Давност при допълнителен отпуск за извънреден труд в ГДИН и МВР

Текстът на акта

Ключови фрази

РЕШЕНИЕ
№ 86
гр. София, 08.02.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД - Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в състав:

Председател: Жива Декова

Членове: Александър Цонев

Филип Владимиров

като разгледа докладваното от Александър Цонев Касационно гражданско дело № 20238002101300 по описа за 2023 година.

Производството е по чл. 295 ГПК.

Допуснато е касационно обжалване на решение № 302 от 30.11.2022 г. по в. гр. д. № 20222200500454 по описа за 2022 г. на Сливенския окръжен съд, по касационната жалба на П. П. В. на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, по въпроса: Задължителни ли са за въззивния съд, на който делото е върнато за повторно разглеждане, указанията дадени от касационния съд но тълкуване и прилагане на материалния закон и длъжен ли е същият да приеме същото което е приела и касационната инстанция, щом този въпрос е поставен за разглеждане по делото при новото му разглеждане?

П. П. В. обжалва въззивното решение в частта, с която е отхвърлен предявения от нея срещу Главна дирекция „Изпълнение на наказанията” иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 211 ЗМВР /отм./ за признаване за установено, че има право на допълнителен платен отпуск за компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа за всяко тримесечие, до 12 дни годишно, за периода от 01.01.2010 г. до 30.06.2014 г., поради погасяване на правото по давност, както и в частта му относно присъдените на страните разноски.

По формулирания въпрос, ВКС намира, че по приложението на нормата на чл.294, ал.1, изр.2 ГПК е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС- /решение № 253/6.04.2010 г. по гр.д. № 4122/2008 г. на IV г.о., решение № 217/3.07.2012 г. по гр.д. № 579/2011 г. на IV г.о., решение № 164/1.072013 г. по гр.д. № 1238/2012 г. на III г.о., решение № 28/27.06.2017 г. по т.д. № 3416/2015 г. на I г.о. и др./, според която при новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да се съобрази с указанията, дадени от ВКС относно тълкуването и прилагането на закона /материален или процесуален/. Задължителните указания на ВКС се отнасят и до изразеното в отменителното решение по чл.290 ГПК становище относно материалноправен или процесуалноправен въпрос, произнасянето по който във въззивното решение покрива някоя от хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, 2 или 3 ГПК, и е довело до допускане на касационното обжалване. Не е допустимо при новото разглеждане въззивният съд, на когото делото е върнато за ново разглеждане от касационната инстанция, да не се съобрази с дадените от последната указания за тълкуването както на материалния закон, така и на процесуалния закон, като правото на ВКС да даде подобни указания е признато с т.11 на Тълкувателно решение № 1/17.07.2001 г. по гр.д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и тези указания са задължителни за въззивния съд при новото разглеждане на делото.

Относно правилността на въззивното решение, ВКС намира следното:

С решение № 50147 от 25.10.2022г. по гр.д. № 464/19г. на ВКС, е отменено предходното въззивно решение и делото е върнато за ново разглеждане на друг съдебен състав, с указания по приложението на материалния и процесуалния закон. В решението е посочено, че искът е отхвърлен без да се обсъди основния предмет на спора – дали ищцата има право на сочените от нея отпуски в заявените от нея размери като въззивният съд е достигнал до извод, че правото на ищцата е погасено по давност, без да реши по същество спора за размера на полагащия се отпуск. Посочено е, че приетата в първата инстанция експертиза е изготвена без да се държи сметка, че правото на допълнителен отпуск по силата на закона е измеримо в дни, а не в часове, респективно че не може да надвишава 12 дни за всяка календарна година. Указано е, че изчисленията на нормалното работно време на ищцата и изводът налице ли е превишаването му при дадените дежурства следва да бъде направен след сумирано изчисляване на действително отработеното време за всяко от тримесечията за исковия период и съпоставянето му с нормалната продължителност на работното време за съответното тримесечие; след като се определи в кои тримесечия има превишаване на нормалното работно време с повече от 50 часа, трябва да се изчисли на колко дни допълнителен платен годишен отпуск има право ищцата за точно това тримесечие и да се съобрази, че за календарната година този отпуск може да е най-много 12 дни; при изчисленията вещото лице не следва да извършва претендираното от ищцата увеличаване на дадените часове дежурства през нощта и приравняването им към часове работно време през деня чрез увеличение с коефициент, доколкото специалната нормативна уредба не предвижда такова преобразуване на част от времето, през което е дадено дежурството /разпоредбите на ЗДСл и КТ не са приложими по аналогия по отношение на правото на допълнителен отпуск по чл. 229, ал.1, т.9 (предишна т.8) ЗМВР 1997 г. (отм.) и чл. 212, ал.1, т.3 ЗМВР 2006 г. (отм), тъй като отношенията, уредени с посочените закони, не са сходни, а са различни; при работата на смени (дежурства) работното време на държавните служители в МВР (съответно-ГДИН) се отчита по специален ред, което прави недопустимо аналогичното приложение на законите за държавните служители в гражданските ведомства, вкл. конвертиране на часовете труд, положен през нощта, в дневни часове. В решението на ВКС по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване е прието, че правото на допълнителен отпуск е правото на допълнителен отпуск (за превишаване над 50 часа на нормативно установеното работно време) е непарично и не може да бъде трансформирано в парично докато съществува правоотношението между държавния служител и МВР, нито може да бъде упражнено едностранно от държавния служител, поради което за него давност не започва да тече до момента на прекратяване на правоотношението. Изложени са съображения, че погасителната давност е санкция за кредитор, който бездейства да упражни правото си, и тя няма приложение там, където кредиторът е възпрепятстван със законови разпоредби да предприеме действия по упражняване на това право. Посочено е, че е ирелевантно обстоятелството, че действащият ЗМВР не предвижда право на допълнителен платен годишен отпуск за извънреден труд на държавните служители в МВР, тъй като това няма отношение към вече възникналите при действието на отменените нормативни актове права. Тези права продължават да съществуват, не могат да бъдат упражнени едностранно и поради това давност за тях не започва да тече докато правоотношението съществува, без оглед момента на отмяна на законите, които са ги уреждали.

При новото разглеждане на делото, въззивният съд е приел, че претенцията е за установяване размера на правото на допълнителен отпуск за положен извънреден труд за периода 01.01.2003 г. - 30.06.2014 г. Посочил е, че исковата молба е предявена на 13.02.2018 г., като към него момент служебното правоотношение на ищцата не е било прекратено. Приел е, че ищцата е в служебно правоотношение с ответника с месторабота Затвор, [населено място] като през процесния период е работила на сменен режим, при сумирано изчисляване на работното време. От допусната пред въззивния съд СИЕ е установено, че през периода 01.01.2003 г. - 30.06.2014 г. ищцата, при индивидуална норма 16 624 ч., е отработила 18 919 ч.; положила е общо 2695 часа извънреден труд /изчислени без да се приравняват нощните часове труд на дневни/, от които 153, 25 часа са й били изплатени, следвало е да й се изплатят 1 648, 5 часа - до 50 часа за тримесечие, а 902 часа е положеният извънреден труд над 50 часа за тримесечие /за четвъртото тримесечие на 2011 г. е компенсирана с 2 дни допълнителен отпуск/. Прието е, че некомпенсираните часове извънреден труд, които подлежат на компенсиране с допълнителен отпуск са общо за периода в размер на 58 дни, както следва: за 2003г. - 8 дни, за 2004г. - 5 дни, за 2005г. - 6 дни, за 2006г. - 2 дни, за 2007г. - 3 дни, за 2008г. - 0 дни, за 2009г. - 0 дни, за 2010г. - 12 дни, за 2011г. - 10 дни, за 2012г. - 12 дни, за 2013г. - 0 дни и за 2014г. - 0 дни. Изложени са мотиви, че правото да ползва допълнителния си платен годишен отпуск, компенсиращ положен извънреден труд за периода от 01.01.03 г. до 31.12.2009 г. не се е погасило по давност, тъй като такова погасяване не е било законово регламентирано като след този момент, до края на исковия период при наличието на действието на разпоредбата на чл. 59а ЗДСл и пар. 8в ЗДСл /в сила от 01.03.2011г./, материалното право на ползване на този отпуск се е погасявало по давност с изтичане на две години от края на всяка година, за която се полагат. Формиран е решаващ правен извод, че правото на ползване на допълнителния платен годишен отпуск като компенсация за положен от ищцата извънреден труд е погасено за 2010 г. към 31.12.2012г., за 2011г. - към 31.12.2013 г., за 2012г. - към 31.12.2014 г., за 2013г. - към 31.12.2015 г. и за 2014 г. то се е погасило към 31.12.2016 г. и исковата претенция за периода 2010 г., 2011 г., 2012 г., 2013 г. и 2014 г. е отхвърлена, а тази, касаеща периода от 01.01.2003 г. до 31.12.2009 г., е уважена.

ВКС счита, че въззивният съд неправилно е приел, че относно допълнителния отпуск за извънреден труд за периода от 2010г. до 2014г. се прилага нормата на чл. 59а ЗДСл. От систематическото тълкуване на нормата на чл. 59а ЗДСл, във връзка с чл. 59, ал.6 ЗДСл, следва, че се погасява в 2- годишен срок този годишен отпуск, който е безспорен, и който може да се упражни от служителя с едностранно волеизявление, в случай, че органът не е осигурил ползването му. В настоящия случай допълнителният отпуск, претендиран от ищцата за положен извънреден труд за периода 2010г.- 2014г., нито е безспорен, нито може да се упражни от ищцата с едностранно волеизявление. Следователно нормата на чл. 59а ЗДСл е неприложима в случая.

По съществото на спора, ВКС счита, че искът е основателен за установяване, че ищцата има право на допълнителен платен годишен отпуск съответно за 2010г. - 12 дни, за 2011г. - 10 дни, за 2012г. - 12 дни, на основание чл. 211, ал.5, т.2, вр.чл.212, ал.1, т.3 ЗМВР 2006 г. (отм), в съответствие с приетото заключение пред въззивната инстанция, неоспорено от страните.

С оглед изхода на спора в полза на П. В. следва да се присъдят разноски за изготвянето на касационна жалба и изложението към нея в размер на 1200лв..

Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение

Р Е Ш И :

ОТМЕНЯ решение № 302 от 30.11.2022 г. по в. гр. д. № 20222200500454 по описа за 2022 г. на Сливенския окръжен съд, в частта, в която е отхвърлил исковете за установяване на допълнителен платен годишен отпуск на ищцата П. П. В. за 2010, 2011 и 2012г., както и в частта, в която ищцата е осъдена да плати разноски на ГДИН при МП.

Признава за установено по отношение на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при Министерство на правосъдието /ГДИН при МП/, че ищцата П. П. В. има право на допълнителен платен годишен отпуск на основание чл. 211, ал. 5, т. 2 , вр.чл.212, ал.1, т.3 от ЗМВР 2006 г. (отм) , съответно за 2010г. - 12 дни, за 2011г. - 10 дни, за 2012г. - 12 дни .

Оставя в сила въззивното решение в останалата обжалвана част.

ОСЪЖДА ГДИН при МП да плати на ищцата П. П. В. 1200лв. разноски.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: