Обезщетение при катастрофа и недопустимост на прихващане спрямо ненаследник

Текстът на акта

Ключови фрази

РЕШЕНИЕ
№ 130
гр. София 28.02.2024 година
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в публичното заседание на 18.10.2023 (осемнадесети октомври две хиляди двадесет и трета) година в състав:

Председател: Зоя Атанасова
Членове : Владимир Йорданов
Димитър Димитров

при участието на секретаря ДИАНА АНАЧКОВА, като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 827 по описа за 2023 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 8094/29.12.2022 година, подадена по пощата на 28.12.2022 година, от С. М. Х. и Б. Б. А., като непълнолетен действащ със съгласието на майка си С. М. Х., срещу решение № 313/08.11.2022 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 392/2022 година.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 62/03.05.2022 година на Окръжен съд Разград, постановено по гр. д. № 344/2021 година, с което са отхвърлени предявените от С. М. Х. и Б. Б. А. срещу ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] искове, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, за заплащане на сумата по 24 000.00 лева за всеки от тях, заедно със законната лихва от предявяването на иска, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в резултат на резултат на застрахователно събитие, а именно пътнотранспортно произшествие, настъпило на 14.04.2019 година, причинено от Д. Б. А., при което била настъпила смъртта на техния наследодател Б. А. Х., като погасени по реда на чл. 103 от ЗЗД чрез съдебно прихващане с насрещно вземане на ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] срещу тях, представляващо платено от застрахователя на основание чл. 500, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от КЗ обезщетение за претърпени неимуществени вреди, причинени от застрахования по „Гражданска отговорност” Д. Б. А. от настъпилото на 14.04.2019 година произшествие и са отхвърлени предявените от С. М. Х. и Б. Б. А. срещу ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] искове против ЗД „Бул Инс“ АД [населено място], с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ за разликата над 24 000.00 лева до първоначално предявения размер от по 120 000.00 лева за всеки един от тях, заедно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното изплащане на задължението, като неоснователни.

В подадената от С. М. Х. и Б. Б. А., като непълнолетен действащ със съгласието на майка си С. М. Х. касационна жалба се излагат доводи за това, че обжалваното решение на Апелативен съд Варна е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и да се постанови ново, с което предявените от касаторите срещу ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] искове, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, да бъдат уважени.

Ответникът по касационната жалба ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] е подал отговор на същата с вх. № 1180/15.02.2023 година, с които е изразил становище, че жалбата е неоснователна като е поискал оставянето й без уважение като се потвърди атакуваното с нея решение.

С. М. Х. и Б. Б. А. са били уведомени за обжалваното решение на 28.11.2022 година, а подадената от него касационна жалба е с вх. № 8094/29.12.2022 година, като е подадена по пощата на 28.12.2022 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.

С постановеното по делото определение № 1981/05.07.2023 година обжалваното решение е допуснато до касационно обжалване по отношението на правния въпрос за задължението на въззивния съд да обсъди наведените от страните основания за обжалване на първоинстанционното решение.

По така поставения въпрос съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира следното:

По силата на чл. 6, ал. 2 от ГПК предметът на делото и обемът на дължимата се защита и съдействие се определя от страните, което става, чрез изложените от тях твърдения относно фактите и обстоятелствата, на които основават правата си, направените във връзка с тях доводи и възражения, а също така и искания. Съдът е задължен да се произнесе по спора, с който е сезиран, в рамките на очертания от страните предмет на делото, като по силата на чл. 12 от ГПК е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Вследствие на това обсъждане съдебният състав приеме кои от твърдените от страните факти и обстоятелства да доказани и кои не. Изводите на съда в тази насока и начинът, по който е достигнато до тях се отразяват в мотивите, които по силата на чл. 236, ал. 2 от ГПК се прилагат към решението и които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда. От това следва, че мотивите към съдебното решение не следва да съдържат декларативно изявление на съда, какво приема за установено по отношение на определено твърдение, даден довод или съответно възражение на страната, но и да посочва начина, по който е достигнато до този извод. При въззивното обжалване предметът на спора се определя по правилото на чл. 269 от ГПК, като въззивният съдът следи служебно за валидността на първоинстанционното решение в неговата цялост, а за допустимостта му в обжалваната му част. По отношение на правилността на решението той е ограничен от оплакванията във въззивната жалба и трябва да се произнесе с оглед на тях. Затова съдът е длъжен да обсъди всички направени във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение, без да игнорира някой от тях, като в мотивите към решението си посочи не само извода си дали съответния довод е основателен или не, а и начина, по който е достигнал до този извод. Неизпълнението на това задължение представлява процесуално нарушение, тъй като страните не могат да узнаят защо съдът е приел дадено становище, а освен това се създават пречки за осъществяване на инстанционния контрол на постановеното решение.

С оглед на така дадения отговор на правния въпрос, по повод на който е допуснато касационно обжалване Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение приема, че решението на Апелативен съд Варна е частично неправилно по следните съображения:

За да постанови решението си съставът на Апелативен съд Варна е приел, че С. М. Х. лично и като законен представител на Б. Б. А. претендират от ответното застрахователно дружество ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] заплащане на обезщетение за претърпените от тях морални болки и страдания в резултат на застрахователно събитие, а именно пътнотранспортно произшествие, настъпило на 14.04.2019 година, причинено от Д. Б. А., при което била настъпила смъртта на техния наследодател Б. А. Х.-съпруг на ищцата и баща на втория ищец Б. Б. А.. От събраните по делото доказателства безспорно се установявало от фактическа страна, че произшествието било настъпило на 14.04. 2019 г. по път ІІ-23 км, 78+398, в посока от [населено място] към [населено място], след полунощ, когато Д. Б. А., след употреба на алкохол и въпреки, че не бил правоспособен водач, привел в движение и управлявал лек автомобил марка „А. Р. 147“ с рег. [рег.номер на МПС] , а до него, на предната дясна седалка седял баща му-Б. А. Х.. Скоростта на движение била 120.92 км/ч, значително по-висока от максимално разрешената за движение извън населено място (90 км/ч). След изхода на [населено място] водачът изгубил контрол върху управлението на автомобила и се насочил към десния край на пътното платно. Напуснал платното за движение, навлязъл в затревения терен, забил се в намиращия се в канавката насип, след което се завъртял няколко пъти около оста си и се ударил последователно в две крайпътни дървета. От двата силни удара водачът и спътника му получили множество сериозни телесни увреждания, несъвместими с живота и починали на място. Безспорно установено било още, че Д. Б. А. управлявал автомобила с концентрация на алкохол в кръвта от 1.46 ‰, а пробата, иззета от Б. А. Х. установила наличие на етилов алкохол с концентрация 5.29 ‰. Образуваното по случая предварително производство ДП № 275 на Окръжна прокуратура Разград, било прекратено на основание чл. 24, ал. 1, т. 4 от НПК-поради смърт на дееца с постановление от 13.07.2020 г. Не се спорело, че гражданската отговорност на водача на автомобила била застрахована по задължителната застраховка за риска „гражданска отговорност“ на автомобилистите при ЗД „Бул Инс“ АД [населено място], както и че застрахователното събитие било осъществено в рамките на действие на същата застраховка. В резултат на произшествието ищците били претърпени силни морални болки и страдания, установени с приети по делото заключение на съдебно-психологическа експертиза и свидетелски показания. Така според вещото лице и двамата ищци били преживели силен шок и мъка в резултат на загубата си. В процесния случай стресът се бил изразил като система от физиологични, биохимични, психични и поведенчески реакции, предизвикани от силни и неочаквани психически и емоционални натоварвания. Внезапната загуба на съпруг и баща била довела в първите месеци след събитието до преживяване реакция на скръб и траур, т. нар. „траурна реакция“, която често водела до трудности в приспособяването към новата променена ситуация и до интензивни депресивни симптоми-плач, тъга, нарушения в съня, безпокойство, потиснато настроение, негативни мисли, апатия, чувство за несигурност, безпричинна промяна в настроението и социална изолация. Ищците били развили хронично стресово състояние, нарушаващо емоционалния им баланс, т. нар. жизнена криза или психотравма, която имала характеристиката на патологично, болестно състояние и не покривала критериите за наличието на тревожно-депресивно или друг вид личностно разстройство, но била с достатъчно силен емоционален оттенък, водещ до значима промяна в социалното функциониране. При Б. Б. А., предвид особеностите на възрастта и мобилизацията на ресурсите за справяне с психотравмата, се наблюдавало нормално функциониране в обществото като посещаване на училище и общуване с приятели. При С. М. Х. обаче се наблюдавала социална дезадаптация-затваряне и ограничаване на контактите, прекъсване на трудовата дейност и придържане единствено към ежедневните битови дейности. Според свидетелските показания на К. А. Х. и Д. С. А. отношенията в семейството на пострадалия били близки, съпрузите прекалено много се обичали, навсякъде ходели заедно, дори да пазаруват. Били много сплотено семейство. Б. Б. А. много обичал баща си, бил много привързан към него. Ищците преживели прекалено голям стрес от смъртта на Б. А. Х., затворили се в себе си, не общували с никого. Детето Б. Б. А. таяло всичко вътре в себе си и не искало да споделя, не искало да празнува дори рождения си ден. Приживе Б. А. Х. не злоупотребявал с алкохол, употребявал в рамките на нормалното, а Д. Б. А. не употребявал изобщо. Понякога Д. Б. А. карал колата на баща си, веднъж дори бил взел без разрешение и му наложили глоба.

Въз основа на приетото по-горе съдът съставът на Апелативен съд Варна приемал за доказано наличието на всички елементи от фактическия състав за ангажиране отговорността на застрахователя за обезвреда на претърпените от ищците неимуществени вреди в резултат на произшествието и последвалата от него загуба на съпруг и баща. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд съобразявал, че Б. А. Х. бил сравнително млад човек, в активна трудоспособна възраст, без данни за хронични заболявания и здравословни проблеми, който полагал грижи за съпругата и двете си деца. Загубата му била настъпила внезапно и била дала силно негативно отражение върху психичното състояние и живота на ищците, които по различен начин са опитвали да се справят с нея. Въззивният съд бил длъжен да съобрази и практиката на касационната инстанция при определяне размера на застрахователните обезщетения, отчитайки икономическата конюнктура в страната, както и общественото възприемане на справедливостта на всеки отделен етап от развитието на обществото. Паричен еквивалент на този вид обществени отношения се явявали лимитите на застрахователните суми за неимуществени вреди, установени в действащите през съответните периоди наредби за задължителното застраховане. Съобразявайки всичко това съставът на Апелативен съд Варна намирал, че обезщетение в размер на по 120 000.00 лева всеки от ищците било адекватно и съобразено както с реално претърпените болки и страдания, така и с практиката на касационната инстанция.

По отношение на направеното от ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] възражение за съпричиняване съставът на Апелативен съд Варна намирал, че доколкото виновният за произшествието непълнолетен водач Д. Б. А., като син на пострадалия Б. А. Х., живеел в едно домакинство с баща си, безспорно липсата на правоспособност за управление на моторно превозно средство била известна на всички членове на семейството. Въпреки това пострадалият Б. А. Х. му бил разрешил да управлява автомобила и се бил съгласил да пътува с него, като по този начин сам се поставил в опасност, като допринесъл както за настъпването на самото произшествие, така и за настъпване на вредата спрямо самия себе си. При това положение следвало да бъде споделен извода на първоинстанционния съд, че неговият принос е по-голям от този на причинителя и последният следвало да отговаря до 30 %, а отговорността на пострадалия била 70 %. Заключението на комплексната съдебноавтотехническа и съдебномедицинска експертиза било категорично, че към момента на настъпване на произшествието Б. А. Х. пътувал без поставен предпазен колан, тъй като с оглед на механизма на произшествието, получената тежка съчетана механична и инерционна травма на главата, тялото и крайниците на пострадалия, не би настъпила с поставен предпазен колан и травмите биха били по-ограничени. Предвид изложеното, въззивният съд приемал, че възражението на ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] в тази насока било основателно и следвало да бъде уважено, като следвало да бъде признат принос на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат, предвид липсата на поставен предпазен колан, в размер на 10 %. Затова исковите претенции следвало да бъдат уважени в размер на по 24 000.00 лева за всеки един от ищците и отхвърлени в останалата си част като неоснователни. Същевременно регресното право на застрахователя срещу застрахования било уредено в нормата на чл. 500, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от КЗ, съгласно която застрахователят имал право да получи от виновния водач платеното от застрахователя обезщетение заедно с платените лихви и разноски, когато виновният водач при настъпването на пътнотранспортното произшествие бил извършил нарушение по ЗДвП, като бил управлявал моторното превозно средство под въздействие на алкохол с концентрация на алкохола в кръвта над допустимата по закон норма или под въздействието на наркотици или други упойващи вещества или е отказал да се подложи, или виновно се е отклонил от проверка за алкохол, наркотици или други упойващи вещества, както и когато е управлявало моторното превозно средство, без да притежава правоспособност за управление на съответната категория. Налице била сочената от закона хипотеза, предвид установеното по делото наличие на алкохол в кръвта на водача на моторното превозно средство с концентрация 1.46 ‰ и липсата на документ за правоспособност за управление на същото. Ищците били законни наследници на Д. Б. А., приели били наследството, според представените пред застрахователя декларации, съдържащи се в застрахователните преписки, поради което на основание чл. 60, ал. 1 от ЗН отговаряли за задълженията на наследодателя си. Поради това същите отговаряли пред застрахователя до размера на полученото от тях застрахователно обезщетение по силата на регресното му право да получи изплатеното застрахователно обезщетение. Своевременно, в отговора на исковата молба, ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] било направило възражение за съдебно прихващане на задължението си да изплати застрахователното обезщетение с своето вземане от наследниците на делинквента по реда на чл. 500, ал. 1, т. 1 от КЗ. Фактическият състав на правото да се извърши прихващане по чл. 103, ал. 1 от ЗЗД включвал съществуването на две действителни вземания (задължения), които били насрещни, имали за предмет пари или еднородни и заместими вещи, като вземането на страната, която прихваща (активното вземане) трябвало да е ликвидно и изискуемо. Нямало спор в доктрината и съдебната практика, че възражението за прихващане, заявено в хода на висящия исков процес, било допустимо и когато вземането не било ликвидно, нито пък изискуемо. В тази хипотеза на съдебно прихващане погасителния ефект настъпвал, след като влезе в сила решението, тъй като от този момент вземането ставало ликвидно и безспорно. В случая, ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] било предявил възражение за съдебно прихващане с насрещното вземане на ищците за обезщетение за неимуществени вреди вследствие на застрахователното събитие. Освен предявено своевременно, възражението било и основателно по същество и следвало да бъде уважено.

Страните по делото не спорят относно приетата за установена по делото фактическа обстановка, като споровете са относно произтичащите от нея правни последици и първия от тях е свързан с това дали С. М. Х. и Б. Б. А. се явяват законни наследници на Д. Б. А.. Видно от изложеното по-горе въззивният съд приел, че това е така. Този извод би бил верен в случай, че Д. Б. А. е починал преди баща си Б. А. Х.. В този случай последният би се явил (заедно със С. М. Х.) наследник на сина си, а след неговата смърт ще бъде наследен от съпругата си С. М. Х. и сина си Б. Б. А.. Именно при такава поредност на наследяването последните двама биха се явили и наследници на Д. Б. А.. Видно от приложените по делото препис-извлечения от акт за смърт № 0061/К14.04.2019 година и акт за смърт № 0062/14.09.2019 година, двата на [община] като част на смъртта както на Д. Б. А., така и на Б. А. Х. е посочено 02. 00 часа, т. е. не може да се установи кой от двамата е починал първи. Извод в тази насока не може да бъде направен и от останалите доказателства по делото, като това обстоятелство е от съществено значение за уреждане на отношенията между страните в производството. При липса на доказателства за поредността на смъртта на Д. Б. А. и Б. А. Х. приложение ще следва да намери установената с чл. 10а от ЗН презумпция, по силата на която, когато няколко лица са починали и не може да се установи последователността, в която е настъпила смъртта на всеки от тях, се счита, че по-възрастният е починал преди по-младия. С оглед на това трябва да се приеме, че Б. А. Х. е починал преди сина си Д. Б. А.. По силата на чл. 5, ал. 1 и чл. 9, ал. 1 от ЗН наследници на Х. се явяват С. М. Х., Б. Б. А. и Д. Б. А.. След смъртта си последният от тях (тъй като няма съпруга и низходящи) по силата на чл. 6 от ЗН негов наследник се явява майка му С. М. Х.. Б. Б. А. не се явява наследник на брат си Д. Б. А. тъй като е следващ ред наследник по закон-чл. 8 от ЗН и може да наследи само ако майка му се откаже от наследството по реда на чл. 52 от ЗН, за което по делото няма данни. Обезщетението за неимуществени вреди, претърпени вследствие на смъртта на Б. А. Х. не се включва нито в неговото наследство, нито в наследството на Д. Б. А.. Касае се до лично право, което възниква в патримониума на С. М. Х. и Б. Б. А. в момента на смъртта на Б. А. Х.. Поради това за заплащане на обезщетението по задължителната застраховка „гражданска отговорност“ на автомобилистите не е било, нито задължително, нито необходимо касаторите да представят доказателства за това, че са приели наследството на Д. Б. А.. Въпреки това ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] е изисквало от касаторите доказателства за това обстоятелство, като предпоставка за заплащане на обезщетението. Въз основа на тези искания с молба от 29.03.2021 година С. М. Х. е уведомила ЗД „Бул Инс“ АД [населено място], че приема наследството на Д. Б. А., като към молбата е приложена декларация от същата дата, в която е посочено: „декларирам, че приемам наследството на наследодателя ми Д. Б. А., ЕГН [ЕГН], починал на 14.04.2019 година“. Доколкото се касае до изявление, насочено към трето лице по направено от последното искане, което изявление е свързано с уреждане на съществуващи между това лице и С. М. Х. правоотношения, трябва да бъде прието, че касаторката е приела наследството на Д. Б. А.. Такава декларация би могла да бъде изискана от застрахователя и по реда на чл. 51 от ЗН, доколкото с оглед данните по делото Д. Б. А. има качеството на застрахован по смисъла на чл. 477, ал. 2 от КЗ и при определени условия ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] би имало възможност да претендира възстановяване на платените на увредените лица обезщетения. Самото приемане на наследството може да бъде извършено не само по реда на чл. 49 от ЗН, а и чрез други действия на призования към наследяване. Тъй като С. М. Х. е единствен законен наследник на Д. Б. А., то с приемането от нейна страна на наследството на последния, е настъпило пълно сливане между длъжника по вземането за обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на Б. А. Х. и кредитора по същото. Това сливане води до погасяване на задължението на Д. Б. А. към С. М. Х. за обезщетение за претърпените от нея вследствие на смъртта на Б. А. Х. неимуществени вреди (чл. 124, ал. 3 от ЗЗД). Последното от своя страна води до погасяване на акцесорното задължение на ЗД „Бул Инс“ АД [населено място], тъй като същото съществува само ако не е погасено правото на увреденото лице да получи обезщетение за претърпените от него вреди. Погасяването на последното, независимо от начина за това, води и до погасяване на задължението на наследодателя.

С оглед на горното предявеният от С. М. Х. срещу ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] иск е неоснователен. Не такова обаче е положението с иска на Б. Б. А.. Тъй като не е наследник на делинквента Д. Б. А., който е бил застраховано лице по смисъла на чл. 477, ал. 2 от КЗ, в конкретния случай той има качеството на трето лице по смисъла на чл. 477, ал. 3, във връзка с ал. 1 от КЗ и има право на обезщетение за претърпените от него вследствие на смъртта на баща му Б. А. Х. неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че размерът на дължимото се обезщетение за тези вреди е в размер на 120 000.00 лева. За да отхвърли предявения от Б. Б. А. иск въззивният съд се е позовал на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на Б. А. Х., което е определил в размер на 80 %, като е намалил определеното обезщетение от 120 000.00 лева с размера на съпричиняването. По отношение на остатъка от обезщетението въззивният съд е извършил прихващане с твърдяното от ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] вземане по чл. 500, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от КЗ срещу Б. Б. А.. Такова прихващане в случая е недопустимо, тъй като се касае до вземане което застрахователят има към виновния водач или към неговите универсални правоприемници, до размера на придобитата при правоприемството част от имуществото на водача, какъвто в случая Б. Б. А. не е. Наред с това на виновния за произшествието водач не се дължи обезщетение за претърпените от него вреди, поради което подобно прихващане по отношение на него е невъзможно. То е възможно само в случаите, когато е налице универсално правоприемство на причинилия вредите водач и то когато правоприемниците са повече от един. В този случай е налице сливане само за онази част от имуществото на виновния водач, която всеки правоприемник е получил при правоприемството. Затова застрахователят ще дължи на правоприемниците обезщетение за претърпените от тях вреди, но ще може да прихване това си задължение срещу вземането си по чл. чл. 500, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от КЗ, срещу всеки правоприемник до размера на съответната част от придобитото при правоприемството. Наред с това за да е възможно прихващането по силата на чл. 103, ал. 1 от ЗЗД вземането на ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] трябва да е изискуемо. Видно от текста на чл. 500, ал. 1 и ал. 2 от КЗ вземането на застрахователя срещу виновния водач възниква от момента на плащане на обезщетението, поради което при липса на такова изискуемостта му няма да настъпи и към момента на въззивното решение. Поради това извършеното от въззивния съд прихващане на вземането на Б. Б. А. за обезщетение за претърпени от смъртта на баща му Б. А. Х. срещу ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] с твърдяно негово задължение по чл. 500, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от КЗ към застрахователя е неправилно, а направеното възражение за това е неоснователно.

От заключението на изслушаната по делото комплексна съдебно автотехническа и медицинска експертиза с вещи лица д-р Д. В. Т. и И. Д. Р. се установява, че при пътнотранспортното произшествие Б. А. Х. е пътувал на предна дясна седалка на автомобила, без поставен обезопасителен колан, въпреки че автомобилът е бил оборудван с такъв. При поставен обезопасителен колан получената от Б. А. Х. и довела до смъртта му тежка съчетана механична и инерционна травма на главата, тялото и крайниците на починалия не би настъпила и травмите биха били по-ограничени. С оглед на това Б. А. Х. е допуснал нарушение на чл. 137а, ал. 1 от ЗДвП, което е в причинна връзка с вредоносния резултат. Освен това по делото е установено, че към момента на пътнотранспортното произшествие Б. А. Х. е бил с концентрация на алкохол в кръвта от 5.29 ‰, а Д. Б. А. е управлявал автомобила с такава концентрация от 1.46 ‰. Управлението на автомобила от страна на Д. Б. А. под влиянието на алкохол е в причинна връзка с настъпилото пътнотранспортно произшествие. Наред с това концентрацията е в такъв размер, че е очевидно, че той е под влияние на алкохол, което е било видно и за Б. А. Х.. Въпреки това последният е позволил на сина си да управлява автомобила, с което е допуснал нарушение на правилото на чл. 102, ал. 1 от ЗДвП, което също е в причинна връзка с вредоносния резултат, още повече че Д. Б. А. не е бил правоспособен водач. Предвид на това направеното от ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] възражение по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е основателно. Освен това съгласно т. 7 от ТР №1/23.12.2015 година, постановено по тълк. д. № 1/2014 година на ОСТК на ВКС самото пътуване на Б. А. Х. в автомобил, за чиито водач, му е било известно, че е употребил алкохол над законоустановения минимум, следва да се отчита като съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. С оглед допуснатите от Б. А. Х. нарушения приносът му за настъпване на вредоносния резултат можеше да се счита равен с приноса на Д. Б. А. за това, ако не беше нарушението на чл. 102, ал. 1 от ЗДвП. Последното определя по-голям принос на Б. А. Х. за настъпване на вредоносния резултат, който принос следва да се определи в размер на 60 %. Предвид на това дължимото се от ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] на Б. Б. А. обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди от смъртта на баща му Б. А. Х. е в размер на 48 000.00 лева.

Върху посочената сума се дължи законната лихва за забава, считано от датата на предявяване на иска 06.12.2021 година до окончателното плащане.

С оглед на изложеното въззивното решение на Апелативен съд Варна следва да бъде отменено в частта му, с която е отхвърлен предявения от Б. Б. А., като непълнолетен действащ със съгласието на майка си С. М. Х. срещу ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, за заплащане на сумата 48 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди настъпили в резултат на застрахователно събитие, а именно пътнотранспортно произшествие, реализирано на 14.04.2019 година, причинено от Д. Б. А., при което настъпила смъртта на неговия наследодател Б. А. Х., заедно със законната лихва от датата на предявяване на иска 06.12.2021 година до окончателното плащане на задължението, като бъде постановено друго, с което искът в тази му част бъде уважен.

В останалата обжалвана част въззивното решение на Апелативен съд Варта трябва да бъде потвърдено.

Тъй като Б. Б. А. е освободен от заплащането на държавна такса ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] ще трябва да бъде осъдено да заплати сумата от 1920.00 лева, представляваща държавна такса върху уважената част от иска по сметка на ВКС.

Въззивното решение следва да бъде отменено изцяло в частта му за разноските по чл. 78 от ГПК, както и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта му относно разноските между страните по чл. 78 от ГПК, като същите бъдат преизчислени от касационния съд с оглед на изхода от настоящето производство. С оглед изхода на същото С. М. Х. ще трябва да заплати на ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] сумата от 8880.00 лева разноски по делото за трите съдебни инстанции, а Б. Б. А. сумата от 5328.00 лева разноски за трите съдебни инстанции.

ЗД „Бул Инс“ АД [населено място] ще трябва да заплати на адвокат К. К. от АК Разград сумата от 4490.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 313/08.11.2022 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 392/2022 година в частта му, с която е отхвърлен предявения от Б. Б. А. с ЕГН [ЕГН], като непълнолетен действащ със съгласието на майка си С. М. Х. с ЕГН [ЕГН], двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. , офис , чрез адвокат К. К. от АК Р. срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД [населено място],[жк], [улица] иск, с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ, за заплащане на сумата 48 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди настъпили в резултат на застрахователно събитие, а именно пътнотранспортно произшествие, реализирано на 14.04.2019 година, причинено от Д. Б. А., при което настъпила смъртта на неговия наследодател Б. А. Х., заедно със законната лихва от датата на предявяване на иска 06.12.2021 година до окончателното плащане на задължението и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА „ЗД „БУЛ ИНС“ АД [населено място],[жк], [улица], на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ да заплати на Б. Б. А. с ЕГН [ЕГН], като непълнолетен действащ със съгласието на майка си С. М. Х. с ЕГН [ЕГН], двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. , офис , чрез адвокат К. К. от АК Р. сумата 48 000.00 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди настъпили в резултат на застрахователно събитие, а именно пътнотранспортно произшествие, реализирано на 14.04.2019 година, причинено от Д. Б. А., при което настъпила смъртта на неговия наследодател Б. А. Х., заедно със законната лихва от датата на предявяване на иска 06.12.2021 година до окончателното плащане на задължението.

ОТМЕНЯ решение № 313/08.11.2022 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 392/2022 година в частта му, с която Б. Б. А. с ЕГН [ЕГН] и С. М. Х. с ЕГН [ЕГН], двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. , офис са осъдени да заплатят на ЗД „БУЛ ИНС“ АД [населено място],[жк], [улица] сумата от 4080 лева разноски по делото и в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 62/03.05.2022 година на Окръжен съд Разград, постановено по гр. д. № 344/2021 година в частта му, с която Б. Б. А. с ЕГН [ЕГН] и С. М. Х. с ЕГН [ЕГН], двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. , офис са осъдени да заплатят на ЗД „БУЛ ИНС“ АД [населено място],[жк], [улица] сумата от 7680.00 лева разноски по делото и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОСЪЖДА С. М. Х. с ЕГН [ЕГН], със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. , офис , чрез адвокат К. К. от АК Р. да заплати на ЗД „БУЛ ИНС“ АД [населено място],[жк], [улица] сумата от 8880.00 лева разноски по делото за трите съдебни инстанции, а Б. Б. А. с ЕГН [ЕГН], като непълнолетен действащ със съгласието на майка си С. М. Х. с ЕГН [ЕГН], двамата със съдебен адрес [населено място], [улица], ет. , офис , чрез адвокат К. К. от АК Разград да заплати на ЗД „БУЛ ИНС“ АД [населено място],[жк], [улица] сумата от 5328.00 лева разноски за трите съдебни инстанции.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 313/08.11.2022 година на Апелативен съд Варна, ІІ-ри състав, постановено по гр. д. № 392/2022 година в останалата му част.

ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС“ АД [населено място],[жк], [улица] да заплати сумата от 1920.00 лева, представляваща държавна такса върху уважената част от иска по сметка на ВКС.

ОСЪЖДА ЗД „БУЛ ИНС“ АД [населено място],[жк], [улица] да заплати на адвокат К. К. от АК Р. с адрес [населено място], [улица], ет. , офис сумата от 4490.00 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

Председател:
Членове: 1.
2.