Допустимост на евентуален иск при предсрочна изискуемост на банков кредит

Текстът на акта

Ключови фрази

1

8

Р Е Ш Е Н И Е
№ 60110
гр. София, 04.03.2022 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на двадесет и седми септември две хиляди двадесет и първа година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА

МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА

при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА, като изслуша докладваното от съдия Желева т. д. № 772 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 290 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД, [населено място] срещу решение № 383 от 12. 12. 2019 г. по в. т. д. № 376/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, трети състав в частта, с която е обезсилено решение № 25 от 21. 02. 2019 г., поправено с решение № 52 от 30. 04. 2019 г., по т. д. № 156/2017 г. на Пазарджишки окръжен съд в частта, с която Ц. Д. П. и Г. Д. А. са осъдени да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумата от 86 292, 34 лв., представляваща част от главницата по договор за банков кредит от 23. 01. 2008 г., включваща: 39 062, 06 лв. – сбор от неплатени вноски с настъпил падеж в периода от 15. 02. 2013 г. до 15. 06. 2017 г. и 55 822 лв. - предсрочно изискуема главница, заедно със законната лихва върху сумата от 39 062, 06 лв., считано от датата на предявяване на иска – 13. 06. 2017 г., а върху сумата от 55 822 лв., считано от 15. 07. 2017 г., и е прекратено производството по делото в частта по осъдителния иск.

Касаторът поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради допуснато нарушение на закона и необоснованост. Изразява несъгласие с извода на въззивния съд за идентичност в предмета на предявените от банката установителен иск по реда на чл. 422 ГПК и осъдителен иск по чл. 430, ал. 1 ТЗ, като сочи, че по осъдителния иск се е позовал на обявяване на кредита за предсрочно изискуем с исковата молба, съответно на настъпване на предсрочната изискуемост с връчването на исковата молба на ответниците. Поддържа, че задължението на въззивния съд да се произнесе по евентуалния осъдителен иск произтича от задължителните указания по Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 3 от 27. 03. 2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС. Моли атакуваното решение в обжалваната част да бъде отменено. Прави искане за присъждане на разноски.

Ответниците Ц. Д. П. и Г. Д. А. изразяват становище за неоснователност на касационната жалба. Поддържат, че въззивният съд е извършил правилна преценка за недопустимост на предявения при условията на евентуалност осъдителен иск по чл. 430, ал. 1 ГПК, тъй като e налице идентичност във фактическите и правните твърдения по този иск и по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителен иск. Молят да им бъдат присъдени направените разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като взе предвид данните по делото и доводите на страните, в съответствие с правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:

С решение № 25 от 21. 02. 2019 г., поправено с решение № 52 от 30. 04. 2019 г., по т. д. № 156/2017 г. на Пазарджишки окръжен съд, е признато за установено по предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск съществуването на вземането на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД към ответниците Ц. Д. П. и Г. Д. А. в размер на 3 500 лв., просрочена главница, и е отхвърлен искът за съществуване на вземането за главница към датата на издаване на заповедта за изпълнение за разликата до 86 292, 34 лв. Със същото решение Ц. Д. П. и Г. Д. А. са осъдени да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумата от 86 292, 34 лв., представляваща част от главница по договор за банков кредит от 23. 01. 2008 г., включваща 39 062, 06 лв. – сбор от неплатени вноски с настъпил падеж в периода от 15. 02. 2013 г. до 15. 06. 2017 г. и 55 822 лв. – предсрочно изискуема главница, заедно със законната лихва върху сумата от 39 062, 06 лв., считано от датата на предявяване на иска – 13. 06. 2017 г., а върху сумата от 55 822 лв., считано от 15. 07. 2017 г. Първоинстанционният съд е приел, че между страните не е налице спор и от доказателствата по делото се установява сключването на договора за банков кредит, усвояването на сумата по кредита – 125 000 лв. от кредитополучателя П. и поемането на солидарна отговорност от ответника Г. А.. Установил е, че е налице неизпълнение на задължението за заплащане на месечните вноски с падежи 15-то число на месеците от февруари до юли 2010 г. Частичното отхвърляне на установителния иск първоинстанционният съд е мотивирал с ненастъпването на предсрочната изискуемост на вземането по договора за банков кредит към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение /26. 08. 2010 г./ поради липсата на твърдения /ищецът твърди, че е налице т. нар. автоматична предсрочна изискуемост, предвидена в договора за кредит и настъпваща на основанията по същия/ и данни за достигнало до длъжниците волеизявление на банката за обявяване на предсрочната изискуемост, като се е позовал на задължителните указания по т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС. За да уважи евентуалния осъдителен иск, окръжният съд е приел, че се е осъществил и субективният факт от значение за настъпване на предсрочната изискуемост на вземането на ищеца по процесния договор за кредит, тъй като исковата молба, с която ищецът е упражнил правото да превърне кредита в предсрочно изискуем, е била връчена на ответниците по делото. Първоинстанционното решение е влязло в сила при условията на чл. 296, т. 2 ГПК в частта, с която специалният установителен иск, предявен по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, е отхвърлен за разликата над 3500 лв. до 86 292, 34 лв.

Във въззивното решение, постановено в производство по жалби на ответниците срещу първоинстанционния акт в частта за уважаване на главния и на евентуалния иск, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния за основателност на предявения по реда на чл. 422 ГПК установителен иск за съществуване на вземането на банката към ищците за сумата от 3 500 лв., представляваща просрочени вноски по процесния договор за кредит, дължими за месеците от февруари до юли 2010 г., чиято изискуемост е настъпила преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от банката, ищец.

За да постанови въззивното решение в обжалваната част за обезсилване на първоинстанционния акт в частта по предявения осъдителен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ, въззивният съд е приел, че предявените специален установителен иск и евентуален осъдителен иск се основават на едни и същи фактически и правни твърдения и не е налице разлика във вида на търсената защита по исковете. Изтъкнал е, че твърдяната предсрочна изискуемост на кредита, произтичаща от един и същи договор на страните, представлява общ правопораждащ факт и за главните и за евентуалните искове. Посочил е, че твърдението за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита с исковата молба не води до различие в основанието на исковете, тъй като не променя същността на релевираните в подкрепа на спорното правоотношение факти. Решаващият състав е изразил разбиране, че уважаването на иска, предявен по реда на чл. 422 ГПК, има за последица влизането в сила/стабилизирането на издадената заповед за изпълнение, съответно влизане в сила на издадения изпълнителен лист, каквато е целта и на осъдителния иск. Според апелативния съд еднаквите последици от уважаването на исковете обуславят липсата на правен интерес от предявяване на осъдителен иск срещу длъжника за изпълнение на същото задължение, включително в случай на подадено възражение по чл. 414 ГПК.

С определение № 244 от 15. 04. 2021 г., постановено по настоящото дело, е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правния въпрос относно изискуемостта на вземането по договор за банков кредит.

По правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване:

С Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 18 се прие, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422, ал. 1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка, че целият кредит става предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната му изискуемост. Ако предсрочната изискуемост е уговорена в договора при настъпване на определени обстоятелства или се обявява по реда на чл. 60, ал. 2 от Закона за кредитните институции , правото на банката да обяви кредита за предсрочно изискуем следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, като банката - кредитор трябва да е уведомила длъжника за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Съгласно дадените разяснения в мотивите към т. 18 на Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. на ОСГТК на ВКС предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл. 20а, ал. 2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването й.

В практиката на ВКС, намерила израз в решение № 139 от 5. 11. 2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, І т. о., решение № 114 от 7. 09. 2016 г. по т. д. № 362/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 198 от 18. 01. 2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС, І т. о., решение № 86 от 27. 10. 2020 г. по т. д. № 2118/2019 г. на ВКС, І т. о. и др., последователно се застъпва становището, че в хипотезата на обективирано в исковата молба по чл. 422 ГПК или по осъдителен иск за вземане, произтичащо от договор за банков кредит, волеизявление на кредитора за обявяване на предсрочна изискуемост, следва да се приеме, че с връчването на препис от нея на ответника по иска това волеизявление достига до него, като от този момент настъпва предсрочната изискуемост.

По основателността на касационната жалба:

Ищецът „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е предявил иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено съществуването на вземането на банката към ответниците – Ц. П., кредитополучател и Г. А., съдлъжник за сумата от 86 292, 34 лв., представляваща главница, дължима по договор за банков кредит от 23. 01. 2008 г., ведно със законната лихва, считано от 25. 08. 2010 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение, за което вземане е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 3970/2011 г. на Пазарджишки районен съд. С установителния иск е съединен, при условията на евентуалност – ако установителният иск се отхвърли поради ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита, осъдителен иск за същото вземане. В исковата молба се твърди, че с договор за банков кредит от 23. 01. 2008 г., сключен между „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД и кредитополучателя Ц. П. и съдлъжника Г. А., банката отпуснала на кредитополучателя кредит в размер на 125 000 лв. с цел покупка на недвижими имоти. С анекс № 2 към договора бил уговорен краен срок за погасяване на всички дължими суми по кредита, а именно 15. 04. 2025 г., както и че остатъкът от кредита следва да бъде погасен на 174 анюитетни месечни погасителни вноски, дължими на 15-то число от съответния месец, считано от 15. 11. 2010 г. до 15. 04. 2025 г., като длъжниците не били заплатили погасителните вноски с падежи 15 число на месеците от февруари до юли 2010 г. Ищецът твърди, че е настъпила т. нар. автоматична предсрочна изискуемост на кредита с оглед предвиденото в чл. 10.1 от договора и посоченото неизпълнение, като в същия смисъл е и заявлението му за издаване на заповед за изпълнение. Сочи, че се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение по ч. гр. д. № 3416/2010 г. на Пазарджишкия районен съд за дължимата по посочения договор и анексите към него главница от 140 285, 83 лв., ведно със законната лихва от датата на постъпване на заявлението в съда, както и за дължимите по договора лихви. По образуваното въз основа на издадения изпълнителен лист изп. д. № 193/2010 г. по описа на ЧСИ рег. № 705 И. Б., след успешно проведени изпълнителни действия, постъпила общата сума от 75 579, 14 лв. Установителният иск е предявен поради постъпилите възражения на солидарните длъжници срещу заповедта за изпълнение. По отношение на осъдителния иск се прави позоваване на уведомяване на длъжниците по кредита за изявлението на банката за обявяване на предсрочната изискуемост с връчване на исковата молба.

С оглед обстоятелствата, на които се основават предявените искове, исканията на ищеца и условието за разглеждане на осъдителния иск, неправилни са мотивиралите обезсилването на първоинстанционното решение и прекратяването на производството по осъдителния иск изводи на въззивния съд, че е налице идентичност във фактическите твърдения по двата иска, че ищецът няма правен интерес от предявяването на осъдителен иск и че липсват процесуалните предпоставки за обективното съединяване на исковете при условията на евентуалност.

В настоящия случай осъдителният иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ е съединен при условията на евентуалност с установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, като и двата са с предмет едно и също вземане по договор за банков кредит. Налице е разлика по отношение на началния момент, от който се претендира законната лихва върху главницата по договора. Въведеното от ищеца условие за разглеждането на осъдителния иск е отхвърлянето на установителния иск поради ненастъпила предсрочна изискуемост на кредита. Позоваването е на направено с исковата молба изявление на кредитора за обявяване на предсрочната изискуемост и на настъпването й с уведомяването на длъжниците по кредита за изявлението на банката за изгубване на преимуществото на срока с връчване на исковата молба. Касае се до нов факт, който е от значение за настъпване на изискуемостта на предявеното вземане, като този факт не се е съдържал в заявлението за издаване на заповедта за изпълнение и не е бил поддържан по отношение на предявения установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Поради това е изключен извод за идентичност на фактическите твърдения по предявените искове. В тази хипотеза евентуалният осъдителен иск е допустим. Допустимо е и съединяването му при посоченото условие с установителния иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. За ищеца е налице правен интерес от разглеждането на осъдителната претенция при отхвърляне на иска за установяване съществуването на вземането с последица прекратяване на изпълнението /чл. 422, ал. 3 ГПК/ и с оглед основанието за отхвърляне му, свързано с ненастъпване на предсрочната изискуемост на процесното вземане, по отношение на която по осъдителния иск се поддържа, че е настъпила в по-късен момент - с връчване на исковата молба. В този смисъл са задължителните указания на т. 11б от Тълкувателно решение № 4 от 18. 06. 2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и даденото разрешение в постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 60106 от 3. 08. 2021 г. по т. д. № 1035/2020 г. на ВКС, ІІ т. о.

Предвид изложеното извършената от въззивния съд преценка за недопустимост на първоинстанционното решение в частта, с която ответниците са осъдени да заплатят солидарно на касатора главница по договор за банков кредит от 23. 01. 2008 г. до сумата от 82 792, 34 лв. заедно със законната лихва върху сумата от 39 062, 06 лв., считано от датата на предявяване на иска – 13. 06. 2017 г., а върху сумата от 55 822 лв.– считано от 15. 07. 2017 г. е неправилна. На основание чл. 293, ал. 3 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в тази част поради допуснато съществено нарушение на процесуалния закон и делото да се върне за ново разглеждане от въззивния съд. При новото разглеждане на делото съдът следва да се произнесе по същество по въззивната жалба, подадена срещу постановеното допустимо решение на Пазарджишки окръжен съд.

Въззивното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила в частта, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта за осъждане на ответниците да заплатят главница до 3 500 лв., макар и по различни от изложените в обжалваното решение съображения. По отношение на тази част от иска с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 430, ал. 1 ТЗ не се е сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането му, доколкото предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск е уважен за главница в размер на 3 500 лв. Поради това, на основание чл. 270, ал. 1, изр. 1 ГПК, като недопустимо решението на Пазарджишки окръжен съд в частта за уважаване на осъдителния иск за главница в размер на 3500 лв. е подлежало на обезсилване, а производството по делото в тази част на прекратяване.

При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да съобрази, че в първоинстанционното решение в частта по осъдителния иск е налице несъответствие между присъдената сума от 86 292, 34 лв. и посоченото, че същата представлява сбор от сумата от 39 062, 06 лв. – неплатени вноски с настъпил падеж в периода от 15. 02. 2013 г. до 15. 06. 2017 г. и сумата от 55 822 лв. – предсрочно изискуема главница, тоест 94 884, 06 лв. Посоченото несъответствие се е отразило и на произнасянето на окръжния съд по искането за присъждане на законната лихва върху главницата, тъй като ответниците са осъдени да заплатят на ищеца законна лихва върху сумите от 39 062, 06 лв. и 55 822 лв.

При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да разпредели отговорността за разноски на страните за исковото производство, както и да се произнесе съгласно чл. 294, ал. 2 ГПК по разноските за водене на делото във ВКС.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решение № 383 от 12. 12. 2019 г. по в. т. д. № 376/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, трети състав, изменено с определение № 57 от 12. 02. 2020 г., в частта, с която е обезсилено решение № 25 от 21. 02. 2019 г., поправено с решение № 52 от 30. 04. 2019 г., по т. д. № 156/2017 г. на Пазарджишки окръжен съд в частта, с която Ц. Д. П. и Г. Д. А. са осъдени да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумата от 82 792, 34 лв., представляваща част от главницата по договор за банков кредит от 23. 01. 2008 г., заедно със законната лихва върху сумата от 39 062, 06 лв., считано от датата на предявяване на иска – 13. 06. 2017 г., а върху сумата от 55 822 лв., считано от 15. 07. 2017 г., и е прекратено производството по делото по осъдителния иск в посочената част, в частта, с която е отменено решение № 25 от 21. 02. 2019 г. по т. д. № 156/2017 г. на Пазарджишки окръжен съд в частта, с която Ц. Д. П. и Г. Д. А. са осъдени да заплатят на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД разноски в размер на 1187, 92 лв., всеки, както и в частта, с която „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД е осъдено да заплати на Ц. Д. П. разноски в размер на 288 лв., а на Г. Д. А. разноски в размер на 4 750 лв.

ВРЪЩА делото в тази част за ново разглеждане от друг състав на Пловдивски апелативен съд.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 383 от 12. 12. 2019 г. по в. т. д. № 376/2019 г. на Пловдивски апелативен съд, ТО, трети състав в частта, с която е обезсилено решение № 25 от 21. 02. 2019 г. , поправено с решение № 52 от 30. 04. 2019 г., по т. д. № 156/2017 г. на Пазарджишки окръжен съд в частта, с която Ц. Д. П. и Г. Д. А. са осъдени да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк /България/“ ЕАД сумата от 3 500 лв., представляваща главница по договор за банков кредит от 23. 01. 2008 г, и е прекратено производството по делото по осъдителния иск в посочената част.

Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.