Условия за отмяна на влязло в сила съдебно решение

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 253/2020 г.

гр. София, 10.02.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, четвърто гражданско отделение, в публично съдебно заседание на седми декември през две хиляди и двадесетата година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА

ДЕСИСЛАВА ПОПКОЛЕВА

при участието на секретаря Ани Давидова, като разгледа гр.д. № 1050 по описа за 2020 г., докладвано от съдия Фурнаджиева, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 307, ал. 2 ГПК.

Образувано е по молбата на П. Т. И., с адрес в [населено място], представляван от адв. П. Б., за отмяна на влязло в сила решение № 1266 от 9 ноември 2019 г., постановено по в.гр.д. № 1593/2019 г. по описа на окръжния съд в гр. Пловдив, с което се отменя изцяло решение № 1913 от 17 май 2019 г., постановено по гр.д. № 11916/2017 г. по описа на районния съд в гр. Пловдив, и вместо него са отхвърлени предявените от И. против Г. З. Х., с адрес в [населено място], обл. П., иск за сумата от 4000 лева – частично от 297002,15 лева главница по договор за заем, оформен в документ потвърдително писмо от 12.05.1999 г., и в документ споразумение от 25.07.2000 г., вземанията по който са прехвърлени в полза на И. с договор за цесия от 03.05.2016 г., иск за сумата от 1000 лева – частично от 37364,85 лева мораторна лихва за периода 03.05.2016 г.-28.07.2017 г., ведно с иск за законните лихви върху главницата, считано от предявяването на иска, и в тежест на И. са присъдени разноски пред двете инстанции.

В молбата за отмяна се поддържа, че са налице основанията по чл. 303, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4 ГПК. В атакуваното решение в мотивната му част било прието, че две от трите вещи лица – С. С. и И. Ч., назначени от първата инстанция да извършат тройна съдебно-почеркова експертиза със задача да установят дали подписите, положени върху споразумение от 25.07.2000 г. и върху потвърдително писмо от 12.05.1999 г. са изпълнени от ответника Х., били предубедени от изхода на експертизата. Този извод се оспорва от молителя с твърдението, че изводът е сторен при непълнота на доказателствата, и без съдът да изрази възникналите съмнения за предубеденост на вещите лица, като даде указания на страните; съдът е дал вяра на вещото лице, подписало заключението с особено мнение, както и на вещото лице, изготвило единичната експертиза, независимо от поискания от ищеца негов отвод. Заявява се, че така съдът е приел, че експертизата, изпълнена от двете вещи лица С. и Ч., представлява документ с невярно съдържание, което се е отразило върху изхода на спора. Съдът е игнорирал аргументираното твърдение на молителя в първоинстанционния съд за вероятната предубеденост и пристрастност на вещото лице К. С., но е направил изявления, че има съмнения за предубеденост на изготвеното заключение от двете вещи лица, назначени по тричленната експертиза. Така е нарушен основният принцип за равенство на страните в процеса. До приключване на производството по делото ответната страна не е поискала отвод на двете вещи лица; в конкретния случай първоинстанционният съд не е определил поименно вещите лица, които да изпълнят тричленната експертиза, а това е сторено от БНТЛ ОДМВР гр. Пловдив. Въззивният съд е следвало да назначи повторна тричленна експертиза, като определи вещи лица, различни от тези, вече изследвали подписа на ответника Х., или да сезира съответната прокуратура за наличието на престъпно обстоятелство относно изготвянето на документ с невярно съдържание, което не е било сторено. Поддържа се и противоречие на атакуваното решение с решение № 2859 от 16 юли 2018 г., постановено по гр.д. № 11580/2017 г. по описа на районния съд в гр. Пловдив, влязло в законна сила, по което страни са К. Т. – праводател (цесионер) на молителя и Г. Х.. Твърди се, че и двете решения се отнасят до един и същи спорен предмет, с разрешен по различен начин въпрос, включен в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо; посоченото дело е обуславящо спрямо делото, по което се атакува влезлия в сила съдебен акт в настоящото производство; въпреки възможното различие между диспозитива на двете решения, възниква съотношение, по силата на което предметът на единия диспозитив (обуславящият иск) имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив (обусловения иск). Накрая се поддържа, че молителят се снабдил с препис от постановление от 19.09.2016 г. на районната прокуратура в гр. Пловдив за прекратяване на наказателното производство по пр.пр. № 12474/2016 г. по описа на районната прокуратура в гр. Пловдив, респективно по прекратяване на производството по образуваното досъдебно производство № 284/2015 г. по описа на отдел „ИП“ ОДМВР гр. Пловдив; от съдържанието на постановлението се установява, че по жалба на ответника Х. е образувано досъдебното производство с предмет на разследване дали това лице е автор на положен подпис върху споразумение от 25.07.2000 г. и върху потвърдително писмо от 12.05.1999 г.; от изпълнена по това производство съдебно-почеркова експертиза се установявало, че подписите върху тези документи са изпълнени от лицата, които са ги подписали, включително от Х.. Постановлението на прокуратурата е било неизвестно на съда и на молителя към датата на постановяването на устните състезания по делото. В писмени бележи, изготвени от адв. М. Ц., се поддържат съображенията за наличие на основанието по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК за отмяна на влязло в сила решение, и се сочи допуснато съществено процесуално нарушение от въззивния съд по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК.

Ответникът Г. З. Х., с адрес в [населено място], представляван от адв. И. М., в отговор на молбата излага доводи за липса на основание за допускане на отмяната.

С атакуваното решение въззивният съд е отменил решение № 1913 от 17 май 2019 г., постановено по гр.д. № 11916/2017 г. по описа на районния съд в [населено място], и вместо него е отхвърли предявеният от молителя Т. против Г. Х. иск за сумата от 4000 лева – частично от 297002,15 лева, главница по договор за заем, оформен в потвърдително писмо от 12.05.1999 г. и в документ споразумение от 25.07.2000 г., вземанията по който са прехвърлени в полза на молителя с договор за цесия от 03.05.2016 г., иск за сумата от 1000 лева – частично от 37364,85 лева мораторни лихви за периода 03.05.2016 г.-28.07.2017 г., заедно с иск за законните лихви върху главницата от завеждането на делото. За да достигне до този резултат съдът приема, че по спорния въпрос за авторството на подписите на Х. под писмените документи, които го обвързват по твърдения договор за заем, има събрани противоречиви и неубедителни доказателства – две вещи лица приемат, че авторството на подписите не е негово, а други две вещи лица приемат, че той е автор на тези подписи; счетено е, че за вещите лица К. С. и Е. Ч., които отричат автентичността на подписите на Х., по делото нямало съмнения да са пристрастни при изготвянето на експертизите на съответните документи, защото никога преди това не били правили експертизи на подписите на това лице; обратното важало за експертите С. С. и И. Ч., които са правили експертизи на тези подписи по други дела на съда и са се обвързали със заключения по този въпрос. Счетено е, че последните две вещи лица изначално са били предубедени за изхода на експертизата. Заключено е, че твърденията на ищеца П. И. за това, че Х. е подписал потвърдителното писмо и споразумението, е недоказано.

Молбата за отмяна е неоснователна по всички поддържани основания.

Според чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК може да се иска отмяна, когато се открият нови обстоятелства или писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни на страната, срещу която решението е постановено. Отмяната на това основание е насочена срещу такава неправилност на решението, която се е дължала на невиновна, на обективна невъзможност да се разкрие истината по време на висящността на делото. Решението е постановено при непълнота на доказателствата – на фактическия или доказателствен материал, която се разкрива след като решението е влязло в сила, и която не се дължи на процесуално нарушение на съда или пък на небрежност на страната при упражняване на процесуалните й права. В случая молителят заявява, че се е снабдил с писмено доказателство, установяващо авторството на ответника Х. върху потвърдително писмо от 12.05.1999 г. и споразумение от 27.05.2000 г. В представеното постановление за прекратяване на досъдебно производство № 284/2015 г. по описа на отдел „ИП“ ОДМВР гр. Пловдив, водено срещу неизвестен извършител на престъпление по чл. 316, вр. чл. 309 НК, се сочи, че от изготвени по делото експертизи се установява, че съответните споразумения (между които и споразумение от 25.07.2000 г. между К. Т. и Г. Х.) са подписани от лицата, посочени като автори, поради което не може да се приеме, че е извършено документно престъпление. Соченото прокурорско постановление не може да се приеме в случая като доказателствен материал, чиято липса е довела до неправилност на решението. С него се установява прекратяване на наказателно производство, водено срещу неизвестен извършител за съответното престъпление. Дори и своевременното му представяне по делото от страна на молителя, не би повлияло на изводите на съда по цененето на представените експертни заключения, доколкото пред самия съд са били представени и двете тези за авторството на положените по съответните документи подписи.

С разпоредбата на чл. 303, ал. 1, т. 2 ГПК са предвидени няколко фактически състава, при които съдът, разрешил спора по същество с влялото в сила съдебно решение, е формирал решаващата си воля по съществото на спора на доказателство, опорочено поради престъпно действие на участниците в гражданския процес, а именно: на неистинност на свидетелските показания; неистинност на заключение на вещо лице или на престъпно действие на страната, нейния представител или член от състав на съда или на връчител във връзка с решаването на делото. При всяка една от тези хипотези законът безусловно предпоставя, като условие за допустимост на молбата за отмяна, престъпното деяние да е установено по надлежен съдебен ред с влязла в сила присъда или с решение на гражданския съд по чл. 124, ал. 5 ГПК, (респ. чл. 97, ал. 4 ГПК /отм./). По делото не се твърди и не се представя доказателство за установяване по съдебен ред с влязла в сила присъда или с решение на гражданския съд по чл. 124, ал. 5 ГПК на неистинност на заключение на вещо лице. Аргументите на молителя по това основание са насочени единствено към твърдяно допуснато съществено нарушение на съдопроизводството от страна на съда при цененето на експертните заключения, което обаче не осъществява посоченото основание за отмяна.

Фактическият състав на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е налице при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата. Противоречие между две съдебни решения има тогава, когато те се отнасят до един и същи спорен предмет, но го установяват различно, като различието е в диспозитивите относно съществуването или несъществуването на субективното гражданско право.

С влязло в сила решение № 1540 от 11 декември 2018 г., постановено по гр.д. № 2022/2018 г. по описа на окръжния съд в [населено място], е потвърдено решение № 2859 от 16 юли 2018 г., постановено по гр.д. № 11580/2017 г. по описа на районния съд в гр. Пловдив, с което е признато за недоказано оспорването истинността на частните документи потвърдително писмо от 12.05.1999 г. и споразумение от 25.07.2000 г., и по иска на К. А. Т. е осъден Г. Х. да му заплати сумата от 10000 лева, частично от общо 53151,84 лева, обезщетение за забава в плащането на сума от 203500 щатски долара за периода 30.07.2014 г.-03.05.2016 г. По жалбата на Г. Х. срещу това първоинстанционно решение въззивният съд приема, че от представените по делото потвърдително писмо от 12.05.1999 г. и споразумение от 25.07.2000 г. се установява, че Х. признава, че за периода 19.04.-10.05.1999 г. е получил от К. А. Т. в брой общо сумата от 203500 щатски долара с падеж 30.7.2014 г.; от договор за цесия от 03.05.2016 г. с нотариална заверка на подписите се установявало, че Т. е прехвърлил главницата и законната лихва върху нея на третото за този спор лице П. Т. И., но си е запазил правото да получи от длъжника законните лихви от 53151,84 лева за периода 30.07.2014 г. до датата на цесията. По оплакването за неправилно кредитиране на почерковите експертизи – единична и тричленна, относно подписа на Х. върху съответните документи, е прието, че е неоснователно, тъй като експертизите са аргументирани и подробно онагледени, а доводът за разлика в резултата от почеркови експертизи по други дела между същите страни, е счетен за неотносим. Това въззивно решение е влязло в сила на 9 октомври 2019 г. с постановяването на определение № 673 по гр.д. № 1378/2019 г. по описа на III г.о., ВКС.

В задължителната си тълкувателна практика (така в т. 5 на ТР № 7/2014 г., ОСГТК), ВКС приема, че фактическият състав на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делата, но и когато са разрешени по различен начин правните въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Това основание за отмяна ще е налице, когато разрешаването на спора по единия иск – обусловената претенция имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск – обуславящата претенция, и разрешенията по обуславящия спор си противоречат. ВКС подчертава, че, за да възникнат предпоставките по разпоредбата, трябва да е налице съвпадение между страните, както и да съществува обективно тъждество на производствата, но за разлика от хипотезата, при която обективното тъждество на производствата е резултат от еднаквите спорни предмети, в този случай обективният идентитет не се изразява в еднакъв предмет на делата, те имат различни спорни предмети, но предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело. Субективен идентитет е налице, когато двете дела са между същите страни – противопоставените субекти на материалното правоотношение, които са ищецът и ответникът и които ще бъдат обвързани от силата на пресъдено нещо, както и при встъпване или привличане на трети лица помагачи; такъв идентитет е налице и в случай на правоприемство в хода на процеса, при което правоприемниците са обвързани от решението. В процесния случай дори и да би могло да се търси обосновка за наличие на обективен идентитет при инкорпориране на предмета на обуславящото дело в този на обусловеното, не е налице съвпадение на страните по двете съдебни производства. Липсата на субективен идентитет отрича възможността за възникване на поддържаната от молителя хипотеза за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК.

Мотивиран от изложеното, Върховния касационен съд, състав на IV г.о.,

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на П. Т. И., с адрес в [населено място], за отмяна на влязло в сила решение № 1266 от 9 ноември 2019 г., постановено по в.гр.д. № 1593/2019 г. по описа на окръжния съд в гр. Пловдив.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: