъждан с влезли в сила присъди за извършени кражби; по време на процесното производство е бил задържан под стража общо четири пъти във връзка с други водени срещу него наказателни производства; в последните две съдебни заседания пред въззивния съд не се е явил, тъй като не е могло да бъде намерен и е бил обявен за общодържавно издирване. Независимо от така установените факти обаче, съдът е приел, че доколкото първо по време е „задържането под стража“ на ищеца във връзка с процесното наказателно производство, което е било осъществено след реабилитирането му по право за предишните осъждания и именно това обвинение е било широко публично оповестено още в най-ранния етап на разследването, то именно то се е отразило в най-съществена степен за търпените от ищеца имуществени вреди. С така изложените съображения въззивният съд е приел, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 5 000 лв. е занижено и на ищеца следва да бъде присъдено допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на още 3 000 лв., или общо обезщетение в размер на 8 000 лв.

Настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, при така установените факти и обстоятелства, намира за неоснователни оплакванията на касатора – ищец за занижен размер на присъденото от въззивния съд обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт в размер на 8 000 лв., в нарушение на прогласения в чл. 52 ЗЗД принцип на справедливост. Неоснователни и недоказани са и възраженията за допуснати нарушения на чл. 6 ЕКЗПЧОС и чл. 47 ХОПЕС. Жалбоподателят е упражнил правото си да се обърне към съд и да представи своите доводи и доказателства, осигурена му е възможност да заяви и докаже твърденията си, последните са обсъдени от съда и произнасянето му е при зачитане и спазване на принципа на равнопоставеност на страните, като не се установяват нарушения или тенденциозност при постановяване на обжалвания акт, които да обосновават неговата нищожност поради постановяването му от незаконен състав, който не отговаря на критериите за независим, безпристрастен и справедлив съд. В тази връзка Софийският апелативен съд е съобразил конкретните обстоятелства по делото, които в най – голяма степен са обусловили интензитета и вида на претърпените неимуществени вреди: тежестта на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното преследване от 5 год., 7 месеца и 25 дни и обстоятелството, че ищецът е бил задържан под стража за срок от 7 месеца и 8 дни /от 11.08.2004 г. до 19.03.2005 г./, като през този период е бил лишен от възможността свободно да се придвижва, да работи и реализира доходи за своето семейство, както и пълноценно да общува със съпругата и детето си, като освен това е бил принуден да търпи характерните за местата на задържане битови условия и ограничения, както и обстоятелството, че са били иззети и задържани за продължителен период от време голямо количество негови и на близките му вещи, сред които и семейният автомобил.

От друга страна, настоящият състав намира за основателна постъпилата срещу решението касационна жалба на Прокуратурата на Република България по изложените в нея съображения, тъй като в атакуваното въззивно решение не са отчетени в подходящата степен обстоятелствата с правно значение за определяне на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, обуславящи по-нисък размер от присъдения, в противоречие с приетите разрешения в ППВС № 4/23.12.1968 г., т. 11 на ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 от ЗЗД, вр. с чл. 4 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК: решение № 112/14.06.2011 г. по гр.д. № 372/2010 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 376/21.10.2015 г. по гр.д. № 514/2012 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр.д. № 593/2010 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 449/16.05.2013 г. по гр.д. № 1393/2011 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 554/2012 г. по гр.д. № 266/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 263 от 21.03.2017 г. по гр.д. № 627/2016г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 70/29.03.2016 г. по гр.д. № 5257/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 251/21.12.2015 г. по гр.д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС и др., вкл. сочените от касаторите, а именно: възрастта на ищеца /44 г. към началото на наказателното производство/, предполагаща по-висока устойчивост към стреса; характера и продължителността на наложените мерки за неотклонение; обстоятелството, че спрямо ищеца се установява устойчива проява на девиантно поведение, както е видно от многобройните водени срещу него наказателни производства, в това число и такива, по които е признат за виновен с влязла в сила присъда преди завеждане на процесното наказателно производство; продължителността на наказателното преследване от 5 год., 7 мес. и 25 дни, която предвид характера и броя на обвиненията, съответно голямата фактическа и правна сложност на повдигнатите обвинения и способите за тяхното доказване /отвличане на четири лица и грабеж на три лица/, изискващи по-дълъг период на разследване, се явява разумен, а не както е приел въззивният съд, че е извън разумния срок – производството се е развило на досъдебна и съдебна фаза на две инстанции, като ищецът е станал причина за отлагане на две съдебни заседания, поради невъзможност за неговото призоваване и е бил обявен за общодържавно издирване. В тази връзка въззивният съд не е отчел гореизложените обстоятелства при определяне обема, интензитета и паричния еквивалент на претърпените от ищеца и действително доказани неимуществени вреди в резултат на незаконното обвинение. По делото не са ангажирани доказателства, от които да се установява наличието на болестни прояви или промени в психичните сфери на пострадалия – напротив, допуснатите по делото експертизи са категорични и еднозначни по отношение на това, че същият се намира в добро здравословно състояние, като невротичните оплаквания на ищеца представляват нормална психическа реакция на търпяната промяна в социалния статус, без да е налице пречка за трудоспособността и които могат да бъдат повлияни от медикаменти. Следва да бъде отчетено и че повечето от твърдените негативни преживявания се подкрепят единствено от събраните гласни доказателства чрез разпит на съпругата на ищеца, които показания следва да бъдат ценени съобразно разпоредбата на чл. 172 ГПК. Твърденията за рязка и негативна промяна в живота и емоционалното състояние на всички в семейството, отрицателното въздействие върху психиката и поведението на дъщерята на ищеца, съществената част от сочените здравословни проблеми на ищеца и невъзможността му да полага труд във връзка с конкретното наказателно производство, не се подкрепят от останалите събрани доказателства по делото. Същевременно, дори и да се приемат за достоверни тези показания, то причинно-следствената връзка между процесното незаконно обвинение и конкретния обем на вредите, вследствие на него, се поставят под въпрос с оглед наличието на две предходно влезли в сила осъдителни присъди, както и четирикратното задържане на ищеца през процесния период във връзка с други наказателни производства срещу него. За такова лице интензивността на вредата е поначало много по-ограничена спрямо лице с чисто съдебно минало. Освен това, следва да бъде отчетено, че намесата в личната сфера на ищеца е била най-интензивна през 7-месечния период, в който е бил в ареста, а през останалото време правото му на труд, социални и лични контакти със семейството и близките, както и възможността да упражнява родителски контрол, не са били възпрепятствани във връзка с процесното обвинение. Наложената му впоследствие мярка за неотклонение е възможно най-леката - „подписка“ и не създава особени затруднения и ограничения, които да обосноват в такава степен нарушение на ежедневния живот и то по отношение на лице, което не се привлича в качеството на обвиняем за първи път. Доводите, че именно това обвинение е било широко публично оповестено още в най-ранния етап на разследването и че точно то се е отразило в най-съществена степен за търпените от ищеца неимуществени вреди, също не намират особена опора в доказателствата, от които се установява по безспорен начин, че срещу ищеца са водени и други четири наказателни производства за извършени от него тежки престъпления, с наложена по тях най-тежката мярка за процесуална принуда „задържане под стража“.

Настоящата инстанция намира, че посочените обстоятелства обуславят по-нисък интензитет на процесните неимуществени вреди от приетия от въззивния съд и обуславят по-нисък размер на процесното обезщетение от присъдения от въззивния съд размер на сумата от 8 000 лв., поради което доводите на касатора-ответник за нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ при определяне на процесното обезщетение за неимуществени вреди в резултат на конкретното незаконно обвинение, че е в завишен размер, са основателни.

При неустановяване от приетите по делото доказателства на по-големи от обичайните негативни психо-емоционални преживявания от процесното незаконно обвинение, правилно е придаден от въззивния съд най-голям дял на присъденото обезщетение за неимуществени вреди на търпените болки и страдания от предприетата спрямо ищеца най-тежка мярка на процесуална принуда – „задържане под стража“ за срок от 7 месеца и 8 дни, които безспорно са оказали негативно влияние върху психиката и начина му на живот, но без да се установява същият да е преживял неудобства извън характерните за тези на лицата, обвинени в престъпление и задържани под стража, особено предвид конкретното съдебно минало на ищеца. В случая при определяне на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд не е съобразил, че налагането на тази мярка на процесуална принуда увеличава вредните последици в степен, която е предмет на конкретна преценка и която степен не следва да намира изражение чрез увеличение на размера на обезщетението в геометрична прогресия, без да се изследва и отчита прякото значение, което характера и продължителността им има за конкретно претендираната вреда, с оглед нейното естество и личността на увредения. Процесните неимуществени вреди са настъпили още с повдигане на обвинението и ищецът ги търпи през цялата висящност на наказателното производството, което в случая е проведено в разумен срок, но при определяне на тяхната интензивност следва да бъдат преценени всички конкретно установени допълнителни обстоятелства. В този смисъл, при анализа и оценката на обстоятелствата, имащи отношение към прилагането на законовия критерий за справедливо репариране само на тези морални вреди, за които е установено, че са в причинна връзка с конкретното незаконно обвинение, съдът е следвало да съобрази, че наказателното производство, завършило с оправдателна присъда, не е било единствената стресова ситуация, причинила неблагоприятните изживявания и депресивни състояния на ищеца, предвид паралелно водените срещу него други наказателни производства. Както се посочи по-горе, в периода на процесното наказателно производство срещу ищеца са били образувани още четири наказателни производства за извършени от него тежки престъпления с наложена му най-тежка мярка на процесуална принуда.

Предвид изложеното, отчитайки тежестта на повдигнатото обвинение, личността на увредения /осъждан за други престъпления/, периода на ограничаване на личната му свобода, фактът, че срока, в който е продължило наказателното преследване, е разумен, преживените притеснения, неудобства и страхове от лицето, съставът на ВКС счита, че сумата от 3 000 лв. като паричен еквивалент на реално претърпените от ищеца неимуществени вреди от процесното незаконно обвинение в престъпления, приключило с оправдателна присъда, в конкретния случай удовлетворява обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и е справедливият размер обезщетение, който ще репарира настъпилите неимуществени вреди. Този размер на обезщетението съответства на характера и степента на търпените морални вреди, както и на вида и продължителността на упражнената процесуална принуда. По делото липсват доказателства, които да установяват, че ищецът е претърпял неимуществени вреди в по-висок размер и с по-силен интензитет от обичайните.

Предвид всичко изложено, ВКС, състав на Трето гражданско отделение, приема, че съобразно тежестта на повдигнатото обвинение, периода на наказателното преследване, срока на неоснователното ограничаване на личната свобода на М., както и преживените от него неудобства, притеснения и страхове, справедливият размер обезщетение, с който следва да се овъзмезди, възлиза на сумата 3 000 лв. За разликата до уважения размер от 8 000 лв. и до претендирания размер на сумата от 500 000 лв., искът с правно основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

Съобразно гореизложеното, обжалваното въззивно решение е частично неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон /чл. 52 ЗЗД/ в горепосочената част и доколкото не се налага повтаряне или извършване на нови съдопроизводствени действия, то следва да бъде отменено на основание чл. 293, ал. 2 ГПК и вместо него постановено ново решение по съществото на спора, с което предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на конкретното незаконно обвинение, следва да бъде отхвърлен за разликата над сумата от 3 000 лв. до сумата 8 000 лв., ведно със законната лихва от 06.04.2010 г. В останалата обжалвана част, с която искът с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ за неимуществени вреди, е уважен за сумата 3 000 лв., ведно със законната лихва от 06.04.2010 г., и е отхвърлен за разликата над 8 000 лв. до 500 000 лв., въззивното решение като правилно следва да бъде оставено в сила.

По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 и ал. 2 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 2527 от 01.11.2018 г., постановено по в.гр.д. № 362/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГК, 12 с-в, в частта му, с която Прокуратурата на Република България е осъдена на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Е. Д. М. от [населено място], обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от ищеца в резултат на незаконно обвинение за извършени престъпления, приключило с влязла в сила оправдателна присъда, за разликата над сумата от 3 000 лв. до 8 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 06.04.2010 г., както и в частта за разноските и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявеният иск от Е. Д. М. от [населено място], срещу Прокуратура на Република България, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ, за разликата над сумата от 3 000 лв. до 8 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение за извършени престъпления по чл. 142, ал. 2, т. 1, т. 2, пр. 1 и т. 5, пр. 2, вр. ал. 1 НК и три еднородни престъпления срещу различни физически лица с правна квалификация чл. 198, ал. 1, пр. 2, вр. чл. 20, ал. 2, вр. ал. 1 НК, за което ищецът е бил оправдан с присъда по НОХД № 3546/2005 г. по описа на СРС, НО, 5 с-в, влязла в сила на 06.04.2010 г., ведно със законната лихва, считано от 06.04.2010 г. до окончателното изплащане, като неоснователен.

ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 2527 от 01.11.2018 г. постановено по в.гр.д. № 362/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГК, 12 с-в, в останалата му обжалвана част.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: