Определяне на степен на съпричиняване при катастрофа с мотоциклет

Текстът на акта

Ключови фрази

Р Е Ш Е Н И Е
№ 669
София, 11.11. 2024 година

Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на 25.09.2024 година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Владимир Йорданов

ЧЛЕНОВЕ: Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян
при участието на секретаря Диана Аначкова
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 3686/2023 г.
Производството е по чл.290 и сл. ГПК.
С определение № 2861/10.06.2024 г. по касационна жалба на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД e допуснато до касационно обжалване въззивно решение № 179/26.05.2023 г. по в.гр.д. № 196/2023 г. по описа на Варненския апелативен съд, с което са уважени искове на Г. Д. А. срещу жалбоподателя „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата 71 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума от деня на предявяване на писмената претенция – 21.10.2020 г., с правно основание чл.86, ал.1 ЗЗД за законната лихва върху сумата 55 000 лева от деня на предявяване на писмената претенция – 21.10.2020 г. до 12.07.2022 г. и в частта, с която „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е осъден да заплати на Г. Д. А. разноски по делото.
Касационно обжалване на въззивното решение е допуснато на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по поставените от жалбоподателя материалноправни въпроси (с номера 3 и 4 в неговото изложение):
Въз основа на какви критерии се определя процентът на съпричиняване от пострадалия от непозволено увреждане?
Следва ли съдът, приемайки съпричиняване на вредоносния резултат, да мотивира съответната съпричинителна квота, съразмерно на конкретния принос на пострадалия и делинквента?
Въпросите са за предпоставките за приложението на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД във връзка с изследване и оценка на поведението на всеки един от участниците в настъпилото пътнотранспортно произшествие.
Касационно обжалване е допуснато за да бъде извършена преценка дали разрешението на въззивния съд съответства на разрешенията, приети с посочените от жалбоподателя ППВС № 17/18.11.1963 г., т.7. и решение № 301/21.12.2018 г. по т.д. № 2503/2017 г. на II т.о. на ВКС за съобразяване на съответствието на конкретния принос на увреденото лице, който се изразява в извършването на определени действия или въздържането от такива действия, с които то е създало предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите, или е улеснило механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди.
В посочените постановление на ВС и решение на ВКС, постановено в производство по чл.290 ГПК, в което е обобщено приетото в предходни посочени решения на ВКС за това как следва да се установява конкретното съпричиняване на вреди от непозволено увреждане при пътнотранспортни произшествия, е прието следното за предпоставките за приложението на разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД:
За намаляването на обезщетението за вреди от непозволено увреждане е необходимо да бъде установено наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат , а не на вина; Необходимо е приносът на увреденото лице да е конкретен , т.е. да се изразява в извършването на определени действия или въздържането от такива действия от страна на увреденото лице .
Принос по смисъла на посочения законов текст е налице винаги, когато пострадалият с поведението си е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди . Следователно съпричиняване на вредоносния резултат ще е налице, ако поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата .
Съдът следва да определи конкретния принос за причиняването на ПТП (и на непозволеното увреждане) след съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпването на вредоносния резултат. За да определи справедливия размер на такова обезщетение, съдът следва да установи всички конкретни обстоятелства, наведени като основание на иска, които обуславят размера на претърпените неимуществени вреди от непозволено увреждане, да ги посочи в мотивите си и да ги прецени в съвкупност.
Посочените постановление и решение отразяват установена съдебна практика на ВС и ВКС, която настоящият съдебен състав споделя по изложените по-горе съображения, които съответстват на съдържанието на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, към което няма какво да се добави.
За мотивите на въззивния съд:
Въззивният съд е постановил решението си по въззивна жалба на Г. Д. А. срещу частта от първоинстанционното решение, с което са отхвърлени части от исковете й и по насрещна жалба на застрахователя „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД срещу останалата осъдителна част на решението.
Страните не са поискали събиране на доказателства във въззивното производство.
Въпросите относно извършване на деянието, неговата противоправност и виновността на другия водач – И. Ж. П. за причинена в резултат на ПТП на 13.092020 г. по непредпазливост смърт на Й. И. А. - участник в ПТП като водач на мотоциклет са разрешени със задължителна за гражданския съд съгласно чл.300 ГПК присъда. Застрахователят не оспорва правото на ищцата, която е съпруга на починалия Й. И. А., да получи застрахователно обезщетение и е заплатил в хода на процеса сумата 55 000 лева., което не се оспорва от ищцата.
Следователно основателността на прекия иск по чл.432, ал.1 КЗ не се оспорва от страните и е установена със събраните по делото доказателства.
По доводите на жалбоподателката Г. Д. А. въззивният съд е приел следното:
Първият спорен въпрос (първата група доводи за неправилност) е за размерите на застрахователното обезщетение.
Въззивният съд е обсъдил дадените с ППВС 4/1968 г. по приложението на чл.52 ЗЗД указания относно общите критерии за определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, допълнени с практиката на ВКС, в това число обществения критерий за справедливост на дадения етап на социално-икономическото развитие на страната, лимитите на застрахователни обезщетения и обичайната съдебна практика при определяне на обезщетения при деликт с подобен характер и интензитет на вредите.
Въззивният съд е обсъдил и конкретните обстоятелства, които имат значение за вида, интензитета и характера на претърпените от ищцата неимуществени вреди.
Така въззивният съд е определил размера на обезщетението на 180 000 лева (увеличил го е с 20 000 лева).
Втората група доводи на увреденото лице е за необоснованост на правния извод на първоинстанционния съд във връзка с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД (за определената степен на съпричиняване).
Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд правилно е определил механизма на ПТП въз основа на правилна задълбочена съвкупна преценка на доказателства, включително заключение на съдебно-автотехническа експертиза и други посочени доказателства.
Приел е за установено, че скоростта на движение на автомобила марка „Д.“ модел „Д.“, който неправилно е предприел ляв завой без спиране на стоп линията при червен към жълт сигнал на светофара е 27 км/ч, а скоростта на управлявания от Й. И. А. мотоциклет марка „С.“, модел „В.“, който е навлязъл от срещуположната страна в кръстовището при жълт към червен сигнал е била според експертизата около 75 км/ч, над установената в мотивите на присъдата по н.о.х.д. 66.35 км/ч и над разрешената – 50 км/ч.
Въззивният съд е възприел даденото от вещото лице становище, че при движение на мотоциклета с разрешената скорост от 50 км/ч, водачът е имал възможност да спре аварийно преди точката на ПТП, в случай, че реагира в момента на преминаване на стоп линията преди навлизане в кръстовището.
Според експерта процесното ПТП е било предотвратимо при няколко възможни действия на водачите на двете участвали в ПТП превозни средства, като за водача на мотоциклета това са: водачът на мотоциклета да е започнал аварийно спиране при пресичане на стоп линията при движение с 50 км/ч; водачът на мотоциклета да е предприел аварийно спиране при светване на жълт сигнал на светофарната уредба.
Въззивният съд е приел, че поведението на пострадалия водач на мотоциклета е в причинна връзка с настъпването на ПТП и вредоносният резултат е основание за приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД.
Доказани са в процеса двата от посочените от застрахователя три фактически състава на съпричиняващо поведение на пострадалото лице (противоправно поведение на водача на мотоциклета Й. И. А.) – навлизането в кръстовището на червен сигнал на светофара за движение в неговата посока – нарушения на чл.6, чл.12 от ЗДвП и чл.31, ал.7, т.2 от ППЗДвП, и шофиране със скорост над разрешената - нарушение на чл.21 от ЗДвП.
При извода, че поведението на пострадалия е в обективна връзка с настъпване на злополуката и се установява основание за приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД за намаляване на обезщетението, въззивният съд е приел, че следва да съобрази степента на приноса за настъпване на вредите. Това предполага съпоставяне на поведението на увредения с това на делинквента и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат.
Поведението на делинквента е предизвикало в по-голяма степен настъпването на ПТП.
Допуснатите нарушения на застрахования водач са установени с влязлата в сила присъда – навлизане в кръстовището на червен и жълт сигнал на светофарната уредба, с което е нарушил правилата за движение - чл.6, т.1, чл.12, ал.1 от ЗДвП и чл.31, ал.7, т.2 от ППЗДвП – едновременно светещи червена и жълта светлина означава „преминаването е забранено“.
Като е отчел всички конкретни обстоятелства, при които е настъпил процесният пътен инцидент и тежестта на допуснатите от двамата участници в ПТП нарушения, въззивният съд е приел, че следва да определи квота на съпричиняване на вредите на пострадалото лице - 30 %
Поведението на делинквента, което се субсумира от посочените извършени нарушения, е предизвикало в по-голяма степен настъпването на ПТП.
Същевременно съпричиняването от страна на пострадалото лице (Й. И. А.) е осъществено посредством две независими форми на съпричиняващо поведение.
Въпреки че формално приносът на пострадалия изглежда не толкова различен като квота от този на водача, липсва основание за определяне на процент на съпричиняване повече от 30 %, тъй като вменената от ЗДвП отговорност на водачите на МПС за осигуряване на безопасност на движението, е значително по-голяма от тази на останалите, уязвимите участници в движението, каквито са водачите на двуколесни превозни средства.
По основателността на касационната жалба:
Настоящият съдебен състав намира за неоснователен довода на жалбоподателя, че въззивният съд неправилно е определил завишен размер на обезщетението за неимуществени вреди от смъртта на Й. И. А., предвид неговата възраст и тази на ищцата (59 години), предвид факта, че по-голямата част от връзката между ищцата и него вече е била изживяна и поради това, че загубата на най-възрастния участник в семейния кръг, макар и внезапна, не може да се цени като невъзвратима липса, която да не може да бъде компенсирана от връзките с низходящите (поради това, че връзката е била лишена от дългосрочно естествено очаквано общуване).
Настоящият съдебен състав не споделя тези доводи. Не намира, че възрастта на починалия и тази на ищцата намаляват душевните болки и страдания (психологическите и емоционални последствия) на ищцата от настъпилата смърт.
Настоящият съдебен състав споделя доводите, че въззивният съд е определил неправилно процента на съпричиняване ( приноса на увреденото лице Й. И. А.) поради следното:
Както беше посочено по-горе въззивният съд е приел следните изводи:
В процеса са доказани двата от посочените от застрахователя три фактически състава на съпричиняващо поведение на пострадалото лице (противоправно поведение на водача на мотоциклета Й. И. А.) – навлизането в кръстовището на червен сигнал на светофара за движение в неговата посока – нарушения на чл.6, чл.12 от ЗДвП и чл.31, ал.7, т.2 от ППЗДвП, и шофиране със скорост над разрешената - нарушение на чл.21 от ЗДвП, всъщност значително над разрешената - 75 км/ч при разрешена скорост 50 км/ч според заключението на вещото лице.
Водачът на автомобила марка „Д.“ модел „Д.“, който неправилно е предприел ляв завой без спиране на стоп линията при червен към жълт сигнал на светофара, се е движел със скорост 27 км/ч.
Въззивният съд е възприел даденото от вещото лице становище, че процесното ПТП е било предотвратимо при няколко възможни действия на водачите на двете участвали в ПТП превозни средства, като за водача на мотоциклета това са: 1) водачът на мотоциклета да е започнал аварийно спиране при пресичане на стоп линията при движение с 50 км/ч; 2) водачът на мотоциклета да е предприел аварийно спиране (още) при светване на жълт сигнал на светофарната уредба (този момент е преди пресичане на стоп линията).
Настоящият съдебен състав намира, че във втория случай, ако водачът на мотоциклета се е движел с разрешената скорост 50 км/ч, е щял да се намира на разстояние от стоп линията в момента на светване на червен сигнал на светофарната уредба, което е щяло да му позволи спокойно да спре на светофара.
Настоящият съдебен състав намира също, че ако водачът на мотоциклета се е движел с по-ниска скорост (дори над разрешената скорост 50 км/ч), дори да не е имал достатъчно разстояние да спре аварийно, е имал шанс да избегне фаталния за него удар, като с рязко намалената при спирането скорост да извърши спасителна маневра – да заобиколи навлизащия с ниска скорост автомобил и/или да го пропусне, или да извърши и двете вместо да падне с мотоциклета, който да се плъзга на една страна и завърта неуправляем заедно с мотоциклетиста до удара на главата и лявата гръдна половина на мотоциклетиста в предната дясна част на завиващия автомобил, намиращ се в закъснително движение, който (удар) е довел до смъртта на мотоциклетиста.
Настоящият съдебен състав приема, че Й. И. А. е паднал, защото не е могъл да овладее движещия се с много висока скорост мощен мотоциклет в процеса на аварийното спиране, когато е забелязал завиващия наляво автомобил да му прегражда пътя.
Както и че водачът на завиващият автомобил е забелязал късно движещия се мотоциклет, едва по време на маневрата, която е предприел, именно поради внезапната му поява в резултат на много високата скорост, с която е навлязъл в кръстовището и се е появил пред него.
Настоящият съдебен състав намира, че правилно въззивният съд е приел, че съпричиняването от пострадалото лице е осъществено посредством две независими форми на съпричиняващо поведение и че формално приносът на пострадалият изглежда не толкова различен като квота от този на водача. Но неправилно е приел, че липсва основание на пострадалия да бъде определен процент на съпричиняване по-голям от 30 %, тъй като вменената от ЗДвП отговорност на водачите на МПС за осигуряване на безопасност на движението е значително по-голяма от тази на останалите уязвими участници в движението, каквито са водачите на двуколесни превозни средства.
Воден от дадения отговор на правния въпрос настоящият съдебен състав приема, че от значение за определяне на приноса на увреденото лице са конкретните действия (значително превишената скорост на движение и пресичането на червен сигнал на светофара) и въздържането от действия (това, че пострадалият водач на мотоциклет не е намалил скоростта преди и по време на пресичането на стоп линията на червен сигнал и не е осъществил спасителна маневра), всяко от които би могло да го спаси от фаталния удар.
В конкретния случай е установено, че пострадалият водач на мотоциклета със своите действия и бездействия е създал предпоставки за осъществяването на пътнотранспортното произшествие и за настъпване на вредите от него, които в никакъв случай не са по-малки от тези на водача на автомобила.
Поради което степента на неговия принос (процентът на съпричиняване) не може да бъде определен на по-нисък от 50 %.
Настоящият съдебен състав приема, че водач на мощен мотоциклет (какъвто е мотоциклет марка „С.“, модел „В.“), който се движи в града със скорост 75 км.ч. и навлиза с такава скорост в кръстовище на жълт към червен сигнал представлява също много голяма опасност за всички останали участници в движението и най-вече за уязвимите участници в движението.
Изводът на въззивния съд, че приносът на пострадалия водач на мотоциклета е по-малък – 30 % се е отразил на размера на присъденото обезщетение, който е бил неоснователно завишен, а това се е отразило на правилността на въззивното решение.
От изложеното следва, че касационната жалба е основателна, а въззивното решение е неправилно в частта за размера на присъденото обезщетение.
Съгласно правомощията на настоящата съдебна инстанция по чл.293 ГПК, неправилното въззивно решение следва да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго решение, в съответствие с определената от настоящия състав степен на приноса на пострадалия.
По същество:
Настоящият съдебен състав приема, че въззивният съд правилно е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди на 180 000 лева.
При определената от настоящия съдебен състав степен на приноса на пострадалия (процент на съпричиняване) на 50 %, това обезщетение следва да бъде намалено на 90 000 лева. От тази сума следва да бъде извадена заплатената доброволно от застрахователя в хода на производството сума 55 000 лева, както и присъдената от първоинстанционния съд сума 25 000 лева. Остава за присъждане сумата 10 000 лева.
Въззивното решение, с което е присъдена сумата 46 000 лева, следва да бъде отменено в частта, с която е присъдена сумата 36 000 лева, представляваща разликата над 10 000 лева до присъдените 46 000 лева, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на писмената претенция пред застрахователя – 21.10.2020 г. до окончателното и изплащане и вместо това да бъде постановено друго, с което искът да бъде отхвърлен за тази разлика от 36 000 лева и за законната лихва върху нея. В останалата част въззивното решение по иска е правилно и следва да бъде потвърдено.
По разноските в първата и въззивната инстанции:
С оглед изхода от спора по главния иск (намаляването на допълнително присъденото обезщетение от 46 000 лева до 10 000 лева и на общо присъденото обезщетение до 35 000 лева) въззивното решение следва да бъде отменено и в частта, с която „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на Г. Д. А. разноски за първата и въззивната инстанция: със 1 296 лева по-малко за първата инстанция (1 080 лева + ДДС) и с 3 456 лева по-малко за втората (2 880 лева + ДДС), съгласно действащите редакции на чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в приложимите редакции към датите на последните съдебни заседания за първата и въззивната инстанция.
Така присъдените от въззивния съд суми следва да бъдат намалени на 530.75 лева за първата и на 2 508 лева за въззивната инстанции.
Разноски в касационното производство:
Жалбоподателят претендира разноски в размер на 5 697 лева с ДДС адвокатско възнаграждение за допускане на касационно обжалване, 1 899 лева с ДДС адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и 1 641.28 лева държавни такси, общо 9 237.28 лева. С оглед изхода от това производство: жалбоподателят твърди, че не следва да се присъжда обезщетение над доброволно платената от него сума 55 000 лева (в откритото съдебно заседание на касационната инстанция), а жалбата е уважена за 36 000 лева (с колкото е намалено присъденото обезщетение) и отхвърлена за 10 000 лева, това искане е основателно за сумата 3 886 лева, от които 3 456 лева (2880 лева + ДДС) адвокатско възнаграждение и 430 лева за държавни такса и неоснователно за останалата част. Ответникът в касационното производство не претендира разноски и не е представила списък на разноски, нито доказателства за направени разноски, поради което на нея разноски не следва да бъдат присъждани.
Воден от изложеното и на основание чл.293 ГПК съдът

Р Е Ш И :

Отменя въззивно решение № 179/26.05.2023 г. по в.гр.д. № 196/2023 г. по описа на Варненския апелативен съд в частта, с която „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е осъдено на основание чл.432, ал.1 КЗ да заплати на Г. Д. А. допълнително сумата 36 000 лева, представляваща горницата над присъдената от въззивния съд допълнително сума 10 000 лева (към присъдената от първоинстанционния съд сума 25 000 лева, общо 35 000 лева) до присъдената от въззивния съд допълнително сума 46 0000 лева (общо 71 000 лева), ведно със законната лихва върху тази сума (36 000 лева) от деня на предявяване на писмената претенция пред застрахователя – 21.10.2020 г. и в частта, с която „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на адвокат С. Б. С., процесуален представител на Г. Д. А. допълнително адвокатско възнаграждение в размер на сумата 1 296 лева, представляваща горницата над 344.75 лева до 1610.75 лева за първата инстанция и сумата 3 456 лева, представляваща горницата над 1 882.90 лева до 5388.90 лева разноски за въззивната инстанция.
Вместо това постановява:
Отхвърля иска с правно основание чл.432, ал.1 КЗ на Г. Д. А. срещу „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД за заплащане на застрахователно обезщетение за смъртта на съпруга и Й. И. А., настъпила в резултат на ПТП на 13.09.2020 г. за горницата над 35 000 лева до сумата 71 000 лева, ведно със законната лихва върху тази горница от деня на предявяване на писмената претенция пред застрахователя – 21.10.2020 г..
Отхвърля искането на адвокат С. Б. С., процесуален представител на Г. Д. А., за заплащане на допълнително адвокатско възнаграждение над сумата 344.75 лева за първата инстанция и над сумата 1 882.90 лева за въззивната инстанция.
Потвърждава въззивното решение в останалата част.
Осъжда Г. Д. А. да заплати на „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД сумата 3 886 лева разноски за държавни такси и адвокатско възнаграждение в касационното производство.
Решението е окончателно, не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.