Придобиване по давност на част от сграда чрез семейството и нищожност на делба

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 80

София, 11.02.2025 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в открито заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и пета година в състав:

Председател: Маргарита Соколова

Членове: Светлана Калинова

Гълъбина Генчева

При секретаря Нели Първанова, като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 4725/2023 г., и за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Й. А. Й. чрез адв. К. В., срещу решение № 139 от 02.08.2023 г. по в. гр. д. № 216/2023 г. на Ловешкия окръжен съд, с което е потвърдено решение № 36 от 13.03.2023 г. по гр. д. № 225/2022 г. на Тетевенския районен съд, с което са отхвърлени предявените от Й. А. Й. искове, както следва:
- за признаване за установено по отношение на Д. А. Й., че ищецът е собственик на основание давностно владение на ПИ с идентификатор [№] и на част от изградената в него сграда с идентификатор [№], а именно: две стаи и баня на първия етаж в дясната част от къщата, две стаи на втория етаж в дясната част от къщата и мазе в лявата част от къщата, по КККР на [населено място], одобрени със Заповед № РД-18-1788 от 30.10.2018г. на изпълнителния директор на АГКК;
- за признаване за установено по отношение на Г. О. А., че ищецът е собственик на основание давностно владение на горепосочените поземлен имот и част от изградената в него сграда, както и за осъждане на ответника да предаде на ищеца владението върху тях;
- за установяване по отношение на двамата ответници нищожност на договор за доброволна делба на недвижим имот - сграда, сключен между Д. А. Й. и Г. О. А. с акт № 98, том III, общ. рeг. № 2671/19.11.2021 г., вписан в Служба по вписванията - [населено място] под вх. рeг. № 2480/19.11.2021 г., акт № 84, том II, дело № 808/2021 г.
Оплакванията са за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответниците Г. О. А. и Д. А. Й. оспорват жалбата по съображения за нейната неоснователност.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и намира следното:
Касационното обжалване на въззивното решение е допуснато с определение № 4742 от 22.10.2024 г. на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК за проверка налице ли е очевидна неправилност ( неправилно посочено „очевидна правилност“ ) на решаващия извод на въззивния съд, че ищецът, сега касатор, не е осъществявал владение върху имота, предмет на спора, след като към момента на възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ през 2002 г. той вече се бил установил в [населено място], където отишъл за да работи, макар в имота да е останала да живее неговата съпруга, както и че за придобиването по давност е необходимо владелецът да противопостави на собственика намерението си да свои вещта.
По делото е прието за безспорно, че страните са роднини и произхождат от общия наследодател А. И. Б. (А. Й. Б. или Б.), починал на 28.04.2015 г. Ищецът Й. А. Й. е негов син, ответницата Д. А. Й.- негова дъщеря, а ответникът Г. О. А. - негов внук (дете на сина му О. А. Й.).
Установена е идентичност между ПИ с идентификатор 15148.701.480 и двуетажна сграда с идентификатор [№] по КККР на [населено място], и УПИ (парцел) [№] от кв. 34 по регулационния план на [населено място] с площ от около 1 030 кв. м., с построената в него двуетажна масивна жилищна сграда.
Съгласно заключението на техническата експертиза, по кадастралния и регулационен план на [населено място] от 1963 г. процесният имот е извън регулация и попада в блок на ТКЗС. През 1986 г. урбанизираната територия на селото е разширена, като е допуснато изменение на регулационния план и е създаден кв. 34, включващ парцели X., X., X., XV - предмет на спора, и X.. Процесната жилищна сграда, за която не са открити строителни книжа, е попълнена в кадастралната основа на приетата регулация през 2001 г.
С решение № К 1037 от 08.05.2002 г. на ОСЗ - [населено място] на наследниците на А. С. А. е възстановено на основание чл. 18ж, ал. 1 ППЗСПЗЗ правото на собственост върху няколко земеделски имота, сред които овощна градина от 1,030 дка в местността „К.“ (т. 4 от решението). Вещото лице е посочило, че когато е съществувало Т. и е предприето строителството на сградата, не е имало парцел XV, доколкото земята е била извън регулация, в блока на ТКЗС; не се идентифицира документ, удостоверяващ учредено право на строеж от ТКЗС и не се установяват строителни книжа за сградата, за която обаче е издадено удостоверение за търпимост изх. № УТИД-04-20-27(1) от 24.03.2021 г. от главния архитект на Община - Т..
Въз основа на свидетелски показания е прието, че строителството на сградата е започнало през 1981 г. и е завършило през 1985 г., като е извършено върху земя, предоставена от ТКЗС на А. Й. Б. (общият наследодател на страните), без да има издадени строителни книжа. Къщата е изградена от наследодателя, съвместно със синовете му Е. Й., Й. Й. (ищец) и О. Й. (баща на ответника Г. А.). От последните двама в започването на строежа се включил само О., тъй като по това време Й. бил в казармата. След уволнението му, Й. взел участие в строителството до завършването му, а О. влязъл в казармата докато сградата се строяла и се уволнил при завършването ѝ. След построяването в едната част от къщата останал да живее общият наследодател, а в другата (стаите от „дясната страна“) заживели ищецът Й. Й., неговата съпруга (св. А. Й.) и децата им, като от показанията на част от свидетелите (св. Е. Й. и св. А. Й.) е прието за установено, че ползваната от наследодателя част от къщата (лявата половина) била обещана за О. срещу задължение той да го гледа. В периода 1995 - 2000 г. („преди повече от 25 години“ по данни на св. Е. Й.) ищецът напуснал имота - заминал да работи в [населено място], установявайки се за постоянно там (със спорадични завръщания в селото), а неговата съпруга (св. А. Й.) продължила да живее в къщата, обитавайки дясната половината, до около 2019 г., когато била принудена да я напусне - била изгонена от О. Й. и членовете на неговото семейство. Свидетелят О. Й. и баща му А. Б. правили неуспешни опити да узаконят сградата, срещали се с част от наследниците на А. С. А., от които търсели съдействие в качеството им на собственици на земята. През 2012 г. настъпило влошаване на отношенията между О. Й. и неговия баща, който се установил в дома на една от дъщерите си, където след няколко години (през 2015 г.) починал.
При разрешаването на спора съдът е съобразил и декларация по чл. 26 ЗМДТ, в която Й. Й. означил себе си като притежател на 1/2 ид. част от правото на собственост върху земята (парцел с площ от 1 050 кв. м.) и жилищна сграда (с Р. 225 кв. м.), а за титуляр на останалата 1/2 ид. част посочил своя брат - О. Й..
Въз основа на писмо от [община] изх. № МТД-40/1/ от 08.11.2022 г. съдът е приел, че процесните имоти са били декларирани от различни лица през годините след 1998 г., както следва: от ищеца Й. Й. с декларация № 9514/04.12.1998 г. (до 31.12.2009 г.); от общия наследодател на страните А. Б. с декларация № 224/08.04.2010 г. (за периода от 2010 г. до 31.12.2014 г.); от свидетеля О. Й. с декларация № 1218/27.12.2016 г. (за периода от 2016 г. до 31.12.2020 г.); и от ответника Д. Й. с декларация № 334/25.03.2021 г. (за периода след 2016 г. до настоящата календарна година).
С договор за доброволна делба на недвижими имоти № 74, том I, общ peг. № 305/03.02.2021 г. с нотариална заверка на подписите била прекратена съсобствеността върху недвижими имоти от урбанизирана и земеделска територия, включени в наследството на А. С. А.. На 04.03.2021 г. с нотариален акт № 124, том I, peг. № 554, дело № 36/2021 г. процесният поземлен имот бил прехвърлен от правоимащите наследници на ответниците Г. А. - 2/3 ид. ч., и Д. Й. - 1/3 ид. ч. Впоследствие, с договор за доброволна делба на недвижими имоти № 98, том III, общ peг. № 2671 от 19.11.2021 г. с нотариална заверка на подписите, ответниците се споразумели Г. А. да получи в изключителен дял и собственост жилищната сграда в закупения от тях поземлен имот, като за уравняване на дела ѝ в полза на Д. Й. е учредено безвъзмездно право на строеж върху дворното място.
При така установените обстоятелства, за да потвърди решението на районния съд за отхвърляне на претенциите, окръжният съд е приел от правна страна, че поземленият имот е имал характеристиките на земеделска земя преди започване строителството, бил е част от блок на ТКЗС, като включването му в границите на урбанизираната територия е извършено през 1986 г. с разширяване на регулацията на селото, а построената в имота без строителни книжа жилищна сграда представлява незаконен строеж и като такъв не препятства неговото реституиране по аргумент от чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Посочил е, че до приключване на реституционната процедура на 08.05.2002 г. давност не е текла, а след тази дата ищецът не е упражнявал фактическа власт върху имота и не е манифестирал спрямо възстановените собственици намерение за неговото своене. По показания на свидетелите към този момент той се установил и заживял в [населено място], а възстановените собственици изрично се противопоставяли на подобренията в къщата, казвайки на обитателите му да не предприемат нищо, докато не станело ясно в чий дял ще се падне същият. Поради липса на установено от него владение върху поземления имот ищецът не би могъл да го придобие по давност съгласно чл. 79 ЗС. Не е придобил и претендираните реални части от сградата дори и да ги е владял непрекъснато в сроковете по чл. 79 ЗС, след като е установено, че двете части - както помещенията (частта от сградата), върху които се претендира право на собственост, така и останалата част, не отговарят на законово установените минимални изисквания за жилище, поради което и нямат статут на самостоятелни обекти на правото на собственост.
Що се отнася до иска за нищожност на извършената между ответниците делба на сградата, съдът е приел, че същата е била придобита от праводателите на ответниците с реституиране на имота, тъй като правото на собственост върху земята се възстановява заедно с незаконния строеж, а между собствениците по реституция и извършилите на строежа възникват единствено облигационни отношения по повод изграждането на сградата. А закупувайки земята, върху която тя е построена, без изричното й изключване от прехвърлянето, ответниците са придобили собствеността и върху нея. Ищецът не е доказал съсобственост с негово участие върху сградата - в реална или идеална част, поради което предявеният иск за нищожност на договора за доброволна делба, сключен между ответниците, е неоснователен.
По приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира следното:
Законосъобразен, обоснован на данните по делото и закона, е изводът на въззивния съд, че спорният имот като земеделска земя - част от блок на ТКЗС, включена впоследствие в регулационния план на населеното място и застроена с жилищна сграда без учредено право на строеж, е подлежал на възстановяване по реда на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ. Законосъобразен е и следващият извод, че началният момент, от който упражняваното давностно владение може да породи правни последици, се свързва с момента на възстановяването на собствеността с решението на общинската служба по земеделие от 08.05.2002 г.
Очевидно неправилен - явно необоснован, обаче е следващият извод, че след като към момента на възстановяване на собствеността ищецът вече се e бил установил и заживял в друго населено място, то той не е упражнявал фактическа власт върху поземления имот и поради липса на установено владение не би могъл да го придобие по давност.
Както сам въззивният съд е приел в мотивите към обжалваното решение, още след построяването й в груб строеж през 1985 г. ищецът и семейството му - съпруга и деца, са заживели в една част от къщата - в стаите от дясната страна, а в лявата част е заживял бащата на ищеца. Приетото сочи на това, че още от момента на установяването си фактическата власт, по своето естество, е представлявала владение по смисъла на чл. 68, ал. 1 ЗС, поради което презумпцията по чл. 69 ЗС намира приложение (предполага се, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго), а данните по делото не я опровергават. И доколкото владението е върху изцяло чужд имот, то за придобиването му по давност не е било необходимо ищецът да демонстрира промяна в намерението за своене спрямо собственика (собствениците) на възстановения имот, респ. спрямо неговите наследници, а е било достатъчно упражняваното владение в предвидения от закона 10-годишен срок да е явно, спокойно, постоянно, несъмнено и непрекъснато (решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр. д. № 342/2011 г. на ВКС, II-ро г. о., решение № 304 от 04.05.1995 г. по гр. д. № 75/1995 г. на ВС, I-во г. о.).
В тази насока данните по делото са, че след 1995 г. - 2000 г., когато заминал да работи в [населено място], ищецът се е завръщал в селото поне два пъти в месеца според св. А. Й. (дъщеря на св. Е. Й.- брат на ищеца и на ответницата Й. и чичо на ответника А.). За това, че ищецът е идвал 1-2 пъти в месеца, а неговата съпруга- св. А. Й., заедно с децата, продължила да живее в къщата, обитавайки дясната половина, е свидетелствал и О. Й. - брат на ищеца и на ответницата Й. и баща на ответника А.. Свидетелят И. У. - зет на страните, също сочи, че жената на ищеца и много от децата му, както и внуците му, живеели в къщата. Според св. Ю. К. - съпруг на една от наследниците на собственика на обобществения имот, когато наследниците започнали да действат за възстановяването на имота, ответниците имали връзка с ищеца, който им пращал пари по повод споразумението за уреждане на собствеността, но след като получили документи за имота, те вече не го допускали, а жена му изхвърлили насила, изгонили я - обстоятелства, които са установени и от св. Е. Й. и св. А. Й., която е посочила също, че когато ищецът дошъл да си вземе дрехи през м. декември или м. февруари, ответниците не го допуснали, защото къщата е тяхна. По делото няма данни показанията на свидетелите, които са в родствена връзка със страните, да са заинтересовани от изхода на делото в полза или във вреда на някоя от страните, поради което съдът ги кредитира. Съдът кредитира показанията и на св. Ю. К. като непротиворечащи на останалите, въпреки данните за подадени жалби срещу извършвано от ответниците строителство в имота, считано от свидетеля за незаконно.
При така установените по делото данни настоящият състав на ВКС, I-во г. о., приема, че владението върху отделните реални части от къщата е било разпределено между бащата, от една страна, и ищеца и семейството му, от друга страна, и взаимно признато помежду им. Владението на ищеца е явно - фактическата власт е била упражнявана по начин, че всеки заинтересован, т. е. всяко трето лице, е могло да научи за нея; спокойно - не е било установено с насилие или по скрит начин; постоянно - не е имало случаен характер, а е осъществявано трайно фактическо присъствие като израз на воля да се придобие частта от къщата, която ищецът и семейството му са обитавали, като своя. Този извод не се разколебава от обстоятелството, че към момента, от който упражняваното давностно владение може да породи правни последици (2002 г.), ищецът е живеел в друго населено място, където е и работел, доколкото в имота са останали да живеят членовете на неговото семейство, чрез които той е държал вещта като своя (чл. 68, ал. 1 ЗС). Владението е несъмнено - предвид обитаването на една част от сградата от семейството на ищеца (установено от гласните доказателства, и липсата на категоричен отговор от вещото лице инж. М. Ч. в съдебното заседание на 13.02.2023 г. дали стаите са стегнати, какъвто въпрос не му е бил поставен - вж. л. 237 от първоинстанционното дело), не е имало никакво съмнение, че той упражнява собственически правомощия само за себе си. Нещо повече, намерението на ищеца да свои посочената част е било известно на ответниците, които според св. О. Й. и св. И. У. го канили да участва в закупуването на земята, както и в ремонта на покрива; също и според св. Н. К. - една от наследниците на собственика на възстановения имот и без родство със страните, ответникът А. няколко пъти звънял на ищеца, за да оправят къщата. Обстоятелството, че ищецът не се е отзовал, установено от посочените свидетели, както и от св. А. И. - друга от наследниците на възстановения собственик (според която ищецът не е отговарял на позвъняванията на ответника А.), не е от значение за владението, доколкото е установено, че е държал частта от сградата като своя, изключвайки възможността други лица, в т. ч. ответниците, да въздействат върху нея и е демонстрирал пред трети лица правата си на собственик. Не е от значение за владението и наличието или липсата на записвания на ищеца като собственик в имотните ведомости. Владението на ищеца е непрекъснато - противопоставянето от наследниците на собственика на извършването на ремонтни дейности по къщата след възстановяването на поземления имот през 2002 г. и спирането на строителството не прекъсват придобивната давност, тъй като съгласно чл. 84 ЗС вр. чл. 116 ЗЗД давностният срок се прекъсва само с определени, изрично посочени в закона действия, сред които посоченото не попада.
Оспорването на фактическата власт на ищеца се свързва с действията на ответниците, следващи придобиването от тях на възстановения поземлен имот през м. март 2021 г. и извършената през м. ноември същата година доброволна делба, при която ответникът Г. А. получил в дял жилищната сграда, находяща се в закупения имот, а за уравнение на дела ѝ в полза на ответницата Д. Й. е учредено безвъзмездно право на строеж върху дворното място. Извод за това съществено за спора обстоятелство следва от съвпадащите показания на св. Ю. К. и на св. А. Й.. Това прави доказано твърдението на ищеца в исковата молба, че е отстранен от имота през м. ноември 2021 г., и доколкото от тогава до предявяването на иска за защита на собствеността на 16.03.2022 г. не е изтекъл период, по-дълъг от шест месеца, давността не се смята прекъсната (чл. 81 ЗС), независимо че фактическата власт, упражнявана от неговата съпруга, е била преустановена по-рано, като според част от свидетелските показания тя е била принудена да напусне имота, а според друга част е заживяла в друго населено място с друг мъж.
Липсата на категорични доказателства за упражнявана от ищеца фактическа власт, съдържаща признаците на владението, върху поземления имот, прави неоснователна претенцията му за признаване право на собственост върху същия. В тази насока показанията на св. О. Й. са, че в дворното място ищецът не е правил нищо, не е садил, не е копал, а според св. Е. Й. - едната половина от двора е владеел бащата, а другата половина - ищецът, без обаче свидетелят да е установил извършването на конкретни фактически действия, изразяващи се във въздействие върху имота, като напр. облагородяване, подобряване, ограждане и др. п. А както последователно и непротиворечиво приема ВКС в своята практика, за съда е установено само това фактическо твърдение, което той може да приеме за безспорно установено въз основа на събраните по делото доказателства. Настоящият случай не е такъв.
По изложените съображения настоящият състав на ВКС, I-во г. о., намира обжалваното въззивно решение за частично неправилно поради допуснато нарушение на процесуалните правила при преценка на доказателствата и на материалния закон - чл. 68 и 69 ЗС, поради което в неправилните части следва да се отмени на основание чл. 281, т. 3 ГПК и тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия от въззивния съд, делото следва да се реши по същество от касационната инстанция.
Ищецът е доказал по несъмнен начин придобиването на собствеността по давност чрез явно, спокойно, постоянно, несъмнено и непрекъснато владение в период от повече от 10 години, считано от 2002 г., но доколкото няма данни частта от къщата, върху която е упражнявал владение, да представлява самостоятелен обект на правото на собственост, то правата му следва да бъдат признати в обем на 1/2 ид. ч. от сградата по отношение на двамата ответници, и тъй като искането за ревандикация е насочено само срещу ответника А., последният следва да бъде осъден да предаде на ищеца владението на посочената идеална част (ТР № 3 от 05.01.2022 г. по тълк. д. № 3/2020 г. на ОСГК на ВКС). По отношение на поземления имот исковете за собственост са неоснователни и въззивното решение, потвърдило първоинстанционния отхвърлителен акт в тази част, следва да бъде оставено в сила.
Признаването в полза на ищеца на право на собственост върху 1/2 ид. ч. от сградата на основание придобивна давност, изтекла на 08.05.2012 г., отнесено към извършената с н. а. № 124/04.03.2021 г. разпоредителна сделка в полза на ответниците с поземления имот, без от предмета й да е била изключена построената в него сграда, и при приложение принципа на приращението по чл. 92 ЗС, води до извода, че сделката не е произвела вещно-прехвърлителен ефект за притежаваното от ищеца право, а последвалата между приобретателите (ответниците) доброволна делба на сградата без участието на ищеца в качеството му на съсобственик, налага извода, че искът с правно основание чл. 75, ал. 2 ЗН, предявен като евентуален, е основателен и следва да бъде уважен след отмяна на отхвърлителното решение на съда в двете инстанции в тази част.
С оглед изхода на спора и предвид заявените от страните искания, разноските по водене на делото във всички инстанции следва да се присъдят така:
- Д. А. Й. и Г. О. А. следва общо да заплатят на Й. А. Й. разноски в размер на 2/3 от сторените, или 2 693.69 лева;
- Й. А. Й. следва да заплати на Д. А. Й. и Г. О. А. разноски в размер на 1/3 или 1 001.67 лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на І-во г. о.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 139 от 02.08.2023 г. по в. гр. д. № 216/2023 г. на Ловешкия окръжен съд и потвърденото с него решение № 36 от 13.03.2023 г. по гр. д. № 225/2022 г. на Тетевенския районен съд В ЧАСТИТЕ, с които са отхвърлени предявените от Й. А. Й. срещу Д. А. Й. положителен установителен иск за собственост на реална част от сграда с идентификатор 15148.701.480.1, срещу Г. О. А. - иск за ревандикация на реална част от сграда с идентификатор 15148.701.480.1, както и иск срещу Д. А. Й. и Г. О. А. за установяване нищожност на договор за доброволна делба на недвижим имот - сграда, сключен между Д. А. Й. и Г. О. А. с акт № 98, том III, общ. рeг. № 2671/19.11.2021 г., вписан в Службата по вписванията - [населено място] под вх. рeг. № 2480/19.11.2021 г., акт № 84, том II, дело № 808/2021 г., и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Д. А. Й. и Г. О. А., че Й. А. Й. е собственик на основание придобивна давност с начало на владението 08.05.2002 г. на 1/2 ид. ч. от сграда с идентификатор 15148.701.480.1, находяща се в ПИ с идентификатор 15148.701.480 по КККР на [населено място], [община], одобрени със заповед № РД-18-1788 от 30.10.2018г. на изпълнителния директор на АГКК, и ОСЪЖДА Г. О. А. да предаде на Й. А. Й. владението на посочената част.
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖЕН договор за доброволна делба на недвижим имот - сграда, сключен между Д. А. Й. и Г. О. А. с акт № 98, том III, общ. рeг. № 2671/19.11.2021 г., вписан в Служба по вписванията - [населено място] под вх. рeг. № 2480/19.11.2021 г., акт № 84, том II, дело № 808/2021 г., с който Г. О. А. е получил в изключителен дял и собственост жилищна сграда, изградена в режим на търпимост, с идентификатор [№] , с адрес: [населено място], [улица], и застроена площ 96 кв. м., декларирана РЗР 192 кв. м., брой етажи - 2, брой самостоятелни обекти в сградата - няма данни, предназначение - жилищна сграда, еднофамилна, стар идентификатор - няма, номер по предходен план - няма, ведно и с правото на строеж за същата сграда, в поземлен имот, съсобствен между съделителите, с идентификатор [№] по КККР на [населено място], собственици по КРНИ - двамата съделители, като сметките по изравняване на дяловете са уредени чрез отстъпването на безвъзмездно право на строеж от страна на Г. О. А. на Д. А. Й. да построи собствена сграда върху съсобствения им поземлен имот, в който се намира и жилищната сграда, предмет на делбата.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 139 от 02.08.2023 г. по в. гр. д. № 216/2023 г. на Ловешкия окръжен съд В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение № 36 от 13.03.2023 г. по гр. д. № 225/2022 г. на Тетевенския районен съд, В ЧАСТИТЕ, с които са отхвърлени предявените от Й. А. Й. срещу Д. А. Й. положителен установителен иск за собственост на ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], [община], и срещу Г. О. А. - иск за ревандикация на ПИ с идентификатор [№] по КККР на [населено място], [община].
ОСЪЖДА Д. А. Й. и Г. О. А. да заплатят на Й. А. Й. разноски по водене на делото във всички инстанции в размер на 2 693.69 (две хиляди шестстотин деветдесет и три лв. и 69 ст.) лева.
ОСЪЖДА Й. А. Й. да заплати на Д. А. Й. и Г. О. А. разноски по водене на делото във всички инстанции в размер на 1 001.67 (хиляда и един лв. и 67 ст.) лева.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: