Давност при допълнителен отпуск за извънреден труд на служители в затворите

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е

№ 50071

гр. София, 24.03.2023г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение в открито заседание на двадесети март две хиляди двадесет и трета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИС ИЛИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВА

при участието на секретаря Ана Давидова и като изслуша докладваното от съдията Вълдобрева гр.д. № 2813/2022г. , за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

С касационна жалба на Н. Ж. Т. се атакува въззивно решение № 30/16.02.2022г., постановено по възз.гр.дело № 31/2022г. на Сливенския окръжен съд, с което след отмяна на решение № 260469 от 20.10.2021г. по гр. дело № 362/2021г. на РС-Сливен, е отхвърлен иск по чл.124, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 211 ЗВР (отм.), предявен от Н. Т. против Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“-да се признае за установено, че ищцата има право на допълнителен платен годишен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа в периода от първото тримесечие на 2003г. до 30.06.2013г., поради погасяване на правото на ползване по давност.

В касационната жалба са развити подробни съображения за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т.2 и т.3 ГПК.

Ответникът в касационното производство-Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“, чрез процесуален представител оспорва касационната жалба. Претендира разноски.

С определение №50035 от 24.01.2023г. е допуснато касационно обжалване на решението на ОС-Сливен, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите относно естеството на правото на допълнителен отпуск по чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006г. (отм.), сроковете за упражняване на това право и възможността да бъде погасено по давност.

С обжалваното решение е прието, че предявеният установителен иск е допустим, но погасен по давност. От фактическа страна е препратено към мотивите на първата инстанция - съгласно които ищцата работи по служебно правоотношение като държавен служител в ГДИН при МП; за процесния период-от първото тримесечие на 2003г. до 30.06.2013г. е положила извънреден труд над 50 часа на тримесечие, за който има право на допълнителен отпуск, който не се установява да е предоставен от работодателя и да е ползван от служителя. От правна страна въззивният съд е приел, че отношенията между страните се уреждат от ЗМВР в сила до 12.07.2006г. и ЗМВР в сила до 27.06.2014г. В чл. 229, ал. 1, т. 9 от ЗМВР от първия закон, съответно чл.212, ал.1, т.3 от втория е посочено, че държавните служители в МВР имат право на допълнителен платен годишен отпуск до 12 работни дни, като и в двата закона съществуват забрани отпуските да бъдат компенсирани с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение. Според съда, тъй като се касае за държавни служители, за неуредените въпроси следва да се приложи Закона за държавния служител, в сила от 01.03.2011г., в чийто чл. 59, ал. 5 ЗДС е въведена 2-годишна давност за упражняване на правото на платен годишен отпуск. С оглед разпоредбата на чл.59, ал.5 ЗДС, съдът е приел, че правото на ползване на неизползваните отпуски, на които ищцата е имала право от 2010г. се е погасило с изтичането на две години, като за допълнителния отпуск през 2013г. тази давност е изтекла в края на 2015г., а исковата молба е подадена на 02.02.2021г. За периода от 2003г. до 2009г. ищцата е имала право на ползване на допълнителен платен отпуск, но по делото не са приложени доказателства такова ползване да е било поискано, съответно отказано. Според въззивния съд за всяка от посочените години от 2003г. до 2009г., след изтичането на всяка, ищцата е могла да поиска от работодателя да й бъде разрешено ползването на платен отпуск; погасителната давност не може да започне да тече преди правото, което се претендира, да е възникнало; след отпадане на забраната за компенсиране на извънреден труд с почивка е създадена възможност служителят да извърши компенсация с едностранно изявление, ако тя не бъде извършена от работодателя; постестативното право на работника да извърши компенсация възниква с изтичане на крайния срок, в който работодателят е длъжен да я извърши и се погасява с тригодишна давност, а ако трудовото правоотношение е било прекратено, на мястото на потестативното право, което не може да бъде упражнено, възниква вземане за парично обезщетение. Съдът е посочил, че в случая ищцата е следвало да претендира правото си на допълнителен отпуск за 2003г. до края на 2006г. за 2004г. до края на 2007г., за 2005г. - до края на 2008г., за 2006г. - до края на 2009г., за 2007г.- до края на 2010г., за 2008г. - до края на 2011г. и за 2009г. до края на 2012г. При това положение и доколкото искът е бил предявен на 02.02.2021г., съдът е приел, че своевременно направеното от ответната дирекция възражение за давност, е основателно.

В отговор на поставените въпроси, по които е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, Върховният касационен съд намира следното:

Според задължителната практика на ВКС, в това число цитираната от касатора - решение №197/07.10.2019г. по гр.д. №786/2019г. на IV ГО, решение №243/05.10.2016г. по гр.д. №.1513/2016г. на IV ГО, решение №106/19.05.2022г. по гр.д. №834/2020г. на ІV ГО, решение №118/ 17.05.2022г. по гр.д. №897/2019г. на ІV ГО и др., правото на допълнителен отпуск е по своето естество компенсация за положен от съответния държавен служител в МВР извънреден труд. Това следва от законодателната уредба, създадена със ЗИДЗМВР 1997г.(ДВ бр. 17/21.02.2003г.), в сила от 25.02.2003г., която урежда последиците от полагането на труд от държавните служители в МВР, работещи на смени, превишаващ нормативно установеното работно време след сумираното му изчисляване на тримесечие. Положеният от такива служители труд, надвишаващ нормативно установеното работно време, се компенсира при условията на чл. 212, ал. 5, т. 2 ЗМВР от 1997г.(отм.), съответно чл. 211, ал. 5, т.2 ЗМВР от 2006г. (отм.): до 50 часа на отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд, а разликата над 50 часа - допълнителен отпуск. Превишението над 50 часа не може да е нещо различно от превишението до 50 часа - то във всеки случай се явява работа извън редовното работно време, т.е. извънреден труд. Въпрос на законодателно решение е защо част от положения труд се компенсира парично, а друга част - с допълнителен отпуск, но и двете вземания на държавния служител имат компенсаторен характер по отношение на положен от него извънреден труд. Едното от тези вземания (възнаграждение за труда, превишаващ редовното време до 50 часа) е парично и за предявяването му с осъдителен иск няма никакви условия. Правото на допълнителен отпуск (за превишаване над 50 часа на нормативно установеното работно време) е непарично и от държавните служители в МВР не може да бъде предявено с друг иск, освен с установителен. Това следва от обстоятелството, че за разлика от разпоредбите в КТ (чл. 176, ал. 3) и ЗДСл (чл. 59, ал. 6), нормите на ЗМВР не предвиждат възможност държавния служител в МВР да упражни това право с едностранно волеизявление. Естеството на задълженията, които такъв служител има, не допуска възможността същият сам да реши кога да преустанови тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния ръководител. От друга страна отменените закони за МВР изрично забраняват този отпуск да се компенсира с парично обезщетение (чл. 229, ал. 4 ЗМВР 1997г.отм. и чл. 212, ал. 4 ЗМВР от 2006г. отм.), освен при прекратяване на служебното правоотношение. След като непаричното право не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, то за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението. Погасителната давност е санкция за кредитор, който бездейства да упражни правото си, и тя няма приложение там, където кредиторът е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действия по упражняване на това право. Ирелевантно е обстоятелството, че действащият ЗМВР не предвижда право на допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд на държавните служители в МВР. Това няма отношение към вече възникналите при действието на отменените нормативни актове права. Тези права продължават да съществуват, не могат да бъдат упражнени едностранно и поради това давност за тях не започва да тече докато правоотношението съществува, без оглед момента на отмяна на законите, които са ги уреждали.

Върховният касационен съд, състав на ІV ГО, намира, че обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо. Решението не е нищожно, както сочи касаторът, поради противоречие с основни правни принципи, нито е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл точно по заявеното искане.

При тези отговори на въпросите, обусловили допускането на касационното обжалване, въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон. Незаконосъобразно въззивният съд е приел, че спорното право е погасено с изтичане на тригодишен давностен срок. Разпоредбите на ЗДСл и КТ не са приложими по аналогия по отношение на правото на допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006 г. (отм.). Случаите са различни, тъй като правото на отпуск по КТ и ЗДСл може да бъде упражнено едностранно, а за правото на отпуск по цитираните закони не е предвидена такава възможност. Затова е погрешно по отношение на спорното в настоящето производство право да се прилагат по аналогия правни норми, уреждащи погасяването по давност на правото на отпуск на работници и служители в невоенизирани структури. Предвид това обжалваното решение следва да бъде отменено частично, а настоящата инстанция да реши спора по съществото, доколкото не се налага извършването на допълнителни съдопроизводствени действия.

Ищцата Н. Т. работи по служебно правоотношение, като държавен служител-на длъжността „надзирател“ в затвора в гр. Сливен; липсват данни правоотношението между нея и ГДИН да е прекратено. През исковия период - от 01.01.2003г. до 30.06.2013г. е полагала извънреден труд на 8, 12 и 24 часови смени, като липсват данни да й е бил предоставян допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) ЗМВР от 1997г. (отм.) и чл. 212, ал.1, т.3 ЗМВР 2006г. (отм.). Ищцата се ползва от правата по тези закони, тъй като за държавните служители в ГДИН се прилагат разпоредбите за държавните служители от МВР. Според приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно икономическата експертиза, за исковия период, при сумирано изчисляване на работното време на ищцата, която е работила на смени, някои от тримесечията надхвърлят нормалната продължителност на работното време на държавните служители в МВР с повече от 50 часа, като некомпенсираният извънреден труд в процесния период, който подлежи на компенсиране с допълнителен платен годишен отпуск е в общ размер 338 часа или 42 дни, без преобразуване на нощните часове в дневни (ІІ вариант от заключението) и съответно 927 часа или 115 дни, при преобразуване на нощния труд с коефициент 0,143 (І вариант).

Следователно за ищцата е възникнало правото на допълнителен отпуск по чл. 229, ал. 1, т. 9 (предишна т. 8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал. 1, т. 3 ЗМВР 2006г. (отм.) - искът е доказан по основание. Отработените от ищцата часове е следвало да бъдат компенсирани с дни допълнителен платен годишен отпуск, като се отчете, че на служителя се полагат най-много 12 дни допълнителен отпуск на година. При определяне размера на допълнителния платен годишен отпуск, настоящият състав съобрази, че в хода на исковия процес искът е изменен, на основание чл. 214 ГПК, като ищцата е оттеглила исковата претенция за разликата между изчисленията на вещото лице и първоначално претендираните 12 дни за всяка година от процесния период. Съдът съобрази също, че според Тълкувателно решение № 1/15.03.2023г. по тълк. дело № 1/2020г. на ОСГК на ВКС при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба) и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. След като разпоредбите на КТ въз основа на които се извършва преобразуването на часовете, не са приложими в конкретния случай, то съдът възприема втория вариант на заключението, според който ищцата е отработила 338 часа, без преобразуване на нощните часове в дневни, които се равняват на общо 42 дни допълнителен платен годишен отпуск за процесния период. Платеният годишен отпуск се изчислява в дни, а не в часове. Размерът на платения отпуск се определя като сумата, получена от сбора на часовете за една година положен извънреден труд над 50 часа за тримесечие се раздели на 8 (8 часа е нормалната продължителност на работното време).

Престираният от ищцата извънреден труд е в размер 338 часа, които се равняват на 42 дни допълнителен платен отпуск или според втория вариант на заключението-колона 10: за 2003г. – 8 дни; за 2004г.-2 дни; за 2005г. - 2 дни; за 2006г. - 8 дни; за 2007г. -4 дни; за 2008г. - 7 дни; за 2009г. - 5 дни; за 2010г. - 4 дни; за 2011г.-2 дни, като за 2012г. и 2013г., видно от заключението на вещото лице по приетата съдебна експертиза ищцата не е положила извънреден труд над 50 часа за тримесечие, поради което за тези две години няма право на допълнителен платен годишен отпуск. Предвид това ищцовата претенция следва да бъде уважена за общо 42 дни и за периода от 2003 до 2011г. включително, а за разликата до заявените 113 дни, следва да се отхвърли, като неоснователна.

При този изход на спора Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” към Министерство на правосъдието следва да бъде осъдена да плати на касаторката сумата 1 332 лева разноски за платено в трите съдебни инстанции адвокатско възнаграждение, съразмерно уважената част от исковете, а Н. Ж. Т. следва да бъде осъдена да плати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” към Министерство на правосъдието сумата 378 лева юрисконсултско възнаграждение за трите съдебни инстанции

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 30/16.02.2022г., постановено по възз.гр.дело № 31/2022г. на Сливенския окръжен съд, в частта , с която са отхвърлени исковете за установяване на право на допълнителен платен годишен отпуск по чл.212, ал.1, т.3 ЗМВР 2006г. (отм.), за 2003г. - за 8 дни; за 2004г. - за 2 дни; за 2005г. - за 2 дни; за 2006г. - за 8 дни; за 2007г. - за 4 дни; за 2008г. - за 7 дни; за 2009г. - за 5 дни; за 2010г. - за 4 дни; за 2011г.- за 2 дни и вместо това ПОСТАНОВЯВА :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” към Министерство на правосъдието, че ищцата Н. Ж. Т. има право на допълнителен платен годишен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа на тримесечие, на основание чл.212, ал.1, т.3 ЗМВР 2006г. (отм.), както следва: 8 дни за 2003г.; 2 дни за 2004г.; 2 дни за 2005г.; 8 дни за 2006г.; 4 дни за 2007г.; 7 дни за 2008г., 5 дни за 2009г.; 4 дни за 2010г. и 2 дни за 2011г.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 30/16.02.2022г., постановено по възз.гр.дело № 31/2022г. на Сливенския окръжен съд в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА ответника Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” към Министерство на правосъдието да плати на ищцата Н. Ж. Т. сумата 1332 лева разноски за платено в трите съдебни инстанции адвокатско възнаграждение.

ОСЪЖДА Н. Ж. Т. да плати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” към Министерство на правосъдието сумата 378 лева юрисконсултско възнаграждение за трите съдебни инстанции.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: